Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2012)

Издание:

Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята

Редактор и коректор: Радостина Караславова

Предпечатна подготовка: „МТ-студио“

Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

76.
Педагогика

Последните дни на октомври 1975 година, върнал съм се от Бразилия с кораб „Вежен“ и дванайсет хиляди тона соев шрот на борда му за нашата месна промишленост и колбасарство, за ден-два съм отскочил до София, докато разтоварват.

Намирам Сивриев в Съюза на българските писатели на улица „Ангел Кънчев“ 5, в кабинет, с телефон „петолъчка“ — председател на контролната комисия. Не е за него, макар да е избран на писателски конгрес. Шило в торба не стои, няма да минат и два месеца и той ще хвърли папките и ще подаде оставка.

Кафеджия човек, донесъл съм му кафе на зърна от Порто Алегри, радва се като дете. Звъни на Ветка: дошъл е кумецът, идваме на обяд, виж там…

Докато „удари“ един-два телефона и разменим лаф, стана дванайсет. Махаме крачоли през площад „Славейков“ — той с елегантно реглан-пардесю и спортно бомбе от същия плат, аз в униформа на старши офицер от гражданския флот, целият в злато, както казват в Одеса, и малките дечица по площада дърпат младите си майки и викат: „Мамо, виж, жив морски капитан!“ Приятно е, ако трябва да се знае…

Свиваме надолу по „Раковски“, хващаме десния тротоар. На първата пресечка, където е Сатиричният театър и където — на гърба на Унгарския ресторант — живее моят приятел Сашо Гелеменов, имаше магазин за скъпи плодове и зеленчуци. И досега помня — на витрината бяха натрупани домати, бледочервени, малко по-големи от орехи, в тънки памучни мрежички. Два лева и девет стотинки килото.

— Чакай да купя — вика ми Сивриев. — Ще пийнем по една ракийка, донесъл съм от Боженци.

Тактисва ми двете папки и хлътва в скъпия плод-зеленчук. Връща се, подава ми мрежичката, взема си папките. Като във филм на Чаплин — нали сме пред Сатирата…

Продължаваме пътя, преди театър „Сълза и смях“ свиваме по „Славянска“. След няколко минути сме в асансьора, той пуска една стотинка в касичката му, бавно поемаме към третия етаж.

Сивриев натиска бутона на звънеца — звънецът е „пеещ“, чува се шляпане на чехли и преди Ветка да отвори, той сякаш се засилва, дръпва от ръката ми мрежичката. Стана за по-малко от секунда и бе толкова неочаквано, че политнах, без малко да падна. В това време вратата се отвори и той с лек реверанс подаде доматите.

Докато се ръкувам с кумата, докато свалям капитанския шинел, Сивриев ми прави знак да вляза в хола. Там, оставайки насаме, като ме гледа строго с пъстрото си око, слага показалец напреко на устата си и прошепва:

— Запомни от мене, кучето трябва само от една ръка да взема!…