Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (65)

64.
Паметникът на Пушкин

Паметникът на Пушкин в Москва, покрай който минавах пет години — на отиване и на връщане от лекции — е първият писателски паметник в Русия. Дотогава са издигали само на царе и пълководци.

Била определена датата на откриването — 26 май 1880 година, но умира императрица Мария Фьодоровна и го отлагат за 6 юни. Организационният комитет разпратил покани — не се отзовали Салтиков-Шчедрин и Лев Толстой.

Достоевски, един от поканените оратори, е настанен в луксозен апартамент и няколко дни, докато траят тържествата, той няма мира, че държавата му плаща скъпия хотел. Той е руснак с държавно, великоруско мислене и е дълбоко убеден, че „Русия, начело на обединеното славянство, тепърва ще каже на Европа, на целия свят и цивилизацията му своето ново, здраво и още нечувано от света слово.“

Три години преди откриването на паметника Тургенев написва писмо на Достоевски. В него има такива трогателни думи: „Аз се реших да ви пиша това писмо независимо от възникналите между нас недоразумения, вследствие на които нашите отношения се прекратиха. Вие, аз съм уверен, не се и съмнявате в това, че тези недоразумения не са могли да имат някакво влияние на моето мнение за вашия прекрасен талант и за онова високо място, което вие по право заемате в нашата литература.“

Дай Бог всекиму такова сдобряване, но Достоевски си затрайва. И връща топката едва сега, при откриването на паметника. Когато говори за Пушкиновата Татяна, той казва: „… такава красота на положителния тип руска жена почти не се повтори в нашата художествена литература освен, разбира се, образа на Лиза от «Дворянско гнездо» на Тургенев.“

Присъстващите там разказвали как при тия думи Тургенев рипнал прав, целунал си дясната длан и духнал към трибуната — пращал на оратора въздушни целувки. А в ресторант „Ермитаж“ на Тръбния площад, по време на тържествения обяд, организаторите така натаманили нещата, че ги турили да седят един до друг…

Когато говори за „руския особен път“ на обществено развитие, Достоевски осъжда западното влияние и пророкува, че Русия ще гради бъдещата си световна мисия с братска любов, с обща хармония в името на Христа. При последните думи на тази реч един студент се хвърля към трибуната — тържеството е в сградата на Московското дворянско събрание — с викове: „Достоевски! Достоевски!“, и припада, преди да стигне до трибуната. Присъстващите в залата започват да се прегръщат, ридаят, кълнат се да служат всеотдайно на матушка Рус. Изтръгват се викове: „Достоевски, вие сте нашият светец! Нашият пророк! Вие сте повече от гений!“

Половин час присъстващите не сядат по столовете, редът се обърква. Иван Аксаков, който е следващият оратор, се развиква: „След Достоевски не искам, а и не мога да говоря! Всичко е разяснено, всичко е ясно!“

Публикувана, речта вече няма този ефект. Доказателство, че Достоевски бил голям ритор, хипнотизатор, могъщ дух и изключително витален човек. Това го признават и най-запалените му противници.

Срещу речта на Достоевски пише Глеб Успенски, който изпитвал суеверен страх от него, смятал го за сатана. Нарича речта робска. Пишат и други. Той се защитава яростно. „Сега мене ме цапат с кал даже тези, които тогава ме прегръщаха!“ Казва: „Ако всички бяха откровени, то от великата им нравствена смрад щяхме да се задушим!“

Литературни нрави. Но неговият вопъл, изтръгнат от гърдите пред първия паметник на писател в Русия, още кънти в ушите ни: „Смири се, горди човече, и работи на родната почва!“

На другия ден в хотела пристигнал художник-фотографът Панов, поискал да го фотографира. Така станала най-сполучливата му снимка. На нея Достоевски е кротък, спокоен, гледа те право в душата.