Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2012)

Издание:

Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята

Редактор и коректор: Радостина Караславова

Предпечатна подготовка: „МТ-студио“

Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

32.
Прикованият Прометей

Първа сесия, първи изпит, антична литература. О, мъже атиняни, не бойте се от мисли — приема самата Аза Алибековна Тахо-Годи!

Малко над петдесет, дребничка, подвижна, с черни живи очи и бели равни зъби, изваяна като статуя на антична богиня. Когато рецитира Омир на древногръцки, залата кънти от силния й глас и от ритъма на шестостъпния дактил на хекзаметъра, сякаш започват да се плискат вълните на средиземноморския прибой…

Билетите са изтеглени, в залата тлее тишината преди първия отговор. Както тлее дъбовата жарава в камината. Хаджи Расим се извръща към Евсеенко и му шепне, че му се е паднал Хораций, човек абсолютно непознат нему и не става за компания… „Рим — също шепнешком казва Иван. — Поет…“ Столът под Расим скърца — сега се е извърнал към Святослав Рибас. „На младини бил в конфликт с управляващите“ — подсказва му той. Расим кимва — хем за благодарност, хем да покаже, че тия неща са му ясни като бял ден — на младини, естествено, на старини човек е кротък…

Настойчиво почва да фиксира Бангуолис. Литовецът с изопнато от наслоения католически аскетизъм лице, дори не поглежда към него, само просъсква: „Епикуреец!…“

— Аз съм готов! — тръсва грива Расим и тръгва към катедрата.

Лицето на професор Тахо-Годи е спокойно, почти щастливо. Излъчва радостта от професорския труд. Сяла жената знания, знанията отлежали в нашите глави, после покълнали, изкласили и узрели. Сега е нейната жътва, а Расим — първият й тежък сноп… Още повече че той е лезгин и единственият й сънародник в института. Роден е в аула Урва — над бащината му сакля, в скалите, гнездят орли.

— Аза Алибековна — пита с подчертана кавказка вежливост Расим, все едно й поднася осмомартенски карамфили, — може ли да говоря на нашия майчин език?…

— Неудобно е, миличък — казва тя. — Тук седи цяла комисия, пък ние да седнем да си говорим по нашенски…

Ясно — сънародници хора, от половин дума се разбраха, даже и на руски. Расим почва:

— Хораций… Хораций… Хораций… — Той прочиства гърло като току-що събудил се тенор, прекарал вечерта в компанията на върли пушачи. — Хораций…

— По-нататък, Расим?

Той я гледа право в очите:

— Вие знаете ли, той е поет! Те поетите…

— По-нататък?

— Поет, буйна глава, знам ги, скарал се с властта…

— По-нататък?

— Ами… по-нататък избягал в емиграция…

— После?

— После от само себе си се разбира, и той като всички емигранти, накрая умрял…

Очилата на професорката излитат право нагоре, удрят се в тавана. С падането им гръмва и канският й смях. Смее се и Расим — смехът му гърмоли, сякаш едри камъни се търкалят в пролома на реката Курб.

Тахо-Годи:

— Расим, душице родна! Давам ти честна джигитска дума и за нищо на света няма да се отметна! Аз тройка ще ти пиша, но ми кажи, ама честно, Прометей, който открадна огъня от боговете, човек ли е, полубог или бог?

Ха сега де! Сънародничка, една шепа човече, а жив дявол. Нищо и никакъв въпрос задава, а направо те приковава в скалата и орлите вече се нахвърлят, кълват черния ти дроб… И отникъде не се задава освободителят Херакъл, тръгнал да търси градината с ябълките…

Кое от трите да избере? Кое да й каже — без да я излъже, честно, като джигит.

— Аз точно не мога да ви кажа — въздъхва той и очите му горят като на всеки прикован титан. — Но ще ви река нещо друго… Прометей като истински планинец, като истински син на гордия Кавказ, до края се държа като мъж, храбро и достойно!

Очилата на професорката отново летят към тавана, гърмят и камъните в отвесната усойна на река Кура…

Когато се успокоява, професор Тахо-Годи избърсва сълзите си, завърта джигитската тройка и става. Става и Хаджи Расим, двамата тръгват към изхода на аудиторията.

Стигат до вратата, професорката пъхва студентската книжка в джоба на сакото му, оправя му яката на ризата, надига се на пръсти, придърпва красивата му къдрокоса глава, целува го по бялото чело и благословен, го отпраща към градината на златните ябълки…