Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (11)

10.
Трагически максимализъм

Седим с Георги Борисов в ресторанта на писателите на улица „Ангел Кънчев“ 5. Той завърши „Максим Горки“ след мене, година живяхме в една стая.

Политическото време е лошо подсирено и в момента има митинг. Там група поети ще четат свои стихове, ще подсилват сирището.

Агитка.

Властта да се отърка в интелигенцията и интелигенцията да се покаже предан поданик. Сашка му се смее: „Стига си пил, върви там, прочети нещо. Пиер Безухов!…“ И се извръща към мен „Щастлив ли е Пиер Безухов? Защо не е?“

Ами не е. Всичко си има, за да е щастлив, а нещо не му достига. Това е то трагическият максимализъм на руската класика, казано с две думи и в кръчма.

И княз Андрей Болконски не е щастлив. И Наташа Ростова, това слънчево дете. И княз Дмитрий Нехлюдов — и той. Всичко имат, за да са щастливи, а не са. Нещо не им достига. Какво? Богати са, образовани, обичани, здрави. Да не говорим за Митя Карамазов, който се мята от калта на земята до звездите. А Нехлюдов? Катюша Маслова тръгва на каторга в Сибир, а подир нея, със специален впряг, и той…

И Федя Протасов от „Живият труп“ не е щастлив. В тази своя пиеса Толстой направо се гаври с кастата си, с църквата, с полицията, с правосъдието, с държавата…

И Толстой не е щастлив. Няма снимка, на която да е усмихнат. Мрачен. Непоносим. Горката София Андреевна, жена му! Родила му сюрия деца — единайсет, цял футболен отбор. И книгите му преписвала. Само „Война и мир“ — осем пъти. На ръка. С перодръжка и мастило. И преписвайки, тайно си го е редактирала…

Евелина Ефимовна Зайденшнур, работила в музея „Л.Н. Толстой“ цели петдесет и пет години, казва, че когато преписвала, графинята направо се намесвала в текста, премахвайки простонародните думи и изрази, оправяла цели изречения, дестилирала ги. Например той пише: „… полицаите изпотъпкаха приближилите се твърде близко“, а тя го оглажда с ютията: „… полицаите отблъснаха приближилите се“. И за да не си помисли някой, че се заяждам на дребно с графинята, ще добавя: в романа „Война и мир“ тя е нанесла хиляда осемстотин петдесет и пет поправки. В „Ана Каренина“ — деветстотин, във „Възкресение“ — петстотин.

Той, разбира се, не знаел за поправките. Поначало мъжете малко знаят какво вършат съпругите им. Но Толстой като мъдър човек по принцип си е бил недоволен. След смъртта му отпорили от работното му кресло няколко писма до нея от различни години. Писал ги, ослепял от гняв, после му минавало (като на всички мъже) и не й ги връчвал. С тях обявявал, че я напуска. Завинаги!

Последния път не написал писмо, направо хукнал. Бягайки от нея, тръгва май за България. Не е доказано. Настива по пътя — вече е на осемдесет и две години — и умира на гара Астапово.

Потомък на старинен род, известен още по Царпетрово време, той по майчина линия е роднина с князете Волконски, Трубецки, Голицин, Одоевски. С Александър Пушкин. Това е то сой! Добре че не е заемал обществени и държавни постове. Докато оправи всичките братовчеди и братовчедчета, сватанаци и племенници, ще срине Русия. Както ние — България. Но не от трагически максимализъм, а от първоначално натрупване на капитала по български…

Заорал той в литературната нива и тръгнал да оправя не роднините, а света. Дори по някое време лишава близките си от хонорарите на своите книги… Кавгите на тази тема с графиня София са епически… А на Орлов мост четат стихове, подсирват демокрацията.

Сиренето по шопски в гювече е малко солено, но мерлото върви. Няма лошо мерло. И най-калпавото мерло е прилично вино. А ресторантът е празен, защото цените са безбожни. Пък Пушкин, като бил на заточение в имението си в Михайловское, си изписвал шампанското от Москва. Веднъж не го харесал и върнал бричката — да донесат друга марка.

Келнерите ни дебнат и налитат: Още нещо да желаете? Нещо да ви липсва? Добре ли се чувствате? Къш! Ще ви повикаме, щом потрябва.

Ще пие колегата Пушкин каквото си поиска! Дворянски капризи. Е, можел е да си го позволи — точно с това шампанско е черпил тогава той Ана Керн — генийката на красотата!

По онова време нямало ментета. Сега си на тръни. Дават го за първокласно питие, етикетът му — по-истински от истинския, бандеролът отгоре, номерчето (тая пък шашма, който я измисли у нас, да си вземе дипломата и да си обърше дирника с нея!). И уж не се увличаш, уж париците ти едва стигат за чашка-две, а сутринта, като станеш — едното ти око на челото, другото на брадата. Докато ги докараш по хоризонталата, докато ги фокусираш — стана пладне. Ами главата! Цепи се по шевовете. Карата, Бог да го прости (поетът Хасан Карахюсеинов), викаше: по-добре пийнал, отколкото махмурлия. Прав бе красивият казълбаш! Я да хвърлим по една лопатка твърдо гориво, сиреч по сто грама. Не повече. Няма значение какво — пернишката печка всичко гори.