Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (78)

77.
Победата на победилия без победа

Тогава той беше на тридесет и осем, а ми изглеждаше на много повече. Завеждаше литературния отдел на списание „Български воин“, аз бях матрос и не само пишех стихове, но и пращах. Той ми отговори с писмо: стиховете са за коша, да пратя други, да се убеди, че е прав.

На двадесет години да пишеш и да пращаш не е толкова трудно. Този път ми написа дълго, грижливо писмо, че предлага на вниманието на редколегията три — излезе едно. Написа писмо и на адмирал Иван Добрев, тогавашния командващ флота, да ме командирова за седмица в списанието. Така през 1963 година за първи път стъпих в София и развях панделки и матроски крачол по жълтите павета. И първият човек, при когото отидох, и първият човек, който ме прие, беше той, Станислав Сивриев.

Оттогава не съм се разделял с него. Сближиха ни годините, прекарани заедно, писмата, които си пишехме, житейски и творчески успехи и удари, разочарования от приятели, болести и погребения на близки — всичко онова, което се претърколи през живота ни.

Препрочитал съм неведнъж онова, което е написал. Слушал съм много за другото, което не смогна да напише. Общуването с него обогатяваше, той бе мъдър сладкодумец, заразяваше с идеи, понякога сякаш на шега, импровизирайки, изричаше прозрения, към които си вървял години.

През 1968 година ме заведе в своя край. С нас дойде и Ламар. Раницата на големия поет бе пълна с пищовчета — стограмови шишенца с гроздова и мастика. Вечер слагаше раздрънканата си пишеща машинка на някой камък, срязваше домат, ръсваше му солчица, пийваше си и пишеше стихове направо на машинката.

Стигнахме и Златоград. Беше ранна вечер, стояхме на гърбавия Бабичетенски мост над река Сютлийка — мостът и реката на неговото детство…

Нямаше и помен от камиларските кервани, които дигали тютюневите низи, нямаше ги козите и овчите стада с посребрени чанове. Отдавна ги нямаше и майка му, и баща му. В юлското свечеряване белите златоградски къщи излъчваха особено сияние и по онова време аз все още вярвах, че светът е непреходен.

Беше як човек, със здрави ръце и набито тяло, обветреното му лице грееше от оживялото в приказката му детство. Вече бе издал книгите „Хората са навсякъде“, „Завръщане след бягство“, „Светът е стар“, вече се бе върнал при корена си. Това е съдбовното връщане в родината. След тях Сивриев издаде доста книги — проза и публицистика, писа за много неща, но с нищо не отстъпи и не накърни тази своя духовна територия.

Тогава панелът и мраморът още не бяха напълзели парвенюшки по площадите, влизахме в стари кафенета, където ни поднасяха кафе, закъкрило в заровено в горещ пясък медно джезве. До граничната застава Ломска чука се качихме на коне — дотогава знаех Родопите от неговите книги и дъхът на дъбова шума и конска пот ме замайваше. Имах очи и душа за всичко…

Вечерта в дома на неговата леля видях майка му на снимка: млада, хубава жена, стегната в рокля от мораво кадифе. И него видях — петнадесетгодишен, с две учудени очи — и ми заприлича на Екзюпери, когото боготвореше, или на Малкия принц — все едно.

На другия ден тръгнахме за Света Неделя. С нас дойде и съученикът му Кирко Профиров, имаше и други хора, напалихме огън, живна жар, цвърна върху нея лой, тръгна и шише ракия. Отвори се лаф, той събуди предания за бабаита Брахъм Кавас, за мъже и жени не по мярка, населявали тази древна планина. Времето се превъртя и отново стана непреходно. Те оживяваха с греховните си страсти, с песните и мъката си, изправяха исполински ръст и аз го гледах с предани и възхитени очи, благодарен, че ме въвежда в своя свят… Назад остана Райковската гимназия, в която през 1941 година бе станал ремсист и от която го бяха изключили на следващата година. Долу пред нас беше Ксанти с нащърбената стена на Момчиловата крепост, ксантийската гимназия и прегръдката на родственика му, поета Кирил Маджаров, бягството след пръснатите позиви, пътят до Лъдженската климатична гимназия, вторият арест по време на часа по география и няколко месеца по-късно — партизанството му в отряд „Кольо Шишманов“ на Втора родопска партизанска бригада. Сивриев е бил богатски син, на баща му Стефан са думите: „Ние сме хора имотни и сме тръгнали да ставаме курбан на идеал, не да се наядем!…“

Командирът Братан Шукеров е учил зъболекарство в Швейцария, а сега води отряд. Вечер баирите оглася песен, хората преправят песните за Петко войвода в песни за Братан войвода, а Братан още не знае, че ще бъде смъртоносно ранен в деня на победата. Там някъде, в късното лято на 1944, се задава среща с майор Милър от Английската мисия, може да се получи и оръжие за партизаните. Майорът е пожълтял от зъбобол, но си остава англичанин с насмешката: подвигът на зле въоръжените е по-красив, а деветнайсетгодишният Сивриев — Колька, му напомня, че един техен крал е предлагал цяла Англия за кон, за да избяга от бойното поле… С няколко души слиза в близкото градче, разглобяват зъболекарска крачна машина и до съмнало на два катъра я докарват в партизанския лагер — Братан е зъболекар, колко му е да настъпи педала…

Там някъде, в тези нощи около партизанския огън на андартите, капитан Тудор пие красаки, бузуки му свирят, въртят се чевермета от късен агнец… Капитанът се надига за сиртаки.

Играе капитан Тудор, отмята глава в забрава и в отмятането под черните мустачки проблясват вълчи зъби. В такт със сиртакито капитанът обикаля английския чувал, натъпкан с пуловери, чорапи и ризи, взема по нещо и в такта го дарява на някой от българските партизани. Към него се приближава млад андарт с кръщелно име Илия, шепне нещо на командира си, сочи към Кольката — били конвоирани в едно арестантско купе, Сивриев го хранил, дал му и пари. Сега капитан Тудор играе пред него. Сиртакито е мъжки танц, играе се от мъже и на мъже. Танцът свършва, капитанът спира, сваля от кръста си белия колан, на който виси колт с дълга цев, подарява му го с поклон…

На Девети септември четният политкомисар Колька осъмва с четири бона от по хиляда лева в джоба. Скъсва ги с велико презрение към презрения капитализъм и тръгва да прави народна власт в Златоградска околия. Това е тема за повест. Месец по-късно, на кон, в бойна униформа на помощник-командир, тръгва за Унгария, за да се върне оттам с бинтована глава и бинтовани нозе в претъпкан санитарен ешелон. За да го намери в общовойсковата болница майка му — Василка Стоянкова. Тя пропътувала пътя от Златоград до София с длан върху дясното око. Една майка ще пропътува още толкова, ще стигне до края на света, ако трябва, но ще докаже на сина си, че може да се живее и с едно око…

От двайсетгодишна възраст Станислав Сивриев гледаше света с едно око и го виждаше по-добре от другите.

Той рано видя и прозря, че светът е стар и — както сам казваше — собствената биография е нещо, което не ни принадлежи, защото други определят нейната стойност. А усилията да имаш биография винаги са уморителни и за тебе, и за околните. Затова и разглеждаше пребогатите си преживелици като партизанин и фронтовак откъм веселата им страна — той знаеше, че хората тайно ненавиждат праведниците, а чрез смеха всичко става приемливо.

Когато се засели в Боженци, отидох да го видя. Там заварих и Орлин Василев. Боженците бяха приказка — от снега къщите ставаха безплътни. И планината бе бяла и олекнала, и всичко. От тишина в ушите ни отекваше камбанен ек. Сивриев беше вече известен писател, мъж с огромна енергия, която трябваше да му стигне за сто години. Но не го свърташе — пишеше по цели нощи, а денем реставрираше къщата. Дъбовият талаш го упойваше — рендетата му бяха остри като бръснач, стръвта му към хубавото бе властна, претенциите му често засягаха хората около него, дори и близките, но той винаги е бил човек правач, човек, дето бие пъртина и оставя диря подире си. Той бе писател, който живя, без да се икономисва, който написа двайсетината си книги, без да се икономисва. Който има усещането за удоволствие от работата дори и тогава, когато му причиняваха страдания.

Какво се разказва в неговите книги? В тях кипи и се избистря народният живот с преданията и борбите, с миналото и настоящето; изстрадва се духовна тирания и проблясва самосъзнание да я отхвърли; оцелява българинът с жилавата си душа — обгорена и възторжена; прелива мъченическият ни кураж — винаги, независимо от обстоятелствата да намираме смисъл в битието си.

Станислав Сивриев беше мъдрец и прозря първата цел на лъжата — да мине за истина. Знаеше, че най-тежкото посегателство върху човека е програмирано — да му внушиш чувство за вина; че съчетанието на властолюбие и власт е фатално; че понякога предателството може и да е на почит. Той маркира и безпогрешно подчерта чертите на нашето време: феминизирането на мъжете, лекомисленият туризъм, обедняването на човека пред многото вещи, инфлацията на личността, тъгата на мислещия човек. Той ни предупреди за бездуховността и безкултурието на масовата култура.

Прозата на този писател е гъста, иносказателна и образна, той бе вслушан в народната реч и песен, в гнева и милостта на хората. С една-две фрази Сивриев умееше да ни внуши природна картина или душевно състояние, да бъде автентичен и мащабен — от детайла до голямото философско обобщение.

Станислав Сивриев си отиде на шейсет и четири, за последен път повален от неправдата. Изгасна в късен мартенски ден, в мир със себе си, отвратен от света. На поклонението ритуалната зала на Централните гробища бе претъпкана. Преди да влезем, Николай Хайтов се приближи, сложи ръката си на рамото ми и рече: „Ти си един от малкото хора, които го изпращат с чиста съвест, щото наоколо се навъртат и убийците му…“

Отиде си и поетът Иван Радоев, с когото пренесохме урната с праха му от София до Златоград. Малкото раздрънкано автобусче, почернено от опечалените близки, пропъпли гордата Родопа планина. Около шосето тревата се зеленееше, гората бе напъпила, тук-таме по припеците бяха избухнали листенца. Планината и тя се събуждаше за живот, а урната с неговия прах завинаги щеше да легне в майчиния му гроб.

В полунощ, след поминката, вървяхме с Иван Радоев към хотела, градчето бе потънало в тишина и от дълбокото небе се долавяше жуженето на звездите. В паметта ми нахлу стихотворението на Радоев „Град на спасението“ и тихо заредих думите:

Една вечер полъхна

от морето на миди.

И докато въздъхна,

младостта си отиде!

Младостта си отиде

само в пет-шест секунди.

Младостта си отиде

като „глория мунди“.

Ах, в небесната карта

фарът мига и стене!

Той упътва инфаркта

къмто моите вени.

Мен животът обаче

със въпрос ще ме гледа.

Аз бях бунт неудачен.

Победих без победа.

В скръбната нощ стиховете отекнаха като пророчество, усетих ръката на поета и през сълзите си видях проблясването на неговите сълзи. Бяхме озарени от чистотата на тези кратки стихове, смаяни, че в тях се оглежда драмата на живота ни — на нашия и на мъртвия ни приятел…

Две години преди това Иван Радоев беше писал:

„Такъв човек е Станислав Сивриев. Човек с богатства. Той носи две огромни теми — родното и войната. Един живот няма да му стигне, за да запечата на книга изобилието на преживяното от него. Разказите му за войната нямат нищо общо с написаното досега в нашата литература. Той ги пише със суров бабеловски патос. Всичко е истинско, лишено от патриотарство. А родопските му истории са просто дар Божий. Той е гражданин от високо качество. Над него не лежи сянката на компромиса.“