Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (14)

13.
Трагедията на спалнята

След гостуването си при Херцен Толстой седнал да пише. И писал, не си поплювал човекът. Що хартия само отива за издаването на тия деветдесет тома, що гора е изсечена да се добие целулозата! А още колко тома за Толстой и романите му излизат? Ужас! Ама то и професорите не са хора, все питат: какво е казал Чернишевски за Толстой? Ами рекъл е, че за първи път изразява „диалектиката на душата“. Голям праз! Но си длъжен да го знаеш и цитираш точно! Ами Иван Тургенев? И той не си мълчал. Навремени двамата се понамразвали, до дуел стигнали, ама на — препоръчвайки на френците „Война и мир“, Тургенев писал: велико произведение на велик писател. Горки пък го нарича руската „Илиада“. А Ленин, сакън да не пропуснем статията на Ленин за наследството на Толстой — духовното, разбира се. Другото, няколкото имения и къщи, както и всичко останало, което синовете му не успяват да пропият и проиграят на карти, революцията го национализира.

Или „Ана Каренина“ да вземем. Тухла от хиляда страници, словом и цифром. Роман в осем части. Бил на четиридесет и пет, като го писал. Ана Каренина! Какво щяха да правят днешните уйдурмаджии на кръстословици, ако не беше тя? Лесно им е сега: героиня от едноименно произведение на Л.Н. Толстой.

„Мне отмщение и азъ воздамъ.“ Това е то епиграф! Забит в романа като стоманен клин. Откъде ли го е взел? От Библията естествено. Впрочем не богохулствам, като твърдя, че и тя цялата е изтъкана от трагически максимализъм. Да не би Иисус Христос да е щастлив!…

Веднъж Толстой казал на Горки: „Човек преживява земетресения, епидемии, страшни болести и най-различни душевни мъки, но през всички времена най-мъчителната трагедия е била, е и ще бъде трагедията на спалнята.“

Пред тези думи няма човешко същество, което да не стане по-ниско от тревата.

Друг път, в присъствието на Чехов: „Аз ще кажа истината за жените, когато бъда с единия крак в гроба. Ще я река, ще скоча в ковчега, ще захлупя капака — ела ме хвани тогава!“ — и очите му под рунтавите вежди на „горски дух“ блеснали с вледеняваща дързост.

А в Ялта, докато се подреждали с Горки за снимка за бъдещите читанки, попитал Чехов, както винаги добър и кротък като монах: „Вие на младини много ли развратничехте?“ И загледан в морето, добавил: „Аз бях неуморим…“

Когато умирал в малката стаичка на гара Астапово, не допуснали близките му, уж да не се вълнува, а той просто не искал да ги вижда. Има снимка, на която София Андреевна, стъпила върху няколко кирпича, се надига на пръсти да достигне малкото прозорче, да надникне вътре. Може би тогава Чертков, когото графинята неистово мразела, е казал: „От всички хора единствено той^[1] я е обичал и я обичаше искрено до края.“

Но не са били щастливи. Всяко нещастно семейство е нещастно посвоему. Толкоз. Ана е можела да се примири със съдбата си, Русия е пълна с изоставени жени. Да си намери нов любовник, дори по-хубав от Вронски. Можела е да наведе глава и да се върне при Каренин, копче нямало да й каже. Можела е да си купи къща и да се изнесе с детето си. Много работи е можела да направи тази богата, с чистокръвна хубост жена. Но за нея няма вече мъж, под когото да легне — ляга под влака! Мне отмщение и азъ воздамъ!

А какво е мнението на Чехов за Толстой? Каквото — такова. Но взел — двайсет и две години по-късно, че написал разказа „Дамата с кученцето“ и с това направо му показал среден пръст!…

И неговата героиня е Ана. Ана Сергеевна. Но най-неочаквано — Ана Сергеевна фон Дидериц.

Върху съдбите на тези две жени се сгромолясва щастието и нещастието да се влюбят, да станат жертва на трагична любов. Едната история е разказана в хиляда страници, другата — не по-лошо — в седемнайсет.

И двете страдат. И двете са на ръба на пропастта. Но едната тръгва да въздаде — на себе си, на мъжа си, с когото живее без щастие, на онзи, когото обича, на целия враждебен за нея свят! Да отмъсти за страданието и съдбата си.

Другата задържа всичко в себе си. Небогата, неопитна, неярка, почти неизвестна в градчето. Има само едно кученце, един бял шпиц и нелепата фамилия на мъжа си, който във всичко е абсолютен лакей. Фон Дидериц!

С какво да защити дори пред себе си своята изтръпнала душа — нито със светски салон и блестящо общество, зад чиито кулиси кипи невероятен живот. Нито с душеприказчици, пред които да се изповяда, да я утешат. Нито с рожба, в която да намери упование. Пред нея, около нея, в нея — самота, самота, самота…

А Ана Андреевна Ахматова, по баща Горенко, не обичала разказите на Чехов. И особено „Дамата с кученцето“. Голяма поетеса, но сетя ли се за това, направо ми разваля настроението. Сигурно го е казала на по-млади години. Тя и срещу Натали, жената на Пушкин, изтървала приказка…