Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (2)

1.
Сметка без кръчмаря

С поета Иван Динков сме се запили в кварталната кръчма „Клондайк“. Сервитьорката, дама с попреминала първа младост, носи поредната водка. Мезе няма — що да харчим излишни пари за треволяк.

И двете й ръце са отрупани със златни пръстени. На шията й, напълзяна вече от бръчки, три синджирчета. На едното висят кръстче, котва и сърце. Вяра, надежда и любов. Лицето й, стегнато от пластове грим, е каменно. Но личи: тя много е видяла в живота. И всякакви.

На приятеля ми са потънали гемиите. Седи срещу мене мрачен, тъмен, та чугунен. Уж сме в кръчма, а раздумка няма. Мълчим. Ако се обади, неговото не е приказка, а присъда. Не кръчма, а съдебна зала. Ето и сега, от горчивата му стегната уста излиза поредната максима: „Малка държава — малка литература, голяма държава — голяма литература!“

Сякаш с топор е ударил изправено чамово трупче и цепениците се пръсват на четири страни.

Той припалва цигара от късия си фас, стрелва ме с поглед, като че ще се надигне да се бием. И да възразя, все тая.

На Иван Динков не се възразява.

Още по сто грама.

Мариана ги носи с балетна стъпка. Много пръстени. На средните и безименните пръсти — по два. И все златни.

Вкъщи, на пияна глава, до полунощ правя преброяване. Ако турим на лавицата нашата литературна класика от Раковски до Георги Караславов, общо двайсет и четири класика, се нареждат около сто томчета. Ако наредим руската класика от Пушкин до Горки — трийсет и шест автора, цели пет лавици не могат да поберат петстотин седемдесет и петте тома, дебели като тухли. На нашите писатели се падат средно по четири тома на човек, на руските — почти по петнайсет.

Писали, та писали, сякаш нямали друга по-сериозна работа.

На другия ден показвам листчето на Пауновски. На млади години двамата с Иван Динков са другарували. Сега пак са приятели, тачат се, но почти не се срещат. Младите вълчета са станали вълци единаци. С яки литературни вратове, които не се огъват встрани.

Пауновски прочита листчето, смачква го, гледа ме слисан и гнусливо цеди думите:

— Сметката ти е без кръчмаря! Вие, като се съберете с Иван Динков, съвсем затъвате… То аслъ това ти е литературното мислене. А държавата троши пари да те учи цели пет години в институт за писатели!… С тях една молотовка^[1] щеше да купи на някое текезесе. Язък!…