Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2012)

Издание:

Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята

Редактор и коректор: Радостина Караславова

Предпечатна подготовка: „МТ-студио“

Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

71.
Ненаписана книга

Някога се канех да напиша книга за лейтенант Пьотр Шмидт, но останах с каненето. Един наш литератор бе издал навремето книга за съветски държавен и културен деец и Емилиян Станев го беше сръфал: абе те са голям народ, имат хиляди писатели, не са опрели до тебе… Те ще си напишат книгите за техните хора, ти седни и напиши книга за българин!

Тези думи на стария класик ме възпираха и все отлагах. Сега вече знам, че няма да я напиша, пропуснал съм момента. Но историята на лейтенант Шмидт дълго ме занимаваше. Тя е красива, драматична и завършена, и звучи като измислена. Може би с нея започва мъжеството на нашия век, все пак това са събития от 1905 година. После идват откриването на полюсите и гибелта на Робърт Скот, трагедията на генерал Умберто Нобиле, гибелта на Амундсен, прелитането на Северния полюс от Валерий Чкалов, войната, Гагарин, кацането на човек на Луната и т.н. Списъкът на големите мъже на планетата е дълъг…

Навремето, още като матрос, прочетох книгата „Черно море“ на Константин Паустовски. Тази книга ми даде много, обикнах морето. После изчетох целия Паустовски, стана ми любим писател. Знаех, че е идвал у нас и е писал с любов за България, за Созопол.

След време прочетох Исак Бабел и обожанието към любимия писател някак отслабна. Престана да е обожание. Както и да е. Тогава ме смути фактът, че двамата са живели по едно и също време, писали и заради писанията си единият е бил убит, а другият оцелял. В едно жестоко време на репресии, а Паустовски няма отрицателен герой в книгите си. Мир на душата му! Обичам го и сега, препрочитам го, но повестите му не ми действат така, както преди. Обяснимо е. Животът загруби душата ми, романтичните настроения взеха да изчезват, камо ли да се подклаждат от романтични писания.

Говорили сме със Станислав Сивриев, че Паустовски бил вече известен писател, когато при него се явява един енкаведист и му казва почти интимно: „Константин Георгиевич, вие имате вече три книги, а никъде в тях не се споменава името на Йосиф Висарионович. Внимавайте, има хора, които следят за това…“

Паустовски се изплашил не на шега, знаел какво става наоколо и се покрил… Отишъл в Таруса, купил си там къщичка и почти десет години не публикувал нищо. В книгата си „Златната роза“ пише, че бил отишъл да изучава живота, сиреч да бъде сред масите. Не казал истината.

Та прочетох на двадесет и една години повестта на Паустовски „Черно море“, а в нея имаше страници и за мъжеството на лейтенант Шмидт. След време, когато бях в закрития за чужденци Севастопол и разгледах Морския музей, разбрах, че Шмидт бил голям моряк, известен мореплавател. Тогавашното руско звание лейтенант отговаря на днешното капитан I ранг. В Севастопол научих, че лейтенант Шмидт е водил руска военна ескадра в Атлантика. Това доозари ореола му…

Да разбереш точно подвига на този мъж, трябва първо да си обясниш времето, в което е живял.

Това е тъй нареченото Чехово време, когато интелигенцията масово тръгва сред народа. Да го просвещава. Закъснелите идеи на Дидро, Монтескьо и Русо — бащите на френския век на просвещението, което завършва с революции и реки от кръв. Самото Чехово време, самият период, който подготвя революцията през 1905 година, е наречен „Идти в народ“. Още е жив Лев Толстой. Закъснелите идеи на френските просветители сега избуяват на плодоносна девствена почва — богатата славянска душа… Младите хора отиват в най-глухите места като учители, лекари, чиновници. На този благороден повик се отзовал и морският офицер Пьотр Шмидт. Потомствен дворянин, семейството му е близко до императорската династия Романови, той се оженва за проститутка с цел да я превъзпита. Взема я направо от улицата, ограмотява я, ражда му син. След време се разделя с нея, но продължава да я издържа. Разбира се, тя си остава по манталитет проститутка — след неговата смърт, когато гръмва името му по света и става легенда, за да припечелва, тя често давала обяви: продава се кителът на лейтенант Шмидт… или цигулката му…

Продала бая кители и цигулки — абсолютна пазарна търговия.

Когато го повлича въртопът на събитията през 1905 година, той вече е в оставка. Пътува от Кишинев през Киев за Севастопол, за да уреди някои свои дела по излизането в пенсия. Тогава е към петдесет и пет годишен — висок, строен, с късо подстригана брадичка, бял кител и бели ръкавички, с позлатен кортик.

В Киев пристига сутринта, там ще смени влака чак вечерта.

Както подобява на дворянин, деня прекарва в разходки из града, отива и на конни състезания. На хиподрума, сред гъмжилото от суета, изрядни тоалети и високопарни приказки, вижда една жена. Както казват руснаците — с небесна хубост…

Много пъти съм мислил за тази жена, сънувал съм я дори — с теменужени очи, античен нос и голяма красива уста. Роклята от естествена китайска коприна е стегнала кръста, налетите корави бедра, мощната гръд. Обикновено хубавите и здрави жени са големи егоистки. Спят дълбоко, хранят се добре, не го слагат на сърце и се радват на живота. Те са родени, за да изпитат удоволствията, които предлага плътта, и последствията от страданията, които в изобилие създават на близките около себе си, въобще не ги докосват.

Но по-често си мислех за лейтенант Шмидт, за онова неописуемо трепетно вълнение, което поражда присъствието на хубавата жена. Представях си го, виждах горящите му тъмни очи как гледат към тази жена. И как тя усеща и с тила си този поглед. Как на няколко пъти с крайчеца на окото си го зърва за секунда, как на капризните й вишневи устни се появява едва забележима усмивка. Той вече усеща в душата си да пърха онова шеметно чувство на влюбеност, на щастие и печал и си тръгва от хиподрума строен и лек, вглъбен в себе си, просветлен от несподеленото чувство.

Вечерта се качва на трена за Севастопол — старите влакчета с тесни купета за по четири души, с восъчни свещи и плюшени перденца. Шмидт седи сам в първокласното купе, крак връз крак, сплетени дълги пръсти върху коляното, ръкавичките — небрежно хвърлени на масичката. И като в приказките завесата пред вратата се люшва, люшва се и пламъчето на свещта и в купето влиза жена. Жената с небесната хубост…

Какво е станало след това — един Бог знае. Разбира се, той станал — лек поклон, представил се. Тя също си казала името. Докъде пътува? До дачата си в Дарница, ще слезе от влака след около час…

В живота на всеки мъж има мигове, когато нищо не може да го спре да хвърли живота си в краката на една жена. Това направил и Шмидт.

След пристигането си в Севастопол почва да й пише писма. Сега тези писма се намират в тамошния военноморски музей. Чел съм ги — в тях има толкова порив и любов!…

Нататък е кратко, както е кратък пътят до Голгота.

Започва революцията. В навечерието й — митинги и шествия. Въстават матросите от броненосците „Потьомкин“ и „Георгий Победоносец“, от учебния кораб „Прут“. При опит да разбият вратите на затвора, за да освободят политическите, комендантът на града адмирал Чухин заповядва стрелба на месо — падат покосени осем души. На другия ден, 25 октомври, е погребението им.

На гробището се струпва целият град. Лейтенант Шмидт държи траурна реч. Бил изключителен оратор. Може би защото земята е била зейнала пред него, но словото му звучало потресаващо като клетва. Можел да поведе струпания народ, да помете града.

Не го направил.

Сутринта при него пристигат матросите от стачния комитет — Сергей Частник, Никита Антоненко и Александър Гладков. На тях им трябва „знаме“, молят го да оглави революцията…

Мълчал през цялото време. Накрая им казал да го чакат с лодка на южния кей.

Преди да тръгне, написва в дневника си: „Революцията е обречена на гибел.“

Качва се на борда на „Очаков“ и издига флаг: „Командвам флота. Шмидт.“

Нататък следват кървавият от жертвите залив, погромът, съдът. Името му вече тръби по света.

Той може да се спаси от смъртта, да тръгне на доживотна каторга и изпраща сестра си да потърси Зинаида, киевчанката. Сестрата е близка на императорското семейство, иска да отиде да моли за милост, но той е непреклонен.

Киевчанката отказва да дойде. Съпругът й, като разбира, че лейтенант Шмидт я моли за среща, пада на колене пред нея, настоява да замине.

Когато Зинаида пристига на остров Березан и влиза във влажната килия на крепостта, той се надига, тръгва към нея, но спира и пита: ще дойде ли тя с него в Сибир? Както преди повече от осемдесет години са сторили жените на декабристите. Жената едва надмогва ужаса си от този непознат за нея човек, викът й е неистов.

Екзекуцията се ръководи от приятеля му Ставракис. Разстрелват го на острова. След единайсет години пренасят костите му в Севастополското гробище, полагат ги точно на мястото, където е държал своята реч.

 

 

В Севастопол пристигнах на борда на стражевия кораб „Смели“, гост на адмирал Иван Добрев.

Не беше трудно да открия улица „Суворов“. На дома с номер 12 имаше паметна плоча: „Тук е живял лейтенант Шмидт“.

Влязох в тунела на входа, пробяга котка и се блъсна в краката ми. Инстинктивно отскочих. Във вътрешния двор на тънки въжета бе простряно пране. Вятърът издуваше чаршафите като парус. Почуках на вратата на вътрешната къща. След много време се показа жена. Лицето й беше наплескано с маска от сметана и стъргани краставици. Тя бе по-страшна и от котката и не знаеше нищо за лейтенант Шмидт.

С тролейбус номер 6 стигнах до гробищата. Бързо се ориентирах по спомена от прочетеното и с бавни крачки се запътих към гроба.

В огромна купчина от морски камъни, обрасли с лишеи, бе вбита котва. Веригата й опасваше каменния постамент като леери. Погледнах нагоре, а там побито ламаринено знаме разваляше паметника. Избелялата му червена боя бе станала на юфка.

Излязох от гробището и се метнах на тръгващия препълнен автобус. Задната врата изтрещя и се затвори автоматично, притисна лакътя ми. Болката бе ужасна, исках да извикам, но ми притъмня и се свлякох, провиснах на вратата като мъртвото ламаринено знаме…