Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2012)

Издание:

Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята

Редактор и коректор: Радостина Караславова

Предпечатна подготовка: „МТ-студио“

Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

82.
Дингил

Горки вижда за пръв път Сергей Есенин през 1914 година. Стояли, подпрени на Семьоновския мост в Петербург, и Есенин плюел през парапета върху черното кадифе на реката, окована в гранит. Така го запомнил Горки. След осем години се срещнали в Берлин, в квартирата на Алексей Толстой, където поетът се бил настанил с Айседора Дънкан. Есенин бил в неудържим запой. Наредили маса, турили пиене, следват стихове. Но Горки озаптявал чашката си, поетът се напил вече порядъчно, карал Айседора да танцува. Тя поразмятала тяло из стаята, „разглезено от слава и любов“, както изискано пише Горки. Накрая Есенин рухнал под масата, а Горки посегнал на Айседора. Американката му се опънала… И той взел, че я омаскарил в очерка си за Есенин — демек, ти знаеш, ама и аз знам!… Голямо е издънването на гения, когато реши да постъпи като нас, простосмъртните…

Айседора Дънкан е знаменита жена. Децата й се удавят в Сена. Тя играе смъртта им на сцената и така въвежда драматичния балет. След време отива в Русия, създава школа, слага началото на съветския балет. Там среща Есенин, доста по-млад от нея и — изстрадала, самотна, хубава — приема да му стане жена. Когато той се самоубива, тя изпраща единствената съболезнователна телеграма до правителството. Скоро след това умира трагично в Италия — шалът й се намотава на колелото на откритата лимузина…

Очеркът на Горки за Есенин започва със следното изречение, което винаги ме е карало да се гордея: „В деветстотин и седма или осма година, на Капри, Стефан Жеромски разказа на мен и на българския писател Петко Ю. Тодоров историята на едно момче — селянче…“

А покойният български писател Емилиян Станев, когато искаше да каже, че никой не е пророк в своето село, винаги разправяше следния случай: срещат се двама еленчани на пазара във Велико Търново, здрависали се, вързали приказка. „Ти от дека идеш?“ „От София“ — бърза да се похвали човекът. „А, от София! И какво има по Софията, видя ли някой от нашите еленчани?“ „Видях, видях!“ „И кого видя?“ „На бай Юрдана лапето.“ На бай Юрдана лапето е писателят Петко Ю. Тодоров. „И к’во прави наш Петко?“ „Ами какво прави… — софиянецът се навежда към ухото на съгражданина и шепне: — Каза, че пишел пиеси и царят ходел да ги гледа!…“ „А остави, бе — махва с ръка другият. — Нали го помня какъв дингил беше, като се качи на магарето, краката му се суркаха по земята!… Пиеси пишел, хайде холан!“