Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (43)

42.
Словесна скулптура

От класиците най-много сме говорили с Иван Пауновски за Пушкин.

Отличен ерудит и импровизатор, той разказваше за Лицея, сякаш бе учил там заедно с Александър Сергеевич. На къдрокосия юноша с тъмно лице и сини очи викали Французина. На французки били и първите му стихове. Но както разказваше, моят приятел вдигаше „слънчогледа“ и като нахакан катаджия спираше разговора. Правеше го, за да ми обърне внимание и да ми набие в главата своето откритие, че и Пушкин, както и другите руски писатели, които си служели с френския език до съвършенство, не създават нищо значително на този език… Обратното, снишаваше глас и ме гледаше безмилостно Иван Пауновски, тъкмо те жадно се нахвърлят на руския, някак чужбински за тях, а и по-слабо разработен, и тъкмо с този език започват създаването на великата си литература.

Разумът и точността на Пауновски не предизвикваха възражения.

Още двайсет и три годишен, Пушкин отцепва романистите преди него: „Тези хора никога няма да кажат приятелство, без да прибавят: «туй свещено чувство, чий благородний пламък», и т.н. Точност и краткост — ето първите достойнства на прозата. Тя изисква мисли и мисли — без тях блестящите изрази за нищо не стават.“ Моят приятел добавяше: „Абе, знаеш, красивите думи са като красивите мадами, само са за леглото!…“

Пауновски обичаше да говори за руските дворянки — княгини, графини, баронеси — особено за петербургските. За развратните им нрави. Те не знаели добре руски, четели главно френски романчета и във всеки нахакан кавалерист виждали принца на бял кон. После пресметливо се женели за богати старци, заличавали погромите и тревата, изпотъпкана от ботушите на младите офицерчета, се изправяла… Като че ли сега не е същото!

Естествено, както е естествено това, че лете Нева е синя, а зиме — бяла, на тях са им били чужди литературните въпроси, както и обществените. Но сексуално били грамотни, удивлявали дори изтънчените чужденци с пълна програма. Приблизително същото било и в провинцията, твърдеше Пауновски като сълицеист на Французина и професионален познавач на проблема. Но според него и столичанките не се къпели всеки ден и по баловете от парфюмите и потта им се получавала особена еротична миризма. Сега жената не мирише на жена, а на някаква марка дезодорант, от който мъжете хващат сенна хрема…

Много сме говорили за повестта на Пушкин „Изстрел“. В нея дуелистът яде череши и стреля във въздуха. Самият Пушкин го прави, когато е на двайсет и три години. На дуела си с офицера Зубов. Зубов не уцелва — Пушкин не стреля. Отказът от изстрел е по-убийствен от куршума в сърцето!

Лермонтов също отива на дуела с Мартинов с фуражка, пълна с череши — като младия граф в повестта „Изстрел“. И той плюел предизвикателно костилките, но приятелят му Николай не бил вече приятел, а убиецът Мартинов.

И за дуела на Пушкин с Дантес сме говорили. Пауновски беше, както винаги, категоричен: дуелът не може и не бива да се смята като светска интрига с печален край. Това е привидното, а трагизмът е другаде. В духовната разпра на поета с обществото, в което живее. Според Пауновски дуелът бил търсен и намерен отдушник — взрив на самотата, на ожесточението, на волята да устоиш на всичко.

Предната вечер двамата с Иван Динков бяхме затъвали до козирките в кварталния „Клондайк“ и почнах да възразявам: Пушкин, който във всичко е гениален, веднъж постъпва като редови гражданин — изревнувал жена си и тръгнал да дири възмездие…

Пауновски млъкна, оттласна чашата с мерло, с което ми даваше да разбера, че по-добре би било държавата да купи зелена молотовка с брезентово чергило на някое текезесе, вместо да харчи грешни пари да ме учи…

Още щом нашумява името на Пушкин, в началото на творческия му път, Александър I заявил: „Трябва да бъде пратен в Сибир: наводнил е Русия с възмутителни стихчета, цялата младеж ги знае наизуст…“

Не го пратил в Сибир. Натирил го да чиновничи в Кишинев и Одеса. После го въдворил в родовото му имение в Михайловское. Постоянно бил под наблюдение, затова и декабристите си пазели от него тайната. И десет дни преди кървавата разправа с тях той с ведро настроение написал поемата „Граф Нулин“…

С няколко изречения Пауновски е изваял Пушкин — цитирам го точно: „Физически пъргав, по душа и темперамент неспокоен и до крайности противоречив. Галантен и непостоянен. С изящен вкус. Податлив към наслади, склонен към разочарования. Рушител на светските канони. Влюбчив. Тъжен понякога. Напълно лишен от егоизъм и сребролюбие. Рицар на дълга, на честта, на приятелството, на семейните отношения. Неуморен труженик и същевременно певец на епикурейството. На хусарските гуляи. На интимните приключения. Гениален художник. Последователен патриот. Мислител и надарен полемист.“