Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (81)

80.
Приятели

Три години след Горки се ражда друг огромен талант — Леонид Андреев. Двамата се запознават на Курската гара в Москва. Но преди запознаването, през пролетта на 1898 година, Горки прочел във вестник „Куриер“ великденския празничен разказ „Бергамот и Гараска“, който му харесал с това, че човек, макар и рядко, може да бъде великодушен до сълзи. И взел, че написал писмо на младия непознат автор. Той обаче, макар и поласкан от мастития вече Горки, му отговорил със странно самочувствие: „На сития така му е приятно да бъде великодушен, както когато си пие кафето след обяда.“

Тъй… Но на Курската гара, когато видял Горки, Леонид Андреев бил толкова възторжен и възбуден, чак заеквал и гълтал думите и Горки нищо не разбрал от бързата му реч. Запомнил само последните думи: „Да бъдем приятели!“

След няколко месеца вече се срещнали нарочно и Горки забелязал, че на едната му длан има белег от куршум и пръстите му са свити, не могат да се изпънат докрай. „Юношески романтизъм — казал му Леонид. — Сам знаете, че човек, който не е правил опит да се самоубие, струва евтино.“

Още на тази среща между тях припламва искра и съдбата ги вкопчва един в друг, на моменти приятелството им припламва със змийския съсък на волтовата дъга. Андреев бил наследствено обременен от алкохолизъм, Горки рядко посягал към чашката, отвратен от запоите на кундурджиите и другите занаятчии от съседните работилници. Но понякога му уйдисвал и тогава се зареждали мрачни, с шарено настроение запои.

Руският запой е шеметна фиеста на духа, нещо непредвидимо, с резки амплитуди на фабулата. Класическият запой, утвърден от вековни традиции, обикновено трае от три до десет дни. Понякога и повече. Пие се денонощно. Изпиват се несметни количества алкохол. Дремва се час-два в денонощието, но дрямката е заешка — за части от секундата. Заспиваш с отворени очи на масата, докато говорите. Или прав, с чаша в ръка, като антилопа гну, ужилена от мухата цеце.

Думата дума отваря: веднъж под Серенгети, в резервата Микуми, докато се въртяхме като калайджии да снимаме с фотоапарати лъвчета и лъвици, жирафи, носорози, маймунски фамилии, африканецът мистър Н’Гамило, тогава съветник на танзанийския президент Юлиус Ниерере и размекнат като течен шоколад между мене и търговския ни представител, изрева на кристален руски език, че в колата има муха цеце. Едва не обърнахме закрития ландровър, докато я убием. Мистър Н’Гамило беше завършил висше образование в Осло, второ — в Ню Йорк, и трето — в Москва. Той изглежда разбираше от много работи, не само от мухата причинител на сънната болест. Но от жени не разбираше…

Нощувахме в един лодж, някъде на повече от триста километра от брега, в пъпа на джунглата. Думата лодж на български значи хан. Но въпросният хан беше доста изискан и нямаше нищо общо с хановете на Йордан Йовков. Та мистър Н’Гамило, след като изпи две кутии бира — то колко ли алкохол му трябва на един африканец! — си поръча дама, черна като него и според моите разбирания сто пъти по-грозна от неговата жена, която приличаше на току-що разпъпила черна роза. Въпрос на вкус, както казва в подобни случаи кучето. По-важното в нашия случай е, че и в Африка върви поговорката: чуждата кокошка патка се вижда… Там ми разказаха случай, станал в България. Стояхме пред абаносова желязна гора, попиляна от разярени слонове. Африканският слон е свиреп, не подлежи на дресиране. Индийските са друго нещо, те карат училище, обучават ги и после вършат много работа, дори детегледачи стават… Та преди бая години, когато старият зоокът бе срещу Орлов мост, слоницата — африканска била, почва от ден на ден да се държи особено, да нервничи и да реве. Този рев е непоносим за квартала, хората не могат да мигнат, а слоницата се тръшка, разкъртва стоманените релси на кошарата. Става правителствен въпрос, докарват войници със зенитка — ако падне оградата, да я застрелят… Тогава звънва телефонът на вътрешния министър: индийският посланик иска да бъде приет, което по онова време се смята за прецедент в дипломацията. Приемат го начаса. Влизайки, той заявява: За слоницата идвам! Може да се укроти само по един начин. Намерете мравуняк и без да го разбутвате, сложете го с кран в кошарата. Тъй и правят. Няма и минути, слоницата млъква, вдига нагоре хобота и застава мирно. Какво се оказва? Най-дребната земна твар е смъртоносният враг на най-едрата. Мравките нахлуват през хобота, стигат до мозъка и го изяждат. Слонът умира мъченически. Тази история звучи притчово, уйдисва кога се приказва за много богати и много бедни…