Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (40)

39.
Гибелта на поета

Сутринта на 4 ноември 1836 година Пушкин и няколко негови приятели получили анонимни писма, че той е приет в ордена на рогоносците.

И преди това Пушкин получавал анонимни бележчици, писани от княз Долгоруков и княз Гагарин, който носел хартията и си признал след време злодейството. Като реакция поетът забранил на жена си да приема Дантес. Той почва да й праща писъмца, тя ги показвала на мъжа си. Знае се, че го е молила да напуснат за известно време града, но той категорично отказал.

След последния пасквил за ордена на рогоносците Пушкин изпраща по офицера от генералния щаб Клементий Росет покана на Дантес. Получава я посланикът Хекерен и пристига да моли за отсрочка на дуела поне едно денонощие. После пак идва при Пушкин, със сълзи на очи моли за нова отсрочка.

През това време Дантес обявява, че ще се жени за Екатерина. Датата на сватбата, 10 януари, била обявена на бала у Салтикови на 17 ноември.

На сватбения обяд у граф Строганов Пушкин не присъства. Отказва да приема младоженците в дома си.

Но на баловете Дантес продължава да ухажва Натали, държи се дръзко, наоколо се споглеждат и шушукат.

На 25 януари Пушкин отправя крайно оскърбително писмо до посланика. На другия ден при него пристига аташето на френското посолство виконт Огюст д’Аршак и му предава поканата за дуел на Дантес.

Пушкин и Дантес се запознават в ресторант, на някакъв обяд ги турили един до друг на масата. Знаело се от всички, че френският поданик е любимец на Николай I и на императрица Александра Фьодоровна. И той го афиширал пред Пушкин, намерил пред кого…

Сутринта, в деня на дуела, лицейският съученик на Пушкин Константин Карлович Данзас вървял по улица „Пантелеймонска“. Насреща се задала карета-шейна и от нея го повикал Пушкин. Връщал се от дома на Росет — Росет го нямало. Помолил го да идат до френското посолство, да бъде свидетел на един разговор. Но там направо го представил за свой секундант. Уточнили мястото и часа на дуела, излезли от посолството и се разделили.

Срещнали се отново в три подир обед в сладкарницата на Волф и Беранже, Пушкин си поръчал чаша лимонада. Много я обичал, лакеят му Никифор постоянно му правел — лимонов сок, захар, вода.

Опразнил на един дъх чашата, качили се на шейната и потеглили към Троицкия мост.

Външно Пушкин бил спокоен. За какво е мислел, след като отивал срещу куршум от десет метра?

За дуела знаели няколко души. Защо не са го спрели? Знаела и Екатерина, но била вече жена на Дантес и мразела Пушкин. Но защо другите мълчали и не направили нищо, за да го осуетят?

На Дворцовия кей те срещнали Натали в карета. Разминали се — тя била късогледа, Пушкин гледал встрани.

Недоброжелатели разправят, че тя се връщала от Дантес, с когото се прощавала. Но и това не е истина. Просто ходила някъде — едно от поредните матинета. Вкъщи всичко е наред: гувернантката гледа децата, слугите подреждат и почистват къщата, готвачът готви — у тях се готвело всеки ден. Впрочем, когато докарват простреляния Пушкин, трапезата била наредена за вечеря.

Нататък по пътя срещали познати, които се връщали от пързалка, влачейки шейнички. Денят бил ясен.

На Чорная речка, двеста метра от Комендантската вила, пристигат едновременно с Дантес. Преминават през храстите и се озовават сред малка полянка и дълбок сняг. Нищо не се виждало от пътя, където останали каретите.

Секундантите утъпкали с крака пътека, отброили крачките, сложили на снега шинелите си за бариери и ги повикали.

Зареждат пистолетите, дават им ги и ги отвеждат по местата, откъдето ще тръгнат един срещу друг.

Духал студен вятър. Температурата — петнайсет градуса под нулата.

Сигналът да почнат дава Данзас, махнал с шапката си.

Пушкин стига пръв до бариерата, вдига пистолета, цели се. В това време Дантес стреля.

Падайки върху шинела на секунданта си, Пушкин вижда кръвта, коя блика от него, и казва: „Мисля, че лявото ми бедро е раздробено.“

Надига се и процежда: „Почакайте, имам достатъчно сили да направя своя изстрел.“

Дулото на пистолета му се е напълнило със сняг. Дават му друг. Той се понадигва, опира се на лявата си ръка и стреля. Дантес пада. Пушкин пита: „Ранен ли е?“ „Мисля, че съм ранен в гърдите“ — отговаря Дантес. „Браво!“ — извиква Пушкин и хвърля пистолета.

Секундантите събарят оградата от тънки пръти, повикват шейните.

Когато стигат до дома на Мойка, Данзас слиза и отива при Натали. Там била и Азя. Казва им, че е имало дуел и че Пушкин е ранен. Те се втурват навън, в това време го внасяли. Той им извиква да се махат, ще ги повика после.

Данзас тръгва за лекар.

Първите трима, при които похлопва, ги нямало, били по визити. Среща доктор Шолц, който довежда и доктор Задлер. Превързват раната, идва и доктор Аренд.

Лекари от старата немска школа, те лекували главно с очистително и пиявици. Но сега няма нужда от пускане на кръв, тя сама изтича…

Надмогвайки ужасните болки, Пушкин пита дали раната е смъртоносна. Казват му, че е малка вероятността да оздравее. Благодарил им за истината, казал, че ще се заеме с личните си работи.

Доктор Аренд се надвесва над него и казва, че задълженията му като лекар налагат да съобщи за случая на императора. Раненият поискал да предаде молбата му — да не преследват неговия секундант.

Довеждат свещеник и той се причестява. Предстоят му трийсет и шест часа агония…

В това време идват приятелите. Жуковски, княз Вяземски, граф Виелгорски, княз Мешчерски, Павлуев, Александър Тургенев, Владимир Дал, граф Строганов.

Пушкин повиква Данзас и почва да му диктува дълговете, които има и за които няма полици, нито разписки. Сваля пръстена си и му го подарява.

Започват непоносими болки. На разсъмване поутихват, унася се.

Сутринта поисква да види жена си и децата си. Пред всички заявява, че тя е невинна, че никога не се е съмнявал в нея.

Прекръстил децата си.

Пред дома вече се трупа народ, питат за здравето му.

Данзас му пошепва, че е дошла Екатерина Андреевна Карамзина. Казва да я повикат: „Искам тя да ме благослови.“

Оставят ги насаме.

Много по-късно тя ще сподели: казал й, че не му е достатъчно, дето приятелите му и петербургското общество като него са убедени в чистотата на жена му. Нужно му било неговата чест да е неприкосновена във всички кътчета на Русия, където е известно името му…

Към обед се почувствал добре, съвзел се, бил дори весел.

През следващия ден често викал жена си, отпадал. Дълго говорил с Жуковски.

Лекарите казали, че му остават около два часа.

Тълпата долу почнала да атакува входа. Турили часови от Преображенския полк.

Идва и Елизавета Михайловна, прощава се с нея.

Когато болките ставали нечовешки, вместо да стене, викал: „Бедната ми жена! Бедната ми жена!“

Казал да му донесат огледало. Огледал се, махнал с ръка.

Поискал чашка ошав. Натали притичала, коленичила до кушетката, давала му с лъжичка. Всичко, което поемал, било от нейната ръка. Бил ласкав към нея, утешавал я.

Забранил на братята й и на приятелите си да се бият с Дантес и да отмъщават. Няколко пъти казал на жена си: „Ти не си виновна!“

Като поел три лъжички от ошава, отклонил глава, което значело, че не иска повече. Прошепнал: „Колко е хубаво!“ Натали изпуснала чашката и припаднала.

С гаснещ поглед обходил шкафовете на библиотеката, където били наредени книгите му, тихо казал: „Сбогом, приятели!“

След минута помолил да го обърнат на дясната му страна. Дал и Данзас изпълняват желанието му. И заспивайки вечния си сън, прошепва: „Ктнчина…“

Доктор Аренд, фронтови лекар, в чиито ръце са умирали стотици, заплакал. Като се успокоил, казал, че за Пушкин било жалко, че не е убит на място, защото мъките му били огромни. Но за честта на жена му било щастие, че останал жив. Никой от тях не можел да се усъмни в невинността й…

Плетньов казал на Дал: „Като гледам Пушкин, за първи път не се страхувам от смъртта.“

Тялото престоява вкъщи два дни. Градът се извървял покрай ковчега за последно сбогом. През нощта срещу 31 януари го откарват в Придворно-конюшенската църква, където на другия ден се извършва опелото.

На 1 февруари Александър Тургенев, придружен от жандармерийския офицер Ракеев, поемат с ковчега към Святогорския манастир край Михайловское…