Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (59)

58.
Каторгата

Омската тюрма. Непосилна каторжна работа на открито. Глад. Студ. Мръсотия. Въшки. Непостижими псувни. Бой. Ей тъй, за нищо. Просто скотът срещу тебе е по-силен и те млати. Веднъж майор Кривцов, понеже го цепел махмурлук, му поисква наказание с пръчки. По чудо се разминал с пръчките, сиреч със смъртта.

Като никой друг Достоевски е изтърпял злорадството на каторжниците, че на — уж е учен, уж е дворянин, а и той е като тях вмирисано въшливо животно. А той се държал скромно, незабележимо, странял от другите дворяни… И вероятно вече си е задавал въпроса: нали се стреми към доброто, нали се бори за свободата на народа, а ето ти го народа, той те презира, държи се оскърбително, лъже те… Някой ще каже, че това са престъпници, а не народът. Ще има много здраве!

На 22 февруари 1854 година излиза от каторгата. В писмо вече е написал думи, които засядат в душата: „Тук има характери дълбоки, силни, прекрасни и колко весело бе под грубата кора да откриеш злато.“

Ама че разбиране за веселост!

Вече е солдат в Седми линеен сибирски батальон.

Умира Николай I, държавата поема синът му Александър II. Той е либерално настроен, като начало прави помилвания. На тях се закача и войникът Фьодор. Връщат му дворянските права, офицерското звание. И като капак на цялата работа върху него се сгромолясва любов — страстна, опожаряваща. Той е само на трийсет и шест години. Избраницата на сърцето е туберкулозната и душевноболна вдовица Мария Исаева. Оженва се за нея, осиновява момченцето й Павел.

През октомври 1859 година получава разрешение да живее в Централна Русия. Отива в Твер, наема две стаички. В едната е Мария с детето, в другата — той. Почва да пише „Записки от Мъртвия дом“. Отпечатва ги през 1862 година във „Время“, списанието на брат му Михаил.

Преди да ги отпечата обаче, си има работа с цензурата. И — парадокс: не защото черни действителността, а защото „романтично“ е описал каторгата, това харесва на незаловените още разбойници и те нямат страх от нея…

Той се гърчи, обяснява, добавя в текста — ама „това отдавна е минало“, „в старо време“, „отдавна минало време“. Иди угоди на цензурата!

Книгата предизвиква сензация. Дори императрицата Мария Фьодоровна, вечно болнава, загърбена от мъжа си, който живее в съседната спалня с любовницата си Катерина Долгорукая — княгиня Юриевска, проляла сълзи, четейки за каторжниците. И Толстой я препоръчва: „Намерете си «Записки от Мъртвия дом» и ги прочетете! Това е нужно!“

Навсякъде в столичните редакции и литературни салони се говори за книгата. Поначало думата каторжник събужда тръпки от страх, а изведнъж се оказва, че и те са хора!…

Достоевски е доказал, че човекът е същество, което свиква на всичко. За щастие. За жалост. Но в книгата се прокрадва и друга мисъл — животът навън, на свобода, е по-голяма каторга.

Междувременно докрай се пропива и умира Мария Исаева. Достоевски вече е изпил рициновото масло на голямата любов…

Тази книга връща реномето и славата на Фьодор Достоевски. Само дето липсват тринайсет творчески години от живота му! Но той вече е заявил на света: „Кръвта и властта опияняват: развиват грубост, разврат; на ума и чувството стават достъпни, а накрая приятни най-ненормалните явления. Човекът и гражданинът у тирана загиват завинаги…“