Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (55)

54.
Всезнайко

Сергей Залигин ни е довел в творческия семинар гост — Василий Шукшин, име нашумяло — актьор, режисьор, сценарист, писател. Обсъждаме цикъл негови разкази в списание „Новый мир“.

В един от разказите се разправя как на село, да навиди майка си и да кара отпуската си, е дошъл младият учен, кандидатът на науките Константин Журавльов заедно с жена си, също кандидат, и дъщеричката им. Дошли са с такси от районния център — евтино и удобно, свалят куфарите.

Селото е малко, но от него са излезли летец, лекар, полковник. И кандидатът на науките, както се казва — без пет минути професор…

Но макар и малко, селцето си има свой всезнайко, местна знаменитост — Глеб Капустин. Той слуша радио, чете вестник и за всяко нещо вади мнение от готови фрази. Най-непоколебими и необорими са знанията, получени от вестници. В такива знания пробив няма, бетонът там е бъркан не с вода, а с лепило С-200. Та тези готови, наортачени фрази, от които нищо не може да се разбере, направо шашват учените глави и те недоумяват от сипещите се тъпизми, а за сеирджиите това значи, че ги е затапил, и почват да се почесват по тила. Гогол неслучайно казва, че „много и различни неща означава почесването на руския народ по тила…“ Бива си го нашия, няма що! Не кандидат, цял академик може да прихлупи с ушанката си!… Те се превиват от смях, смеят се даже и кокошките на двора. От самочувствието на кандидата и папер не остава, язък за парите, дето е харчил за учене, срам за майка му, за цялото село…

И ние имахме един такъв Илия, с дебели черни бърни като на сенегалец. Бялото на очите му беше жълто, та кърваво. Из черната му уста проблясваха железни зъби. Е така и той ме прекара веднъж — и аз като в разказа на Шукшин си бях дошъл с такси, кола ангаже, както казват в моето село. Влязох в кръчмата и Илия, като ме почна: Кой е президент на Зимбабве? Не знам. Илия казва кой е. Наоколо избухват в смях. Кой е министър-председател на Гвинея? Не го знам. Смях, ще продънят тавана. Кокошките пред хоремага се натръшкаха и те. И така, докато Илия ошета цяла Африка, която ми се видя тогава още по-черна.

… А моите състуденти тръгнаха по лъжлива диря, зарязаха трънката, в която се криеше заекът. Ставаха един след друг и казваха, че тук писателят е изменил на себе си, че едва ли не кепази народа. А народът не дреме, гледа критично на гнилата интелигенция, откъснала се от него. Вижте в същото време какво пише Василий Белов от Вологда, Володя Солоухин, другите. Не, тук многоуважаемият наш Василий Макарович го е пресолил…

Шукшин седи отпред до катедрата, стиска възлестите си юмруци, все едно че е бъркал в каца с кисело зеле и сега ги изцежда от саламурата. Устата му се е дръпнала надолу, брадата потреперва. От вълчите му сиви очи на моменти проблесват светкавици.

Дигам ръка и аз, Залигин ми кимва.

— Колеги — казвам. — Под този вол няма теле, хайде да не го търсим. Според мене разказът е за съвсем друго. Разказ за простака. За родения простак, непоправимия, простака по природа.

Разказвам за сенегалеца от моето село — нерде Глеб от село Стростки, нерде Илия от село Левски, Варненско. Но същите едноутробни братя.

Сядам си. Скача Шукшин:

— Ето, този другар, който говори малко с акцент, той най-добре е разбрал разказите ми…

Залигин го бутва по ръката, казва му кой съм.

— Братушка — радва се той и дига пръст нагоре. — Тъй или иначе, за нас България е Европа!