Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (29)

28.
Самиздатски свитъци

Като студент изчетох всички самиздатски книги на Александър Солженицин. Състудентите ми имаха доверие, даваха ми ги на свитъци.

Четях по цяла нощ, дремех на лекциите. Написаното от Солженицин събуди в мене най-вече страх. Почнах и денем да се озъртам и ослушвам. Чаках да дойдат и да ме вербуват. Не ми оказаха доверие. Поболях се от шубе. Засънувах кошмари. И почти винаги един и същ, натрапчив сън: лежим върху каруца със сено, на два метра от земята. Сталин е облечен в сребърна униформа, с червени пагони, върху които е извезана със сърма генералисимуската звезда. Два вола теглят каруцата, едва пъплят, а наоколо — безкрайно жълто руско поле.

Лежим върху сеното, раменете ни се докосват, аз мълча, а Сталин ми се кара.

След студентството, когато плавах с кораби, видях на витрината на една книжарница на главната улица на Гран Канария книгите на Солженицин: „В първия кръг“, „Август четиринайсета“, „Раково отделение“, „Архипелагът Гулаг“. Озърнах се по навик, да не ме види някой, и влязох. Изръсих си всичката валута, но ги купих. Докато стигнем Южна Бразилия, ги изчетох още веднъж, вече на спокойно. Сториха ми се скучни — четях, четях и ме налягаше досада от авторското белетризиране, скучно при това. Там, където поднасяше фактите такива, каквито са, беше интересно. Бликнеше ли омразата му и писателската амбиция, направо се издънваше.

В България внесох книгите, като ги скрих във филмовите кутии. Обикновено вземахме от кинобазата по петдесет филма на рейс, после ги връщахме, без да минават през митнически контрол. Много мои приятели ги прочетоха още тогава, преди двайсет и няколко години.

Но Солженицин ми е скучен — освен повестта „Един ден на Иван Денисович“ и донякъде „Архипелагът Гулаг“. Предпочитам документалистиката на Борис Дяков и разказите на Варлам Шаламов.

На погребението на Александър Твардовски имах възможност да го наблюдавам от два метра близо половин час.

Улиците около Централния дом на литераторите в Москва, където бе изложено тялото за поклонение, бяха набити с народ, срещу нас се изправи конна милиция. Ние — Рибас, Данилченко, Балашявичюс и Баженов — се отправихме към Новодевичето гробище. След два часа пристигна и процесията. Солженицин водеше подръка жената на поета. Беше в сиво като расо на кардинал пардесю, с мраморно лице, обградено от сиво-черна брада, висок и непроницаем.

Последен говори Михаил Луконин. Изпадна в изстъпление накрая и извика: „Днес погребваме съвестта на Русия!“

Солженицин свъси вежди, за секунда се бялна острият му поглед към оратора.

Когато заблъскаха буците върху дървения капак, той се поклони ниско, по руски, на зейналата яма и отведе вдовицата към изхода…