Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (64)

63.
Импровизация

През лятото на 1867 Достоевски, завладян от комарджийска страст в Баден-Баден, загубва всичко. Среща там Григорович и се одумва за пари, но той му отказва, може и да е нямал. Да не си сънародник в чужбина. Тогава отива при Тургенев.

След тази среща те не само скъсват отношенията си за цели седемнайсет години. Достоевски го окарикатурява и пародира в образа на Карамзинов от „Бесове“. Тургенев си го връща, като публично заявява, че „Престъпление и наказание“ не е нищо друго освен една „продължителна холерна колика“, тоест дрисък.

В писмо до Аполон Майков от 28 юни същата година Достоевски пише, че имал „идеологическо“ стълкновение с Тургенев, което завършило с пълен разрив… В друго писмо от 28 август, пак до него, пише, че бил срещнал в Германия един руснак, който постоянно живее зад граница, мрази Русия и се връща в родината само да получи доходите от именията си…

В мемоарите си писателят Йероним Ясински пише, че веднъж Достоевски отишъл при Тургенев да се покае за извършено от него престъпление: „Ах, Иван Сергеевич, аз дойдох при вас от висотата на вашите естетически възгледи да измерите бездната на моята низост!…“ И когато Тургенев възнегодувал от разказа-изповед, Достоевски бил му рекъл: „Всичко това го измислих, Иван Сергеевич, единствено от любов към вас и за ваше развлечение…“

Според мен тук има доста барок и пудра.

Ще разкажа тази история, както я знам от моя преподавател по руска класика — Михаил Павлович Ерьомин.

В момента, когато загубва всичко и му трябват „деньги до зарезу“ — до рязане на гърло, той отива при Тургенев. Но по начина, по който го посреща лакеят, по изражението на лицето му, искриците в очите, по начина, по който му иска бастунчето, пардесюто, цилиндъра, Достоевски разбира, че тук вече знаят за бедата му, че тук се е говорило за него и не само че няма да получи пари, но и ще го унижат.

И ето ти ситуация: лакеят настоява за бастунчето и шапката, Достоевски не ги дава. И от този момент нататък той поема главната роля в играта: аз за малко, само искам да се видя с Ивана Сергеича. Лакеят казва, че ще трябва да почака, господарят е в банята.

И тъй, без да се е съблякъл, Достоевски е въведен в приемния салон. Там чака унизително дълго, но той вече е приел ролята си. По някое време се отваря вратата и влиза сияещ, розов след банята, загърнат в копринен халат, самият Тургенев.

Тогава Достоевски, много притеснен, разплакан, хълцайки, почва да му разказва как преди седмица, късно през нощта, намерил на улицата бедно момиченце на десетина годинки — паднало там, премаляло от глад. Той го вдигнал, завел го вкъщи, нахранил го, то живнало, съвзело се постепенно и той го отвел в банята, окъпал го и накрая го изнасилил… Сега е дошъл да се изповяда, да си признае този най-голям грях и макар да не чака опрощение от никого, да му олекне малко, че иначе ще се пръсне…

Достоевски разказвал с диви, отвратителни подробности, неистово — така, както може да импровизира само той!

Истина е, че като дете имал другарче, момиченце на девет годинки, нежно, хубаво. Пиян мерзавец го изнасилил, направо го разкъсал и кръвта му изтекла. Той бягал да вика баща си, нали е лекар в болницата за бедни, а момиченцето било дете на огняря и готвачката, и докато се върне, то умряло върху сеното…

Тургенев на няколко пъти искал да го спре, да не разказва тези гадости, но пусто любопитство, не го прекъснал. Когато Достоевски млъкнал, оскандаленият слушател тихо промълвил: „Фьодор Михайлович, защо ми разказвате всичко това?“ „Всичко това ви го разказах, за да ви покажа колко много ви презирам!“ Станал и с бързи крачки се отправил към изхода.