Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (46)

45.
Маса за шест души

Отново Петербург! Вратите на списание „Современник“ са отворени за него и сред този пушкински кръг той е на върха на славата си. Едни го ругаят, други го хвалят. Току-що е отпечатана блестящата статия на Белински за поезията му. Двамата отново се срещат, а междувременно френският посланик дьо Барант се разтревожва от завръщането му. Вече тайно е идвал неговият син Ернест и подготвят постоянното му оставане.

След януарските празници се задава големият бал у графиня Воронцова-Дашкова. И Лермонтов е поканен. Но там го вижда братът на императора Михаил Павлович и вдига скандал. Заповядва: „Незабавно да се отстрани!“

Лермонтов напуска бала — извеждат го. Но продължава да се появява тук и там из салоните, въпреки че го дебнат. Получава и хонорар хиляда и петстотин рубли — аванс за второ издание на романа си.

В началото на април е сватбата на престолонаследника Александър II. Той е двадесет и три годишен момък, блестящо възпитан. Учител му е бил самият Жуковски, Василий Андреевич, писател и енциклопедист. Николай I богато възнаграждава учителя: десет хиляди сребърни рубли накуп, табакера с монограм, пожизнена заплата от двайсет и осем хиляди рубли, право да живее където пожелае. Наред с тази щедрост същия ден императорът издава заповед: Лермонтов да напусне столицата в срок от четирийсет и осем часа.

Бабата на Лермонтов, Елизавета Алексеевна Арсениева, моли София Николаевна, жената на наградения Жуковски, да се застъпи пред царя или царицата…

Отговор на молбата не последва.

На 14 април Лермонтов тръгва за Ставропол. Пристига на 9 май, на другия ден поема за действащия отряд на левия фланг на Кавказката линия, за Георгиевската крепост в Горячие води. Отива в Пятигорск и получава разрешение да проведе лечение на баните. Там заварва Мартинов, вече майор в оставка, а едва навършил двайсет и пет години. Елегантната офицерска униформа е заменена с черкезка, пристегната в кръста, отпред на колана — кинжал, на главата — огромна папаха.

Лермонтов се настанява на квартира в края на града и тъй като няма градски транспорт, купува си кон — Черкез. След туй се представя на коменданта на града полковник Иляшенков, както е положено.

Съсед му е генерал Александър Верзилин, който е наел голяма къща за цялата си фамилия. Служил дълги години в Полша, сега е на почивка. Дъщеря му Емили е красавица. Има още две дъщери за женене. У тях се събира отбрано общество — идват княз Василчиков, княз Трубецки, Николай Столипин. Идва и Мартинов, с ореол на загадъчна личност. Върви успешно слух, че преди три месеца е подал оставка, за да спаси честта на любима жена. Дори по онова време това се случва рядко, затова младите момичета го гледат като герой не от мира сего. А Лермонтов, където го види, се поднася с него, прави му карикатури, пише под тях заядливи епиграмки.

Пак по онова време пристига и майор Лев Сергеевич, по-малкият брат на Пушкин, присъединява се към тайфата. Лев е понапълнял от алкохола, подпухнал, все по-малко прилича на гениалния си брат. Когато се почерпи повече и намери кой да го слуша, казва през сълзи: „Исках да замина за Франция, да извикам на дуел подлеца Дантес, но не ме пуснаха.“

На хоризонта се появява и поручик Лисаневич, който отива при Лермонтов и на четири очи му казва, че някакви тъмни субекти го подучвали да му обяви дуел. Те се събирали в дома на генералшата Мерлини. Там ходел и младият граф Бенкендорф… Открито се говорело, че в Питер Лермонтов вече не е желан и не бива да се връща.

Лермонтов е пратил писмо на влиятелната си баба да подразбере дали ще го освободят, ако подаде оставка, и чака отговор.

Вероятно по това време се е зародила мисълта у Мартинов, който също ходи у госпожа Мерлини, да обяви дуел на Лермонтов, да покаже, че му е враг — това ще се хареса на когото трябва в столицата. Вероятно.

На 13 юли, вторник, има бал у Верзилини. Лермонтов пак рисува карикатура, този път я кръщава „Господин Кинжал“. Мартинов скача: „Колко пъти съм ви предупреждавал да прекратите шегите си, особено в присъствието на дами!“

Когато си тръгват, Мартинов му обявява, че го вика на дуел. На сутринта изпраща корнет Глебов. Лермонтов го посреща и обръща всичко на шега. Казва да предаде на Николай, че е готов да се помирят.

Няма помирение. Вместо помирение — секунданти. На Мартинов — княз Василчиков и корнет Глебов. На Лермонтов — княз Трубецки и Николай Столипин.

Мартинов настоява да се стреля до три пъти. Лермонтов заявява, че е под достойнството му да стреля в Мартинов.

Според дуелния кодекс на граф Шатовиляр се стреля само веднъж, а на секундантите се разрешава да участват само след като се убедят в достатъчните причини за безусловно накърняване на честта. В дуелната практика се налага неотменимо изискване: ако условията на боя, предложени от оскърбения, не съответстват на тежестта на нанесеното му оскърбление, секундантите не само могат, но са и длъжни да откажат участие.

В писмо до Едмънд Уилсън за книгата му „Тройни мислители“, писано на 4 януари 1949 година, писателят Владимир Набоков, живеещ в емиграция, разказва за руския класически дуел — дуел на добра воля с бариера. Съперниците тръгват един срещу друг и стрелят, без да преминават определената черта пред тях. Точно този вид дуел е разпространен в Русия, Франция, Англия.

Секундантите отиват при Лермонтов и му предлагат да замине за Железноводск, а те ще говорят с Мартинов да си вземе думите назад…

Какво са говорили, един Бог знае. Но запазват за другия ден маса в ресторанта за шест души. За шест часа — час след началото на дуела, без да предвиждат ранен или убит.