Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (38)

37.
И други достойнства

На 18 февруари 1831 година трийсет и две годишният Александър Сергеевич Пушкин се венчава за деветнайсетгодишната Наталия Николаевна Гончарова в тиха църквичка, недалеко от Арбат, в центъра на Москва.

По време на венчавката от налоя падат кръстът и евангелието. В същото време угаснала и свещта, която държал Пушкин, и той, нали си е суеверен, пребледнял. Но вече е написал в писмо: „Първата любов винаги е въпрос на чувствителност. Колкото по-глупава е, толкова повече дивни спомени оставя тя след себе си… Женитбата ми за Натали — това, нека да отбележа в скоби, е сто и третата ми любов — е решена!“

Първите месеци остава да живее в Москва, но тъщата почнала да си показва рогцата, а и той не й цепел басма. През май се преместват в Петербург — там холерната карантина вече е дигната.

Настаняват се в хотела на Демут. Скоро след това — в Царское село. През октомври въвежда младата си жена във висшето общество.

Появяването й предизвиква фурор — латинска дума, но пък точна. Натали наистина била прелестна — съвършена като тяло, а държанието и маниерите й — проникнати от дълбока порядъчност. Всичко било comme il faut, както казват французите, сиреч безупречно, казано по нашему.

В това общество той е популярен. Хвален и отричан, уважаван и мразен. А тя — жена на първия поет на Русия.

Много са смятали Натали за кокетка. Не била кокетка. Трийсет години след нейната смърт публикуват писмата му до нея. В тях има взаимност и обич. Но и двамата правят по една фатална грешка. Той, геният, проревнува като най-обикновен съпруг, а тя се подлъгва и отива на тайната среща с Дантес, след серията скандали и женитбата му за сестра й.

Освен Натали, Ана Керн и Елизавета Кутузова, другите — повече от сто жени в живота му, не съхраняват неговите писма. Баронеса Евпраския Николаевна Вревская ги унищожава пред смъртта си, децата й я молели да ги запази. Не се съгласила.

Дъщерята на Натали от генерал Лански казва за майка си: „Само жена, убедена в своята безусловна невинност, може да съхрани (при съзнанието, че рано или късно те могат да попаднат за печат) това оръжие, което за предубедените може да се обърне срещу нея.“

В тези писма няма словесни жонгльорства — ако има повод за ревнуване, той направо й свива сармите, както го прави всеки банален съпруг.

След смъртта на Пушкин Азя, Натали и децата живеят на улица „Аптекарска“ буквално като монахини. Не ходят никъде, не приемат гости. Покорна на съдбата, Натали била трогателна. Дори на свекъра й, Сергей Лвович, който отначало я обвинява за гибелта на сина си и се отнася към нея с неприязън, се обърнало сърцето. Гостувал в майчиното й имение в Платняния завод, където била тя с децата, и като се върнал в Москва, й писал, че му е станала като дъщеря.

Един литературовед казва за нея: „Тя беше толкова красива, че можеше да си позволи да няма никакви други достойнства.“

А тя имала…

Била и умна, и предана съпруга. И грижовна майка. И добра стопанка.

А Ана Ахматова я осъдила, обвинила я, че без нейната активна помощ старият Хекерен и осиновеният от него Дантес биха били безсилни.

Не се знае. Не може и да се повтори, за да се наблюдава и да се разбере.

Марина Цветаева е още по-крайна: „Беше красавица. Само красавица. Просто красавица. Като меч.“

Ревност. Все едно да взема и да одумвам белогвардейския офицер Сергей Ефрон, че е помъкнал Цветаева по хотелите на Европа, па и деца й направил, да висят на шията й и да мизерстват… Или да правя забележки на Николай Гумильов, че често пляскал шамари на Ахматова, докато му била жена…

Няма да стане. Само ще кажа, че тези доблестни мъже, и двамата, загиват трагично.

Пушкин не е дал прашинка да падне върху репутацията на жена му и навремето завещанието да се пази нейната чест било свято изпълнено.

Когато почва да издава списание „Современник“, Натали става нещо като секретар на редакцията. Оправна, занимавала се дори с набавянето на хартия, както и със спомоществователствата. Водила и сметките, тоест — счетоводството.

Всичко било както трябва, живели щастливо.

До появата на Дантес.

Той пристигнал в Кронщат на 8 октомври 1833 година на борда на параход „Николай I“. На парахода се запознава с холандския посланик барон Хекерен, който го настанява в жилището си и по-късно го осиновява. Говорело се, че старият барон е обратен.

И ето че Дантес започва настойчиво да ухажва Натали и тя бавно и безнадеждно да се влюбва в него. Съпротивлявала се на чувството, но то се оказало по-силно от нея. И допуснала трагичната грешка да повярва на „отчаянието“ на зетя си в писмото, с което той я плаши, че ще се самоубие, ако тя откаже срещата с него. И отива на посочения адрес — квартирата на приятелката й Идалия Григориевна — извънбрачна дъщеря на граф Строганов — въпреки че отлично е знаела за неистовата омраза на мъжа си към Дантес.

Не била „делова“ срещата, той се нахвърлил върху нея.

Тя се отскубва и побягва и все още разтреперана, сломена, се прибира вкъщи и признава греха си на Констанция, гувернантката на децата й. Казва и на Пушкин къде е ходила. Бил бесен, а в такива мигове езикът му ставал безпощаден и тя го отнесла…

А той си позволявал измени. Докато била бременна, а после лехуса…

Тя усещала, когато той се увличал по някоя жена. Ревнувала го. И от Доли. И от Александра Осиповна Смирнова, и от Надежда Лвовна Сологуб. И от Карамзина, много по-възрастна от него. Когато има любов, възрастта се скрива като луната зад тъмни облаци. Когато страстта премине, отново се показва. Ревнувала го и от княгиня Голицина, от Полина Шишкова.

Имала право. Имало защо.

За Пушкин се носели легенди и ветровете на любовната му слава освежавали цяла Русия. Натали е знаела за тази слава още преди да се омъжи за него.

Преди да издъхне, Пушкин й поръчва: като умра, отиваш на село, носѝ траур две години и после се омъжи, но за порядъчен човек.

Изпълнила всичко.