Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (23)

22.
Автограф

Докато посягам да затворя чугунената решетъчна врата на раздрънкания асансьор, в краката ми се свлича и тупва едро мъжко тяло. Натегнатата пружина рязко затръшва решетката, асансьорът бавно потегля нагоре, сякаш предчувства, че ще се случи нещо страшно.

Мъжът се надига, подръпва пешовете на светлосиньото си габардинено сако, побутва с два пръста възела на вратовръзката и казва:

— Не ми върви с жените!…

И на други не им върви, но няма да седнем сега да правим от това трагедия. Кимвам му, което би трябвало да означава, че същата малария тресе и мен и че е намерил църквата, в която може да запали свещица. Той ме гледа, гледа през мен с пияни, безпощадно сини очи и изпъшква:

— Или ще отида трезвен и няма да посмея да посегна, или ще се замъкна пиян, ще налетя и ще ме изпъдят…

Всичко е ясно и изпитано безброй пъти. По душата — белег върху белег, а и смъдят още незавехнали рани. За това страдание лек няма, минава от само себе си. Но докато трае болката — водка, гарсон, мезе не трябва!… Или като средно интелигентни хора, ако трябва да се подплатим философски на това хлъзгаво място, то ще стане с думите на Джузепе ди Лампедуза: любовната мъка трае няколко години, а не петдесет.

Това е казано доста отдавна, нямало е още дори черно-бяла телевизия, естрада и жените на плажа вместо с бикини, монокини или нуди, припкали по бели хасени шалварки с джувки на глезените. Затуй, за да сме в крак с времето, ще подменим думата на граф ди Лампедуза „години“ с думичката „дни“ и нещата ще се натаманят: сега любовната мъка трае няколко дни, петдесет са много…

Стигаме на петия етаж, асансьорът спира. Трябва да сляза, но любезният ми спътник слага лапа на таблото и натиска копчето за последния етаж. Отиваме горе, аз натискам петия, връщаме се. Той натиска седмия, качваме се. Така три пъти.

— Не, приятел — твърди културно мъжът. — Гост ще ми бъдеш!

На седмия етаж успява да ме изпревари и отваря вратата, дърпа ме.

На този етаж не живеят студенти. Стаите са обзаведени като гостни — с килимчета и пътеки, със скринчета, в чиито витринки прозвънват кристални сервизи и друга стъклария на чешката фирма „Бохемия“; с колосани покривки на масите. Тук отсядат предимно членове на Съюза на писателите, хора от ръководствата на безбройните писателски отделения и дружества, пръснати из огромната съветска страна.

С пиян и луд не се спори — умора нямат. Побутваме се на площадката, от големия портрет насреща — метър и половина на метър, рисуван с маслени бои — Чехов ме гледа през пенснето си с насмешка, сякаш иска да каже: „Хайде, не се прави на госпожица!“

На площадката на всеки етаж виси по един портрет. Разбира се, почва се от Пушкин, Александър Сергеевич — човекът, който първи в света е въвел литературния хонорар. Дотогава бедните списователи разчитали на богати благодетели. Пушкин първи започва да плаща пари за отпечатани произведения в своето списание „Современник“, същото, което купува Некрасов след гибелта на поета.

На втория етаж е Гогол, Николай Василиевич, който в поемата си „Мъртви души“ — десета глава — споменава само на едно място за някой си, доколкото си спомням, Семьон Иванович. Този Семьон Иванович имал красив златен пръстен на показалеца си и когато изпаднел в добро настроение, разрешавал на дамите да го разглеждат. Преподавателите, за да проверят дали студентът внимателно е чел Гогол, обикновено питат за този Семьон Иванович…

На третия етаж е поручикът от Тенгинския пехотен полк Лермонтов, който е живял само двайсет и шест години, девет месеца и тринайсет дни, а ни е оставил цели шест тома съчинения, и то какви!

Нагоре са Тургенев, Толстой, Достоевски. Златен деветнайсети век на руската литература!

Веднъж Сергей Залигин заговори пред мен и Василий Шукшин за този златен век и почна да изброява кой кога е роден. Пушкин през 1799 г. Гогол през 1809. Белински — 1811. Гончаров и Херцен — 1812. Лермонтов — 1814. Тургенев през 1818. Некрасов и Достоевски — 1821. Толстой — 1828. Една жена би могла да бъде майка на всичките, ако е родила най-големия си син на седемнайсет, а най-малкия — изтърсака — Толстой, на четирийсет и шест.

Та няма да се правим на госпойци, любезни Антон Павлович, тръгваме — на гости ни канят, не за работа.

Пред стаята, докато отключва, мъжът се представя: Пантюхов, Игор Михайлович, поет, председател на Съюза на калининградските писатели, потомствен моряк от легендарния балтийски флот.

Сега ще направя лирическо отклонение. Човекът, който ни набиваше в главите като клинци в копито на катър какво е това лирическо отклонение — яде ли се, пие ли се, или само се гледа — се казваше Виктор Антонович Богданов и ни четеше теория на литературата. Беше ни наплашил, че на изпита ще ни дави като мърляви котета в леген. Леко кривоглед, той беше отявлен сухар, хегелианец и в червата, злобно ироничен. На зачот при него ми се падна нещо засукано, не помня вече колко ката беше, и аз като почнах: по този въпрос Ленин казва така, на друго място — инак. Ленин тъй, Ленин онъй — с навити крачоли прецапах плитчините на въведението в литературата. И до ден-днешен никой не ме е слушал така внимателно, както Богданов тогава. Гледаше ме, без да мига, долната му челюст увисна, лицето му от рижо стана алено. Зачете ми зачота, подписа се, върна ми студентската книжка. И тихо, почти под секрет, ми рече: „Другарю Радев, запомнете от мене — никога, никъде, при никакви обстоятелства Ленин не е говорил и писал на тази тема…“

И сега, докато си го спомням това отпреди трийсет години, ушите ми отново пламват от срам…

Помъчих се да му се реванширам на изпита след два месеца. Между другото му споменах и за Атанас Далчев, който на едно място пише, че читателите на Шекспир са се родили два века след него. Толкова му хареса, че си извади бележника и ме помоли да му го продиктувам. Разправих му още неща за Далчев, рецитирах го, писа ми отличен и се разделихме като приятели. От този ден нататък, когато ме срещнеше по коридорите на института или на двора, винаги ми подаваше ръка.

Та да си направя лирическото отклонение. Но преди това ще ви обясня какво представлява то, за да не търсите и вие като мене какво е казал Ленин по въпроса.

Лирическото отклонение се отличава с голяма емоционалност и към него се прибягва в момент, когато авторът изразява свои мисли и чувства, породени от високия емоционален градус на разказа. А разказът ми бе стигнал дотам, че ме канят на гости!…

О, предобрий читателю, кой в днешно време кани някого на гости?! Обикновено нас, както и магарето, като го канят на сватба, го канят не да седи до булката, а работа да върши, чеиза да носи…

По славното социалистическо време, когато Господ пешком ходеше по земята и понякога сядаше и на моята маса, много се канеха гости. Понякога и интересчийски се правеше тази работа, каращисваха се началници и подчинени, колеги по работа и хоби, партийна принадлежност и т.н. Моят приятел Марко Семов, мастит професор и народопсихолог, написа томове учебници на тази тема не само за да мъчи с тях студентите и безбройните си читатели и почитатели, а и да ни отвори очите.

По мое социалистическо време с голяма диплома и голям пост, със средна диплома и среден пост, с малка диплома и малък пост се живееше почти еднакво — уравниловката ръсеше наред. Важното бе да имаш връзки, а връзките се завързват на маса. Имаш ли връзки, имаш всичко. Сега при първоначалното натрупване на капитала в заведение не можеш да влезеш, камо ли да заръчваш маса — цените не са за хора. Вкъщи — хладилникът празен, парното е изключено и е студено. Какви гости? Беше!… И храната евтина, и ичкията — стотинки. Каквото у тях на трапезата, такова и у нас. В събота нервозни кюфтета, в неделя — пържоли. И обстановката в хола еднаква — две-три секции с книги, диван и два фотьойла, лампион, масичка, килим. Средна класа. Каквато искат сега да ни правят и каквато никога няма да станем. Сега и трапезата, и холът са абсолютно различни, сравнение не може да става!

Но ти видя, предобрий читателю, само пет-десет минути преди моето лирично отклонение, как срещам човек, при това поет и моряк, той ми казва, че съм му симпатичен и веднага ме кани на гости. Чакай, ама то имало и повод — книга му излязла, стихосбирка — „Брегът на размислите“, сега ще ми подари автограф.

Върху дивана са турени три мукавени куфара — сиви, миши цвят. Посяга към първия, отваря го. В него са наредени бутилки арменски коняк — три звезди. „Не е това!“ — казва с досада Игор и посяга към втория. Той пък е пълен с бутилки водка „Особая“, със зелен етикет — любимата. И това не е!

В третия куфар са наредени книжките, отдалече мязат на големи локумени вафли. Взема една. Брегът на размислите…

До този бряг стигаме през два коварни рифа — единият рижокафяв арменски, другият — мекозелен московски. Игор отваря първата страница, вади химикалка и се обръща към мене:

— Как те викат?

— Никола.

— А-аа, Микола…

Той се замисля, посяга да пише, но се дръпва:

— Ти знаеш ли — казва ми, — това е първият ми автограф на тази книга, трябва да пийнем по този повод!

Донася две ръбести водни чаши, вади бутилка водка, разлива я до капка. Чукваме се, леко се съсредоточаваме, изпиваме ги. По двеста и петдесет грама, до дъно. Игор пак хваща химикалката.

— Как ти е името?

— Никола.

— А-аа, Микола значи… Сега, Микола, сега! Какъв си ти?

— Студент — казвам. — Бивш моряк от славния български военноморски флот.

— А-аа, братушка значи!…

Игор се хвърля, прегръща ме, разцелуваме се. Автографът няма да избяга, това е то повод за поливане!…

Чашите отново са пълни. За дружбу! За дружбата! Още една лопатка жар се изсипва в празния ми стомах.

— Как ти беше името?

— Никола.

— А-аа, Микола! Сега, Микола, сега!

Игор се навежда над разгърнатата страница и написва напряко: „Миколе — от всего сердца.“ Надписът е леко крив, опира в илюстрацията — глухарче с две нимбички, готови за духане. Донася и отваря трета бутилка, пълни чашите. Екс! За тези, които са в морето! Ние сме моряци. Мъже с крайбрежно възпитание и морски характер. В стомаха ми вече диша седемстотин и петдесет грама жарава. Игор е леко разкрачен, опрян в масата. Но тялото му се поклаща като при ситна балтийска вълна. Навежда се и дописва: „С нежностью. Игорь, 7.V.1970 г.“

Тялото му силно се разклаща и рухва на паркета. Подписът му остава недоподписан — химикалката е драснала черта през страницата…

Автографът ми заприличва на записка в корабен дневник върху щурманска маса. Нажежената палуба под краката ми се размеква, залюлява я стръмна вълна и аз се свличам до вече сладко спящия поет. Двама моряци корабокрушенци, изхвърлени върху плитките скали на зеления московски риф.

Игоре, братко! Всичко пропихме, но флота не опозорихме! Къде си сега, потръгна ли ти с жените и взе ли си петте пари от любовта?… Тази моя сметка вече е на приключване и клони към нулата, без плюсове и минуси. А що време и енергия изпотрошихме на това Марсово поле, що рога чупихме и рани близахме, за да почнем сега да се досещаме, че то и без тая (и оная) работа можело, що сме се трепали толкова!

Разлиствам ти книгата „Брегът на размислите“ и въпреки че си останахме на брега тогава и не стигнахме до размислите, препрочитам твоя нежен първи автограф и дочувам думите на един друг приятел, капитан далечно плаване: Не, всичко беше наред тогава. Всичко беше наред, освен нашата неприлична младост…