Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (57)

56.
Пророчество

Майката на Достоевски умира от туберкулоза, когато той е на шестнайсет. Отбягвала да го милва, да не го зарази. След две години погива и бащата.

Бащата е дворянин, упражнявал лекарска професия в Мариинската московска болница за бедни. Притежавал две села в Тулска губерния — Дарово и Черемошня. Човек с необуздани нерви и садистични наклонности. Във внезапни и непредвидими моменти бил жесток тиранин — и към крепостните, и към децата си. Обичал страстно водката, но пиел не за отмора, а за хъс. Накрая, след като разгонил децата си по Москва и Питер, живеел в грях със слугинчето Катя.

Достатъчно е да си спомним героя на Достоевски Фьодор Карамазов.

За смъртта му има няколко версии: че се задушил със спирт, че получил апоплектичен удар, както е записано и в смъртния акт.

Но дълго се говорело, че бащата е линчуван от крепостните мужици, че е играл топор и Михаил Достоевски бил съсечен. Че дали голям подкуп на доктора патолог, който подписал протокола и синовете потулили позора — ако се разкрие истината, участниците — а са участвали повечето мъже от двете села — ще ги пратят в каторга. Пратят ли ги, няма кой да работи земята и ги чака пълно разорение.

Знае се обаче, че потресението от тази зловеща смърт слага началото на безбройните епилептични припадъци със загуба на съзнанието на бъдещия писател.

В началото на всеки пристъп го обхващало възторженото чувство за всемирен синтез…

Учи в Петербург шест години — в Главното инженерно военно училище, което се помещава в Михайловския замък, където е удушен Павел I от кадетите си. От прилежните му училищни години се набива едно: че е превел на руски Балзаковия роман „Евгения Гранде“.

Оттогава намразва Петербург и го мрази до края си. Обичал само студените му утрини, смятал, че ободряват душата. Знаем, че Петербург е любимият град, градът кумир на Александър Сергеевич Пушкин.

На 30 септември 1844 година Достоевски пише на брат си Михаил, че е завършил „Бедни хора“.

Турил тетрадката върху скрина да отлежава и тя събирала прах до май. По това време той живеел в една квартира с Дмитрий Григорович, негов връстник и съученик от инженерното училище.

Григорович бил красавец, работел в петербургския Болшой театър, общувал с много културтрегери и цялата театрална бохема.

Веднъж той намерил тетрадката, одухал праха от нея, а като се зачел, сторило му се много необичайно написаното, взел тетрадката и отишъл у Белински, с когото се познавали и даже сприятелили.

Зачели се. Първите десет страници стигат да се разбере дали яйцето не е запъртък. Прочели още десет. И още десет. И тъй — до края.

Вече разсъмвало.

А Достоевски по това време се върнал от разходка — бели нощи, светло и особено, не му се спи. Таман отворил прозореца и се позвънило. Влизат Григорович и Белински, прегръщат го, целуват го, плачат. Белински се задъхвал: вие сами разбирате ли какво сте написали? Вие до самата същност сте се докоснали! За вас истината е открита и възвестена като на художник, дадена ви е като дар от Бога, ценете го, останете му верен и ще бъдете велик писател!

Пророчески думи.

Но и Достоевски е пророкувал и много от пророчествата му се сбъдват. Едно от тях: „Социализмът може да се построи само върху фундамента на руската натура, на руското братство.“

След Белински подобен възторг изразил и скептичният Некрасов. Свалил част от набраните вече материали и в следващия още „Современник“ напечатал „Бедни хора“. И за няколко дни името на Достоевски станало известно.

След трийсет и две години, през януари 1877, когато умирал Некрасов и Достоевски се мятал от безсилие, че не може да му помогне, си мислел: появяването на Белински тогава в бедната му квартира с тетрадката, възторжената му статия след това, е бил най-възхитителният момент в живота му. В каторгата после си го спомнял и със спомена се укрепвал духом.

Но Белински и Некрасов не харесали следващата му повест — „Двойник“. Не само не са я харесали, направо го наругали за нея. А той взел, че се обидил, че и се разсърдил. И още как!…

Когато младите се разсърдят, старите, ако още са в силата си, им натриват носовете. Или ушите. След натриването те болят и горят дълго…

Веднага се появява епиграма:

Послание на Б. към Д.

Витяз, горестной натуры

Достоевский, милый пыщ,

На носу литературы

Рдеешь ты, как новый прыщ…

Не било трудно да се разбере, че „Б“ е Белински, а „Д“ — нашият уважаван автор.

В съчиняването на епиграмата и в повечето интриги около нея много се постарал Иван Тургенев. Той е само две-три години по-възрастен, но е богат и вече известен.

На тази тема те още няколко пъти ще си поприказват…

След епиграмата — разрив с Некрасов.

Минават двайсет и девет години.

Достоевски е написал цяла лавица романи, но издателите все още не му плащат тавана, все още е в дългове.

В една априлска сутрин на входната врата се звъни. Безцеремонно. Сутрин звънят така обикновено полицейските, данъчните и кредиторите.

Достоевски, Ана Григориевна и децата закусват. Оставят вилиците, споглеждат се. Домашната прислужница слиза да види кой е.

На входа — солиден господин в черно пардесю и черен цилиндър, подава визитка.

Момичето я грабва и търчи обратно във всекидневната. Достоевски я поема и се втрещява: самият Николай Алексеевич Некрасов. „Веднага да се качи!“

Веднага се качва. И предлага да отпечата в „Отечествени записки“ следващото произведение на Достоевски. Независимо какво е то.

Толкова висок хонорар за печатна кола до този ден не му е предлагал никой.