Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (15)

14.
Барин

На едно място Толстой пише: животът на писателя е ад, затуй пък книгите му са прекрасни. Или нещо подобно. А Цветан Стоянов, Бог да го прости, отиде си млад, го е казал още по-добре: „… писателят тъкмо като писател се отделя в биографията си — наоколо еснафите тънат в самодоволство, а той е целият изтъкан от болка и сякаш не би бил творец, ако в живота му няма катастрофи.“ За Чехов да не говорим: „Талантът те поставя в особено положение: може да си жаба или паяк, но и тогава биха те уважавали, защото на таланта всичко се прощава.“

Толстой. Дребен, сух, с нос като попска круша и ръце на орач. Такъв е и на картината на Иван Крамской зад ралото. Когато му дойде да ругае — псува като мужик, без да се притеснява кой е насреща му. Разбира се, ако наблизо няма дами. И тези тлъсти и сочни като гъби масловки псувни изригват от косматата му уста най-естествено. Сякаш казва „здравей“ и „здрасти“. И — като повечето дребни и неугледни мъже — обича да говори за жени. За тялото на жената. На едрата, пищната жена. За „унизителните пориви на плътта“, негов лаф.

Особено се увлича от картите. Амбициозен играч, нервничи, когато губи, но не се издава, мрази противника.

На 10 октомври 1855 година спечелил сто и трийсет рубли и вечерта се заканил в дневника си: „От утре или ще работя цял живот, или ще захвърля всичко — правила, религия, приличие — всичко.“

Комай това му е и единствената печалба на карти.

Веднъж загубил три хиляди златни рубли. Една вносна породиста холандска крава струвала три рубли. Значи стадо от хиляда крави. И какво от това? По лицето му и сянка не преминала. Но се загледал как съперникът му прибира парите. Не ги прибирал, ами грабел с разтворени пръсти като нокти на хищна птица. Паднала на земята една рубла. Обичай и неписано правило в игралните домове било: каквото падне на пода, остава за този, който мете — играят аристократи! Но нареждайки мазно-мазно, съперникът все се понавеждал напред и с лявата си ръка шарел под масата да напипа и прибере изтърваната банкнота. Толстой гледал, гледал, усмихнал се гнусливо, извадил банкнота от сто рубли, свил я на фунийка, запалил я на свещта, надигнал плюшената покривка и почнал да му свети под масата…

Това също е трагически максимализъм.

И на стари години язди — малко татарско конче, космато като него и със свирепи очи като неговите. Горки пише: „И изведнъж под мужишката брада, изпод демократичната, смачкана рубашка се надига старият руски господар, великолепният аристократ — тогава на простодушните, образованите и прочие хора веднага им посиняваха носовете от нетърпим студ. Приятно беше да гледаш това същество с благородна кръв, приятно беше да наблюдаваш благородството и грацията на жеста, гордата сдържаност на речта му, да слушаш изящната точност на убийственото му слово. Господар беше тъкмо колкото е нужно на слугите. И когато те предизвикваха у Толстой господаря, той се явяваше начаса, свободно и така ги смачкваше, че те само се свиваха и писукаха.“