Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (10)

9.
Чукотски спирт

Тези и много други анекдоти за чукчите ми ги е разказвал Анатолий Старостин. Аз ги разказвам на Иван Пауновски. И на други съм ги разправял. Човек мре да приказва, мисли си, че по този начин се прави интересен.

Веднъж, към края на студентството, се връщам от ваканция, свалям от асансьора куфарите — далече в коридора се кандилка някой, сякаш проправя пъртина. А, това е Толя Старостин.

Като го наближавам, той светва:

— Коля, скъпи! Донесох ти спирт! Хайде да го опиташ! Ама още сега, веднага! Уруй Айхал!

Последните думи са на майчиния му език и с тях ми пожелава да тъна във вечна слава.

Толя от няколко години обещава да донесе чукотски спирт, да кусим това благо. Но спиртът от тундрата все не стига до Москва, все бива изпит по дългия път.

Сядаме в славната моя 134 стая. Пет години го чакам този момент — аз да съм трезвен, Толя да е пиян. Комай все се случва да орем по едно и също време, но на различни ниви. Сега ще му задам един провокационен, сногсшибателен въпрос и като калайдисан тиган на месечина ще лъсне великоимперската руска политика…

— Анатолий Гаврилович — питам. — Как ви асимилират руснаците?

Толя извръща лице към мен, цепките на лицето му потрепват. Люсва чашата със спирта в гърлото си, запива вода, прошепва:

— Женят се. Наши жени за руснаци и рускини за наши мъже. Децата им стават много красиви!…

Толя няма потни жлези. Милиони години природата си е вършила работата — ако се изпоти в тундрата, ще замръзне. От порите му избива мас. Както и да се мие сутрин, и с най-лютия сапун да е, до вечерта лицето му става мазно, сякаш се е плескал с крем „Дунавски вълни“. От обед нататък избягвам да го докосвам.

— Коля — казва ми той, — в Чукотка всичко се промени освен климата. — И добавя с погнуса и омерзение: — Коля, братко, ние пренебрегнахме това, че бялата жена се поти!…

Толя, далечни чукотски приятелю, де да беше само този кусурът на бялата жена… Трагедията пък на белия мъж е, че престана да се поти.