Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (71)

70.
Черна пеперуда

Чехов умира на 2 юли 1904 година в една хотелска стая в курорта Баденвайлер, Южна Германия.

През деня на няколко пъти се унася и заспива — кръвоизливите са го изтощили до крайност.

В началото на нощта се събужда и за първи път в живота си сам помолва да повикат доктор. В хотела са отседнали двама руски студенти — отиват да го доведат.

В стаята при него са жена му и сестра му. Докато чакат, натрошават лед, увиват го в кърпа и го слагат на гърдите му.

Под сърцето.

Лекарят разбира, че нищо не може да се направи, и казва да му дадат чаша шампанско.

Донасят бутилка, почти безшумно я отварят, наливат.

Той се мъчи да се надигне, помагат му да седне, подпират го с възглавници, поема чашата и казва: „Отдавна не съм пил шампанско.“

Изпива я до дъно.

Той говори лошо немски. Казва: „Их щербе!“, което значи: „Аз умирам!“

Полягва на лявата си страна и замлъква.

Докторът се покланя на двете жени в знак на съчувствие и си тръгва.

През отворения прозорец нахлува черна пеперуда, мята се в млечнобелия полилей, блъска се в електрическата крушка.

Почва да развиделява, от близките храсти се обажда славей. С пукот излита тапата от бутилката с недопитото шампанско, удря се в тавана.

Ковчегът с тялото пристига в Петербург. Поради объркани телеграми на гарата не чака никой. Прехвърлят ковчега в зелен вагон, на който има надпис с едри букви: „За стриди“, прикачват го последен на ешелона за Москва.

Там пристигат сутринта. Докато освободят вагона, става обяд — гаровият началник не е чувал за писател на име Чехов.

Денят е горещ, в Москва не се диша от прах и безветрие. Московчани са се изпокрили из дачите в Подмосковието.

Пред ковчега, най-отпред, на бял кон язди дебел пристав, след него — стотина души.

Преди да пуснат ковчега в гроба, писателят Александър Куприн побутнал Арсений, лакея на писателя, който плачел, приближил се до Евгения Яковлевна, майката на Чехов, целунал й ръка. Тя го помилвала по косата и прошепнала: „Ето каква мъка ни налегна… Няма го Антоша…“

В спомените си за Чехов Горки пише, че веднъж били тримата — той, Толстой и Чехов, и Толстой се възхищавал от Чеховия разказ „Душенка“: „… Това е сякаш дантела — говорел Толстой с голямо вълнение, със сълзи в очите, — изплетена от целомъдрена девойка; имало е едно време такива девойки — плетачки на дантели, които не се омъжвали и целия си живот, всичките си мечти за щастие влагали в дантелата. Чрез дантелата мечтаели за най-скъпото, вплитали в нея цялата си неясна, чиста любов.“

Чехов имал температура и седял с наведена глава, с червени петна по лицето. През цялото време, докато говорел Толстой, той бършел с кърпичка пенснето си и мълчал. Накрая въздъхнал и казал тихо и смутено: „Там има печатни грешки…“