Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (13)

12.
Скърцаща врата

Всеки би се заседял при Херцен, не само Толстой. Защото този мъж, голям като многовековен дъб, е белязан от Бога.

Дете от любовна връзка, майка му е немкиня от Щутгарт. Херц значи сърце. Бащата, потомственият дворянин Иван Яковлев, до края на дните си не смогнал да оформи връзката си с брак…

Александър завършва Московския университет със сребърен медал, значи втори по успех. В следващите години е арестуван с групата на Огарьов като социалист утопист и след деветмесечно следствие в затвора го заточват в Перм. После във Вятка. После във Владимир — след ходатайство.

Написва блестящия, вече забравен, мускулест роман „Кой е виновен?“ Този роман, ако не майка, то е дойка на Исак-Бабеловата проза. Целият Бабел иде от неговия кратер.

Постепенно се разминава с всичките си идейни приятели и остава сам.

Единак.

На трийсет и пет напуска с гняв Русия, без да подозира, че е завинаги. Живее в Италия, среща се с Гарибалди, после отива в Париж. Духовната му драма започва, когато кристално ясно разбира, че човекът е нищо в историята, че тя просто се развива по свои закони като всяка обективна наука.

В тази скърцаща врата — историята — сега и аз ще си пъхна кутрето, пък ако ще да го откъсне. В историята на ВКП(б) — КПСС и на Съветския съюз по времето на Сталин всичко започва и завършва с него. Той бие пъртината. Умира Сталин — историята негодна за ползване. Идва на власт Никита Сергеевич, следва ново издание. Хрушчов, Хрушчов, Хрушчов! От световния мир до кукуруза в разораните целини — герой и повелител. Но и на него му скроиха каскета — изданието пак не става за ползване. Брежнев — и той се надигна, та го изпълни. Че и прописа графоманът му неграмотен, две-три книги издаде. И той не бе вечен, отиде си и ето че и последното издание вече не важи. Да не говорим за българската история, че имам приятели историци, свестни хора. Но и тук е същото. А историята освен истината търпи единствено малко шовинизъм, ей тъй, лека добавка, като щипка мерудия към манджата.

Човекът е нищо в историята. Но Херцен е личност. Купува печатница и почва да издава в Лондон забранените в Русия автори — Радишчев, Пушкин, Рилеев, Полежаев. Първи отпечатва стихотворението на Лермонтов „Смъртта на поета“.

Събраните му съчинения са трийсет тома нажежена мисъл за възхода и падението на човека.

В Москва, в родния му дом, след революцията през 1917 година се настанява новосъздаденият Съюз на съветските писатели. Този дом е описан от Михаил Булгаков в „Майстора и Маргарита“. В ресторанта му Есенин рецитирал и вдигал скандали. През него са минали всички тогавашни писатели. До 1934 година, когато го предоставят за учебна сграда на Литературния институт „Максим Горки“, единствения институт за писатели. От българите преди мене са търкали прага му Георги Джагаров, Димитър Методиев, Блага Димитрова, Лиляна Стефанова, Димо Боляров.