Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (27)

26.
Разменени писма

През пролетта на 1982 година писателят Кольо Георгиев, тогава директор на театър „София“, на връщане от родното си село Голямо Ново се отби при мене в къщата ми над Трявна. След първите радостни думи за добре дошъл и добре заварил той извади от багажника на жълтото жигули плетена дамаджана от пет литра. Оказа се, че е пълна с превъзходен домашен памид. За такъв памид умираше, Бог да го прости, големият лирик Славчо Красински. Аз принесох буца козе сирене, кукнахме на припек до каменната масичка под кумбалката и от дума на дума, както се вика, изпихме виното. Кольо Георгиев седеше край стария, обрасъл със здравец дувар и на всеки две-три чаши късаше листа и ги пускаше във виното — изхвърли от празната чаша старото листо и преди да я напълни, пуска ново.

Ставаше някаква магия: здравецът обистряше вкуса на виното, правеше го още по-пивко. Опразнихме дамаджанката, без дори да ни се размътят главите.

На другия ден заминахме за Творческия дом на писателите в Хисаря. Там той започна да пише пиесата си „Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер“, която дълго не слезе от сцената, аз човърках нещо.

Следобед двамата се разхождахме. Почти всеки път по различни маршрути. Тръгвахме по някоя улица, излизахме извън Хисаря и по шосето или през полето стигахме до съседно село. Връщахме се обветрени и освежени и водката много ни се услаждаше. Понякога на масата ни сядаше Дора Габе — поръчвахме й петдесет грама.

Почти през цялото време говореше той. Всеки, който е общувал с него, знае какъв удивителен импровизатор, имитатор и разказвач е Кольо Георгиев. За тези му дарби бях слушал много от Ивайло Петров и Иван Пауновски, но тогава бях направо изумен.

Веднъж по време на разходка той ми разказа една история, която ме потресе. Помня, ниско над нас прелитаха кресливи врани, двамата стояхме сред полето, прехвърляха редки снежинки. Тъмносините му, теменужени очи блестяха със сух блясък, а гласът му ставаше все по-сипкав, почти грапав… В годината, когато умира Сталин, Кольо Георгиев е бил последна година студент в Ленинград — следвал икономически науки. Предавам разказа му телеграфно.

… Последните дни на октомври 1941 година. Германците са пред Москва, обкръжават я. Тежки дни за Съветска Русия.

Полунощ. Сталин слуша радио. По радиото — старинна руска песен. Пее народната артистка на Съветския съюз Надежда Обухова, певица с рядък по красота и богатство на тембъра мецосопран.

След като е почукал няколко пъти и не получил отговор, в кабинета влиза Берия и замръзва: пред радиоапарата е застанал Сталин, а лицето му е обляно в сълзи. Песента свършва и той, хълцайки, се устремява към Берия: „Каква песен, а!? Какво изпълнение, а!?… Не мога ли да имам плоча с тази песен и понякога да си я пускам, а?!“

За Берия желанието на Сталин е заповед. Но нито плоча има, нито магнетофонен запис. По време на войната цялата радиопрограма върви на живо.

В два след полунощ е задействана операцията. Целият личен състав на завода за грамофонни плочи, от директора до чистачката, е дигнат от домовете и извозен с коли до предприятието. Докаран е и оркестърът на радиото. И певицата. В четири часа всички са по местата си.

Първата плоча — дефектна. Втората — също. Третата.

В шест часа сутринта Берия се появява в кабинета на Сталин и носи плочата — топла-топла…

Сталин отново слуша изпълнението на Надежда Обухова, отново същото емоционално въздействие — сълзите му текат, сълзи на очищението. След тях на душата ти олеква и усещаш как силите ти се събуждат, готов си да действаш, да побеждаваш.

Развълнуваният Сталин сяда и написва благодарствено писмо. Лично. „Скъпа Надежда Андреевна!“ След обръщението следват високите думи на благодарността: в този тежък за Русия час вашето прекрасно изпълнение вля в мене нови сили и упование, за да мога да взема важни решения… И пр., и пр. Накрая Сталин й написва закодиран адрес, на който тя може да прати писмо и ако има някакви проблеми в личния и творческия живот, да смята, че са решени.

Надежда Обухова получава писмото. Само че нейната душа е вече изгорена. Трима души от най-близките й — баща, брат и съпруг — са арестувани от НКВД и разстреляни по късата процедура — без съд и присъди. И отговаря: „Убиецо! Бъди трижди проклет! Ако знаех, че ме слушаш, щях да си изтръгна езика от гърлото. Знам какво ще последва. Но отивайки към ешафода, на всяка крачка ще произнасям по едно проклятие към тебе. Поне едно от тях да те настигне!“

И Сталин получава писмото…

Надежда Обухова го надживява с осем години и умира на седемдесет и пет, без да падне косъм от главата й. Казват, че великият вожд на народите бил суеверен и изпитвал животински страх от религиозните клетви още в семинарията…