Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2012)

Издание:

Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята

Редактор и коректор: Радостина Караславова

Предпечатна подготовка: „МТ-студио“

Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

46.
Сам срещу всички

На мястото на дуела пристигат почти едновременно. Тъмни облаци зачернят небето. Бие мирис на буря и дъжд. Суетят се. Някой подхвърля, че у княз Голицин ще има изискана вечеря, но те не са поканени. Те имат запазена маса в ресторанта.

Арбитър на честта е Столипин. Той трябва да говори, но мълчи и се бави. Лермонтов стърчи малко встрани, с лявата си ръка е прегърнал фуражката си. Вади от нея череши, яде и плюе костилките. Също като героя на Пушкин…

Корнет Глебов припира: да свършват и да си ходят сухи.

Николай Столипин най-после влиза в ролята си: „Господа, ние предлагаме да смятате недоразумението за изчерпано и да си подадете ръцете…“

Мартинов извръща глава.

Не си подават ръцете.

Княз Василчиков махва с ръка и ги подканя да почват.

Отмерват разстоянието — бързо, делово.

След командата: „Тръгвайте!“, Лермонтов остава на мястото си, вдига дулото на пистолета нагоре и свива лявата ръка в лакътя като опитен дуелист.

Спомен на княз Василчиков, секундант на Мартинов: „В тази минута и за последен път аз погледнах към него и никога няма да забравя това спокойно, почти весело изражение, което играеше на неговото лице пред дулото на пистолета, вече насочен към него. Мартинов с бързи крачки приближи към бариерата и стреля. Лермонтов падна, покосен на място, без да направи движение ни назад, ни напред, не успявайки да докосне болното място, както правят обикновено хората, ранени или ударени.“

Пак княз Василчиков — писмо от 21 юли, седмица след дуела: „Лермонтов каза, че удовлетворява желанието на Мартинов, но в никакъв случай той няма да стреля в него. Мартинов в душата си е подлец и страхливец и знаейки, че Лермонтов винаги държи на думата си, радостен, че Лермонтов няма да стреля, се прицели. В това време Лермонтов му хвърли такъв презрителен поглед, че даже секундантите не можаха да издържат и сведоха очи. Мартинов отпусна пистолета. Но събра сили и подстрекаван от презрителния поглед на Лермонтов, се прицели и стреля.“

Поетът на Русия пада. Небето над Машук се продънва, руква дъжд.

Из медицинския протокол: „При прегледа се оказа, че пистолетният куршум, попаднал в десния хълбок под последното ребро, при срастването на реброто с хрущяла, е пробил десния и левия бял дроб, от която рана поручик Лермонтов е умрял мигновено, на мястото на дуела.“

Арестуват Мартинов, Глебов и Василчиков. За участието на другите не се споменава нищо, защото за Трубецки е опасно да се напомня на императора, а на Столипин това е второто му участие като секундант.

Към следствието се включва петербургският жандармерийски полковник Кувшинников. Вместо да въведе строг ред, той допуска „тайна“ кореспонденция между Мартинов и секундантите по време на цялото следствие…

Има нещо неясно, претупано, посредствено и гузно в този дуел. Прилича повече на убийство, което всички искат да прикрият. Веднъж говорихме за тези неща с поета Георги Борисов и той изръмжа: „Заклали са го като гергьовско агне!…“

Мартинов играел на обиден. Търпи закачките и подигравките на приятеля си, свикнал е с тях и се обижда само когато наоколо има дами, другите от обкръжението също са свикнали. И в един момент казва — баста! Обиден съм, много съм обиден, ще се гърмим!…

Не е сериозно.

Никой не е присъствал на самото скарване. Никой не знае какво точно са си казали — никъде не се говори за това, дори и между секундантите.

Разбрал, че Лермонтов няма да стреля, той замисля жестоките условия на дуела — да се стреля до три пъти. Това е недопустимо нарушение на правилника, а и нанесената му обида не е толкова голяма, за да изисква дори дуел.

Защо секундантите, които са убедени, че няма обида, и очакват помирението на двамата, след като разбират, че помирение няма да има, не приключват участието си в дуела? Отказвайки се да бъдат секунданти, фактически да го прекратят? На другите ако им е все едно, то Столипин е братовчед на Лермонтов!

Запазвайки маса в ресторанта за шестимата, те са били убедени, че цялата тази история е несериозна, че просто участват в театрална сценка с щастлив край. Затова и идват на коне, не вземат лекар и карета, за да превозят ранения или убития, както изискват правилникът и дуелната практика. Значи те са били убедени, че няма да се стреля.

За беда същото го е мислил и Лермонтов. Мислел, че Мартинов ще прояви доблест. А той се вживявал в обидата си, самонавивал се, трупал омраза и замислял пъклено отмъщение. Или му е била дадена интифа от някого?

Убийството е предумишлено, защото Мартинов си е давал вид, че ще се помирят и с това заблуждавал секундантите, успокоявал ги и ги е надхитрил, за да изпълни истинското си намерение.

Може и да се е подразнил от това, че Лермонтов нехае, яде череши и плюе костилките?… И го гледа с презрение и насмешка? Но той винаги го е предизвиквал, а сега дами не са присъствали — нали изрично подчертава, че се обижда само когато го подиграват в тяхно присъствие?…

Има и друго и то не се прощава: никой от обкръжението на Лермонтов в Пятигорск освен брата на Пушкин не го е смятал и тачил като голям поет. А той нямал нищо друго освен гордия си талант и литературата. Така в последните си дни и часове се оказал сам срещу всички…

Свещеник Василий Ерастов, стар полицейски доносник, отказва да извърши опелото. Коментира: „От него в Пятигорск никой не можеше да се откачи! Скандалджия, на всички досаждаше. Поет, поет! Голяма работа, като е поет! Всеки на поет се прави, за да причинява неприятности на другите!…“

Наклепва колегата си Александровски, който опява покойника и съпровожда процесията до гроба.

Офицери от полковете, които служат в гарнизона, понесли ковчега.

Откъм главата на покойника подложил рамо Лев Пушкин.

Когато заравят гроба, полагат каменна плоча, на която е издълбано името — „Михаил“.

Денят е събота, 17 юли 1841 година. От присъстващите на погребението няма нито един близък на поета.

Когато се връщат, описват вещите на покойника.

Резолюцията на Николай I по делото за дуела е следната: „Майор Мартинов да се изпрати в ареста на Киевската крепост за три месеца и да се предаде на църковно покаяние.“

Такава е присъдата над убиеца.

На секундантите — титулярният съветник княз Василчиков се опрощава като внимание към заслугите на баща му. Корнет Глебов — от уважение към тежката му бойна рана.

След девет месеца, на 23 април, в Пятигорск пристига бабата на Лермонтов Елизавета Арсениева. Тя е измолила позволението да пренесе оловния ковчег в семейното им гробище в село Тарханъ, в далечната Пензенска губерния.

След няколко месеца Мартинов се оженва за дъщерята на киевския предводител на дворянството. Накрая се самоубива.