Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (89)

88.
За етиката на редактора

На зачот при професор Николай Василиевич Ге ми се падна „Етика на редактора“. Много-много не му мислих, седнах пред катедрата и като гледах предано, подадох си студентската книжка, после билета — да види той с очите си темата на нашия предстоящ задушевен творчески разговор.

Той си сложи очилата, погледна билета, остави го, свали очилата и се взря в мене — благосклонно, окуражаващо.

— Чудесен въпрос ви се е паднал. Етиката на редактора, това е едно от най-важните неща на социалистическото книгоиздаване. Слушам ви. Етика на редактора…

— Няма такава — казах аз, като го гледах още по-предано.

— Моля? — наклони се професорът напред. — Не ви чух добре.

— Просто няма такава.

— Вън — оттласна се той, — вън оттук!

Пресегнах се, най-нахално си взех студентската книжка и тръгнах към вратата на аудиторията. Чух, че асистентката нещо му каза за мене, сигурно, че съм чужденец. Догони ме гласът му:

— Минутка! Вие слушахте ли моите лекции?

— Разбира се.

— Тогава защо говорите глупости?… Как да няма етика на редактора!

— Ами няма, има принцип на гъбаря. Мога да обясня.

— Моля — посочи ми стола той. — Обяснете!

И обясних. Кратко, със свои думи. Етика няма, има принцип на гъбаря. На истинския гъбар. Той, като се съмнява в някоя гъба, я изхвърля. Иначе ще отрови някого. Особено с гъба, която има двойник. Така е и с текста. Онзи текст, в който се съмнява, редакторът го задрасква. Особено текст, който звучи и тъй, и инак. Не го ли изхвърли, може да му изстине после мястото.

Професор Николай Ге се засмя накъсано, повече в себе си.

— Интересно, интересно!… — И замълча за дълго. — Е и? Говорете, слушам ви…

Нататък историята става банална — мънках предано, получих зачот.

Години по-късно, когато ми се наложи на практика да прилагам тази етика, беше по-особено.

След като се уволних от Параходство „Български морски флот“, постъпих на работа като редактор в издателство „Отечествен фронт“. Идвах от четиригодишно интензивно плаване из световния океан — без Канада и Австралия. Бях преживял два урагана в Атлантика — в Сарагосово море през август 1974 година и в Биская през юли 1976, циклон в Индийския океан и тайфун в Тихия океан през септември същата година, когато умря Мао Цзедун. Най-необичайното в мореплаването ми е било това, че щом минем Екватора и запълзим под Земята по Южното полукълбо, водата в мивката се върти обратно, като се източва. А най-необичайното в смяната на професията и попрището се оказа, че след като години наред съм държал екипаж в ръцете си и съм бил сред мъже, изведнъж се оказах в една стая с три дами, при това млади и хубави. Те говореха постоянно по телефона и аз, подпрял чело, уж чета и редактирам, можех спокойно да ги оглеждам и да им се радвам… Но това вече е друга етика!

И тъй, първата ми етична редакторска проява бе върху текст на писателя Стоян Бойчев, който с новелите и романите си одуха и забърса праха на позабравената в нашата родна литература милост към човека. Става дума за книгата му „Дъждовно време“ — сборник от четири новели. В една от тях има такъв пасаж — героят бил помагач на нелегалните преди 1944 година, а след победата е най-обикновен работник и не подава документи да го признаят за активен борец против капитализма и фашизма, да получава народна пенсия, карта за безплатен градски транспорт и безплатен билет за градската баня… Всички му се чудят на глупавия акъл, а той мърмори: „Имал съм, давал съм. Гонени хора бяха, помагах им. За добро съм го правил…“

Извиках автора, запознахме се, показах му отровната гъба и му върнах ръкописа. Срок да оправи текста — седмица. Видя ми се кротък човек, разбран.

След десетина дни идва Стоян Бойчев. Първото, което сторих, като поех ръкописа, бе да отворя на онази страница и да видя какво и как го е направил. И какво виждам? Въпросителната отстрани и линиите, подчертали редовете — изтрити с гумичка, нищо не е бутано по текста. Поглеждам го, той стои прав пред бюрото ми. И той ме гледа, но кротките му черни очи са станали стоманени. Гледаме се няколко секунди, затварям папката и ставам, вземам си шлифера от закачалката и тръгвам. Той — подире ми. Сядаме в първата кръчма на булевард „Дондуков“ и на третата ракия вече се усетих етичен редактор…

За втори път ми се случи да прилагам принципа на гъбаря няколко дни след 10 ноември 1989 година, вече като печен директор на мощното издателство „Профиздат“. Това стана върху текст от документалната книга на Марко Недялков „Моят и твоят приятел Пеньо Пенев“, писана и мъчена години наред, дълго събирала после прах по редакторските лавици и чекмеджетата, докато тръгне за печат. Накрая пот от челото над този ръкопис бе лял самият Кирил Гончев, гърмян редактор заради „Фашизмът“, почти гърмян заек. Но за това по-нататък.

И тъй книгата вече е минала на втора коректура, всичко е готово, дето се вика, да се завърти ротомашината. Секретарката Правда отваря вратата на кабинета ми и кани при мен мастития редактор. Той е само на три ракии и носи последната кола на шпалти, подава ми я и измърморва с погнуса:

— Виж там, ще го пускаш ли това?…

Зачитам се — върви добре, положително. За всеки текст си има читател, казва писателят Атанас Мочуров. Много положително върви, нищо опасно няма. И хоп — първият наш партиен и държавен ръководител отива в Добромирка, родното село на поета, отива при майка му, целува й ръка и просълзен казва: „Како Донке, какво момче загубихме, а?“

Ами сега! Хубаво казано, трогателно, ама нали преди няколко дни го свалиха от всички постове като първи човек на партията и държавата!…

Казвам на Правда да ме свърже с автора. След малко лампичката на телефонното табло почва да мига, поемам разговора:

— Марко — викам на поета, — здрасти! Какво ще го правим този текст накрая. Много ми е мил и на мене нашият човек от Правец, но падна завалията, виж какво става на улицата…

— Ей, братче — боботи Марко. — Махай го! Задрасквай, братче, то без това не е вярно, аз го измислих за финал…