Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (91)

90.
Гърмян заек

На лов сме в землището на Йоаким Груево, при нашия приятел и ятак Костака. За зайци.

Сутринта ошарихме едно ябълково поле — краят на ноември, студ, снегът — десетина сантиметра, хванал кора, хрупа под ботушите. Тук-там по дърветата жълтеят замръзнали ябълки. Кой ударил заек, кой не ударил, аз — два. Писателят подводничар Константин Площаков ми е свидетел, който не вярва, да го пита, има го телефона му в тефтерчето на Съюза на българските писатели.

Към обяд излизаме вече от ябълковата градина и както сме наредени в редица, през двайсет и пет — трийсет метра, опасваме цялото поле пред нас. Насреща, на два километра е шосето, там са наредени колите, с които ще се приберем. Костака е заклал прасе сутринта и ни чака.

В това време, също като на кино, пред нас, я има, я няма петдесет крачки, успоредно на редицата ни се дига и хуква заек — сивата му опашчица заподскачва на белия фон.

Първият отдясно му гърми. Два пъти. Вторият. Заекът бяга. Третият. Бяга заекът. Четвъртият съм аз — и аз правя дубъл. Бяга. Петият — Сашо Гелеменов. Заекът продължава да бяга. Тишина между изстрелите. Дори димът от пречупените пушки не се разнася. Природата сякаш е спряла да диша. Десетият гърми, единайсетият. Не пада заекът. Бяга хайванчето. Гърми последният. Заекът се шмугва в храсталаците покрай рекичката. И изведнъж — четиринайсет мъжки гърла избухват в смях…

Ето, това е гърмян заек. С двайсет и осем патрона. А нито е редактирал „Фашизмът“, нито е сдавал зачот при професор Николай Ге, нито си е имал работа с моя и твоя приятел Пеньо Пенев!