Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (67)

66.
Вариации

Тази история е на ранния Чехов. Търсих я в изданията му на български и тъй като не я намерих, ще разкажа каквото е останало в паметта ми от нея — ако има нещо притурено, то е с добро чувство.

Младият Чехонте описваше как някакъв генерал в оставка пътува със свитата си нейде из Средна Русия. Всъщност пътуват за Москва, където се прибират за зимата. Лятото са изкарали в генералското имение и освен богатото и разнообразно плюскане нищо друго не се е случило.

Но ето че се случва.

При едно от слизанията от каретата генералът стъпва накриво и изкълчва крака си. То ахкане, то охкане. Цялата свита страда наравно с генерала, някой и повече, единствено конете са безразлични.

В първото по-голямо село потърсват лекар. Оказва се, че има — млад човек, завършил скоро и практикува, генералът ще му бъде първият пациент.

Докторът квартирува у местната дворянка, трийсет и няколко годишна прилежна вдовица, смирена с тъжната си вдовишка съдба. Всяка сутрин те закусват заедно и винаги хазайката задава един и същи въпрос, след като налее запарка от чая и кипяток от самовара:

— С лимонче или с млекце?

— С лимонче — отговаря той.

Всеки път.

Свитата спира пред селската амбулатория. Като го подпират от двете страни, довеждат генерала при доктора, полагат внимателно телесата му на кушетката.

Младият доктор отпъжда важно близките, опипва леко подутия глезен, прави компрес и старателно го превързва. Пак с подпиране отвеждат пациента до каретата, укрепват го с възглавнички. Не забравят да платят и щедър хонорар.

Това е.

Но на първия бал след няколко чашки водка, глътнати почти инкогнито, генералът се вижда обкръжен от дами и една от тях го запитва как е минало пътуването. Той им разказва за нещастния си крак и че ако не е бил селският доктор, изключителен специалист и благороден човек, сега можело и да не е жив. Какви интелигентни хора, призвани за велики дела, гаснат в затънтената провинция!…

Че вие можете да го изтеглите оттам — крякват дамите. — Да му дадете препоръка, щом е толкова талантлив, да му дадете път в обществото!

И ето, младият доктор е получил депеша, куфарът му е готов и изнесен в антрето — скоро ще мине пощенската кола, с която ще отпътува към столицата.

Отново чай.

— С лимонче или с млечице — пита нещастната хазайка.

След толкова години самота ето и над нея се смили Бог, прати й този млад човек, замириса в празната къща на мъж. А ето че той си отива…

Докато пият чая, тя му поднася листчето със сметката, както я е помолил той. Докторът го взема и чете: за наем — толкоз. Пране на бельо, колосване и гладене — толкоз. Чай с лимонче — толкоз. И отдолу една едра сума. Срещу нея не е написано нищо.

— А това за какво е? — пита младият доктор.

— За любовта.

Няма начин.

Въздухът наоколо е нажежен, ще избухне, ако щракнеш с пръсти.

Няма начин да не е посегнал. Камериерката й я къпала. Преди това слагала уханни билки и разни треви, да ароматизира водата. Изтърквала е тесния й гръб, изваяния наедрял ханш, коравите гърди. После я подсушавала с чаршаф, обличала я в бяла коприна — бяла блуза с набрана дантела на широките ръкави и дълбоко деколте, бяла фуста, бели копринени чорапи. И както била порозовяла и топла след банята, й прилошавало. Камериерката, разбира се, търчи за доктора. После се потулва някъде. Той пристига начаса, тя вече прибелва и върти очи: ох, тук боли, там прищраква… Докторът разгръщал коприната като листа на бяла роза, докосвал гладката и влажна кожа, златистата лехичка от косъмчета под пъпчето. Тя затваряла очи: ах, недейте, моля ви, умолявам… И горещите й длани притискали пръстите му — уж ги отблъскват, пък не ги пускат. Накрая шепотът й опарил ухото му: ах, оставете, аз сама…

Млад човек, не знае още, че в живота е тъй — жената първо дава, после иска. Жената предявява сметки — мъжът ги плаща.

А Чехов го е знаел. И въпреки това не ги избегнал. Олга Книпер редовно му ги поднасяла. Плащал ги. Мислено я наричал кучка и плащал.