Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (51)

50.
Ревност

Разговор между Лев Николаевич и София Андреевна, състоял се в брачното ложе през нощта на 28 срещу 29 юли 1898 година. Записът е на Толстой:

„Аз: Моля те, да не говорим, всичко ще се уталожи, ще се успокои и дай, Боже, да се забрави.

Тя: Не мога да не говоря. Много тежко ми е да живея под страх. Сега, ако той^[1] пътьом се отбие, пак ще се започне. Нищо не е казвал, но може да се отбие.

Вестта, че той ще пристигне — както винаги е казвала — може би, а в действителност — сигурно, беше много тежка за мен. Тъкмо исках да не мисля за това и пак трудно поносимо посещение. Замълчах, но вече не можех да заспя, не се сдържах и казах:

Аз: Тъкмо се надявах да се успокоя, ти пак като че ли ме подготвяш за неприятно очакване.

Тя: Какво да правя? Може да дойде, казал е на Таня. Аз не съм го канила. Може да ни навести пътьом.

Аз: Дали ще дойде, или не, не е важно… Важно е, както съм ти казвал, говорил съм ти преди две години, собственото ти отношение към твоето чувство. Ако смяташе чувството си за нещо недобро, нямаше дори да споменаваш дали щял да дойде и да ми говориш за него.

Тя: Добре де, какво трябва да правя сега?

Аз: Да се покаеш в душата си за своето чувство.

Тя: Не умея да се кая и не разбирам какво значи това.

Аз: Това значи да се запиташ сама хубаво ли е чувството, което изпитваш към този човек, или лошо.

Тя: Никакво чувство не изпитвам, нито хубаво, нито лошо.

Аз: Не е вярно.

Тя: Това ми чувство е толкова маловажно, нищожно.

Аз: Всички чувства, и най-нищожното, винаги са или добри, или лоши в нашите очи, затова и ти трябва да прецениш хубаво или лошо чувство е това.

Тя: Няма какво да решавам, това чувство е толкова без значение, че не може да бъде и лошо. А и няма нищо лошо в него.

Аз: Не, изключителното чувство на една стара омъжена жена към чужд мъж е лошо чувство.

Тя: Нямам чувство към мъжа, имам чувство към човека.

Аз: Да, но този човек е мъж.

Тя: За мен той не е мъж. Няма никакво изключително чувство, а само това, че в скръбта ми музиката беше за мен утешение, а към човека нямам никакво особено чувство.

Аз: Защо говориш неистини?

Тя: И какво ще стане, ако призная чувството си за лошо?

Аз: Това, че ще се бориш срещу него, ще избягваш всичко, което го поддържа. Ще унищожаваш всичко, което е било свързано с него.

Тя: Но всичко това води до лишаването ми от моето единствено утешение — музиката. Ти ме измъчи, набиваш два часа една и съща фраза: изключително чувство, хубаво или лошо. Това е ужасно. С жестокостта си ще ме доведеш кой знае до какво.

Аз: Но аз се молих и искам да ти помогна…

Тя: Всичко това е лъжа, всичко е фарисейство, измама. Други заблуждавай, ти си ми съвсем ясен.

Аз: Но защо така? Наистина ти желаех доброто.

Тя: В теб няма добро. Ти си зъл, ти си звяр. И аз ще обичам добри и благородни хора, а не теб. Ти си звяр.

Тогава изприказва безсмислени, да не кажа ужасни, жестоки думи: и заплахи, че ще се самоубие, и проклятия за всички — и за мен, и за дъщерите ни. И после ридания, смях, шепнене, безсмислени и, уви, престорени думи: главата ще ми се пръсне, прережи ми вратната жила, и всякакви безсмислици, които могат да бъдат страшни. Аз я държах за ръцете. Знаех, че това винаги помага, целунах я по челото. Тя дълго не можеше да си поеме дъх, после започна да се прозява, да въздиша и заспа и спи досега.“

Това е — писмо-жалба до балдъзата. Вместо да се изправи на входа, като дойде маестро Танеев, и да му рече: виж к’во, байно, ходи на друго място да дрънкаш на пианото, ние тука със Сонечка ще си свиркаме с уста и на четири ръце… Хайде, друм, да ти видя по-бързо гърба… Или да му залупи един тупаник — неведнъж го е правил на младини! — както му подхожда.

По-горното обяснение в късна доба не е измислено.

След като тя заспала от истерията, до която я довел, той сяда да я описва, белки стане неговата… Абсолютно е с всичкия си — и тогава, и след десет години, когато произнася фразата: „Сега чета едно свое писмо до Анатолий Фьодорович и не мога да си спомня кой е той.“