Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (52)

51.
Дуелът с Тургенев

На 28 юли 1853 година Толстой записва в дневника си: „Четох «Записките на ловеца» на Тургенев и някак ми е трудно да пиша след него.“ Там някъде и Тургенев записва нещо за Толстой. Не в дневника си, а в писмо до Афанасий Фет: „Върна се от Севастопол, спря на квартира при мене и му отпусна края. Гуляи, цигани и карти по цяла нощ, а сетне спи като мъртъв до два часа през деня. Опитвах се да го удържа, но вече махнах с ръка.“

След осем години, на 25 юни 1861 година Толстой записва: „Небивало скарване с Тургенев, окончателно — той е съвсем недостоен човек, но мисля, че с времето ще ми мине и ще му простя.“

Много по-късно в своя дневник София Андреевна твърди, че мъжът й разказал със задна дата за това скарване, станало на 27 май. Той бил на гости у Афанасий Фет, в имението му в Степановка, Орловска губерния… Обядвали и от лаф на лаф станало дума за благотворителността. Тургенев разказал за дъщеря си, че вземала дрехи от крепостните, перяла ги, закърпвала ги и им ги връщала. Толстой го прекъснал: това е фалш — да правиш добро само на няколко души… Ами човечеството? Тургенев се надигнал: „Излиза, че аз зле възпитавам дъщеря си?“ Толстой почти взел да се извинява, но Тургенев го прекъснал: „Ако продължите да говорите така, ще ви зашлевя…“

Развалят обяда, Толстой се качва на влака на гарата в Богослов и отива в имението си в Николское, оттам изпраща писмо, че не иска дуелът им да протече по банален начин, тоест двама литератори плюс трети с пистолети, и всичко да завърши с шампанско.

Чакал отговор цяла нощ. Сутринта той пристигнал — Тургенев е съгласен на дуел, но по всички установени правила. Толстой отвръща: „Вие се страхувате от мен, а аз ви презирам и не искам да имам никакво вземане-даване с вас.“

Това е разказал Толстой на младата си невеста, това тя записала в дневника си. Фет записва друго: „Още от първия момент аз забелязах у младия Толстой неволна опозиция на всичко общоприето в областта на съжденията.“

Григорович е по-точен: „Каквото и мнение да се изкажеше и колкото по-авторитетен да се видеше на Толстой събеседникът му, толкова по-настоятелно го подмушваше нещо да изкаже противното и да почне да спори. Като го гледаш как се вслушва, как се вглежда в събеседника из дълбочината на сивите си, дълбоко скрити очи и как иронично се свиват устните му, би помислил, че той като че предварително обмисля не отговора, а такова мнение, което би озадачило, би поразило с неочакваността си събеседника.“

Алексей Писемски — в същото време — мрачно: „Това офицерче всинца ни ще надмине…“

Запомнил съм версията на Михаил Ерьомин за случая. Тя е по-друга. От тумбата гости, разположени на масата, с най-голямо внимание се ползвал Тургенев. Скоро се бил върнал от Париж и разказвал европейски новости. Седят така: в центъра на масата е той, четиридесет и три годишен тогава. До него е Фет — четирийсет и една годишен. До Фет — Толстой, трийсет и три годишен.

Поласкан от вниманието и намерил „девствена“ публика, Тургенев не спира — разправя им как сменил гувернантката на дъщеря си: била француженка, освободил я, взел немка. И немкинята я кара да взема дрехи от селяните. Изминали са само осемдесет и пет дни, откакто е публикуван указът на Александър II за снемането на многовековното крепостно право! И тогава Толстой хвърлил вилицата в чинията, казал: „Това е разврат!“ Настъпила тягостна тишина и Тургенев, почервенял, с треперещ глас извикал: „Млади човече, аз мога да ви заставя да замълчите!“ След което Толстой рипнал: „Пък аз мога да ви цапардосам по мутрата!“

Защо се присламчвам към тази версия? Защото първата е разказана от заинтересован. Записана за потомците също от заинтересована. И нещо, което е по-важно — ако беше истина това, което е записала София Андреевна, как тогава Толстой, злопаметен като див африкански бивол, само месец след скарването ще се примири, ще уталожи гнева си и ще напише безстрастната фраза: „… с времето ще ми мине и ще му простя!“

Ще прости — той! — друг път. След седемнайсет години, когато затъва в религията и почва да брои враговете си — единият от тях е Иван Тургенев. И заради смирението си пред Бога, изкривявайки душата си, написва писмо: „Простете ми вината, която имам пред вас.“ Тургенев, като прочел това, си ударил калпака в земята от радост, праща светкавична телеграма: „Охотно стискам подадената ми от вас ръка.“ И поканен — непоканен, му отива на гости в Ясна поляна. Много приказки изприказват, помиряват се уж, но когато през пролетта на 1880 година Толстой получава поканата за Пушкиновите тържества и откриването на паметника, пита кои ще присъстват. Като чува името на Тургенев — минали са две години от гостуването му — отказва поканата. Така пропуска случая да се запознае с Достоевски. Коси се след туй, но файда няма.