Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (18)

17.
Моят Гогол

Това, че Башмачкин вампирясал и почнал да краде шинели, било най-важното в повестта „Шинел“. Костилката на текста, твърдят тълкувателите.

Но аз, предобрий читателю, сега ще те поведа по една друга петербургска уличка, ще повървим ние подир Акакий Башмачкин и ще премисляме едно друго за него и за нас самите.

Ето го и героят пред нас — нисък на ръст, малко сипаничав, малко рижоляв, малко късоглед, малко плешив. Топла писателска ирония, почти мила, още малко и ще го щипнеш по бузката тоя Башмачкин!…

Това не е змийският език на Пушкин от епиграмата му за одеския губернатор граф Воронцов: полукупец, полуподлец, полуневежа, но има надежда да стане цял подлец… Впрочем може да се каже, че Пушкин е колега на Башмачкин — и двамата имат еднакъв чин — титулярен съветник.

Акакий няма да има време да оплешивее докрай. Ще оплешивяваме ние, сричайки житейската му балада. Но сега, като сме повървели из петербургските наплетени улички подир него, спокойно можем да преценим, че той стъпва внимателно с ботушите, деликатно някак, не сурка крака като някой лапнимуха. Сякаш едва докосва дъските на тротоара, за да не изтърква гьона.

Гогол ни е пошепнал, че няколко поколения назад мъжете от рода Башмачкини носят ботуши, на които три пъти в годината сменят подметките. Това не е случайно — при Гогол случайни работи няма.

Зиме, лете, вали, трещи — ботушите не се изуват, а това значи, че тия мъже работят на официално място. Интересно какво обуват, докато им слагат подметките? Сигурно обущарят набива клечките нощем — една нощ на единия ботуш, другата нощ — на другия. Или в неделя. Или на някой празник, ако не се напие, както приляга на всеки истински обущар.

Гогол изчислява всичко до грамче, сантиметър и секунда в писанията си, работи по този почин, а виж, това го е пропуснал…

Да сменяш, предобрий читателю, не веднъж в годината, а цели три пъти подметките, значи още много и важни неща.

Първо — Башмачкини нямат впряг, а по онова време няма и градски транспорт. Освен файтонджиите. Бая ходене ходили Башмачкини от квартирата до работата. Значи работата е в центъра, квартирата — далече, за по-евтин наем. Файтонът не е по джоба. Затуй — три подметки на година. Като петалата на конете.

И още — ако сметнем, че квартирата е на пет километра от центъра — минимум! — то на година се навъртат към три хиляди версти. Все пак здрав е бил гьонът по онова време, не като сегашния, като за умрял.

Но ето че докато му гризем подметките, Башмачкин влиза в департамента, министерството по сегашнему.

Той е титулярен съветник, сиреч писар, длъжност отговорна и важна във всяка бюрократична държава. Както е сериозно и важно сега да си компютърно грамотен, представете си.

Влиза важният чиновник, а нито пазачът, нито портиерът му стават на крака. Дори не го поглеждат, правят се, че не го виждат…

Младите писарчета са го взели на мезе. Гаврят се с него, избиват комплекси. Не се и досещат, че младостта минава и отминава, че утре и с тях ще се гаврят.

Той търпи простащината им. Над тях е — един добър и безрадостен човек. Може би точно това търпение после, когато му открадват шинела, ги смилява тези същите писарчета и тръгват да събират помежду си копейки.

Прекаляват, разбира се, но не го осъзнават. Повечето млади хора са безтактни. Подхвърлят мръсотии за него и за хазайката му, осемдесетгодишна старица, мухлясала отдавна, ще го изкарат некрофил. Него, който при първата разходка с новия шинел се застоява пред витрината, а там нарисувана жена, в момента си обува чорапа…

Абсолютно френска работа. Той я гледа занесен, усмивка изтънява полуотворената му уста… Чаровна е жената, когато се обува — досега е била твоя, оттук нататък не се знае чия е. Тънката материя на копринения чорап е вече бариера между теб и нея. Събличането не впечатлява толкова, то възбужда. Става атракция и затова за него се плаща — и в семейния, и в кабаретния стриптийз.

Но ето че веднъж Башмачкин улучил шестица от тотото — един от началниците го забелязал и оценил положително. Рядко явление е, но понякога се случва — и началникът да е справедлив.

Сигурно си е рекъл, докато посръбвал изстиналия си чаец: тоя Акакий Акакиевич! Дългогодишен служител, щъка насам-натам, на бълха няма да посегне, старае се, завалията, преписва ли преписва! Я да му възложа нещо по-така, да му зарадвам душата, стига е гълтал прахоляка на утъпкания коловоз.

Извиква го началникът и най-великодушно му възлага да препише едно писмо. Ама не просто да го препише мотамо, а да смени имената в него с други имена и да промени някои глаголи от първо в трето лице…

Творческа работа! Дава му и юрнек, тоест образец, направо играта заспа! И примерът ясен, и идеята ти е внушена, сядай и твори!

Ама не е лесно.

С Иван Пауновски много пъти сме си приказвали за този сублимен момент от живота на Акакий Акакиевич. Ами ако беше преправил и преписал писмото както се иска?

Това щеше да промени живота му. Щеше да изуми всички, да стане любимец на началника, да тръгне неудържимо нагоре и тогаз ще видят тия пишлигари, младите писарчета, кон боб яде ли и ходжа в джамия пърди ли?…

А нашият доблестен герой, целият плувнал в пот, с изприщена от притеснение душа, изтерзан и трескав, отива при благодетеля си, връща фиша с шестицата. Произнася знаменитата фраза: „Не, по-добре ми дайте да препиша нещо…“

Почтени времена! Когато човекът все още е честен и признанието му е от сърце…

С Пауновски веднъж изброихме имената на доста колеги от писателския съюз, които еле вършат работата на бедния Акакий и не само че нямат доблестта да се откажат, ами пишат и издават книга след книга. Покрай тях и постове заемат, звания и ордени получават, хонорарче кътат. И критиците се стараят, пишат за тях хвалебствия, добре се справят — сменят само имената на авторите и или хвалят, или отричат. Най-често топят в розовата боя и баданосват с баданарката.

Пауновски сияеше: този Башмачкин! Уж плюнка и половина, а какво достойнство! Каква скромност и мярка за собствените възможности! Я виж наоколо — гъмжи от повярвали в себе си Башмачкини. Не само в литературата. В политиката. В управлението на държавата. Навсякъде. Те не само не могат да обърнат глаголното време, те не знаят в какво време живеят. Могат само да изюродват истината.

Но да се върнем при стария шинел на нашия герой, оня с червеникавобрашнения цвят, с изкусно замрежените кръпки, с нещо полепнало по него, неизтощимо зацапано. Не шинел, а бостанско плашило, виси като дрипа на закачалката.

Не става вече и за закърпване, разпада се. А стопанинът му преписва ли преписва в това време — без да променя и буквичка в текста. Взема си и надомна работа, която върши до насита, както до насита се ядат палачинки…

От това преписване си докарва трийсет и две — трийсет и три рубли. Като ги събереш за годината — тринайсета заплата става. Не е без хич. Да не би пък редовият руски или български писател да е получавал или да получава сега повече!…

Навярно тези Акакиеви палачинки е имал предвид Антон Павлович, като казва: „По-рано, като не знаех, че ме четат и преценяват, аз пишех безгрижно, като че ли ядях палачинки. Сега пиша и се боя.“

Тогава Чехов бил само на двайсет и шест години. Много по-късно ще изстене: „Пиша и задрасквам, пиша и задрасквам.“

Така е. Отказал се от палачинките, не намерил сили да отиде при издателя си и смирено да му рече: „Не, по-добре ми преиздайте нещо…“

А! Ето го и Григорий Петрович! Едноок. Сипаничав и той. В руската класика се мяркат много сипаничави лица. Бил крепостен, после — свободен, откупил се. От такъв направо се пази. Само освободеният човек е жесток тиранин. Почва и да пие, какво друго? Ама пиене, не нашето — близ-близ, като коте от паничка. Пиене до смърт.

Отначало само на големите празници. После и на по-малките. После както дойде — само освободеният човек сам си измисля и сам си прави празника.

Но в събота винаги, държеше на своето Пауновски. Задължително. След банята. И двамата знаехме, че дълбоко взрян в народа си, Кутузов казва за войника — след баня може да си продаде и партенките, ако няма друго, но трябва да пийне!

Но кой беше Григорий Петрович? А, да, важно лице, шивачът, помазан от съдбата да ушие новия шинел на Башмачкин.

Не е проста работа ушиването на един шинел, предобрий читателю. Трябва да почнем от договарянето на цената, но ще го прескочим. По-важно е Григорий да отрезнее, да излезе от запоя и да скрои плата…

Първо поисква сто и петдесет. Кандисва на осемдесет. Нанадолна е тая урва от сто и петдесет до осемдесет, но и Акакий е хитър и изважда голяма пъргава крачка. Отива рано сутринта в неделя. Знае, че ще го завари много зле. Изчаква да заглъхнат клетвите на жена му, да тръгне да се черкува и влиза. Безгрижно оглежда стените, прашното кандило и избелелите перденца и тъй, уж между другото, му дава десет копейки. Колкото трябва, за да купи половинка самогон от хазайката и да избие махмурлука.

Петрович сякаш се назлъндисва, но не повече от няколко секунди и хорото се заправя, компромисът е сторен…

И тъй, докато разчесвахме плешивината на живота с разни странични разсъждения, Акакий Акакиевич вече е свършил две сериозни неща и доволно потрива изцапаните си с мастило пръсти: той е изживял удоволствието да даде бакшиш — и неговата ръка е ръка, която дава! И е преполовил цената.

Пак е висока. И сегашните цени не са ниски, и сега е проблем да си ушиеш нов шинел.

Почва да пести. Лично аз, почна ли да пестя, набързо натрупвам дългове. И това не е за всеки. Взема ли да харча и мастилените ми пръсти станат редки — оттук потече, оттам прокапе, все нещо подрънква в джоба.

Как пести Акакий? Като всеки сиромах. Отделя от хапката. Недояжда. Но да не изпадаме в подробности и да не надничаме през ключалката му, че той вече се е съблякъл, свалил си е даже бельото — да не се изтърква и цапа, по-рядко да го дава на перачката. Пропуска едно къпане…

А ние като нямахме вода през хиляда деветстотин деветдесет и пета и деветдесет и шеста година? Не говоря за топла. И ни държаха — милион и половина софиянци — без вода. А като пуснеха, ако стигне до твоя етаж и свариш да наточиш един пластмасов леген, цялото ти семейство щастливо се полива после с кратунката…

И вицове тръгнаха: Ти софиянец ли си? А, не, аз така си мириша… Или: Къпете се често, но краката мийте поне веднъж на десет дена.

Не, хич не е смешно. И не се намери един журналист да издири виновните за това насилие над човека. Кой източи водата от язовир „Искър“? Кой я източи и превъртя в електроенергия? Кому я продадоха и кой си натъпка джобовете? А после се хванаха да връщат обратно река Скакавица да потече към Шоплука. Кои са виновните?

Мълчание.

Преди повече от петдесет години максималистът Георги П. Стаматов го е казал: „Журналист, голяма клечка. Свикнали хората, без преса не могат. Само пропаганда из страниците сеят. Затова и чуждите легации се надпреварват да ги купуват… като уличните жени. Зад всеки журналист стои сянката на прокурора. Готови са за затвора. Властта, министрите са с тях. Делят плячката.“

Помияри. Вълкът плячка не дели.

А Башмачкин, като почва да пести — живва! Обяснимо е — той вече има ясна цел и мечта в живота.

Всъщност циклопът Григорий Петрович му взема за работа — кройка и шев — само дванайсет рубли. Останалите шейсет и осем отиват за плат, хастар, яка и копчета.

Но има нещо друго, което е по-важно от парата. Петрович е горд, че е ушил нова дреха! Рядко му се случва. Все поправя, кърпи ями, оттук резне, там тропоса… А сега — нов шинел. Цял-целеничък, излязъл изпод неговата майсторска ръка.

Подбягва Григорий Петрович напред по уличката да види как му стои новият шинел на Акакия. Заобикаля през пресечката, бият петите му в гърба, потулва се и гледа. На сърцето му е радостно и леко…

Друг човек е станал неговият клиент! Отдавна практиката е отритнала поговорката, че по дрехите посрещат, по ума изпращат. Отдавна интересът клати феса. И няма да сбъркаш, ако ме погледнеш с едното, пък аз ще те погледна с двете.

Акакий вече влиза в министерството и портиерът рипва прав, а младите писарушки, като го виждат с нов шинел, му се завъртат на пета. Дори се одумват да черпи. И помощник-началникът, който също не го брои за нищо, изведнъж го поканва на рождения си ден наред с другите…

Друго нещо е да те поканят някъде! Друг човек ставаш само от мисълта, че си поканен! Разбирам защо някои хора така си и преживяха живота — тук ги поканят, там ги поканят, от банкет на банкет, от коктейл на коктейл… И Акакий — вече поканен! — не преписва вечерта, излежава се, преди да тръгне за гостито.

А там — шампанско, поклони, любезност, светски обноски. Настояват да остане и за вечерята, но той си тръгва — добре облеченият по-трудно губи мярката и рядко се натрапва.

Измъква се инкогнито, както постъпват деликатните хора. Намира шинела си паднал от закачалката. Това е прокоба, че ще се случи нещо лошо, но щастливият човек не обръща внимание на предразсъдъците. Изчиства го внимателно, че как иначе? Този шинел завъртя живота му на сто и осемдесет градуса.

По пътя към квартирата го настига нещастието.

Ние няма да се спираме подробно на кражбата, предобрий читателю, защото и днес много се краде — и в Русия, и у нас — и може да засегнем служителите на реда. Каквото и да си кажем, ще се тълкува и тъй, и инак. Още повече че сега се крадат не само шинели, а цели заводи, текезесета, масиви с лозя, язовири, жилищни кооперации, хотели и банки.

България цялата се разграби и никой нищо не каза. Само ще уточним, че днешните апаши ходят с модни копринени костюми, с мобифони, карат скъпи коли, имат бодигардове. Ще ги срещнеш навсякъде — и в парламента, и в министерствата, и в щабовете на политическите партии…

Хазайката, макар и на осемдесет, ще те купи и ще те продаде. Съветва го да не ходи при кварталния, той лъже и трябва да му дадеш сухо. Да върви направо при участъковия — този човек се черкува всяка неделя и на излизане от църквата гледа весело всички…

Послушва я Акакий — де ще идеш, като ти смъкнат дрехата от гърба, ще слушаш.

Но участъковият още спи. В десет пак спи. В единайсет му казват, че не е вкъщи.

Отива при съдебния пристав. Приставът не взема работата насериозно. Подпитва да не е бил в някоя „непочтена“ къща и там, докато той нежничи и се гушка, да са му опънали шинелчето…

На другия ден Акакий вече е при важното лице, при генерала. Генералът употребява главно три израза, но с подходящ тон: „Строгост!“, „Как смеете!?“ и „Знаете ли с кого говорите?“

И тъй, след трите фрази, произнесени с подходящ тон, го напъждат. Нищо ново под слънцето — нито под руското, нито под българското. Та нали тия фрази са в устата на днешните началници. Ти знаеш ли кой съм аз! Знаеш, предобрий читателю, но нашият герой вече е легнал на умиралка — простуден, ограбен, оскърбен…

И докторът няма милост. Казва на хазайката да не губи време, а да поръчва ковчег от чам, че дъбовите са скъпи, а като те видят на зор, те прецакват — прибират и скриват чамовите.

В завещанието си от юли 1846 година Николай Василиевич Гогол нарежда да го ровят без погребални почести. Вместо тях — да нахранят няколко гладни. И това го пише, след като е бил на Божи гроб, след като два дни го е валял дъждът в Назарет. Тъй искал да изпратят в земята девственото му нещастно тяло… Но за душата си е рекъл друго: един ден моят смях ще ви разтревожи!…

Не изпълнили завещанието.

Умирал мъчително в навъсеното московско утро на 4 март 1853 година, в квартирата си на Никитския булевард, изтощен от дългото гладуване. А гладувал нарочно, да изгони сатаната от тялото си. Лекували го бездарни доктори — порусначени немци, давали му очистително и му пускали кръв. Той стенел, молел да го оставят на мира, а те му слагали черни тлъсти пиявици на дългия нос…

Предчувствал смъртта и на 7 февруари се изповядал и причестил, а през нощта на единайсети срещу дванайсети изгорил беловата на втория том на „Мъртви души“. Останали само черновите на пет глави.

Бил дребен и слаб, поръчвал си ботушите с по-висок ток. Зиморничав, той бягал на юг в Италия, треперел за здравето си. Бил изтъкан от страхове, чувството на ужас не го напускало. Страхувал се от буря и гръмотевици, от котки, гущери и гъсеници; от леглото, че може да умре в него — дремел по креслата, увит в шалове; от болести и настинки. Бил чревоугодник, тъпчел се с макарони. В чужбина прекарал общо осемнайсет години. Изпадал в безпаричие и черно униние, пишел молби до императора за помощ. Веднъж Николай I му пратил в Рим пет хиляди рубли.

Почва да пише на двайсет, умира, ненавършил четирийсет и три. Страдал от мании. Една от тях — мания за величие.

А Акакий нямал завещание, угаснал кротко.

Нататък почва фантастиката.

Вампирясалият герой се появява около Калинкин мост и почва да сваля шинелите на минаващите.

Един чиновник даже го познал и побягнал. Мъртвият Акакий му се заканил с пръст! Тук, да ме прощават критиците, реалистът Гогол им е угодил и направо се издънва, като ни проповядва, че литературата може да влияе положително на света и дори да го оправи. Мъртвият почва да въздава възмездие, да краде шинели…

Той и Пушкиновият Евгений вампирясва и се заканва на паметника, но там е друго, там е казано точно: злото е в чина, в йерархията, както казваше Иван Пауновски. Тия неща ги създаде и раздаде на случайни Петър I. Човекът с камшика, с големите юмруци и мустаците.

Пушкин е знаел, че светът е непоправим в своята логика, камо ли да го оправяш с литература. Гогол вярвал, че може да го промени, и залегнал над втория том на „Мъртви души“.

Мания. Но същият този писател преди туй го е заковал точно: „Масата от народа прилича на жена, която поръчва на художника да й направи съвсем точен портрет. Но тежко му, ако той не е успял да скрие всичките й недостатъци!“

Светият Филарет за своя народ, прекръствайки го опрощаващо: „В него светлината е малко, но топлотата му е много.“

А ние, предобрий читателю, докато се заканвахме по-горе на литературата, генералът вече се е разкаял за постъпката си, праща човек да издири нещастника и да замете калните си стъпки, а като научава, че се е споминал скоропостижно, скръбно се натъжава…

Но отива същата вечер на гости. И той като Акакий опъва две чаши шампанско, минава му скръбта, прибира се вкъщи, не му открадват шинела…

Открадват го на другия ден. Самият вампирясал Акакий. Това е възмездието, спете спокойно, литературата ще оправи света!…

Генералът бил тръгнал да навести една дама. Каролина Ивановна — немкиня, неслучайно уточнява Гогол. По онова време неомъжената немкиня в Русия е почти същото, каквото беше чехкинята за нашите гларуси по Черноморието. Някога. Отдавна. И те се убедиха, че българите са бетер техните мъже.

Генералът е добър съпруг, ама на — човещина, по хората ходи. При съпругата е скучен наряд, без каквото и да е произшествие, оттатък — боен фронт и топъл празник след сражението…

По пътя към дома на Каролина Ивановна каретата се изпълва със сладникав тленен мирис и в нея прокънтява леденият шепот на Башмачкин…

Какво става с генерала по-нататък? Цитирам: „… подобно на мнозина с юнашка външност, той почувства такъв страх, че не без основание…“

И това сме го виждали. Но Гогол иска да ни предупреди: внимавайте, момчета, вижте какво се случи на безсърдечния генерал! Демек и с вас може да се случи същото, ако сте несправедливи с бедните и нещастните.

Лошото е, че на този свят много рядко идва възмездието. А като дойде, не се стоварва там, дето трябва — все ще сбърка номера и ще падне на съседната къща.

В реалния живот е тъй: мерзавецът, подлецът, измамникът, предателят и пр. разчитат на твоята лоялност и почтеност. Че ще премълчиш и няма да реагираш на гаднярството. Че няма да слезеш долу при тях, в калта. Ще махнеш с ръка, абе живейте, от мене да мине…

Но това са други неща, предобрий читателю, знаеш ги, всеки ден се сблъскваш с тях.

В началото на нашата раздумка тръгнахме подир Акакия по реалистичната пътечка на неговия живот и ще оставим фантастиката на литературните критици — да се вживяват в нея и да си вярват, че шикалката на повестта „Шинел“ е във вампирясването на героя. Ние с теб ще си кажем кое според нас е най-важното в съчинението.

А най-важното е, че в министерството узнават за смъртта на титулярния съветник Акакий Акакиевич Башмачкин три дни след погребението му… И Гогол написва следните кратки думи като епилог на драмата: „… научиха в департамента на Акакий Акакиевич и на следващия ден на неговото място вече седеше нов чиновник, много по-висок на ръст, който редеше буквите не с такъв почерк, а много по-наклонен и полегат.“

Това остава от човека, предобрий читателю, почеркът. Разликата е само в почерка. По-наклонен и полегат. Това е истинското възмездие и гаврата на живота с нас, хората.

Това е Гогол. Моят.