Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (26)

25.
Завистници

Когато немците стигат до Москва и правителството, висшият апарат на ЦК на ВКП(б) и Генералният щаб се преместват в подземията на московското метро, в най-дълбоката станция — „Кировская“, Сталин вади от лагера осъдените от него генерали Батов, Малиновски, Горбатов, Ванников и Рокосовски.

Довеждат ги в Кремъл, облечени в нови-новенички униформи. Сталин застава пред тях като караулен началник, който прави развод на нова постова смяна, отделя Рокосовски и му възлага отбраната на Москва.

Двуметров исполин, Константин Рокосовски е изпитан военачалник. По онова време той извършва нещо уникално — за четири часа сменя генерална операция на фронт с всички изчисления, разстановки, обоз и тилово подкрепление.

По-късно ръководи блокадата на Сталинград и пленява фелдмаршал Паулус. Накрая на бял кон подкомандва на маршал Жуков парада на победата. След войната известно време е министър на отбраната на Полша.

С него избягва и живее във фронтовата му палатка актрисата Валентина Серова. Тя е съпруга на писателя Константин Симонов, специален кореспондент на армейския всекидневник „Червена звезда“.

Той вече е написал знаменитото стихотворение „Чакай ме“. Почнал го в газката, която се друсала из хендеците на калния фронтови път и го довършил в блиндажа. Пратил го на жена си — домързяло го да пише писмо.

Напечатано вече, стихотворението гръмва над цяла Русия. Куплети от него войниците изписвали по танковете и катюшите, по оръдията и чергилата на камионите. Има и филм със същото заглавие, стихотворението е в основата на сценария, а актрисата Серова играе главната роля — т.е. себе си.

Но животът се развива по друг сценарий, не като за кино. Тя не го дочакала. Стават и такива работи. Зарязала поета и отишла при генерала. Симонов се поболял от ревност, оплакал се на Сталин. Сталин вика Рокосовски, пита го:

— Другарю Рокосовски, знаете ли чия жена е Валентина Серова?

— На писателя Симонов.

— И аз мисля така — съгласява се Сталин.

Рокосовски се връща на фронта, събира набързо червилата, помадите и огледалцата на своята възлюбена, слага в една войнишка раница и сухоежбина за два дни и без много приказки я натоварва на самолет за Москва. Защото чичко Сталин знае всичко, чичко Сталин може всичко.

През живота си съм ходил само два дни на детска градина. През лятото на 1946. Първия ден учихме песничка, писана и композирана от учителката. Пеехме: „Хитлер пасе патки, Сталин яде сладки.“ На втория ден учихме нова песничка: „Тя е всеобщата мама, нарича се тя Бекапе“ (два пъти).

Жалко, че само два дни съм ходил на градина. Баща ми, политически късоглед, не се възторгна от моето пеене и ме натири да паса биволицата…

Но по онова велико сталинско време се появил и такъв анекдот — Юрий Борев го разказваше с невинна усмивка: „Иванов, жена ти се оплака в партийното бюро, че не изпълняваш съпружеските си задължения.“ „Другарю секретар, но аз съм импотентен.“ „Преди всичко ти си член на партията.“

Аз вече съм безпартиен.

А Валентина Серова умира млада и знойна. Преди да се ожени за дъщерята на генерал Жидов, прекръстен на Батов, че Сталин не му харесал фамилията, Симонов написва следната трепетна епитафия:

Здесь лежит Серова Валентина.

Мне и другим верная жена.

Господи, спаси ее от сплина,

В первый раз лежит она одна…

Но думата ми беше за Рокосовски. Той ще завърши войната с маршалска звезда. Но дотогава има още много боеве. Макар да е кадърен и оперен и да не бръсне никого, а може би и тъкмо поради това, по негов адрес се трупат донос след донос във Военния съвет. Че е голям женкар, че е обърнал щаба си на бардак, че като тръгне за някъде, в газката му има най-малко по една-две солдатки.

Като студент съм срещал възрастни жени, които, без да са били негови войнички, с озарени лица и лъчисти очи въздишаха: „А пък аз веднъж на живо видях Рокосовски!…“

Доносите са станали набъбнала обемиста папка.

Заседава Военният съвет под председателството на Сталин. Дневен ред: Първа точка — докладва Рокосовски. Втора точка — разглеждане положението на Рокосовски.

Той застава пред картата на фронта с показалка в ръка. Униформата е излята по исполинското му тяло. Ботушите — джам. Муха да кацне — ще се разчекне. Говори точно двайсет минути. Въпроси има ли, пита Сталин. Няма. Всичко е точно и ясно.

Рокосовски поисква разрешение да напусне. На вратата се прегъва — да не удари глава в горния праг.

Секретарят на съвета тутакси тактисва папката с доносите пред Сталин.

Той мълчи. Слага тютюн в лулата, тъпче го с показалец. Тягостни минути. Молотов, като по-печен, нарушава мълчанието.

— И все таки, какво ще правим с този Рокосовски?

Димът около Сталин се е разсеял — разпалената лула се е укротила в черната му уста. Изпуска лимбичка дим, произнася резолюцията по въпроса:

— Ще му завиждаме…