Хиляда и една нощ (73)

Приказка за Али Шар и робинята Зумурруд

Разказват, че в прастари времена в страната, наречена Хорасан, живеел търговец на име Маджд. Имал много пари, роби и слуги. Бил на шейсет години, но още си нямал рожба. Накрая великият Аллах го дарил със син, когото нарекъл Али. Щом пораснал, грейнал от хубост като пълна месечина. Но баща му легнал тежко болен. Повикал сина си и му казал:

— Сине, настъпва сетният ми час. Чуй моя съвет. От дружба хорска се предпазвай, бъди бдителен към злото! И от лош събеседник се пази! Той е като ковача — ако огънят му не те опари, димът му ще те задуши. Колко добре го е казал поетът:

Не ще намериш, сине, любимия човек,

приятел верен няма в превратния ни век!

        Живей сам, не разчитай на никой в този свят!

        Съвета ми послушай — той с мъдрост е богат!

— Добре, татко! Какво друго ще ме посъветваш?

— Можеш ли, прави добро! Използвай благоприятния случай да се покажеш добър, защото това невинаги се удава!

Колко добре го е казал поетът:

Знай, не във всеки миг или пък ежечасно

ще можеш да извършваш деяния прекрасни,

   Представи ли се случай, хвани го бързо ти,

   бъди нащрек, внимавай — за миг ще отлети!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момъкът казал на баща си:

— Ще послушам съвета ти! Какво друго ще ми кажеш?

— Дръж на клетвата пред Аллах и той ще те опази! Бъди пестелив, не пилей парите си! Станеш ли прахосник, ще се принудиш да молиш за услуга най-презрени люде. Човек чини толкова, колкото пари стиска в ръката си! Колко добре го е казал поетът:

Зарязват ме приятели, кога съм без петак,

но имам ли парици — на всеки ставам драг!

                Богат ли съм, печеля врага си за другар,

                а беден ли съм, враг ми е дори приятел стар!

Съветвай се с по-възрастните! Бъди търпелив, когато осъществяваш замислите си! Бъди милостив към ония, които стоят под тебе, за да те пожалят онези, които стоят над тебе! Не потискай никого, за да не даде Аллах власт над теб на някой, който пък тебе ще потиска! Колко добре го е казал поетът:

Прибягвай до съвет, зачитай чуждо мнение,

че две глави по-лесно ще стигнат до прозрение.

        Човек е огледало — лика си вижда мил,

        но две огледала му трябват — да види своя тил.

А сега чуй какво е казал друг поет:

Не изпълнявай бързо всяко начинание!

Добър ли си към хората — ще срещнеш състрадание!

        Пред божата ръка човешката слабей —

        злодеят ще пострада от някой друг злодей!

Чуй сега какво е казал още един поет:

Дори да можеш, нивга недей потисник става,

в един прекрасен ден и нему отмъщават,

                и даже да заспиш, невинна жертва бдяща

                ще те кълне! Окото на Аллах е зрящо!

Пази се от виното като от огън! В него е коренът на всички злини! Виното убива разсъдъка и безчести пиещия. Колко добре го е казал поетът:

Кълна се, на пиянство не ще се аз отдам,

докле живей душата и да говоря знам!

        Към виното ръка не ще протегна с жар

        и нека само трезвият остане ми другар!

Такъв е моят завет към теб! Добре го запомни и нека Аллах те пази.

Сетне болният се преселил в чертозите на великия Аллах. Синът му направил всичко необходимо, за да почете паметта на баща си. Помолили се за душата на покойника и го погребали. Но докато още Али Жар скърбял за баща си, умряла и майка му. Той почел и нейната памет, а после отишъл в дюкяна на баща си и подхванал търговия. Това продължило година време.

Но по-късно към него хитро се присламчили няколко леки жени. Приучили го на разврат, отлъчили го от правия път. Дето седнел, дето станел — пиел вино. Рекъл си: „За какъв дявол тате ми завеща туй имане? Ако не го разпилея, кому ще го оставя? Кълна се в Аллаха, ще сторя тъй, както го е казал поетът:

Ако богатства трупаш цял живот

и неуморно сбираш ти имот,

        кога от туй имане за отрада

        ще вкусиш мъничко поне наслада?“

Пилеел парите си, докато похарчил всичко. Продал дюкяна и всичките си имоти, продал и дрехите си. Останала му само една роба. Минало му опиянението, последвало просветлението и накрая дошло съжалението.

Веднъж Али Шар гладувал цял ден и накрая си рекъл: „Ще вървя да потърся някой от ония, по които пилеех парите си, дано ме нахрани!“ Тръгнал той да дири приятели, но щом почуквал на нечия врата, тях или ги нямало, или пък се криели. Причерняло му от глад и отишъл на пазара при търговците.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Шар видял тълпа скупчени в кръг люде. Казал си: „За какво ли са се струпали тия хора?“ Приближил се и видял височка девойка. Била кръшна, с розови бузи и със заоблена гръд. Досущ както го е казал поетът:

Тя сякаш е на бога поръчано ваяние,

със хубост съразмерна омайно е създание!

   В лика й сякаш влюби се самата красота,

   спаси я от разлъката, срама и гордостта.

Тъй тъничка е, стройна, с лик — месечина ясна.

На мускус тя ухае, от всички най-прекрасна.

   На бисери окъпана е сякаш във водата,

   сияе в прелестта си досущ като луната.

Тази девойка била робиня и се казвала Зумурруд. Щом я видял, Али Шар си казал:

— Няма да мръдна от тук, докато не видя за колко ще продадат робинята и кой ще я купи!

Смесил се с търговците. До нея застанал посредникът и се провикнал:

— О, търговци пребогати! Кой от вас ще даде най-много за тази робиня? Това е истинска перла, изкусна шивачка на завеси! Тя е утешение за търсещия, развлечение за желаещия! Започнете наддаването!

— Давам петстотин динара! — провикнал се един.

— Наддавам с двайсет! — възкликнал друг.

Провикнал се и един старец, отвратителен на вид:

— Още сто динара в добавка!

— От мен трийсет динара отгоре! — последвал го друг.

— Притурям още хиляда динара! — извикал старецът.

Търговците млъкнали. Посредникът се посъветвал с господаря на робинята, а той казал:

— Заклех се, че ще я продам само на оня, когото тя сама си избере!

Посредникът се приближил до робинята и рекъл:

— О, луноподобна, този търговец иска да те купи!

Зумурруд погледнала стареца и казала:

— Не се продавам на сломен от грижи старец! Чуй по-добре какво е казал поетът:

Да я целуна пожелах, но тя видя, че аз,

макар богат и пребогат, бях старец беловлас!

        Отказа тя и рече „Не“ без милост и без жал:

        „Кълна се в Оня, що човека от нищо е създал!“

От белите коси съвсем не се вълнувам, знай.

Не ще целувам бял памук в живота до безкрай!

Посредникът съобщил на господаря й, че тя не желае да бъде купена от стареца. Тогава той му казал:

— Попитай я кого си избира за купувач!

От тълпата излязъл друг човек и се помолил:

— Продай ми я за същите пари, които даваше старецът!

Девойката го погледнала. Видяла, че брадата му е боядисана, и възкликнала:

— Какъв срам и позор! Загребал от къната и вапсал си брадата!

„Косите твои бели боядисани са“ — рече.

„От взора ти — отвърнах — ги крия, мила, вече!“

   Изсмя се и извика: „Не секват чудесата!

   Разду се май измамата, отиде чак в косата!“

Тогава посредникът казал:

— Робиньо, я виж кой от насъбралите се тук търговци ще ти хареса, за да те продам нему.

Робинята почнала да оглежда един по един скупчените в кръг търговци. Погледът й попаднал на Али Шар.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че сърцето на девойката се изпълнило с нежност към Али Шар, че бил надарен с пленителна хубост, живителна като северния зефир, и казала:

— Продавам се на ей този господар! За такъв като него поетът е казал:

Разбудихте лицето му прекрасно,

то очарова ме веднага властно!

        Желаете ли да остана жива,

        лицето забулете тъй красиво!

Посредникът отишъл при Али Шар и рекъл:

— Господарю, купи тази робиня! Тя сама те избра!

Али Шар свел за миг очи към земята. Надсмял се над жалкото си положение и си помислил с огорчение: „Как ли ще ми се смеят, когато им кажа, че нямам пари да я купя?“ Зумурруд видяла как той оборил глава, и казала на посредника:

— Отведи ме при него! Ще го накарам да ме купи! Сама ще се продам, ще се отдам само нему!

Посредникът я хванал за ръка и я отвел при Али Шар.

— Господарю, избранико на сърцето ми, какво чакаш, та не ме купуваш? — попитала тя. — Хайде, аз ще ти донеса щастие!

Али Шар вдигнал глава, погледнал я и рекъл:

— Не мога да те купя! Та ти струваш цели хиляда динара!

— Купи ме за сто! — казала тя.

— Нямам толкова — казал Али Шар.

— Колко не ти достигат до стоте? — засмяла се Зумурруд.

— Нямам ни стотак, ни петак! Пукната пара нямам!

Разбрала девойката, че Али Шар е без пари, и му пошушнала:

— Отведи ме ей в оная уличка уж за да ме огледаш! — той я хванал за ръка и я отвел. Тя извадила от джоба си кесия с хиляда динара и му казала: — Отброй деветстотин динара, а сто динара запази, че ще ни потрябват!

Али Шар я купил за деветстотин динара от парите в кесията. Завел я у дома. Тя прекрачила прага на къщата му, която й се сторила като безводна пустиня — нямало нито килими, нито покъщнина. Дала му нови хиляда динара и му рекла:

— Иди на пазара и купи за осемстотин динара килими и покъщнина! Купи и нещо за хапване и пийване!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Шар изпълнил заръката на Зумурруд, а тя му казала:

— Иди и ми купи парче копринен плат за една завеса, сребърна и златна сърма и седем цвята копринени конци!

Али Шар изпълнил поръката й. Зумурруд застлала къщата с килими, запалила свещи и двамата седнали да ядат и да пият. После си легнали и прекарали нощта прегърнати под балдахина. Щом се развиделило, девойката почнала да бродира завесата с цветна коприна. Разкрасила я със златни нишки. Направила фигура на птици, а по средата избродирала в кръг други животни. Шила и везала осем дена. Когато завършила завесата, изгладила я, сгънала я, дала я на своя господар и му заръчала:

— Иди на пазара и я продай за петдесет динара, но да не е на случаен минувач. Току-виж това станало причина да се разделим!

Али Шар отнесъл завесата на пазара и я продал на един търговец. Купил отново плат, копринени и сърмени конци, взел и храна. Всеки осем дена тя му давала по една завеса, която той продавал за петдесет динара. Това продължило цяла година.

Веднъж Али Шар занесъл завесата на пазара и я дал както обикновено на посредника. Не щеш ли, пред посредника се изправил един християнин, който му дал шейсет динара за нея. Той отказал да му я продаде. Християнинът продължил да покачва цената, докато не я спазарил за сто. Дал и на посредника бакшиш. Посредникът отишъл при Али Шар, съобщил му цената и хитро почнал да го уговаря да продаде завесата на християнина. Всички търговци се спуснали да го увещават и той накрая продал завесата на християнина с разтуптяно от страх сърце. Сетне прибрал парите и си тръгнал за вкъщи. Но усетил, че християнинът върви по петите му. Стигнал Али Шар пред къщата си, а оня — все подире му. Тогава му креснал:

— Проклетнико, още ли вървиш подир мен?

— Господарю, дай ми глътчица вода, че съм жаден! — промълвил християнинът.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Шар изнесъл кана с вода. Видяла го Зумурруд и го попитала:

— Любими мой, на търговец ли продаде завесата или на случаен минувач? Сърцето ми подсказва, че скоро ще се разделим!

— Продадох я на търговец! — отвърнал Али Шар.

— Кажи ми истината, за да се опитам да оправя нещата. Къде си помъкнал тази кана? — запитала тя.

— Нося малко водица на посредника!

Тръгнал да носи водата, но заварил християнина в пруста.

— Дотук ли я докара, куче проклето? — попитал го той. — Как смееш да влизаш в дома ми, без да питаш?

— Господарю, че каква разлика има между входната врата и пруста? Повъртях се малко и щях сам да си изляза!

Поел каната, напил се с вода, но не се помръднал.

— Защо не си отиваш? — попитал Али Шар.

— Господарю, вярно, пийнах си водица! — отвърнал християнинът. — Но няма да е зле да ми донесеш и нещичко за хапване, па макар само коричка сух хлебец и глава лучец!

— Пръждосвай се от тук! — провикнал се Али Шар. — Нямам нищо за ядене вкъщи!

— Господарю, щом нямаш нищо за ядене вкъщи, вземи тия сто динара и ми купи поне едно хлебче от пазара. Ще хапнем хляб и сол и ще станем приятели! — казал християнинът.

Али Шар заключил къщата и сложил резе на вратата. Взел ключа и отишъл на пазара. Купил печено сирене, бял мед, банани и хляб и ги занесъл на християнина, който му казал:

— Господарю, колко много неща си накупил! Сам не мога да изям всичкото. Защо не похапнеш с мен? Мъдреците са казали: „Който не пожелае да яде с госта си, е дете на прелюбодеянието“.

Али Шар седнал при него и си похапнал.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Християнинът взел един банан, обелил го, разделил го на две и сложил в едната половина омайно биле. После натопил банана в меда и казал:

— Господарю, опитай този банан!

Али Шар лапнал банана и се проснал на земята. Християнинът рипнал, взел ключа от къщата, изтичал при брат си и му съобщил новината.

* * *

Причината била, че брат на християнина бил оня немощен старик, който искал да купи Зумурруд за хиляда динара, а пък тя му отказала. Дълбоко в себе си той бил безверник, а само пред хората се представял за мохамеданин. Избрал си бил името Рашид ад-Дин. Когато Зумурруд го осмяла и не поискала да й стане господар, той се оплакал на своя брат. Християнинът измислил как да я отвлече с хитрост.

Той се казвал Барсум, бил магьосник — коварен, лъжлив и покварен. Измислил той хитрината, с която взел ключа, хукнал при брат си и му разказал за случилото се. Двамата се отправили към дома на Али Шар. Взели и кесия с хиляда динара, та ако срещне валията, да го подкупи. Отворил къщата, хората му се спуснали към Зумурруд и я отвлекли. Заключили вратата, а Рашид ад-Дин я завел в двореца си и я поверил на своите робини:

— Развратнице — викнал той, — аз съм старецът, когото ти отхвърли и над когото се надсмя! Ето че сега си моя, без да съм платил за тебе пукната пара!

— Аллах ще те съди, зло старче, загдето ме раздели с моя господар! — рекла Зумурруд с просълзени очи.

— Развратнице безсрамна — казал старецът, — ще видиш на какви мъчения ще те подложа! Кълна се в Исус и Пресветата Дева, не станеш ли покорна християнка, ще те измъча най-жестоко!

— И на парчета да ме нарежеш, пак няма да изменя на мюсюлманската вяра!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Али Шар останал да лежи на земята, докато омайното биле се изпарило от главата му, отворил очи и извикал:

— Къде си, Зумурруд!

Никой не му отговорил. Влязъл в стаята. Домът бил пуст, любимата далече. Разбрал, че християнинът е виновен за всичко. Заплакал, горчиво заридал. После изпял следните стихове:

О, милост, господари, за роба унизен!

Богат бях с любовта си, от бедност съм сразен!

   Стрелецът що да стори? По врагове стрелата

   поиска той да пусне, но скъса тетивата!

Бедите щом явят се пред момъка, тогава

набъбват, а Съдбата веднага го сразява.

Обикалял града до вечерта. Зърнала го стара добродетелна робиня и му рекла:

— Я ми разкажи за твоята беда, дано Аллах ме дари със сила, та да ти помогна!

Али Шар й разказал какво му се било случило.

— Сине, иди и ми купи една кошница като на продавачите на златни украшения! — рекла тя. — Накупи гривни, пръстени и други женски накити, ама недей да се скъпиш! Сложи всичко в кошницата и ми я дай! Ще тръгна да търся Зумурруд!

Али Шар отърчал и се върнал с нещата, които тя била поискала. Старицата облякла опърпана дреха, а на лицето си спуснала жълтеникаво покривало. В ръката си взела тояга. Сложила на главата си кошницата и тръгнала по къщи и сокаци. Вървяла от махала в махала, от улица в улица. Накрая Аллах й помогнал да намери двореца на проклетника Барсум. От него се разнасяли вопли. Старицата почукала на вратата…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Отворила й една неволница и старицата й казала:

— Нося това-онова за продан: иска ли някоя от вас да си купи нещичко?

Неволницата я поканила да влезе. Насядали жените покрай нея и всяка си купила златно пръстенче. Старицата им направила отстъпка в цената, а в това време оглеждала мястото, за да разбере откъде точно идват стоновете. Видяла плачещата Зумурруд, която лежала на земята. Познала я и попитала робините:

— Деца мои, защо горката девойка е просната на земята?

Робините й разказали цялата история.

— Деца мои — казала старицата, — развържете бедното момиче, докато си дойде господарят ви! Тогава пак я вържете и я оставете на предишното й място!

Развързали я те, нахранили я и я напоили.

— По-добре крака си да бях счупила, вместо да вляза в този дом! — казала старицата, приближила се до Зумурруд и рекла: — Дъще, не бой се! — казала й, че я праща нейният възлюблен Али Шар, и добавила: — Твоят възлюблен ще седи на скамейката под прозореца и ще ти подсвирне! Щом го чуеш, подсвирни му, вземи въже и се спусни. Той ще те поеме и ще те отведе!

Зумурруд благодарила на старицата, която отишла при Али Шар и му казала:

— Тази вечер — точно в полунощ, ще идеш до дома на оня проклетник! Лесно ще го разпознаеш. Застани отдолу и подсвирни на Зумурруд.

Али Шар зачакал с нетърпение да падне нощта. Настъпило времето за срещата. Отишъл в махалата, открил двореца и седнал на пейката. Но го оборил сънят и той заспал.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че докато Али Шар си спял, някакъв разбойник тръгнал из града. Съдбата го отвела под стените на двореца на християнина. Видял заспалия Али Шар и му отмъкнал чалмата. Не щеш ли, Зумурруд се показала на прозореца и видяла разбойника в тъмното. Помислила го за своя възлюблен. Подсвирнала му. Той също й подсвирнал. Тя се спуснала при него по въжето. Носела кесия, пълна със злато. Щом я видял, разбойникът я нарамил и побягнал. Зумурруд опипала лицето му. Брадата му била твърда като метла.

— Кой си ти? — запитала го тя уплашена.

Разбойникът отвърнал:

— Развратнице, аз съм Джуан, кюрд от бандата на Ахмад ад-Данаф! Решили сме да се гаврим тази нощ с теб до сутринта!

Зумурруд заплакала и се запасила с търпение. А пък Джуан бил дошъл на това място, защото бил казал на Ахмад ад-Данаф:

— Разбойнико, в околностите на града има една пещера, която може да побере четирийсет души. Ще мина оттам преди вас, за да скрия майка си. Ще отмъкна плячка, достойна за вас, и ще я увардя! Чакам ви на гости!

Джуан се отправил към пещерата преди другите разбойници и настанил майка си вътре. Сетне излязъл. Видял заспал войник. До него стоял вързан кон. Заклал войника, взел дрехите му, оръжието и коня и ги скрил в пещерата при майка си. Там вързал и коня. Сетне отишъл в града и стигнал до двореца на християнина. За случилото се там вече разказахме. Побягнал със Зумурруд и я оставил при майка си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Джуан казал на майка си:

— Мамо, пази я до утре заран!

И си тръгнал. Тогава Зумурруд си рекла: „Трябва да се спася с хитрост. Не бива да дочакам да дойдат и останалите разбойници“. После се обърнала към майката на Джуан:

— Лелко, хайде да излезем на слънце да те попощя!

— С най-голямо удоволствие, дъще! — рекла майката. — Сума ти време не съм се къпала, защото тия свини ме местят ту тук, ту там!

Излязла старицата навън. А Зумурруд взела да я пощи и изтребила всичките й въшки. Накрая старицата сладко заспала. Зумурруд се преоблякла в дрехите на войника, убит от Джуан, препасала меча му, нахлупила чалмата му и станала като истински мъж. Грабнала кесията със злато и яхнала коня. Сетне си казала: „Ида ли в града, току-виж ме зърнал някой от близките на войника, зле ще си изпатя!“ И тръгнала към пустинята. Пътувала, пиела вода от потоците, поила от тях и коня — цели десет дни. На единайсетия приближила прекрасен град. В него цъфтели цветя, леели се потоци и пеели птици. Пред портата му видяла да се сбират войските, емирите и първенците. Удивила се и си рекла: „Щом жителите се трупат около портите, сигурно има някаква причина!“ И тръгнала към тълпата. Приближила се, а войниците препуснали към нея, скочили от конете и целунали земята пред нозете й, като й казали:

— Аллах да ти даде победа, господарю наш султане! На всички времена си цар, на своя век — едничък господар!

— О, жители на този град, какво става тук? — попитала Зумурруд.

— Самият щедър Аллах ти праща дар, като те провъзгласява за султан на този град! — отвърнал един от царедворците. — Тукашните жители имат обичай: ако царят им умре, без да остави мъжка рожба, воините излизат извън града и стоят в очакване три дни. Първият човек, който се зададе по пътя, става султан!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Зумурруд си казала: „Какво пък! Ще се съглася, а след като пооправя нещата си, Аллах сигурно ще ми помогне да намеря и моя възлюблен“. Тръгнала тя отпред, потеглили и войниците, влезли в града, завели я в двореца, сложили я да седне на трона.

Щом се възцарила, тя заповядала да отворят хазната и раздала пари на всички воини. Те й пожелали да царува дълго и предълго. Подчинявал й се всеки роб, народът й бил верен. Царувала известно време — издавала заповеди и забрани, а людете я уважавали и почитали заради щедростта и целомъдрието й. Отменила налози и запори, отворила занданите. Премахнала неправдите и всички я заобичали. Но спомнела ли си за своя господар, тя плачела и молела Аллаха да ги събере отново. Отдала се на пост и молитва, а пък емирите взели да си шушукат:

— Какъв богобоязлив султан!

Зумурруд си оставила за прислуга само две малки момчета евнуси. Изминала цяла година, а за нейния възлюблен — ни вест, ни кост. Обезпокоила се тя, свило й се сърцето и когато вече съвсем не можела да издържа, повикала везирите и царедворците. Заповядала им да сберат техничари и майстори, за да опънат пред двореца голяма шатра. Поставили вътре кресла за емирите, сложили трапези с най-отбрани ястия.

— Щом се появи сърпът на новолунието — наредила тя, — разгласете, че искам всички да дойдат на царската ми трапеза! Съобщете, че който не се подчини, ще бъде обесен пред вратата на къщата му!

Когато новият месец изгрял, велможите изпълнили повелята й. Зумурруд излязла на площада, а глашатаят започнал да вика:

— Хей, хора, сбирайте се всички на площада! Султанът ви кани на царска трапеза!

Хората заприиждали на тълпи. Зумурруд ги канела да седнат и да си хапнат каквото поискат. Хората ядели, а Зумурруд ги оглеждала от трона си. Ядели и пиели, а после си тръгвали, благославяйки султана.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царица Зумурруд се прибрала в двореца си, като си мислела: „Ако е рекъл великият Аллах, само тъй ще намеря своя възлюблен Али Шар“. В началото на следващия месец тя пак наредила да сложат трапезите и пак седнала на трона си. Внезапно съзряла Барсум, християнина, дето бил купил завесата от нейния възлюблен. Познала го, извикала стражата и й заповядала:

— Доведете ми ей оня, дето яде сладък пилаф! Не го оставяйте да лапа ориз от шепата си, а го разсипете на земята.

Четирима войници се спуснали към Барсум. Повлекли го за краката, взели му ориза от ръката и го изправили пред Зумурруд. Хората прекъснали яденето и рекли:

— Да видим какво ще стане!

— Тежко ти, о, синеоки дяволе! — рекла тя. — Кажи ми как се казваш и какъв вятър те е довял в нашата страна?

Негодникът скрил истинското си име и казал:

— Царю, казвам се Али! Тъкач съм! Дошъл съм тук по търговия!

— Дайте ми една дъсчица, покрита с пясък, и един меден калем! — наредила Зумурруд на хората си. Заповедта й била изпълнена начаса. Тя взела покритата с пясък дъсчица и калема и започнала да гадае. После нарисувала с калема нещо, което приличало на маймуна, вдигнала глава и се взряла в Барсум, като го попитала: — Куче пършиво, как смееш да лъжеш султана? Виждам, че си християнин! Името ти е Барсум! Говори само истината, иначе ще ти отсека главата!

— Милост, о, царю на нашто време! — възкликнал той. — Ти правилно разгада! Наистина съм християнин!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Всички се смаяли от точността на царските гадания, а тя заповядала да одерат жив християнина, да напълнят със слама кожата му, да я окачат на портата на мегдана, да изкопаят яма извън града, да изгорят в нея месата и костите му и да ги затрупат със смет и фъшкии. Изпълнили повелята й.

На третия месец отново сложили трапези. Царица Зумурруд се качила на трона си. Жителите на града пак наобиколили масите и поглеждали към сладкия пилаф. Погледът й паднал върху един човек, който се задавал откъм градската порта. Зумурруд разпознала Джуан, разбойника. А той, след като оставил майка си в пещерата, казал на другарите си:

— Вчера бая плячка награбих, убих един войник и му взех коня! А снощи отмъкнах цяла кесия жълтици и една мома, по-скъпа от злато! Оставих цялото имане в пещерата при мама!

Другарите му се втурнали към пещерата, подмамени от плячката. Заварили я празна. Джуан попитал майка си какво се е случило. Тя му казала истината. Тогава той рекъл:

— Ще издиря развратницата, ако ще, вдън земя да се е скрила!

И тъй тръгнал да я дири. Най-накрая стигнал до града на царица Зумурруд. По улиците нямало жива душа. На един прозорец стояли жени. Той ги попитал защо градът е опустял. Те му отговорили, че в началото на всеки месец султанът канел народа на гуляй. Упътили го към площада. Джуан се втурнал натам, но всичко било заето. Единственото празно място било пред блюдото със сладкия пилаф. Седнал той и протегнал ръка към ориза, тя увиснала над пилафа хищно като гарванов крак. Загребал цяла шепа и вдигнал пълен юмрук към устата си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Джуан взел да мачка пилафа в шепата си и топката станала колкото голям портокал. После бързо я пъхнал в уста, а тя хлътнала с шум в гърлото му. Протегнал ръка да си гребне пак, но царицата извикала войниците:

— Доведете ми оня човек и не го оставяйте да лапне пилафа от шепата си!

Войниците се втурнали към Джуан, хванали го и го отвели пред царицата, която го заразпитвала:

— Как се казваш, с какво се занимаваш и какъв вятър те довя в нашия град?

— Господарю, султане, името ми е Осман! — отговорил Джуан. — Занимавам се с градинарство! Дойдох в този град, защото търся препитание!

— Дайте ми дъсчицата, покрита с пясък! — провикнала се Зумурруд.

Донесли й дъсчицата. Тя взела калема и почнала да гадае на пясъка, като се взирала в него. След това вдигнала глава и казала на Джуан:

— Тежко и горко ти, мошенико! Как смееш да лъжеш цар като мен? Пясъкът показва, че се наричаш Джуан и се занимаваш с разбойничество!

Джуан прежълтял и затракал със зъби от страх. Помислил си, че ако каже истината, ще отърве кожата.

— Ти позна, царю — провикнал се той. — Но аз се разкайвам и искам отново да стана смирен слуга на великия Аллах.

— Нека го постигне същата участ, каквато сполетя Барсум миналия месец! — заповядала тя на хората си.

На четвъртия месец хората пак заприиждали на площада. Трапезите били сложени. Всички заели местата си. Дошла Зумурруд. Погледнала хората и видяла, че мястото пред блюдото с пилафа било празно, макар че могло да побере четирима души. И докато шарела с поглед, съзряла един човек. Спрял той до трапезата, но не намерил празно място. Видял, че мястото до блюдото със сладкия пилаф е празно, и седнал там. Зумурруд го познала. Това бил християнинът Рашид ад-Дин. Зумурруд си казала: „Благословен да е пилафът! Неверникът се хвана на въдицата!“

А за пристигането на Рашид в града имало чудновата причина.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом Рашид се върнал от път, близките му казали, че Зумурруд е изчезнала заедно с кесията жълтици. Отишъл на мегдана и заварил хората насядали пред трапезите. Не намерил къде да седне освен на мястото, където се мъдрело блюдото със сладкия пилаф. Настанил се и протегнал ръка към него. Тогава царицата извикала на войниците:

— Доведете ми оня, който е седнал до блюдото с пилафа!

Войниците го хванали и го изправили пред Зумурруд, която му рекла:

— Тежко ти, ако не ми кажеш името, занаята си и какъв вятър те довя в нашия град!

— Царю на нашето време, казвам се Рустум — отвърнал той. — Нямам занаят, тъй като съм беден дервиш!

— Дайте ми дъсчицата с пясък и медния калем! — викнала царицата.

Донесли й ги, почнала да пише с калема по дъсчицата тя, като се взирала в нея. След това вдигнала глава и казала на Рашид ад-Дин:

— Куче проклето, как смееш да лъжеш цар като мен? Името ти е Рашид ад-Дин и си християнин! Занимаваш се с хитрини, с които похищаваш робините на мюсюлманите!

— Ти позна, царю на нашето време! — запелтечил християнинът от страх.

Зумурруд заповядала да направят с него същото, както и с предишните. Заповедта й била изпълнена. Когато всички се нахранили и се разотишли по домовете си, царица Зумурруд се върнала в двореца и произнесла следните стихове:

Земята управляваха с неправда и закана,

но сетне от тираните прашинка не остана!

                Добри да бяха, щяха да видят добрини,

                но ги срази съдбата с нещастия, злини!

Сега им каза тя сурово: „О проклети,

получихте си своето! На друг се не сърдете!“

Тогава си спомнила за своя господар Али Шар. Проляла сълзи от любовна жар. Но бързо се утешила и я окрилила щастлива мисъл. Казала си: „Дано Аллах, който ми помогна да надвия враговете си, стори тъй, че да ме сбере с любимия“.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царицата денем раздавала правосъдие, а нощем изплаквала очите си по Али Шар. Когато настъпил новият месец, тя заповядала да сложат трапезите на мегдана. Седнала начело, а хората зачакали да им даде знак да почнат да ядат. Мястото пред блюдото с пилафа останало празно. Зумурруд вперила поглед към портата на мегдана, за да види кой ще се зададе от там. Сетне тайно се помолила: „Боже, смили се и ми върни моя господар Али Шар!“

Не била свършила молитвата си, а от портата на мегдана се задал човек, строен като топола. Стигнал до площада, но не намерил свободно място освен пред блюдото с пилафа. Огледала тя човека и разбрала, че това е нейният възлюблен Али Шар. Едва не извикала от радост, но се въздържала от страх да не се издаде пред хората.

А ето какво се било случило с Али Шар, преди да дойде на площада: Заспал той на скамейката, а когато се събудил, усетил, че е гологлав. Разбрал, че някой е откраднал чалмата му. Отишъл при старицата, която му казала какво е станало със Зумурруд. Тя му рекла:

— За всичките свои злочестини и беди си виновен само ти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Шар зарязал всичко и поел на път. Вървял, вървял и накрая стигнал в града на Зумурруд. Отишъл на площада и седнал на трапезата. Протегнал ръка към пилафа, но хората се съжалили над него и му казали:

— Момко, не яж от това блюдо, че който е хапнал от него, все зло го е сполетявало!

— Оставете ме да се наям, пък каквото ще да става! — рекъл Али Шар. — Дано се отърва от този проклет живот!

Гребнал първата шепа пилаф. Зумурруд понечила да го извика, но се сетила, че сигурно любимият й е гладен. Рекла си: „По-добре да го оставя да си хапне!“ Али Шар ядял, а хората чакали да видят какво ще се случи. Когато се нахранил, Зумурруд заръчала на един от евнусите си:

— Иди при оня момък, дето яде от пилафа, и ми го доведи! Кажи му, че аз, султанът, искам да поговоря с него!

Евнухът отишъл при него и го завел при нея.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Шар се изправил пред Зумурруд, целунал земята и ничком й се поклонил. Тя отвърнала на поздрава му и го попитала:

— Как се казваш, с какво се занимаваш и какъв вятър те довя в нашия град?

— Зова се Али Шар — отвърнал, — син съм на търговец! Родом съм от Хорасан! Дойдох в този град да диря една моя изгубена неволница, която ми беше по-скъпа от зеницата на окото!

— Донесете ми дъсчицата с пясъка и медния калем! — взела тя калема и почнала да гадае върху пясъка. След това извикала:

— Ти, страннико, каза, истината! Аллах скоро ще ви събере отново!

Заповядала на един от царедворците да отведе Али Шар в банята, да го облече в пищни одежди и да му даде кон от царските конюшни, а привечер да го отведе в двореца. Царедворецът повел със себе си Али Шар, а хората почнали да си шушукат:

— Какво го е прихванало негова милост султана, че е тъй добър с този момък?

А Зумурруд с нетърпение зачакала нощта. Когато паднал мрак, тя влязла в покоите си и се престорила, че си ляга. Изпратила слугинята си да повика Али Шар и седнала в леглото, от четирите страни на което горели запалени свещи. Рекла си: „Трябва да му устроя някаква шега, за да не ме познае!“ Сетне казала:

— Ела тук на леглото и ме разтрий!

Али Шар почнал да й разтрива краката. Сторили му се меки като коприна.

— Разтрий ме и по-нагоре! — казала тя.

— Прости ми, господарю, но не смея да пипам по-високо от коленете ти! — рекъл Али Шар.

— Как дръзваш да ми противоречиш? — викнала тя. — Разтривай, инак тази нощ ще ти бъде последна! Прави каквото ти казвам! Ще те направя свой любовник!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че султанът рекъл на Али Шар:

— Съблечи си дрехите и легни по очи, инак ще ти отсека главата!

Али Шар се подчинил. Зумурруд легнала на гърба му. Усетил, че го докосва нещо по-нежно от коприна и по-меко от масло. Казал си: „Този цар май е по-хубав от всички жени на света!“ Като постояла малко на гърба му, Зумурруд се претърколила до своя любим. Али Шар промълвил с облекчение:

— Слава на Аллаха, че не ти стана членът!

— Той става само когато го хванат! — рекла Зумурруд. — Затова го улови с ръка, за да щръкне! Инак ще те убия!

Тя легнала по гръб, хванала ръката му и я поставила между бедрата си. Те били по-меки от коприна, като същинска баня горещи, като сърце на влюбен след беди злочести. Али Шар си помислил: „Я, чудо на чудесата! Царят има лоно като жена! И какви бедра!“ Обзела го силна страст и членът му щръкнал. Като го видяла да се чуди, Зумурруд се изкикотила и казала:

— Господарю, нима още не си ме познал? Аз съм твоята неволница Зумурруд.

Али Шар я зацелувал и запрегръщал. Взел я в скута си, любил я, станал имам на михраба й. И двамата паднали на колене, като се кланяли, ставали и сядали. Само дето „славословията“ им били съпроводени с кокетни въздишки и боричкане. Дочули ги евнусите, надзърнали иззад завесата. Видели царят да лежи по гръб. Върху него бил легнал Али Шар и се движел назад-напред. Царят дишал тежко и стенел. Евнусите си рекли: „Тези стонове не ще да са на мъж! Царят ни сигурно е от женски пол!“ Но потулили работата и нищо никому не казали.

Призори Зумурруд изпратила да повикат воините и велможите си. Щом се събрали, тя им рекла:

— Искам да замина за страната на този човек! Изберете ми заместник! Нека ви управлява, докато се върна!

Тя почнала да се стяга за път. Взела си храна, пари и дарове и двамата отпътували. Стигнали до града на Али Шар. Раздали много милостиня на бедните. Родили им се и деца. Доволни и щастливи, те живели, дорде не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва. Благословен да е вездесъщият Аллах!