Хиляда и една нощ (211)

Приказка за Аля ад-Дин и неговата вълшебна лампа

Разправят също, царю честити, че в някакъв град на Китай живял шивач. Живеел бедно. Имал син на име Аля ад-Дин. Той бил палав и непочтен още от малък. Когато станал десетгодишен, баща му решил да го научи на занаят, но тъй като не могъл да даде сина си при майстор, комуто да плаща, за да изучи момчето, взел сина си в работилницата си, за да му предаде собствените си шивашки умения. Но Аля ад-Дин бил лошо момче — по цели дни да се шляел с уличните хлапета и хулигани и не се свъртал нито за час, нито дори за минута в работилницата. Само чакал кога баща му ще отиде при някой мющерия, и веднага напускал работилницата и тичал на игра с другите палавници. Такива били навиците му и нищо не могло да го застави да слуша баща си, който се морил да го съветва, но така и не сколасал да го вкара в правия път, защото заболял от тежка болест и умрял.

А Аля ад-Дин продължавал да се държи като малоумен. Когато майка му видяла, че мъжът й се е представил в лоното на всевишния Аллах, а синът й не знае никакъв занаят, нито се хваща на работа, с която да си извади хляба, тя продала всичко, което съпругът й държал в работилницата, и започнала да преде памук, за да изхранва и себе си, и сина си. А той, щом видял, че се е отървал от строгия си баща, започнал още повече да лудува и се прибирал у дома само в часовете за хранене, докато бедната му майка се съсипвала от работа, за да припечели комат хляб за двамата. Така живели, докато Аля ад-Дин станал петнайсетгодишен.

И ето че веднъж, когато Аля ад-Дин си играел на улицата с другите калпазани, недалеч от тях спрял някакъв чужденец. Той се загледал в момчето. Този човек бил от магрибински род, маг, който с магиите си вършел хитрост след хитрост, знаел всякакви науки и до съвършенство знаел тайните за разчитане разположението на звездите. Когато зърнал Аля ад-Дин, той си казал: „Наистина това момче е онова, което ми трябва. Тъкмо той ще свърши работата, заради която напуснах страната си!“ Привикал настрани едно от момчетата и го заразпитвал за Аля ад-Дин — чий син е, как се е казвал баща му, после пристъпил към самия Аля ад-Дин и го дръпнал встрани…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че магрибинецът запитал Аля ад-Дин:

— Синко, ти да не си син на еди-кой си шивач?

— Да, господин хаджи! — отговорило момчето. — Но моят баща не е между живите!

Магрибинецът се хвърлил на шията му, прегърнал го, зацелувал го и заплакал. Аля ад-Дин много се зачудил и запитал:

— Защо плачеш? Откъде познаваш баща ми?

— Дете мое! — отговорил магрибинецът със слаб разтреперан глас. — Плача; защото ти ми съобщи за смъртта на баща си, а той ми е брат по баща и майка! Така се изморих в път от далечни земи, но ме радваше надеждата, че неговият лик ще развесели взора ми, а ти, племеннико, ми съобщаваш, че е умрял! Аз плача за него, че е умрял, преди да го видя! Още щом те зърнах, усетих, че ти си синът на брат ми, познах те сред цялата тайфа момчетата, с които играеше! А брат ми — баща ти, още не беше женен, когато се разделихме! Надявах се след дългите пътувания пак да го видя, но ме застигна вечната разлъка! Не може да се избегне предначертаното, но ти, синко, ще си ми вместо брат, защото си негов син. С тебе ще се утешавам занапред! Който е оставил такъв син, той не е умрял! — после пъхнал ръка в джоба си, извадил десет динара, подал ги на Аля ад-Дин и добавил: — Вземи, момче, тези пари, отнеси ги на майка си и й кажи: „Моят чичо, братът на баща ми, се е върнал от чужди земи!“ А аз, ако ми позволи Аллах, утре ще дойда у вас, за да поздравя майка ти, да видя дома, където е живял брат ми, и да посетя гроба му!

Магрибинецът целунал Аля ад-Дин, оставил го и си тръгнал по пътя, а момъкът, зарадван на парите, се затичал бързо към къщи. Втурнал се към майка си, изпълнен с радост, и завикал:

— Мамо, ще те зарадвам! Моят чичо, братът на баща ми, се е върнал от чужди земи и ти предава много поздрави!

— Май ми се подиграваш, синко! — рекла майката. — От къде на къде пък ще имаш чичо? Нямаш никакъв чичо!

— Как така, майко — възкликнал Аля ад-Дин, — как да нямам чичо, когато аз току-що го срещнах, той ме прегръщаше и целуваше, пък и сам плачеше! Той сам ме позна, познава цялото ни семейство, пък щом не вярваш — виж! Ето ти цели десет динара! Той ми ги даде и заръча: „Занеси ги на майка си и ако ми позволи Аллах, утре ще дойда у вас и сам ще я поздравя!“

— Синко! — рекла майката. — Знам, че баща ти е имал брат, но той е умрял дълго преди него! За друг твой чичо не съм чувала!

Цяла нощ тя мислила над случката. А магът на сутринта станал, облякъл се и отишъл да търси Аля ад-Дин, който както обикновено хайлазувал с момчетата. Магрибинецът пристъпил, прегърнал го, измъкнал два динара от кесията си и рекъл:

— Вземи ги, синко, предай ги на майка си и й кажи: „Моят чичо иска довечера да дойде у нас! Ето ти тези пари и сготви с тях добра вечеря!“ Но преди да се разделим, отведи ме пак до своя дом, за да не го сбъркам!

Аля ад-Дин тръгнал пред него и го отвел до къщата си.

Магрибинецът го оставил и си тръгнал, а момъкът предал на майка си думите на чичо си, дал й двата динара и рекъл:

— Чичо каза, че искал довечера да вечеря у нас!

Отишла майката на пазара, купила всичко нужно, върнала се и започнала да готви вечеря, като подносите и другите съдини взела назаем от съседите. Когато дошло време за ядене, казала на сина си:

— Синко, вечерята е готова! Може би чичо ти не знае пътя към нашата къща — излез и го посрещни!

Но в този миг на вратата се почукало. Отворил синът — оказало се, че е пристигнал магрибинският маг, а до него стоял роб, който носел кошница с вино, плодове, сладки и други неща. Взел Аля ад-Дин всичко от роба, тръгнал пред мароканеца и когато те се оказали посред стаята, магът пристъпил с плач напред, поздравил майката на момчето и запитал къде обикновено е седял брат му. Тя му показала мястото на мъжа си, той се втурнал нататък, зацелувал земята и възкликнал:

— Уви, колко е тъжна съдбата ми! Как можах да те изгубя, братко, сълза в окото ми!

И той говорел така, плакал, вайкал се, докато майката не се уплашила да не му стане лошо. Тя пристъпила към него, хванала го за ръка, повдигнала го и рекла:

— Има ли полза от всичко това, девер мой! Че ти сам себе си погубваш така!

Сложила го да седне, започнала да го утешава и когато той дошъл на себе си и започнал да говори, й рекъл:

— Снахо, жена на моя брат! Не се учудвай, че нито веднъж не си ме виждала, докато брат ми е бил жив! Аз се разделих с брат си преди четирийсет години! Минах през Хинд и Синд, бях във всички градове на Магриба, бях в Кайро, живях в светозарната Медина. После отпътувах в страните на неверниците и преживях там четиринайсет години! Един ден се замислих за моя брат, за моя град и родни земи и в душата ми порасна желанието да го видя! Казах си: „Човече, колко време живееш на гурбет, далеч от родните земи! Ти имаш един-единствен брат — иди и го виж как е! Кой знае какви са били ударите на съдбата и превратностите на времената? Голяма мъка ще бъде, ако един ден умреш, без да го зърнеш отново! Хвала на Аллаха, имаш големи богатства, а брат ти може би живее притеснен от живота! Иди и го виж, а ако живее в бедност — помогни му!“ Помислих си за всичко това и тръгнах на път. Добрах се до вашия град! Когато бродех по улиците му, видях твоя син Аля ад-Дин! За бога, в мига, когато го зърнах, сърцето ми се отвори към него! Нали кръвта я тегли към родна кръв, а и го познах по лицето! Забравих за всички неволи и грижи, много се зарадвах! Но Аля ад-Дин ми разказа, че покойният ми брат е умрял! Уви, снахо, когато чух това, много се натъжих! Но аз се утешавам с племенника си Аля ад-Дин! Надявам се той да ми замени покойния, защото, който си е оставил потомство, той не е умрял!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че магрибинецът забелязал, че майката на Аля ад-Дин се разплакала след думите му, и за да успее в намислената хитрост, рекъл:

— Синко, ти научил ли си някакъв занаят, от който да вадиш хляб за себе си и за майка си?

Засрамил се Аля ад-Дин, забил поглед в земята, а майка му рекла:

— Какъв ти занаят! Нищо не умее да прави! Знае само по цял ден да скита с уличните хлапетии! Баща му, бедният, умря, защото се поболя от мъка заради него! Искаше на шиваческия занаят да го изучи, но уви. А аз сега ден и нощ преда памук, за да спечеля за две питки хляб, с които да не умрем от глад! Нямам вече сили, едва свързвам двата края! На мен самата ми трябва някой, който да ме изхранва! Синът ми голям мъж стана вече, а…

Магрибинецът се обърнал към Аля ад-Дин и му се скарал:

— Защо, племеннико, само с бели се занимаваш? Така не бива! Ти си син на добри хора! Засрами се, че майка ти, вдовица, се мъчи да те изхрани, а ти — вече мъж — безделничиш! Трябва да научиш занаят, да вадиш хляб и за себе си, и за майка си! Ако не ти е харесало шивачеството, избери си занаят по душа и веднага ще те пратя за калфа при майстор да се изучиш, да имаш поминък! Ще ти помогна с всичко, което мога! — но магрибинецът забелязал, че разговорът е неприятен за Аля ад-Дин и момъкът не желае да се учи на занаят, защото бил свикнал да си стои без работа. Тогава рекъл: — Племеннико, ако пък не искаш да учиш занаят, ще ти отворя дюкян и ще го напълня с най-скъпи и отбрани платове! Ще въртиш търговия и ще станеш търговец, известен в града!

При това обещание Аля ад-Дин се зарадвал, тъй като бил убеден, че търговците винаги ходят в чисти богати дрехи и че всички те са големи хора. Засмял се и закимал, за да покаже, че е съгласен. Магрибинецът разбрал, че на момчето му се ще да стане търговец, и казал:

— Добре, утре ще те заведа на пазара, ще ти ушия там богата дреха, после ще потърся някой дюкян, ще подредя в него всякакви богати платове, пък ти сетне ще си въртиш алъш-вериша!

Майката на Аля ад-Дин, която все още се съмнявала в него, твърдо решила, че този мъж наистина трябва да е брат на мъжа й, защото било невъзможно чужд човек да направи такава добрина за сина й! Започнала да съветва момчето да изхвърли от главата си всякакви глупости, да слуша чичо си, защото той е все едно баща му, и че вече трябва да навакса времето, загубено в лудории! Тя поднесла вечерята, седнали на трапезата и яли до насита.

Цяла нощ Аля ад-Дин не спал. Когато забелязал, че нощта е преполовила, магрибинецът станал и си тръгнал, като обещал, че на сутринта ще дойде да го вземе.

На заранта наистина се върнал. Почукал на портата, майката на момъка му отворила, а той поискал Аля ад-Дин да тръгне с него. Момъкът се облякъл по-бързо от мълния и излязъл. Магрибинецът го повел из пазара. Влязъл в дюкяна на един известен търговец и пожелал да облече момчето в нови дрехи. Търговецът донесъл разкошни богати дрехи. Момъкът си избрал пищна дреха по свой вкус, а магрибинецът я платил. После отишли в хамама, заедно се къпали и обливали с благовония, пили шербет, Аля ад-Дин облякъл новата си дреха и място не можел да си намери от радост. Магрибинецът го повел из пазара и му показал как се прави алъш-вериш…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че магрибинецът повел Аля ад-Дин из града, показал му градските джамии, хановете и странноприемниците, след това посетили един известен готвач, който им приготвил разкошен обяд върху сребърен поднос, те обядвали и дори пийнали. После му показал местата за разходки, забавления и игри, показал му двореца на султана, влязъл в някакъв хан за чужденци и му показал стаята, в която живеел. Поканил няколко търговци негови съседи, сложил им трапеза с ястия и им разказал, че това момче е син на брат му. Когато всички хапнали, пийнали и се наситили, отвел Аля ад-Дин обратно в дома му. Когато майка му го видяла в такива дрехи — а в тях той бил като царски син, — едва не полетяла от радост и започнала да благодари:

— Девере, за бога, не знам как да ти благодаря за твоята щедрост!

— Снахо! — отговорил магрибинецът. — Никакви благодеяния аз не съм правил! Аля ад-Дин е син на брата ми — значи е и мой син!

— Моля Аллаха да удължи живота ти, за да бъдеш покровител на това момче и той винаги да ти се подчинява!

— Не мисли за това, снахо! — рекъл магрибинецът. — Аля ад-Дин е мъж умен и скоро ще ти е отмяна. Сигурен съм, че ще стане най-известният търговец в този град! Мъчно ми е, че утре е петък и не мога да му отворя дюкян^[1], но в събота, ако Аллах е пожелал, ще го сторя! Утре пак ще дойда при вас, ще го изведа да му покажа градините извън града — сигурно още не ги е виждал! Утре там ще са всички търговци, ще ми се той да се запознае с тях, пък и те да го познават!

Той се сбогувал и си тръгнал, а на сутринта пак почукал на вратата. А Аля ад-Дин цяла нощ не бил спал от радост и едва птичките зачуруликали, когато станал, облякъл новите си дрехи и зачакал чичо си. Когато се почукало, той скочил, сякаш искра изскочила от огъня, отворил вратата и видял магрибинеца.

— Днес, племеннико, ще ти покажа нещо такова, каквото през живота си не си виждал! — рекъл той. Двамата излезли от града и тръгнали из градините. Всеки път, когато наближавали до някоя градина, дворец или крепост, магрибинецът спирал, показвал го на Аля ад-Дин и питал: — Харесва ли ти тази градина? Ще ти я купя!… А този дворец — харесва ли ти?

А Аля ад-Дин, нали още бил малко момче, слушал хубавите думи на мага, вярвал му и умът му летял от радост. Така вървели те, докато се изморили, после влезли в прекрасна градина. Поседнали да починат пред езерце. Сърцето на Аля ад-Дин се отпуснало, а магрибинецът се шегувал и разговарял с него, сякаш наистина му бил чичо. После се надигнал, измъкнал от пояса си разни вкуснотии и рекъл:

— Сигурно си поогладнял, племеннико! Седни и хапни! — а като похапнали до насита, рекъл: — Ако си починал — ставай, още малко ще повървим и ще видим това-онова!

Пак тръгнали от градина в градина, докато не стигнали висока планина. Но Аля ад-Дин цял живот не бил излизал от града и не бил вървял толкова — той просто примирал от умора.

— Къде отиваме, чичо? — запитал той. — Оставихме градините зад нас, стигнахме до тази планина! Аз не мога повече да вървя, защото съм капнал от умора! Нека се върнем в града!

— Не, племеннико! — възразил магрибинецът. — Аз ще ти покажа такава градина, каквато никой цар не е виждал! Събери сили и да тръгваме! Нали си мъж!

Така той увещавал Аля ад-Дин, вървял до него, разказвал му всякакви истории, лъжливи и истински, докато не стигнали до мястото, към което се стремял и заради което бил дошъл от земите на вътрешен Китай.

— Седни и си почини, племеннико! — рекъл той. — Ето закъде бяхме тръгнали! Ако поиска Аллах, племеннико, ще ти покажа такива чудеса, каквито никой не е виждал, никой няма да се любува на онова, на което ти ще се любуваш! След като си починеш малко, иди и намери малко съчки, клонки и изсъхнали дървесни кори — искам да напаля огън и да ти покажа едни чудесии…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на Аля ад-Дин така му се приискало да види какво ще направи чичо му, че забравил умората и започнал да събира съчки. Магът измъкнал от пазвата си кремък и огниво и запалил парчето сяра, което носел със себе си. После измъкнал свещ, запалил я, а Аля ад-Дин побутнал към него купчината. Запалил огън, почакал пламъците да се уталожат, измъкнал от пазвата си кутийка, отворил я, взел някакъв прашец и го хвърлил в огъня. Дим се издигнал над него и магрибинецът започнал да говори заклинания. Изведнъж светът потъмнял, треснал гръм, земята се разтърсила и се разтворила. Аля ад-Дин се изплашил и понечил да избяга. Като усетил това, магът така го ударил по бузата, че едва не строшил всичките му зъби. Аля ад-Дин паднал на земята, полежал малко с лице към нея и запитал:

— Какво съм ти сторил, чичо? Защо ме удари? С какво съм заслужил това?

— Синко, искам да станеш мъж! — започнал магрибинецът да го успокоява. — Не ми се сърди и недей да ми противоречиш — нали съм ти чичо, вместо баща съм ти и ако е пожелал Аллах, ще забравиш всички грижи!

А когато земята се разтворила, от нея се показал мраморен камък, на който имало медна халка. Магрибинецът заговорил:

— Племеннико! Ако направиш така, както ти кажа, ще станеш по-богат от всички царе на света! На това място има скрито огромно съкровище, но то се отваря само пред твоето име! Сега ела на себе си и виж как заставих земята да се размърда чрез моите заклинания! Слушай какво ще ти кажа! Виж този камък с халката — под него е съкровището, за което ти говорих! Хвани халката, придърпай я и мраморната плоча ще се надигне! Никой друг освен тебе не може да я надигне и да стъпи в тази съкровищница, тъй като съкровището се пази от твоето име! Отдолу лежи огромно имане, всички царе по земята, събрани заедно, не притежават и частица от него — цялото е мое и твое!

Аля ад-Дин забравил за болката и умората и много се зачудил на думите му — как така из един път ще стане толкова богат, че даже царете по света няма да са по-богати от него!

— Чичо, ти ми кажи какво искаш! — казал той на мага. — Аз ще се покоря на волята ти и никога няма да ти се инатя!

— Синко мой, Аля ад-Дин! — рекъл магрибинецът. — Аз ти искам само доброто, нямам други наследници освен тебе! Ти си ми наследник и последовател! — той го целунал по очите и продължил: — Че целият ми труд — за кого е той? Всичко е за тебе, за да станеш несравнимо богат! Ела при тази халка и я повдигни, както ти казах!

— Чичо! — рекъл Аля ад-Дин. — Тази плоча е тежка, сам няма да мога да я повдигна! Аз съм малък — ела при мене да ми помогнеш!

— Синко, аз нямам право да се докосвам до нея! Ти сложи ръка в халката и плочата ще се повдигне начаса! Само ти можеш да се докосваш до нея! Когато я повдигаш, кажи си името, името на баща си и бащата на баща ти, а също името на майка си и бащата на майка ти!

Пристъпил напред Аля ад-Дин и постъпил, както го научил магрибинецът. Плочата се надигнала съвсем леко, когато той назовал името си и изредил имената на родителите и отците си. Преместил я от мястото й, избутал я настрани. Оказало се, че под нея има подземие със стълба към него от дванайсет стъпала…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че магрибинецът заговорил:

— Синко, Аля ад-Дин! Слушай какво ти говоря, и прави всичко, което ще ти кажа! Спусни се внимателно в това подземие! Когато стигнеш до дъното, ще се окажеш в стая, разделена на четири четвъртини! Във всяка четвъртина ще намериш по четири гърнета, пълни с червено злато, сребро, златни отливки и други скъпоценности! Но ти се пази, синко, да не се докоснеш до което и да е от тях, не се доближавай до тях, нищо не вземай! Мини покрай всички богатства, не позволявай дори крайчецът на дрехата ти да се докосне до някое от гърнетата или даже до стената — иначе ще загинеш! Влизай бързо, гледай да не се забавиш захласнат, пази се да не се задържиш дори за миг на някое стъпало! Ако забравиш заръките ми, веднага ще бъдеш омагьосан и ще се превърнеш в парче черен камък!… Стигнеш ли четвъртата четвъртина, ще видиш врата! Сложи ръка на вратата и произнеси името си и това на баща си, както направи при тази плоча. Вратата ще се отвори сама! Ще влезеш в една прекрасна градина с отрупани с плодове дървета! Мини през нея по пътеката, която ще видиш пред себе си! След петдесет лакътя ще видиш портик със стълба от около трийсет стъпала! Над него ще видиш запалена лампа. Качи се по стълбата, вземи лампата, изгаси я, излей маслото от нея, сложи я в джоба си и не се бой, че ще ти изцапа дрехата! Когато се връщаш, не се бой — щом лампата е в ръцете ти, всичко, което е в градината и съкровищницата, става твое! — магът снел от пръста си пръстен, сложил го на пръста на Аля ад-Дин и продължил: — Този пръстен ще те избави от всяка беда, която те сполети, стига да го потъркаш. Запомни ли всичко, което ти казах? Сега се спускай долу! Бъди юнак, от нищо се не бой! Ти не си малко момченце, а мъж! Ако направиш всичко, което ти казах, скоро ще получиш огромно богатство и няма да има в света човек, по-богат от тебе!

Надигнал се Аля ад-Дин, спуснал се в подземието и видял стаята, разделена на четири четвъртинки. Посвил полите на дрехата си, минал през първата четвъртина с огромна предпазливост, за да не докосне робата му стена или каквото и да било. Накрая минал и четирите четвъртини и се озовал посред овощна градина, от там минал към портика и видял окачената лампа. Качил се по стъпалата, взел я, излял от нея маслото, сложил я в джоба си, после се върнал в градината и започнал да разглежда дърветата и птиците, че не ги бил видял добре, когато минал първия път! Заразхождал се между дърветата, чиито клонки били натежали от плодове от скъпоценни камъни. На всяко дърво камъните били в различен от другите цвят. Имало бели, зелени, жълти, червени, лилави и всякакви други, блясъкът им затъмнявал слънчевите лъчи, а големината на всеки камък била по-внушителна от всичко известно дотогава — и най-великите царе на света нямали дори камък, който да е едър колкото половината от най-малкия в градината. Стоял Аля ад-Дин сред дърветата, разглеждал ги, любувал се на тези чудесии. Такова нещо никога през живота си не бил виждал! Не знаел какво е това скъпоценни камъни, каква е цената им и как ги продават, защото бил син на бедни хора. Чудел им се, мислел си как да си набере от това грозде, ягоди и други плодове, защото смятал, че са истински и се ядат. Откъснал си от тези плодове и видял, че са сухи и не могат да се ядат, твърди като камък, и решил, че са стъкълца. Накъсал си камъни от всякакъв вид, натъпкал си джобовете с тях, после снел пояса си, напълнил го с камъни и пак го затегнал на кръста си. Въобще събрал от тези плодове, колкото можел да носи, и си мислел: „Ще украся с тези стъкълца нашата къща и ще си играем с тях с децата!“ После излязъл от градината и се затичал, защото се боял от чичо си. Даже не погледнал към гърнетата със злато, които видял, когато влизал. Стигнал до стълбата, заизкачвал се по нея и стигнал до най-горното стъпало. Оставало само да стъпи на него, но то било по-високо от останалите и той не можел поради тежестта на товара, който носел:

— Чичо! — викнал на мага. — Подай ми ръка и ми помогни да стъпя на това стъпало!

— Първо, синко, ми дай лампата, за да ти стане по-леко! — отговорил той. — Сигурно тя ти натежава!

— Лампата въобще не ми натежава! — опънал се Аля ад-Дин. — Ти само ми подай ръка да стъпя върху стъпалото, а горе ще ти дам и лампата!

Но магът нямал друга цел освен лампата. Започнал да настоява Аля ад-Дин да му даде лампата, преди да излезе, но тъй като момъкът бил сложил лампата в джоба си, а после бил натъпкал отгоре джобовете си със скъпоценности, не можел да стигне до нея. При това Всевишният му дал ум да не се съгласява да даде лампата, той искал да разбере защо онзи не щял да му подаде ръка, преди да получи тая проста лампа.

— Чичо! — настоял той. — Подай ми ръка, измъкни ме от тук, а после си вземай лампата!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че магрибинецът много се разсърдил и продължил да настоява Аля ад-Дин да му даде първо лампата, но той пък не можел, защото тя се намирала на дъното на джоба му. Когато магът разбрал, че Аля ад-Дин не го слуша и отказва да му даде лампата, досадата издухала ума от главата му и яростта му се усилила. Той се разгневил и започнал да произнася някакви заклинания, хвърлил малко прашец в огъня и тогава земята се разтресла, подземието се скрило, както било преди, плочата легнала върху него и Аля ад-Дин останал под земята.

А този маг знаел да чете по звездите. Той бил учил звездобройство в родната си страна Ифрикия и узнал, че в някаква земя край град на име Калкас било скрито огромно съкровище, в което имало и една маслена лампа. Който стигнел до тази лампа, щял да стане по-богат от всички царе на земята. Като гадаел на пясък, той узнал, че тази съкровищница ще се отвори само чрез момче на име Аля ад-Дин, което произхождало от дом на бедняци. Той бил проверил и уточнил по гаданието какви са лицето и външността на Аля ад-Дин. Тогава се стегнал за път и поел, както вече разказахме, из китайските земи. С хитрост се запознал с момчето, като се надявал да получи каквото търсел, но когато Аля ад-Дин отказал да му даде лампата, мечтите му за богатство се срутили и целият му труд отишъл нахалост. Тогава той затворил земята над него, за да не излезе нито той, нито лампата, и се върнал в страната си…

А Аля ад-Дин, като видял, че подземието се затворило над него, започнал да вика:

— Чичо! Чичо!

Никой не му отговорил. Досетил се той, че магрибинецът въобще не му е чичо. Изгубил всякаква надежда за живот, защото не можел да излезе изпод земята, заридал и заоплаквал всичко, което му се било случило. Надигнал се да търси изход, от който да се измъкне. Виждал само черна тъмнина и четири стени, защото магът бил затворил с магията си всички врати в подземието и даже вратата към градината, за да умре Аля ад-Дин по-бързо. Момъкът изгубил ума и дума, върнал се при стълбата, от която бил влязъл, и седнал там да оплаква хала си, като молел Аллаха за милост и спасение. А Аллах, когато поиска нещо, просто казва: „Бъди!“ и то става!

Заплакал Аля ад-Дин, съкрушен от мъка, заудрял се по главата. После се посъвзел, понечил да изтрие с ръка сълзите си и потъркал бузите си. Докоснал онзи пръстен, който магрибинецът му бил дал, да го спасява от беди, и начаса в подземието се появил марид и възкликнал:

— На твоите услуги съм! Искай от мене каквото щеш — аз съм покорен роб на онзи, в чиито ръце се намира този пръстен!

Затреперил Аля ад-Дин, изплашил се от марида, но когато видял, че чудовището му говори приятелски, се поуспокоил, поел си дъх и казал:

— Искам да ме измъкнеш върху лицето на земята!

И още не бил свършил, когато земята потръпнала, разтворила се и момъкът видял, че е при входа на подземието. След като два дни бил прекарал в тъмнината, не можел да гледа слънчевите лъчи. Започнал да си затваря очите и полека да ги притваря. Бил при входа на съкровищницата, видял, че земята е равна и няма никаква следа от това, че се е отваряла и затваряла. Огледал се наляво и надясно, видял градините, познал и пътя, по който бил дошъл дотук. Тръгнал и не спрял, преди да стигне до града. Почти летял от радост, че е останал жив, а когато влязъл вкъщи, паднал в несвяст от силния глад, страха и преживелиците.

Разшетала се майка му, донесла от съседите малко розова вода и запръскала лицето му, докато той не дошъл на себе си и не поискал да яде.

Подала му тя каквото била приготвила, и рекла:

— Ела, синко, яж и да ти е сладко, а когато поотпочинеш, ще ми разкажеш какво ти се случи, каква беда те настигна!

Аля ад-Дин хапнал и пийнал до насита и след като дошъл на себе си, се обърнал към майка си:

— Майчице, ти извърши голям грях! Ти ме даде на този проклетник, който искаше да ме погуби! Ние си мислехме, че той ми е чичо! Хвала на Аллаха, че ме отърва от злото му! Ах, майчице, ако знаеше колко лош и проклет магьосник е той! — и Аля ад-Дин й разказал какво бил препатил, а когато свършил разказа си, започнал да проклина магрибинеца: — Проклет, мръсен, лош магьосник и лъжец!

Когато изслушала патилата на сина си, майка му рекла:

— Истината, синко, кълна се в Аллаха, е, че когато го видях, сърцето ми усети нещо лошо! Изплаших се за тебе, защото на неговото лице беше написано, че е лъжец и магьосник! Хвала на Аллаха, че те измъкна от мрежата му! Излъгах се аз в него, а мислех, че наистина е твой чичо!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Аля ад-Дин усетил, че е сънен и изморен, и си легнал. Събудил се чак на следващия ден по обед, поискал от майка си нещо за ядене, а тя му рекла:

— Нямам какво да ти дам, синко. Каквото имах, ти го изяде вчера! Но ти потърпи, имам малко прежда, ще я отнеса на пазара, ще я продам и ще ти купя храна!

— Запази си преждата, майчице! — рекъл той. — Подай ми лампата, която донесох! Ще отида и ще я продам, а за парите ще купя нещо за ядене! Мисля, че тя ще ни донесе повече пари от преждата!

Майката на Аля ад-Дин донесла лампата, но видяла, че е мръсна, и рекла:

— Синко, ето ти я твоята лампа! Но нима ще я продадеш така мръсна! Може би, ако я поизбърша и поизлъскам, ще можем и по-скъпо да я продадеш!

Взела тя малко пясък, но не успяла да почисти лампата, защото още при първото потъркване пред нея се появил джин с огромна снага, с грозно и страшно лице, с обърната наопаки глава, сякаш бил някой от фараонските великани, и викнал:

— На твоите услуги! Аз съм твой роб! Какво искаш от мене? Аз слушам и се подчинявам на онзи, в чиито ръце е тази лампа. И не само аз, но и всички роби на лампата го слушат и му се подчиняват!

Майката така се изплашила, че езикът й престанал да я слуша. Тя паднала в несвяст от преживяния ужас. А Аля ад-Дин, който вече бил виждал джин при престоя си в съкровищницата, щом видял какво станало с майка му, скочил, взел от ръцете й лампата и казал на роба джин:

— Гладен съм! Искам да ми донесеш нещо за ядене и нека то бъде по-хубаво от всичко, което бих си пожелал!

Джинът изчезнал за миг и донесъл прекрасна скъпоценна софра от лято сребро, на нея — дванайсет подноса с различни гозби, две сребърни чаши, две кани със светло старо вино и хляб, по-бял от сняг! Поставил всичко това пред Аля ад-Дин и изчезнал. Момъкът повдигнал майка си, напръскал лицето й с розова вода и когато тя дошла на себе си, й казал:

— Майко, ела и хапни от гозбите, пратени ни от Аллах!

Майката видяла пред себе си софрата от лято сребро, учудила се на станалото и запитала:

— Синко, кой е този щедър човек, който ни е изпратил такива обилни дарове? Сигурно султанът е узнал за нашия хал и ни е изпратил от трапезата си — че това е наистина царска трапеза!

— Майко, сега не е време за приказки и въпроси! — отговорил синът й. — Ела тук и сядай да ядем, че сме много гладни!

Майката седнала на трапезата, двамата хапнали до насита, тя се чудела и маела на тези пищни гозби, от които било останало толкова, че стигало за вечеря, а и за обяд на другия ден. Когато двамата измили ръцете си и поседнали да си починат, тя рекла:

— Ама, синко, значи джиновете наистина се появяват пред човешки същества! Досега нито веднъж не съм ги виждала през живота си! Дали това е същият онзи джин, който те е измъкнал върху земята?

— Не, не е същият! — рекъл Аля ад-Дин. — Този е от друг род! Онзи бе свързан с пръстена, а този — с лампата, която държеше в ръката си!

При тези думи на сина майката възкликнала:

— Така значи, джинът, който видях, е проклетият роб на лампата! Господ да го убие, колко е противен! Така се изплаших от него, че едва не умрях! Моля ти се, синко, заклевам те в млякото, което си сукал от мене, хвърли пръстена и лампата, които ми причиниха такава уплаха! Нямам сили да гледам джинове, пък и пророкът, да го благослови Аллах, ни предпазваше от тях!

— Майко! — отговорил Аля ад-Дин. — Което ми кажеш, е заповед за мене, но е невъзможно да изхвърля пръстена и лампата, нито да ги продам! Умирахме от глад, а той ни донесе трапеза! Когато проклетият магрибинец ме спусна в съкровищницата, не ми нареди да му донеса злато или сребро, а само тази лампа, нищо повече, защото е знаел каква огромна полза има от нея! Трябва да я пазим, майко, защото тя е нашата храна, тя е нашето богатство и никому не бива да я показваме! А пръстенът — не мога да го снема от ръката си, защото, ако не беше той, ти, майко, нямаше вече да ме видиш между живите, щях да загина в онази съкровищница! Кой знае какви още беди и превратности ме чакат — не мога да го сваля! А лампата ще я скрия, за да не я виждаш и да се плашиш от нея!

— Прави каквото искаш, синко — рекла майката, — ама аз няма вече да докосна нито пръстена, нито лампата, не искам втори път да видя онова ужасно страшно зрелище!

На другия ден те хапнали каквото било останало от трапезата, и се оказало, че повече нямат нищо за ядене. Аля ад-Дин взел една от съдините, които бил донесъл джинът, и отишъл на пазара. Насреща му се случил един евреин, от най-противните жители на земята. Аля ад-Дин му подал съдината, евреинът го дръпнал встрани да не ги види никой, погледнал я и разбрал, че среброто на съдината е чисто, с нищо несмесвано. Не знаел той дали Аля ад-Дин разбира от скъпоценни метали или не, затуй го запитал:

— Ей момче, колко ще искаш да ти платя за тази съдина?

— Ти по-добре знаеш колко струва! — отговорил момъкът.

Евреинът не знаел колко да даде, защото, макар и Аля ад-Дин да не разбирал от тези неща, отговорът му бил като на човек, който разбира. Ако му дадял малко — Аля ад-Дин можел да знае цената на съдината, но пък ако му дадял много, можел да се окаже наивен човек и да не знае всъщност колко струва. В края на краищата евреинът извадил от джоба си един динар и му го дал. Когато видяло цял динар, момчето го стиснало в шепа и хукнало да бяга. Евреинът разбрал, че е глупак, който не знае колко струва подобна съдина, и съжалил, че му бил дал цял динар, макар че с него не можел да покрие дори една стотна от истинската й стойност. А Аля ад-Дин не се и замислил, бързо отишъл при хлебаря, купил хляб, отишъл у дома при майка си, дал й остатъка от динара и рекъл:

— Майко, иди и купи всичко, което ни трябва!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майката отишла на пазара, купила всичко необходимо и двамата се нахранили до насита. Всеки път, когато се свършвали парите от едната съдина, Аля ад-Дин носел на евреина друга и тъй като първия път му бил дал динар, евреинът вече не можел да му дава по-малко, за да не предложи съдината си на друг. И така, докато момъкът не продал всички съдини, останала само софрата, върху която били гозбите, а тя била голяма и доста тежка. Когато я занесъл на евреина и той видял що за софра е и колко е голяма, платил му десет динара. Момъкът и майка му похарчили накрая и тези пари.

— Повече нямаме нищо! — рекъл Аля ад-Дин. — Я да потъркам лампата!

Изплашила се майката и избягала. Той потъркал лампата, пред него се появил робът й и викнал:

— На твоите услуги! Аз съм твой роб и роб на всеки, който държи тази лампа! Искай каквото ти се ще!

— Искам да ми донесеш софра с пищни ястия също като миналия път! Гладен съм!

Не минал и миг, и робът се върнал със същата софра с дванайсет сребърни съдини, пълни с най-изискани гозби, шишета със старо светло вино и пресен бял хляб. Когато се върнала, майката видяла, че трапезата е пълна с ястия в дванайсет сребърни съдини и благоуханието на тези ястия се разнася и изпълва къщата.

— Виждаш ли, мамо, колко е полезна тази лампа! — рекъл синът й. — Пък ти ме заричаше да я изхвърля!

— Аллах да умножи добрините си за този роб, но аз все пак не ща да го виждам! — отговорила майката.

После двамата яли и пили до насита, а което останало — запазили за следващия ден. Когато храната се свършила, Аля ад-Дин скрил под дрехата си една съдина и отишъл да търси онзи проклет евреин. Съдбата го довела до дюкяна на богобоязлив златар мюсюлманин на почтена възраст. Видял той момъка и запитал:

— Какво ти трябва, синко? Много пъти съм те виждал да минаваш край дюкяна ми и вършеше някаква работа с онзи евреин! Даваше му някакви неща! Май и сега имаш нещо и търсиш евреина! Но нима не знаеш, синко, че тези проклети евреи смятат, че им е позволено да си присвояват парите на мюсюлманите, вярващи в единния Аллах, и не могат да не мамят народа на Мохамед. Синко, ако имаш за продан, покажи ми го — ще ти претегля колкото струва по законите на Всевишния!

Аля ад-Дин измъкнал сребърната съдина и я подал. Старецът я взел, претеглил я и запитал:

— Колко ти даваше евреинът и ти същите ли съдини му продаваше?

— Да — отговорил момъкът, — съдините бяха точно същите и за всяка той ми даваше по един динар!

Старецът много се ядосал и викнал:

— Видя ли, синко, колко съм бил прав! Какъв разбойник е този евреин, който мами рабите на Аллаха! Той ти се е подигравал! Твоята съдина е от чисто сребро, то тежи толкова и толкова и струва цели седемдесет динара! Ако искаш, ще ти ги платя начаса!

Старецът преброил седемдесет динара на Аля ад-Дин, той ги взел, благодарил му за щедростта и за съвета, който му позволил да разкрие лъжата на евреина. И всеки път, когато се свършвали парите от една съдина, момъкът донасял и продавал на стареца друга. На двамата с майка му нищо не им липсвало, но те не се изкушили да живеят в показност и големи разходи. Аля ад-Дин изменил навиците си, престанал да се шляе с уличните момчета, а дружал само с хора добре възпитани. Всеки ден ходел на пазара, запознавал се с търговци, разпитвал за разни неща, стоки и търговия. Ходел и на пазара на златарите, гледал там как купуват и продават скъпоценни камъни. Когато се запознал в подробности с тях, разбрал, че плодовете, които бил донесъл от съкровищницата, не са стъкълца или кристалчета, както си мислел, а скъпоценни камъни, чиято стойност не може да се пресметне. Разбрал, че притежава огромно богатство и че най-едрият камък на пазара на скъпоценностите не можел да се сравни с най-дребното камъче, което притежавал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че един ден Аля ад-Дин излязъл както обикновено от къщи, отишъл на пазара и чул глашатаят да вика:

— По заповед на царя на времената и владетеля на вековете нека всички затворят своите дюкяни, защото господарката Бадр Будур, султанската дъщеря, тръгва към хамама! Никой да не излиза от къщата си, да не отваря дюкяна си и да не поглежда през прозореца!

Аля ад-Дин се зачудил как да се изхитри и да зърне султанската щерка. Казал си: „Абе всички говорят за нейната хубост и най-голямото ми желание е да я видя!“ Решил да се скрие зад портите на хамама и да погледне от там царкинята, като влиза. Затичал се и застанал на такова място, че никой да не го види. По това време султанската дъщеря се спуснала в града, минала по пазарите и мегданите и се приближила до хамама. Когато влязла вътре, повдигнала покривалото от лицето си и то засияло и заблестяло по-ярко от слънчеви лъчи. Когато Аля ад-Дин видял този възвишен образ, умът му бил запленен от девойката, любовта към нея го подлудила, страстта грабнала сърцето му. Върнал се той у дома и влязъл при майка си объркан, загубил ума и дума. Майка му го заговорила, но той стоял като глухоням и не й отвръщал. Тя сложила обяда, а той продължавал да мълчи. Тогава тя запитала:

— Какво има, синко? Боли ли те нещо? Какво ти се е случило? Говоря ти, а ти мълчиш и кахърен стоиш!

Дотогава Аля ад-Дин си мислел, че всички жени са като майка му грозни бабички. Вярно, чувал бил хората да говорят за хубостта на султанската дъщеря, но не разбирал какво значи хубост. Майката започнала да го убеждава да хапне някоя хапка. Той хапнал малко, после си легнал, но цяла нощ се въртял от бедро на бедро и не притворил клепачи. Майка му го видяла на какъв хал е, и не можела да разбере какво му е. Помислила, че синът й е болен, и рекла:

— Синко, ако те боли някъде или нещо такова, ще ти доведа лечителя да те изцери! В града ни има лечител чужденец, самият султан го е довел и казват, че бил много изкусен!

— Не съм болен аз, майко, но си мислех, че всички жени са като тебе! — рекъл Аля ад-Дин. — А вчера видях султанската щерка, когато отиваше в хамама! Озари ме прекрасният й лик — хвала на онзи, който я е дарил с толкова хубост! Ах, майко, мигом се влюбих и пламнах от страст към тази девойка, каквато не мога да ти опиша! Не ми се живее, ако не я имам за жена. Реших да я поискам от баща й султана според закона на всевеликия Аллах!

Майка му го помислила за малоумен и рекла:

— Името на Аллаха да те пази, синко! Да не си полудял? Как можеш да се сватоеваш за дъщерята на султана?

— Майчице, не съм полудял! — възразил синът. — Думите ти няма да променят намерението ми! Аз ще стигна до Бадр Будур! Смятам да пратя сватове при баща й, султана, и да я поискам за жена!

— Заклевам те в живота си, синко! — възкликнала майката. — Откажи се! Кой смее да застане пред султана? Нито си сановник, нито си емир — кой ще иде да я иска за тебе от султана?

— Майчице, само ти можеш да свършиш тази работа! — замолил се Аля ад-Дин. — Няма кой да измоли от султана дъщеря му за мене, освен тебе!

— Да ме пази Аллах! — възкликнала майката. — Да не би и аз да съм си изгубила ума? Чедо, само си помисли — кой си ти, че да искаш султанската щерка? Ти си син на шивач, нищо повече, при това на най-нископоставения шивач! Баща ти беше най-бедният измежду всички в този занаят! Че и аз, майка ти, коя съм, а? Родът ми също е от най-бедните в града! Как тогава ще посмееш да поискаш султанската щерка — баща й ще се съгласи да я даде само за царски или даже по-горен по сан, благородство и произход!

— Майчице, самият аз съм мислил за това, сам знам, че съм син на бедняк! Но това няма да ме спре! Надявам се, че щом съм ти син, ще ми направиш това добро, иначе ще умра и ти ще останеш клета-самичка! Спаси ме от смъртта!

— Да, чедо, син си ми, майка съм ти! Кръв от кръвта ми си и си нямам другиго освен тебе! Повече от всичко на света искам да си щастлив, да ти се радвам, да те оженя, ала за невеста с нашето потекло! Пък и нали, щом тръгна да я търся, родителите й ще ме питат дали си имаш занаят, земя, градина! Как ще се осмеля да моля за твоя жена дъщерята на владетеля на Китай, по-висок от който е нямало и няма да има! Помисли добре, върни си разума! Ако аз, да предположим, отида при султана с молбата ти, за да ти угодя, това ще ни донесе само беди и нещастия! Такава опасна работа може би дори крие смърт и за двама ни! Откъде да събера смелост? Как да вляза при него? А даже да успея — какво ще му кажа, какво ще му отговарям? Щом чуе молбата ти, ще ме помисли за луда! Пък и какъв дар ще му занеса? Синко, я ми кажи какво си направил за страната и за султана, за да чакаш милост от него, при това не каква да е, а именно такава, каквато ти се иска? Султанът такива награди никому не дава! Как тогава да искам дъщеря му за тебе?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Аля ад-Дин изслушал думите на майка си, разбрал, че тя има право, и рекъл:

— Майко, всичко, което изреди, е истина! Но също така ти ми напомни за нещо, за което не бях помислил! Сега намерението ми да те изпратя при султана, за да поискаш дъщеря му за мене, стана още по-уверено! Колкото до дара, който според обичая ще поднесем на негово величество, не се бой! Имам такъв дар, по-добър от който не може да поднесе нито един цар, пък и никой цар, да ти река аз на тебе, няма подобен на него! Това са плодовете от дърветата, които донесох от съкровищницата! Мислех, че са прости стъкълца, но проверих и видях, че са скъпоценни и царете по цялата земя нямат даже един подобен на тях! Разбрах, че тези са толкова скъпи, че просто не може да се изчисли цената им! Мамо, ние имаме там един порцеланов поднос! Донеси го, аз ще ти насипя върху него догоре от тези драгоценни камъни, а ти ще ги предложиш като дар на султана! Убеден съм, че този дар ще бъде добър предлог султанът да те приеме учтиво и да чуе всичко, което му кажеш! Ако се постараеш, ще ми спасиш живота, ако ли не — ще умра от огромната си обич!

Майката донесла подноса, той го взел, избрал най-големите и най-красиви камъни и ги наредил върху него, докато го запълнил догоре. Майката затворила очи пред силния блясък, който се излъчвал от тях, и все не й се вярвало, че струват толкова, колкото твърдял синът й. А той й рекъл:

— Ето, майчице, какъв красив богат дар! Няма цар, който да притежава поне един подобен камък! Убеден съм, че ти ще бъдеш поставена на голяма почит пред султана — когато види какво му пращам, той ще те приеме с огромно уважение! Хайде, направи си труда, вземи подноса и иди в двореца!

— Синко, този дар наистина е скъп и ценен и както казваш, подобен на него няма никой! Но все пак как да се осмеля да моля от султана неговата дъщеря? Но да речем, че ще набера смелост, ще си поема дъх и ще кажа: „Владетелю, искам да дадеш дъщеря си за жена на моя син Аля ад-Дин!“ Тогава той ще се убеди, че съм луда, и ще ме изгонят опозорена и унижена! Още веднъж ще ти река — това ще е смърт за мене и за тебе, но за да ти угодя, ще отида! Защото султанът наистина ще ме приеме с уважение заради този дар, но когато ме запита кой си, що си, какво притежаваш, какви доходи имаш — какво ще му отговоря? А той няма как да не пита, ако поискам дъщеря му!

— Майко! — отговорил Аля ад-Дин. — Той не ще може за нищо да те запита! Щом види тези камъни, веднага ще разбере кой съм! Пък и да те запита — кажи, че ще му отговориш по-късно, пък аз ще измисля нещо! Ти знаеш, че притежавам лампата и благодарение на нея мога да дам на султана всякакъв отговор!

Цяла нощ мислила майката за тази работа, а на сутринта събрала всичкия си кураж — нали синът й бил напомнил за лампата, която правела онова, което господарят й поиска. А Аля ад-Дин, като видял как тя се била разхрабрила, когато й напомнил за лампата, изплашил се да не се изпусне за нея пред някой и рекъл:

— Майко, не разказвай на никого за тази лампа, защото в нея е целият ни късмет! Не говори, за да не я изгубим — тогава с нея ще изгубим и благополучието си, защото то идва от нея!

Майката покрила лицето си, взела подноса и забързала към двореца. Била покрила дара в прозрачен воал. Стигнала тъкмо когато при султана влизал везирът с няколко сановници. След малко диванът се напълнил с везири, могъщи държавни първенци, емири, хора знатни и изтъкнати. Накрая се появил султанът и всички застанали на редици пред него, всеки според сана си. Седнал султанът на престола, наредил им да седнат, започнал да разглежда жалбите и да съди, да заповядва, забранява и нарежда, да раздава справедливост. Накрая диванът свършил работата си, султанът се прибрал в двореца си и всички събрани се разотишли.

А майката на Аля ад-Дин все изчаквала удобен случай да пристъпи към него, но така и не успяла да направи това, защото не била свикнала да се среща с царе и не познавала човек, който да каже добра дума за нея и да я представи на султана. Като видяла, че султанът си е в харема, тя се прибрала у дома…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майката на Аля ад-Дин влязла при сина си с подноса в ръка, разказала му за всичко и рекла:

— Хвала на Аллаха, синко, днес видях дивана на султана, разбрах какво представлява, и сега вече съм по-смела! Но диванът се пръсна, султанът се прибра в харема и не успях да поговоря с него! Утре ще направя така, както искаш!

Аля ад-Дин се бил надявал тя да свърши работата още същия ден, но що да прави — събрал цялото си търпение. На сутринта майката взела подноса и отишла пак в двореца. Оказало се обаче, че новият диван ще се събира чак след три дни, тъй като се събирал два пъти на седмица. Пак се прибрала вкъщи. Така ходила и се връщала, шест пъти видяла султана, всеки път спирала пред вратата и не се осмелявала да влезе и всеки път султанът я виждал там.

На седмия път тя взела своя поднос, отишла и стояла до вратата, докато диванът се разотишъл. Надигнали се султанът и везирът, за да тръгнат към двореца, обърнал се султанът, отново я видял и казал:

— Везире, от пет-шест дни виждам една стара жена, която идва, стои си, виждам, че носи нещо покрито! Коя е и какво иска?

— Владетелю! — казал везирът. — Ти знаеш, че жените имат малко ум! Може би е дошла да се жалва от мъжа си!

Султанът не останал доволен от такъв отговор и казал:

— Когато тази жена дойде пак, доведи ми я в дивана!

А майката била вече свикнала да ходи в двореца. Като се съмнало, тя взела своя поднос, застанала както обикновено при вратата на дивана и когато султанът я зърнал, наредил на везира:

— Везире, ето я онази жена, за която ти говорих вчера! Доведи ми я да видим каква ще бъде молбата й!

Довели майката на Аля ад-Дин при султана. Тя се поклонила дълбоко, пожелала му величие и дълъг живот, като предварително целунала земята пред него.

— Жено! — заговорил султанът. — Виждам те от няколко дни да идваш и заставаш до вратата! Ако имаш молба, кажи каква е, и аз ще я изпълня!

Целунала пак майката земята пред него, пожелала му хаир, благодарила му и рекла:

— Да, султан на времената, имам една нужда, но те моля предварително да ми дариш прошка и тогава аз ще ти кажа каква е! Може би, като я чуеш, ще решиш, че е чудновата!

На царя още повече му се приискало да узнае каква ли ще е молбата й. С добрата си душа той решил да й даде прошка, наредил на всички да излязат и останал с везира си. Тогава й заговорил:

— Е, хаджийке, кажи ми каква е молбата ти, и аз ти давам милостиво прошката си, каквато и да е тя!

— О, цар на времената! — заговорила тя. — Имам син на име Аля ад-Дин! Когато дъщеря ти, господарката Бадр Будур, отишла на баня, синът ми се скрил зад вратата на хамама да я зърне и видял, че хубостта й стои по-високо от всичко, което е виждал и пожелавал! От мига, когато я е видял, животът без нея му се струва черен. Той ме прати да помоля твое величество да му я даде за жена! Не можах да изхвърля от главата му цялата тази работа, той все ми повтаря: „Ако я нямам — ще умра!“ Надявам се, царю честити, че ще ме извиниш за такава дързост!

Царят имал добро сърце. Засмял се той и рекъл:

— А кой е твоят син и какво носиш в тази бохча?

Като видяла, че царят не й се сърди и даже се усмихва, майката на Аля ад-Дин развързала кърпата и поставила пред султана подноса с камъните. Целият диван блеснал и засиял в техните лъчи. Султанът се объркал, замръзнал, възхитен от красотата и големината им, и си помислил: „Не мисля в моята хазна или в хазната на който и да е друг цар да има поне един подобен камък!“ Обърнал се към везира и запитал:

— Какво ще кажеш, везире? Виждал ли си през живота си, макар и един подобен камък?

— Никога не съм виждал, о, царю на времената, и не мисля в хазната на нашия господар да има подобен! — отвърнал везирът.

— Нима не е достоен онзи, който ми поднася подобен дар, да бъде съпруг на дъщеря ми! — възкликнал царят. — Аз мисля, че друг, по-достоен от него няма да се намери!

Когато везирът чул думите на султана, езикът му се сковал от силната мъка, защото султанът бил обещал дъщеря си за жена на неговия син. Той помълчал малко и рекъл:

— Бъди милостив към мене, царю на времената! Твое величество обеща царкинята Бадр Будур след три месеца да стане жена на моя син! А аз ти обещавам — ако е пожелал Аллах, дарът на моя син да бъде по-голям от този!

Макар султанът да предполагал, че везирът не ще може да намери дар, подобен на този, му дал три месеца срок, после се обърнал към майката на Аля ад-Дин:

— Жено, иди при твоя син и му кажи, че му давам дума и щерка ми Бадр Будур ще бъде негова жена! Но да се оправят нейните дела, ми трябват три месеца срок, така че на него ще му се наложи да почака!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майката на Аля ад-Дин целунала ръката на султана, пожелала му хаир и се върнала вкъщи обзета от огромна радост. Когато влязла при сина си, той видял, че лицето й е усмихнато, приел това за добър знак, особено когато забелязал, че се е върнала без подноса.

— Майко, ако е пожелал Аллах, ти май ми носиш добра вест и си спечелила благоразположението на султана благодарение на скъпоценните камъни! — възкликнал той.

Тя му разказала колко кротко я приел султанът, как загубил ума и дума, като зърнал камъните, и как обещал да му даде дъщеря си за жена.

— Само че, синко — продължила тя, — преди да ми обещае, везирът тайно му рече нещо и тогава той ми обеща всичко да стане след три месеца! Боя се, синко, този везир да не стори някакво зло и султанът да промени решението си!

— Щом султанът е обещал да ми даде дъщеря си след три месеца, хич не ме е еня дали везирът носи зло или добро! За бога, майко, днес няма на света по-щастлив от мене!

Изчакал той два месеца. Веднъж майка му излязла при залез-слънце да купи зехтин и видяла, че пазарът е затворен, целият град е украсен, хората подреждат свещи и лампи, войници и велможи са яхнали коне, а пред тях греят факли и свещи. Учудила се майката, влязла при продавача на зехтин, който още бил отворен, купила зехтин, а после го запитала:

— Какво се е случило? Защо градът е така украсен, а пазарът е рано-рано затворен?

— Довечера синът на везира ще влезе като съпруг при дъщерята на султана! — рекъл той. — Сега той е в хамама и всички тези сановници чакат кога ще излезе, за да го отведат в дома на султана!

Домъчняло й на майката, объркала се, не знаела как да каже на сина си такава лоша вест — нали той чакал да минат трите месеца, като броял всяка минута! Върнала се у дома, влязла при сина си и му рекла:

— Синко, искам да ти кажа една лоша вест, но ти не се огорчавай!

— Казвай каква е тази вест! — викнал Аля ад-Дин.

— Султанът наруши обещанието си за дъщеря си Бадр Будур! Той я дава за жена на везирския син, тази вечер той ще влезе при нея! Усещаше сърцето ми, чедо, когато разговарях със султана, че този везир е зъл и сигурно ще промени решението на господаря си!

— А ти провери ли дали това е вярно? — запитал Аля ад-Дин.

— Аз видях, че градът е украсен, че войскари и емири са на коне и очакват сина на везира да излезе от хамама!

Много му домъчняло на Аля ад-Дин и даже го втресло. Но си спомнил за лампата и казал на майка си:

— Кълна се в живота ти, майко, че синът на везира няма да ме изпревари и да й се порадва! Сложи трапезата, нека се навечеряме, после ще се прибера в стаята си, пък утрото дано ни донесе радост!

Майката сложила трапезата, вечеряли, Аля ад-Дин се прибрал в стаята си, взел лампата, потъркал я, робът се появил на мига и казал:

— На твоите услуги! Твой роб съм, искай каквото щеш!

— Слушай! — казал му Аля ад-Дин. — Аз помолих от султана позволение да се оженя за дъщеря му, той ми обеща да ми я даде след три месеца, но не сдържа думата си и сега я дава на сина на везира. Тази вечер той трябва да влезе при нея. Ето какво искам от тебе! Когато видиш, че младите съпрузи си лягат, вземи ги и ми ги донеси!

Аля ад-Дин се върнал в леглото и все си мислел за вероломството на султана. Робът се появил внезапно и донесъл постелята, на която лежали младоженците. Зарадвал се Аля ад-Дин и наредил на роба:

— Сега отнеси този гадняр в нужника и го остави там!

Робът начаса отнесъл везирския син в нужника и така духнал насреща му, че той се превърнал в суха клечка. После се върнал при Аля ад-Дин и запитал:

— Господарю, искаш ли още нещо?

— Върни се при мен призори, за да ги върнеш на мястото им! — казал Аля ад-Дин.

Когато видял, че Бадр Будур е пред него, той казал:

— Възлюблена моя! Аз наредих да те доведат тук не за да унизя твоята чест, а да не позволя друг да ти се наслади!

А Бадр Будур, която се видяла в тази тъмна стая, изплашила се, затреперила. Той сложил между нея и себе си меч и лежал цялата нощ до нея, без да я измами. А синът на везира прекарал в нужника най-черната нощ в живота си. На разсъмване се появил робът на лампата, без да изчака Аля ад-Дин да я потърка, отнесъл двамата, а те примрели от страх, като усещали, че ги местят от място на място.

Едва робът джин ги върнал, и султанът се явил да види дъщеря си. Когато го чул да идва, везирският син изскочил бързо от постелята, страшно недоволен, защото не успял поне малко да се постопли — нали цяла нощ бил прекарал в нужника, треперейки от студ и страх! Облякъл набързо горната си дреха. Султанът влязъл, пристъпил към дъщеря си, целунал я между очите и запитал дали е останала доволна от мъжа си. Царкинята не му отговорила и той забелязал, че лицето й е сърдито. Няколко пъти султанът се опитвал да завърже разговор с нея, но тя не му отговаряла. Тогава той излязъл, отишъл при царицата, своята жена, разказал й всичко и тя рекла:

— Царю, така е с всички младоженци! В деня след сватбата те все се притесняват! След няколко дни ще дойде на себе си! Ще отида да видя какво й е!

Отишла при дъщеря си, целунала я, пожелала й добро утро, но момичето не й отговорило. Султанката се разтревожила:

— Дъще! Какво ти е? Сигурно нещо ти се е случило! Защо не ми отговаряш? Така си направила и с баща си!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Бадр Будур рекла:

— Не ми се сърди, майко! Чуй какво ме застави да се държа така! Не успя мъжът ми да легне до мене, когато някаква твар, не знам как изглеждаше, ни вдигна заедно с постелята и ни остави на някакво тъмно, мръсно и противно място… — и тя разказала на майка си всичко, което била видяла през нощта, а после продължила: — Останах тук, влезе баща ми! Ако той знаеше какво ми се е случило, сигурно не би ми се сърдил!

— Дъще, не говори такива приказки, да не си помислят хората, че си загубила разума си! — рекла майката. — Хвала на Аллаха, че не си разказала това на баща си!

— Майко! Ако не вярваш на мене, разпитай мъжа ми!

— Изхвърли си от главата тези бълнувания! — рекла султанката. — Виж как целият град се радва на сватбата ти!

Султанката отишла при султана и му казала, че дъщеря им била видяла през нощта лош сън, който я разтревожил. После пратила да викнат везирския син и го разпитала дали дъщеря й говори истината. Той пък от страх да не изгуби жена си започнал да отрича всичко. Царицата решила, че това са били сънища и видения.

Когато дошло време за лягане, Аля ад-Дин взел лампата, потъркал я, робът се явил пред него и той му наредил да направи същото, за да попречи на везирския син да отнеме моминството на царкинята. Робът донесъл постелята с младоженците и отвел везирския син в нужника. Аля ад-Дин сложил между себе си и Бадр Будур меча и легнал до нея. На сутринта джинът ги върнал на мястото им.

Сутринта султанът отишъл да види дъщеря си. Везирският син бързо избягал, като ребрата му тракали от студ, а бащата видял, че дъщеря му се мръщи като предния ден. Разсърдил се той, измъкнал меча си и викнал:

— Или ще ми кажеш какво става с тебе, или ще те погубя!

Бадр Будур се изплашила и рекла:

— Бъди добър към мене, татко! Като ти разкажа какво ми се случи, ще ми простиш! — и повторила пред султана патилата си. Накрая рекла: — Пък ако не ми вярваш, запитай мъжа ми, той ще ти разкаже! Не знам него пък къде го носиха!

— Дъще, защо не ми каза това още вчера? Весели се, радвай се — довечера ще сложа стражи да те пазят! — после царят пратил да извикат везира и го запитал: — Твоят син разказва ли ти нещо, везире?

— О, цар на времената, не съм виждал сина си нито вчера, нито днес! — отговорил везирът. — А станало ли е нещо?

Султанът му разказал за станалото с дъщеря му и наредил:

— Искам да разпиташ сина си, за да изясним тази работа! Пък може на дъщеря ми да й се е привидял сън!

Везирът извикал сина си, разпитал го и момъкът му отговорил:

— Татко, думите на Будур са истина! Много претърпяхме през тези две нощи! С мене се случиха повече беди, отколкото с нея! Тя си спа в постелята, а мене ме оставиха в нужника — в тясно и тъмно място, където миришеше лошо и даже ребрата ми потракваха от студ! Поговори със султана — нека той ме освободи от този брак!

Тежко му било на везира да разкъса такъв брак — нали му се искало с тази женитба да възвиси сина си.

— Потърпи, синко! — казал на сина си, върнал се при султана, разказал му какво е научил от сина си, и добавил: — Царю на времената, довечера трябва да сложим стражи да ги пазят!

— А защо? — креснал царят. — Такъв брак не ми е нужен!

И наредил начаса да се прекратят веселбите. Поданиците много се учудили, особено когато видели везира да излиза със сина си от двореца, и разбрали, че тях са ги изгонили, че бракът е разтрогнат, без някой да знае защо…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато изтекли трите месеца, след които царят бил обещал да даде дъщеря си за жена на Аля ад-Дин — а той броял всеки час в тези месеци, — той пратил майка си при султана да поиска от него да изпълни обещанието си. Тя застанала пред дивана. Когато се появил, султанът се огледал и я забелязал при вратата. Тогава си спомнил за обещанието си и рекъл на везира:

— Везире, ето там стои жената, която ми донесе онези скъпоценни камъни! Иди и ми я доведи!

Везирът довел майката на Аля ад-Дин, тя целунала земята пред султана, възхвалила го и рекла:

— О, цар на времената! Трите месеца изтекоха, а ти обеща, след като минат, да дадеш дъщеря си за съпруга на сина ми!

Объркал се султанът и се обърнал към везира:

— Как мислиш, везире? Да, аз, разбира се, обещах, но виждам, че тази женица е бедна и не е от избраните люде! Според тебе какво трябва да направя?

— О, цар на времената, нима ще дадеш дъщеря си на някакъв беден чуждоземец, когото дори не познаваш? — казал везирът, който бил обхванат от завист, защото си спомнил какво било станало с неговия син.

— А какво да измисля, за да го махна от главите ни? Все пак аз обещах!

— Султане! Много леко ще се избавиш от него! Изпрати му вест и му поискай четирийсет златни подноса с такива ценни камъни, каквито ти изпрати предишния път, и още четирийсет роби и четирийсет неволници, които да ги донесат!

— Ето това е правилна мисъл! — възкликнал султанът и се обърнал към майката: — Кажи на сина си, че аз държа на онова, което съм обещал, но искам като откуп за дъщеря си четирийсет златни подноса с камъни като миналия път, ама да ми ги донесат четирийсет мамелюци и четирийсет неволници! Щом пристигнат, синът ти ще ми стане зет!

Излязла майката на Аля ад-Дин, като клатела глава и мърморела:

— Откъде ще намери нещастният ми син онова, което султанът иска? Да речем, че успее да отиде до съкровищницата и да донесе подносите със скъпоценните камъни, но откъде ще вземе робите и неволниците? — влязла при сина си, разказала му всичко и рекла: — Чедо, не мисли повече за Бадр Будур, изхвърли я от главата си! Всичко това, синко, става заради везира!

Засмял се Аля ад-Дин и рекъл:

— Иди и донеси нещо да похапнем за обяд, а после ще видим как ще изпълня желанието на султана!

Майката излязла на пазара да купи каквото й трябвало, а Аля ад-Дин се скрил в стаята си, потъркал лампата и робът джин се появил пред него начаса.

— Искам — рекъл Аля ад-Дин — да ми донесеш четирийсет златни подноса, пълни с най-хубавите скъпоценни камъни, които са в съкровищницата, и още да ми доведеш четирийсет роби и четирийсет робини, облечени в най-пищни дрехи — нека това са най-красивите неволници, каквито може да има на света!

Изчезнал робът за миг и се върнал, оставил всичко, което поръчал Аля ад-Дин, и изчезнал. Точно тогава майката се върнала от пазара и влязла у дома. Като видяла робите и неволниците, носещи златните подноси, пълни със скъпоценни камъни, тя загубила ума и дума. А Аля ад-Дин й рекъл:

— Майко, не снемай покривалото от лицето си, ами иди и улови султана, преди да е влязъл в харема си, и му дай онова, което е поискал от мене!

Майката повела робите и неволниците. Всяка неволница носела по поднос. Като стигнала до двореца, тя влязла при султана, поклонила му се, а неволниците поставили пред него подносите. Султанът изгубил ума и дума — особено от хубостта и прелестта на неволниците. Блясъкът на камъните го заслепил, той загубил зрение, стоял объркан и опулен, онемял. После наредил неволниците с подносите да бъдат отведени при дъщеря му, а сам се обърнал към везира с въпрос:

— Е, везире, какво ще кажеш за човека, който се оказа способен да свърши нещо, което не могат всички царе по земята? За бога, дори за моята дъщеря този откуп е прекалено голям!

А везирът, който бил смазан от завист, успял само да измърмори:

— Владетелю! Всички съкровища на света са малко за твоята дъщеря, а ти приемаш такъв дар като нещо голямо и значително!

Разбрал султанът, че везирът е обхванат от завист, оставил го и рекъл на майката на Аля ад-Дин:

— Предай на сина си, че съм приел откупа за моята дъщеря! Тя става негова жена, а той — мой зет! Кажи му да дойде да се запознаем, ще бъде посрещнат с пълно уважение и почести! Ако пожелае, още довечера ще го въведа при дъщеря си!

Майката на Аля ад-Дин целунала земята и излязла, сякаш й поникнали криле. Султанът разпуснал дивана, отишъл при дъщеря си Бадр Будур и запитал:

— Е, дъще, как ти се струва дарът на новия ти годеник?

— За бога, татко, тези камъни могат да подлудят човек! — отговорила тя.

— Мисля, дъще — казал султанът, — че този твой годеник е хиляди пъти по-добър от везирския син, и ти скоро ще му се насладиш!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майката на Аля ад-Дин се върнала вкъщи и рекла на сина си:

— Радвай се, синко! Султанът прие откупа и ми каза, че сватбата може да стане още довечера. Нареди да отидеш, за да се запознаеш с него!

Аля ад-Дин благодарил на майка си, влязъл в стаята си, потъркал лампата, джинът застанал в същия миг пред него и той му наредил:

— Заведи ме в царския хамам и ми донеси там най-хубави дрехи, каквито през живота си султан не е обличал!

Джинът го грабнал и го отвел в най-разкошния хамам, Аля ад-Дин се изкъпал и се полял с благовония и аромати. Навън го чакал пълен кат царски дрехи. Облякъл ги и джинът тутакси го върнал вкъщи. Тогава Аля ад-Дин наредил:

— Искам да ми доведеш четирийсет роби! Двайсет ще вървят пред мене и двайсет — зад мене! Всички трябва да са в богати дрехи, на коне и с оръжие, нека сбруята на всеки кон бъде от лято злато! Още — донеси ми осемдесет хиляди динара и кон, какъвто няма в никоя султанска конюшня, цялата му сбруя да бъде от скъпоценни камъни! Искам и дванайсет неволници, най-красивите, каквито въобще може да има — те ще влязат в двореца с майка ми! Нека всяка бъде облечена със скъпа дреха с множество скъпоценни камъни и накити! И още — донеси за майка ми такава дреха, която да е подходяща само за царска жена!

Джинът изчезнал за миг и донесъл всичко.

Аля ад-Дин казал на майка си да тръгне с неволниците към двореца, а сам възседнал коня, строил своите роби пред и зад себе си и минал през града с пищната си свита! Като наближил двореца, наредил на робите си да хвърлят с пълни шепи злато на народа.

А султанът седял със своите везири и велможи и чакал идването му. Пред портите той оставил няколко везири да го посрещнат. Те хванали поводите на коня му и му помогнали да слезе, като го подкрепяли. Султанът слязъл от престола, прегърнал го и го сложил да седне от дясната му страна. Момъкът го поздравил, както се поздравяват царе, и му рекъл:

— Царю на времената! Ти ми оказа голяма милост и щедрост да ме ожениш за дъщеря си, макар аз да съм сред най-нищожните твои роби! Желая твое величество да ми дари парче земя, на която да построя дворец, достоен за господарката Бадр Будур!

Султанът загубил ума и дума, същото станало с неговите сановници и държавни първенци, а везирът му си умрял от завист! Султанът наредил да ударят дайрета и барабани и въвел Аля ад-Дин в двореца. Двамата вечеряли заедно, султанът го заговорил, а момъкът отговарял така красноречиво, умно и почтително, че владетелят бил възхитен. После той викнал кадията и свидетелите и те записали брачния договор! Аля ад-Дин си тръгнал за дома, но султанът го хванал за полите на дрехата и викнал:

— Синко, бракът е вече сключен, това е! Довечера ти ще влезеш при жена си! Къде си тръгнал?

— Царю на времената! — отговорил Аля ад-Дин. — Аз искам да построя на съпругата си Бадр Будур дворец, достоен за нея! Ще мога да вляза при нея само в него! Ако е пожелал Аллах, той скоро може да бъде завършен!

— Синко! — казал султанът. — Ей там пред моя дворец има голямо празно място! Ако ти харесва, построй твоя дворец там!

— Точно това ми трябва! — рекъл Аля ад-Дин, сбогувал се със султана и се прибрал в къщата си заедно с робите си.

Влязъл той, взел лампата, потъркал я и когато нейният роб се появил, му казал:

— Искам да ми построиш дворец най-най-бързо! Нека той бъде голям, най-добре подреден! Килимите да са царски и подредбата — султанска!

— Слушам и се подчинявам! — отговорил джинът.

На сутринта той се появил отново, взел Аля ад-Дин и му показал двореца, килимите и цялата уредба. Аля ад-Дин се върнал начаса у дома, възседнал коня си и със свитата си потеглил към царския диван. А пък султанът, щом се събудил сутринта, отворил прозореца си и видял пред своя дворец друг огромен дворец, целият от мрамор и скъпоценни камъни — пък Аля ад-Дин бил поискал от джина и един грамаден килим, тъкан със златни нишки, който бил опънат между двата двореца. Султанът се учудил на такава удивителна работа. Точно тогава при него влязъл везирът и султанът му рекъл:

— Я ела тук и погледни, везире, какво е направил този Аля ад-Дин за една нощ, за да разбереш, че той заслужава да бъде съпруг на дъщеря ми! Виж този градеж! Ти ще можеш ли да построиш нещо такова за двайсет години? А той го вдигна само за една нощ!

Погледнал везирът, зачудил се и завистта му се усилила.

— О, цар на времената! — рекъл той. — Тези нещица са си чиста магия! Не може човек да вдигне такова нещо за една нощ!

— За бога, аз ти се чудя! — възкликнал царят. — Как може да мислиш само лоши неща за хората! Всичко идва от прекомерната ти завист! Онзи, който можа да ми донесе такива скъпоценни камъни, може да построи и такъв дворец за една нощ!

Везирът онемял. Султанът седнал на трона — и ето ти го Аля ад-Дин със свитата си, той и робите му хвърлят злато на хората. Султанът се изправил, посрещнал го, прегърнал го, целунал го и тръгнал с него, като го държал за ръка. Влезли в най-голямата зала, там опънали трапези, седнал султанът, седнал и Аля ад-Дин от дясната му страна заедно с емирите, везирите и държавните сановници. Яли, пили и се веселили, а султанът поглеждал към майката на Аля ад-Дин и се чудел — та нали преди тя идвала при него в бедняшки дрехи, а сега била така богато облечена!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато свършили с яденето, Аля ад-Дин се сбогувал със султана, яхнал коня си и се отправил към своя дворец, за да се приготви за срещата с булката си. Отпред се били строили да я чакат робини, слуги и неволници безброй. Когато мюедзинът отправил призив за вечерна молитва, султанът се разпоредил и всички везири, емири, държавни сановници и знатни мъже, воини и роби възседнали конете и излезли на разходка. Аля ад-Дин също излязъл със своите роби на коне и на мегдана се срещнали със султана. Неговата невеста гледала от прозореца на бащиния си дворец и като го зърнала, го харесала и обикнала с голяма любов. После разходката свършила, султанът и Аля ад-Дин се прибрали, всеки в двореца си. Вечерта везирите и първите мъже на държавата взели Аля ад-Дин, завели го в хамама, той се изкъпал и се върнал в двореца си с пищната си свита. Четирима везири вървели отпред с извадени мечове. После те се върнали, взели Бадр Будур със себе си и тръгнали с факли, свещи и лампи. В двореца на Аля ад-Дин отвели царкинята в покоите й, а майката на момъка останала с нея. Седем пъти му показали царкинята, всеки път в различни дрехи, а тя разглеждала двореца, в който се намирала, и се чудела на златните лампи, украсени с изумруди и якути, на стените от мрамор, аметисти и други скъпоценности. После поставили масата за брачната трапеза, всички седнали и започнали да ядат, да пият и да се веселят. Пред тях стояли осемдесет неволници, всяка държала в ръце някакъв музикален инструмент и свирела с него. Чаши и бокали се въртели между всички. Такава нощ била, каквато не познавал дори навремето си Зу-л-Карнейн. Когато всеки се прибрал в дома си, Аля ад-Дин отишъл при жена си Бадр Будур, отнел й моминството и те цяла нощ се наслаждавали на любовта си. На сутринта той яхнал коня и тръгнал заобиколен от робите си към двореца на султана.

— Царю на времената! — казал той. — Няма ли да благоволиш да ми дойдеш на гости и да обядваш с дъщеря си Бадр Будур? Пък вземи със себе си своите везири, емири и царски сановници!

Яхнали всички конете и тръгнали към двореца на Аля ад-Дин. Когато влязъл вътре, султанът загубил ума и дума от такъв разкош и великолепие и казал на везира си:

— Везире, виждал ли си, чувал ли си през живота си и през везирството си за нещо подобно?

— О, цар на времената! — отговорил везирът. — Не мога да повярвам, че това е дело на хора! Не, това е работа на магьосници!

— Известна ми е твоята завист! — казал царят. — Знам аз защо постоянно клеветиш Аля ад-Дин!

Аля ад-Дин повел султана на горния кат в покоите на жена си Бадр Будур. Там султанът видял стая, чиито решетки били изработени изцяло от изумруд. Загубил ума и дума, но забелязал, че една от решетките била останала недовършена — а Аля ад-Дин нарочно я бил оставил така. Като видял, че на тази решетка нещо не й достига, той възкликнал:

— Жалко! Тази решетка е останала недовършена! Сигурно Аля ад-Дин е бързал да построи двореца и не успял да я завърши!

Аля ад-Дин влязъл при жена си да й съобщи за пристигането на баща й, а когато се върнал, султанът го запитал:

— Аля ад-Дин, ти защо не си завършил тази решетка?

— О, цар на времената! — отговорил Аля ад-Дин. — Аз я оставих нарочно така, за да може твое величество да ми окаже чест и да нареди да я завършат, за да остане тук един спомен от тебе!

— Не е трудна работа! — възкликнал царят и наредил начаса да му доведат търговците със скъпоценни камъни и златарите. Наредил той да се вземат от хазната всички нужни скъпоценности и метали и веднага да завършат решетката.

А Бадр Будур излязла от покоите си, радостна пристъпила към баща си, целунала му ръка, а той я прегърнал, целунал я също и я поздравил. Било вече време за обяд. Разпънали трапези и всички яли, пили и се веселили…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че по това време майсторите, златарите и търговците на скъпоценности започнали работа, за да завършат решетката. Станал султанът да види работата им и видял, че тя много се различава от предишната и че майсторите не са в състояние да я свършат. Търговците на скъпоценности му съобщили, че всички камъни в хазната му няма да стигнат. Султанът наредил да се отвори втората, по-голямата хазна, да вземат от нея всичко, което им е нужно, а ако и това не стигне, да вземат от камъните, които му бил дал Аля ад-Дин — но и те не стигнали дори за малка част от незавършената решетка. Султанът наредил на везирите си всеки, който има скъпоценни камъни, да ги даде на майсторите, като той щял да им плати колкото струват. Везирите донесли всички камъни, които имали, докато у тях нищо не останало, и пак и половината работа не била завършена. Отишъл и Аля ад-Дин да види работата на майсторите и видял, че не са завършили и половината от незавършената решетка. Тогава им наредил да разглобят всичко, което били направили, и да върнат камъните на собствениците им и всичко, взето от султанските хазни. Майсторите разглобили решетката и върнали камъните на собствениците им. Когато върнали камъните и на султана, той се зачудил и отишъл при Аля ад-Дин. А той още преди пристигането му потъркал лампата и наредил на роба й:

— Искам начаса да поправиш недостатъка в решетката, която преди ти бях наредил да остане незавършена! — казал Аля ад-Дин.

Ето че султанът се появил и попитал:

— Защо, синко, нареди на златарите да разглобят, което са направили, и не им разреши да завършат решетката?

— О, царю на времената! — отговорил Аля ад-Дин. — Тя щеше да остане недовършена, защото майсторите нямаха повече скъпоценни камъни! Те взеха всичко, което бе в хазните ти и в хазните на сановниците ти, а не завършиха дори половината от цялата работа! Тогава им наредих да върнат обратно камъните в хазната и сам попълних недостатъците в решетката!

— Отишъл султанът, погледнал и видял, че решетката е завършена със забележителен майсторлък, без никакъв недостатък. Учудил се той и възкликнал:

— Кой може да се сравнява с тебе, синко! Ти направи нещо, което и велики царе нямат сили да направят!

Всеки ден Аля ад-Дин излизал със свитата си, пресичал града, като обсипвал хората със злато, отивал в султанската джамия и там произнасял обедната си молитва. Всички поданици го обикнали, по всички страни плъзнала великата му слава, той ходел на лов и излизал с конниците на мегдана. Жена му Бадр Будур от ден на ден го заобиквала все повече. Той имал последна дума в държавата, съдел справедливо, дарявал, награждавал и разума на хората пленявал.

… А магрибинецът, докато се връщал в родината, ругаел яростно Аля ад-Дин и си казвал: „Щом този проклетник умря под земята и лампата е още там, значи имам още надежда да я взема!“ Решил той да погадае върху пясък и да види дали лампата е още в съкровищницата и дали Аля ад-Дин е издъхнал! Три пъти гледал на пясък и не видял Аля ад-Дин да е умрял, не видял и лампата да е в съкровищницата. Разбрал, че Аля ад-Дин се е измъкнал. Още веднъж разсипал пясък, погадал за Аля ад-Дин и видял, че той притежава лампата, че е станал най-великият човек на царството и се е оженил за султанската дъщеря. Магът едва не умрял от мъка и си рекъл: „Толкова трудности и мъки минах, за да открия лампата, но не я получих, а този проклетник, бедняшки син, я получи без труд и умора! Ще направя нещо, за да го погубя!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че магът потеглил за страната Китай. Стигнал до столицата, сиреч до града, където живеел и Аля ад-Дин. Наел си стая в един хан, починал си от умората, после тръгнал по улиците и чул, че всички все за Аля ад-Дин говорят, за неговата доброта и щедрост, за красотата на неговия дворец, истинско чудо на света. Обърнал се към един, който говорел така, и го запитал:

— Кой е този човек, когото така възхваляваш?

— Вижда се, че си от далечна страна, щом не си чувал за Аля ад-Дин и прословутия му дворец — едно от чудесата на света, Аллах да му дари щастие в него! — отговорил човекът.

— Не, не съм чувал! — казал мароканецът. — Чужденец съм, от далечни земи идвам! Искам да ми покажеш двореца му!

Човекът го довел до двореца. Магът разбрал, че всичко това е работа на джина от лампата. Едва не пукнал от завист и си казал: „Ах, аз ще изкопая гроб на този проклетник и ще го бутна в него! Синът на един шивач просяк, който даже нямаше с какво да вечеря две вечери подред, да награби всичко това! Ще накарам майка му отново да преде памук!“ Върнал се в хана изгубил ума и дума от мъка и завист, отново погадал върху пясък в стаята си и открил, че лампата е в двореца, а не у Аля ад-Дин.

— Че тя работата не била толкова трудна! — възкликнал той на глас. — Трябва да накарам този проклетник да се поболее!

Станал, отишъл при медникаря, помолил го да му направи няколко нови лампи и му казал:

— Вземи колкото струват, че и отгоре! — медникарят изпълнил начаса молбата му. Взел магрибинецът лампите, платил на медникаря, подредил ги в кошница и тръгнал из града, като викал: — Ехей, кой иска да смени стари лампи за нови?

Всеки, който го чувал, си мислел, че този ще да е луд. А той викал така, докато не се намерил под прозорците на Аля ад-Дин. Там той викнал по същия начин, а хлапетата тичали след него и викали:

— Откачен! Откачен!

Аллах предопределил именно по това време царкинята Будур да се намира на прозореца. Чула тя виковете на магрибинеца и се засмяла на предложението му:

— Аллах да го погуби! Каква ли печалба има от това?

А Аля ад-Дин бил забравил лампата в двореца и не я бил заключил както обикновено в стаята си. Една от неволниците я забелязала и рекла на Бадр Будур:

— Господарке, в стаята на господаря има една стара лампа! Хайде да я сменим с нова — да видим дали той говори истината!

— Иди и го доведи! — разпоредила се госпожа Будур. — И дай на този луд старата ни лампа за нова!

Госпожа Будур не знаела нищо за тайната на тази лампа. Неволницата отишла в стаята на Аля ад-Дин, донесла лампата, дала я на евнуха, той слязъл долу, сменил я с нова и се качила при господарката си, която още се смеела над глупостта на магрибинеца.

А магът, щом видял лампата, не повярвал на очите си и захвърлил всичките си лампи, затичал се без посока като буря. Стигнал едно усамотено място. Вече се мръквало, той измъкнал лампата, потъркал я, робът се явил пред него и казал:

— Искай каквото щеш!

— Искам — започнал магът — да пренесеш двореца на Аля ад-Дин с всичко в него, а и мене самия в моя град!

На другата сутрин султанът се събудил, отворил прозореца, погледнал навън и видял пред двореца си празна поляна — нямало го там двореца на Аля ад-Дин. Усетил, че нещо не е наред, разтъркал си очите, загледал се пак, но в края на краищата се убедил, че палатът наистина е изчезнал! Объркал се, плеснал с ръце, заоплаквал дъщеря си, изпратил начаса да викнат везира и му креснал:

— Казвай къде е дворецът на Аля ад-Дин! — везирът се вкаменил, а султанът продължил: — Какво ми се чудиш! Ела и виж през прозореца!

Отишъл везирът, погледнал и не видял ни дворец, ни дявол! Изплашил се и коленичил пред султана:

— Аз и преди ти казвах, о, цар на времената, че всичко това е работа на магьосници, но ти не ми вярваше!

Усилил се гневът на царя и той викнал:

— А къде е Аля ад-Дин?

— Той е на лов! — отговорил везирът.

Султанът наредил на един от везирите си да тръгне с цялата си войска и да му доведе Аля ад-Дин окован и вързан. Емирът с войската си отишъл при него и му рекъл:

— Господарю, не се сърди, но такава е повелята на султана! Трябва да те отведа при него окован и вързан!

Слязъл Аля ад-Дин от коня си и казал:

— Прави това, което ти е наредил султанът!

Оковали го, завързали ръцете му и го довели в града. Поданиците видели на какъв е хал, разбрали, че султанът иска да му отсече главата, и им станало мъчно. Скокнали те като един, грабнали оръжие и тръгнали да видят какво иска султанът от него. А султанът, като научил за станалото, наредил на палача си да му отсече главата. Жителите на града се развълнували, затворили вратите на двореца, някои се закатерили по стените на крепостта, други започнали да трошат врати и да чупят прозорци, за да влязат и разубедят султана. Влязъл везирът при него, съобщил му какво става, и рекъл:

— Царю на времената, май че идва краят на твоето време! По-добре му прости, да не би поданиците да се нахвърлят срещу нас и да ни погубят заради него!

Пратил султанът да кажат на народа, че бил простил, наредил на палача да снеме вдигнатия меч и да му доведат Аля ад-Дин. Той дошъл, целунал земята пред него и запитал:

— Царю на времената, мисля, че ще ми съобщиш с какъв грях съм заслужил смъртта си!

— Лъжец! — креснал царят. — Нима не знаеш какъв ти е грехът? Я погледни през прозореца и ми кажи къде е дворецът!

Аля ад-Дин погледнал и не видял двореца си, а обширна празна поляна, каквато си била, преди дворецът да бъде построен. Объркал се той, смутил се, а султанът му викнал:

— Е, видя ли? Къде е дворецът ти? Къде е дъщеря ми, моето единствено чедо?

— Кълна се в главата ти, царю честити, нищо не знам! — казал Аля ад-Дин.

— Ще ти простя и ще те оставя жив, но само за да намериш дъщеря ми! Ако не ми я доведеш, и вдън земя ще те открия и ще ти отсека главата!

— Дай ми срок, царю честити! — помолил Аля ад-Дин. — Четирийсет дни ми дай и ако не ти доведа дъщерята, отсечи ми главата!

— Давам ти колкото искаш! Но не мисли, че ще избягаш! Ще те намеря, където и да си!

Тъжен и печален излязъл Аля ад-Дин от султанския диван, а жителите на града се зарадвали на спасението му…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Аля ад-Дин излязъл от града загубил надежда, като си повтарял: „Не знам какво се е случило! Къде ще намеря двореца?“ Вървял през равнината без посока, после спрял край една река. Искал да се хвърли в нея и да се удави, но после оставил делата си в ръцете на Аллах. Седнал на брега, замислил се, закършил ръце от великата мъка и както ги кършел, потъркал пръстена на ръката си. Изскочил пред него робът на пръстена и викнал:

— На твоите услуги! Искай каквото щеш!

Зарадвал се Аля ад-Дин и рекъл:

— О, роб на пръстена! Искам да ми донесеш двореца и моята жена госпожа Будур!

— Господарю! — отговорил джинът. — Ти искаш от мене неща, които не мога да направя, защото те засягат само роба на лампата!

— Щом не можеш това, вземи ме и ме отнеси в този дворец!

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал робът и начаса отнесъл момъка в двореца, който се намирал във вътрешността на Магриб.

Вече се мръквало. Зарадвал се Аля ад-Дин, като видял дома си, и се замислил как да си върне жена си Бадр Будур. Сложил глава на земята и заспал, защото вече пет-шест дни не бил спал. Когато дошло светлото утро, той станал, отишъл при потока, който течал наблизо, измил лицето си, произнесъл утринната си молитва и седнал под прозореца на Будур.

А тя постоянно плачела и не спяла по цели нощи от мъка по разлъката с мъжа си и баща си и от лошото отношение на мръсния магрибинец към нея. При нея влязла една неволница, за да я преоблече, Аллах предопределил тя да погледне през прозореца и да види Аля ад-Дин.

— Господарке, господарке! — викнала тя. — Ела и виж — господарят е под прозорците на двореца!

Скочила Будур, отворила прозореца. Аля ад-Дин вдигнал поглед и я видял. Двамата едва не хвръкнали от радост и царкинята рекла:

— Влез през тайната вратичка — онзи проклетник сега не е тук!

Неволницата отворила тайната вратичка, Будур излязла да посрещне мъжа си, двамата се прегърнали и той запитал:

— Скъпа моя, оставих в стаята си стара медна лампа! Виждала ли си я?

Въздъхнала Бадр Будур и отговорила:

— Скъпи мой, нали заради нея е всичко, което ни се случи! — и тя му разказала как била сменила старата лампа за нова, и продължила: — А след миг ние се оказахме тук. Магрибинецът ми каза, че е пренесъл двореца със силата на тази лампа! Сега, скъпи, ние сме в земите на Магриб!

— Кажи ми какво иска от тебе този проклетник! — помолил я Аля ад-Дин.

— Всеки ден той се появява по веднъж! — отговорила тя. — Съблазнява ме, иска да спя с него и да те сменя с него! Казва ми, че баща ми, султанът, ти е отсякъл главата! Каза ми още, че си бил бедняк, син на бедняк, че той бил причина за цялото ти богатство!

— А ти не знаеш ли той къде крие лампата?

— Постоянно я носи със себе си и не се разделя с нея! Понякога я вади от пазвата си и ми я показва!

Зарадвал се Аля ад-Дин и възкликнал:

— Сега ще си тръгна! Нареди на някоя от неволниците да стои до тайната портичка, за да ми отвори, когато похлопам! Ще измисля някаква хитрост против този проклетник!

Излязъл от двореца и тръгнал из равнината, видял един фелах и му казал:

— Чичо, вземи дрехата ми и ми дай твоята!

Сменили си дрехите. После купил за два дирхама омайно биле и се върнал при двореца. Неволницата му отворила, той влязъл при жена си и й рекъл:

— Искам да се покажеш пред този проклетник дружелюбна и приветлива. Засмей се и му кажи: „Ела тая нощ да вечеряме! Докога ще тъгувам сама?“ Кажи му, че искаш да си пийнеш с него! Давай му чаша след чаша, а когато изпие няколко чаши, пусни в последната това омайно биле, упой го и ме извикай!

Аля ад-Дин излязъл, а Бадр Будур извикала слугинята си, преоблякла се, украсила се, напръскала се с благовония. Магрибинецът влязъл внезапно, зарадвал й се, развеселил се, особено когато го посрещнала с весело и радостно лице. Хванала го тя за ръка, сложила го до себе си и рекла:

— Скъпи, ако искаш, ела довечера да вечеряме заедно! Докога ще тъгуваме? Изгубих надежда отново да видя Аля ад-Дин и баща си и искам ти да ми ги замениш! Никого другиго си нямам вече освен тебе! Ще ми се да донесеш и малко винце! Нека то бъде вкусно, прекрасно вино, от твоята родина! И аз имам тук вина, но ми се ще да изпробвам вашите!

Магрибинецът усетил знаците на любовта у нея, много се зарадвал и възкликнал:

— Хубавице, ще купя каквото поискаш!

А госпожа Будур, за да го измами още повече, се възпротивила:

— Че защо ще ходиш сам? Прати някой от робите си!

— Кълна се в очите ти! — възкликнал магрибинецът. — Никой освен мен не може да избере вино, достойно за тебе!

Той купил прекрасно вино, което и мечка може да събори, и се върнал при нея. Неволниците подредили трапезата и сложили вечерята. Двамата започнали да ядат и пият, неволниците им наливали, те пили дотогава, докато виното не завъртяло главата на магрибинеца. Тогава царкинята му рекла:

— Скъпи мой, в нашата страна има обичай! В края на вечерята любимата налива чаша вино на любимия си и тя е последна!

Тя напълнила чашата, пуснала в нея билето и му я подала. Магрибинецът с огромна радост я изпил до дъно, а после се заклатил и паднал с лице към земята като убит. Неволницата бързо викнала Аля ад-Дин и му отворила вратата. Той видял, че мароканецът лежи като мъртъв. Измъкнал меча и му отсякъл главата, после се обърнал към госпожа Будур:

— Излез от тук заедно с неволниците и ме остави сам!

Когато те излезли и затворили вратата след себе си, Аля ад-Дин измъкнал лампата от пазвата на магрибинеца и я потъркал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че духът от лампата се появил пред Аля ад-Дин и му казал:

— Искай каквото щеш!

— Искам да върнеш този дворец, където си беше! — разпоредил се той.

Маридът само за минута върнал двореца на старото му място. Те седнали на трапезата, яли, пили и се веселили, докато не дошло време за спане. Тогава двамата легнали в постелята, дълго се любили и заспали призори.

А султанът през цялото време плачел от мъка по дъщеря си, защото тя му била едничка, всяка сутрин гледал през прозорците и си мислел: „Ами ако?… Може би!…“ И през онова утро той станал както обикновено, погледнал навън и видял пред себе си сграда. Помислил, че погледът му се е замъглил, затъркал очите си, все гледал ли, гледал, докато се убедил, че това е дворецът на Аля ад-Дин. Яхнал коня си и се втурнал нататък. А Аля ад-Дин излязъл, посрещнал султана и го въвел при дъщеря му. Тя посрещнала баща си. Прегърнал я султанът, разплакал се, заплакала и тя, после те седнали, тя му разказала всичко, което й се било случило, и накрая рекла:

— Кълна се в живота ти, татко, че душата ми се върна едва вчера, когато зърнах възлюбления си Аля ад-Дин. Когато мъжът ми погуби магрибинеца, той каза да излезем — и аз не знам как върна двореца на старото му място!

— О, цар на времената! — рекъл Аля ад-Дин. — Аз нищо не направих, а само пъхнах ръка в пазухата на този мароканец, измъкнах от там лампата и наредих на нейния роб да ни върне в нашата страна! Ела и го виж убит в съседната стая!

Надигнал се царят, влязъл в другата стая, видял там проклетия маг и се разпоредил да се разсече тялото му на части и да бъде изгорено. После прегърнал Аля ад-Дин и рекъл:

— Прости ми, чедо, за това, което направих с тебе! Ама нали Будур ми е единствена дъщеря!

— Ти не направи срещу мене нищо, царю честити! — казал Аля ад-Дин.

Султанът наредил да се вдигне голямо тържество по случай откриването на дъщеря му, а тялото на магрибинеца изгорили и прахът му бил разпръснат по вятъра…

Разправят също обаче, че проклетият маг имал брат, също много злобен и още по-умел магьосник и вълшебник! Той започнал да гадае на пясък, за да узнае какво е станало с брат му. Видял, че е умрял, наскърбил се, погадал на пясъка отново да види от какво и къде е умрял. Узнал, че пепелта му е пръсната из китайските земи и че го е убил момък на име Аля ад-Дин. Когато разчел всичко това, той скочил на крака и не спрял, докато не стигнал до страната Китай. Влязъл в столицата на Аля ад-Дин, заселил се в един хан и започнал да измисля хитрост, с която да погуби убиеца на брат си.

Слязъл в града и стигнал до един мегдан, където хората играели шах. Там ги чул да говорят за някаква старица на име Фатима. Тя била благочестива, живеела в пустинята, идвала в града само два пъти на седмица и хората я възхвалявали и почитали. Братът на магрибинеца рекъл на човека, който говорел за нея:

— Човече, чух, че говорите за чудесата на жена на име Фатима! Къде е тя, къде живее? Аз съм чужденец, попаднах в беда и искам да отида при нея, за да я помоля да се помоли за мене!

Човекът го извел от града и му показал отдалече жилището на Фатима — а тази отшелница живеела в пещера на върха на планината. Магрибинецът му поблагодарил, изчакал да мине първата третина на нощта и Фатима да си легне, влязъл и видял, че тя лежи по гръб върху парче от стара рогозка. Хванал я за главата, измъкнал камата и я опрял в гърлото й. Фатима едва не умряла от болка и страх.

— Ако викнеш, ще те убия! — викнал й той. — Прави това, което искам! — заклел се, че косъм няма да падне от главата й, ако тя го слуша и изпълнява заръките му, после й наредил: — Дай ми дрехите си и вземи моите! — тя му дала парцалите си, кърпата за глава и покривалото за лицето, а той продължил: — Не е достатъчно! Трябва да ме намажеш с нещо и лицето ми да стане като твоето!

Фатима измъкнала от дъното на пещерата гърне, в което имало малко зехтин, взела капка и намазала с нея лицето му така, че то придобило цвета на нейното. Облякла го в своите дрехи, вързала му кърпата на главата, дала му тоягата си, окачила на шията му броеницата си, научила го как да ходи, после му подала парче от огледало и рекла:

— Виж сега лицето си! По нищо не се отличава от моето!

Погледнал се мароканецът и видял, че наистина е заприличал на Фатима. Тогава измъкнал камата, заклал старицата и я заровил в склона на планината. Поизчакал да се съмне, спуснал се в града, хората се насъбрали около него и започнали да молят благословията му, като не се съмнявали, че сред тях е Фатима. Всичко това ставало под прозорците на Бадр Будур. Запитала тя неволниците какво е станало, а те отговорили:

— Госпожо, благочестивата Фатима днес е слязла в града и хората са се събрали около нея да молят за благословията й!

Тогава царкинята се обърнала към евнуха и му рекла:

— Иди и ни доведи Фатима, за да получим и ние благословията й! Много съм чувала за чудесата й и искам да я видя!

Отишъл евнухът и й довел магрибинеца, преоблечен в дрехите на Фатима. Той влязъл при нея, тя го посрещнала с най-голямо уважение и рекла:

— О, госпожо Фатима, искам да поостанеш! Ти ще ми дадеш благословията си, а аз ще споделя с теб достойнствата си!

Това било онова, което мароканецът най-много желаел, и той й рекъл:

— Господарке, аз съм бедна жена, живея в пустинята и не ми отива в царски дворци да живея…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царкиня Бадр Будур настояла пред преоблечения магрибинец:

— О, Фатима, не отказвай на молбата ми! Ще те отведа в отделна стая и там ти ще се молиш на всевеликия Аллах!

— Щом такова е желанието ти, няма да ти се противопоставя! — рекъл магрибинецът. — Но няма да ям и да пия с вас, а ще се храня, ще пия и ще се моля в стаята си!

Проклетникът казал това, защото се боял какво ще стане с него, ако махне покривалото от лицето си и забележат брадата му.

— Добре, Фатима! — съгласила се царкинята. — Ще направим, каквото искаш! Хванала магрибинеца за ръка, въвела го в покоите си и му показала известната ни стая с решетките, изцяло изработена от скъпоценни камъни.

— Как ти се вижда дворецът ми, Фатима? — запитала тя.

— За бога, по-красив не може да бъде! — отговорил преоблеченият магрибинец. — Но уви, в него не достига само една вещ! Това е голямото яйце на птицата Рух, за да го закачиш под купола! Тази птица, господарке, е много голяма, тя може цяла камила да понесе в ноктите си и живее само в планината Каф! Майсторът, който е построил и издигнал този дворец, може да ти донесе и яйцето на птицата Рух!

Привечер Аля ад-Дин се върнал и влязъл при жена си, поздравил я, целунал я и забелязал, че не се държи както обикновено.

— Защо си така загрижена? — запитал той.

— Мислех, че дворецът ми е съвършен, а се оказва, че в него липсва яйце на птицата Рух! — отговорила тя.

— И само това ли те натъжава? — възкликнал Аля ад-Дин. — Скъпа, ще ти донеса яйцето на птицата Рух по-бързо, отколкото си мислиш! Бъди спокойна! — отишъл начаса в стаята си, взел лампата, потъркал я, джинът се появил пред него и той му наредил: — Искам да ми донесеш яйце от птицата Рух, за да го закача в кубето над покоите на жена си!

Разгневил се джинът и му викнал:

— Неблагодарнико! Не ти ли стига, че аз и всички джинове, роби на лампата, ти служат най-усърдно! Ако знаех, че ще ме помолиш такова нещо, така щях да духна към тебе и жена ти, че щяхте да се окажете между земята и небесата, и щях да се постарая да ви погубя! Но не в тебе е причината, а в онзи проклетник, брата на магрибинеца, който е в двореца ти и се преструва, че е отшелничката Фатима! Той уби Фатима и облече дрехите й, за да погуби тебе и да отмъсти за брат си!

И джинът изчезнал. Объркал се Аля ад-Дин, скочил и отишъл при жена си. Престорил се, че го боли глава, а тя му рекла:

— У нас е благочестивата Фатима! Ще я доведа, тя ще докосне главата ти с ръка и ще ти мине!

Отишла тя, довела магрибинеца, Аля ад-Дин го поздравил и му рекъл:

— Благочестива Фатима, боли ме глава, а твоите ръце могат да лекуват всяка болка!

Магрибинецът бил скрил под дрехата си кама, която и камък може да разреже като сирене. Той пристъпил към Аля ад-Дин, направил жест, че уж иска да сложи ръка на главата му, а в действителност искал да го изненада и да го убие с камата. Но Аля ад-Дин следял движенията му и когато онзи се протегнал да го мушне, сам измъкнал своята кама и го пробол. Магрибинецът паднал мъртъв, а Будур се развикала:

— Как можа да убиеш благочестивата Фатима, която твори чудеса!

— Аз убих не Фатима, а нейния убиец! — отговорил Аля ад-Дин. — Това е братът на мага магрибинец, който е дошъл, за да отмъсти за брат си! Той те е подучил да искаш от мене яйцето на Рух, с което да последва и моята, и твоята гибел! Махни покривалото от лицето му и виж: благочестивата Фатима ли е това или магрибинецът!

Будур махнала покривалото и видяла пред себе си мъж, чието лице било брадясало, и възкликнала:

— Скъпи мой, на два пъти аз те изправях пред гибел!

— Това не е беда, скъпа! Хвала на Аллаха, който ни избави от злото на тези двама магрибинци! — рекъл Аля ад-Дин.

По това време при тях дошъл султанът. Те му разказали за всичко, което им се било случило. Султанът наредил да изгорят магрибинеца, както направили с брат му, и да пръснат пепелта му по вятъра. А Аля ад-Дин живял с жена си Бадр Будур в радост и щастие, докато и при тях не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близкия откъсва…