Хиляда и една нощ (40)

Приказка на патицата за лъвчето и човека

Та ето какви работи чух насън за Човека, сина Адамов. Обаче бях вече отмаляла. Прииска ми се да хапна. Тръгнах да диря храна със замаяна глава. Накрая стигнах до една планина. Пред входа на една пещера видях малко лъвче. То много ми се зарадва и се провикна:

— Ела при мен! Как се казваш и към кои животни се числиш?

— Наричат ме патица и спадам към пернатите! — отвърнах му. — А ти какво си се заседяло тук?

— Баща ми, старият лъв, от няколко дни все повтаря да се пазя от Човека! — отговори лъвчето. — Тъкмо тази нощ видях насън образа на сина Адамов!

И лъвчето ми разказа, че е сънувало същия сън.

— Лъвче — рекох му, — дойдох при теб да те помоля да погубиш Човека, защото много се боя от него! Твоят страх удвои моя, щом и царят на животните се страхува от Човека, сина Адамов!

То стана и тръгна, аз — подире му. Стигнахме до кръстопът. Ето че се зададе прашен облак, а иззад облака — неоседлано скитащо магаре. Лъвчето го повика и то покорно дойде при него.

— О, слабоумно животно, какво е твойто потекло и какво правиш тук? — попита го лъвчето.

— Сине на животинския цар, аз съм магаре, а съм тук, защото бягам от Човека, сина Адамов!

— Нима се страхуваш, че Човекът ще те убие?

— Не от това се страхувам, а се боя да не би да ме обязди с хитрост. Защото Човекът е изобретил онова, дето се нарича самар, и може да го сложи на гърба ми заедно с юзди, които може да ги напъха в устата ми. Ще почне да ме ръчка с остена и ще ме кара да търча. Спъна ли се, ще ме прокълне, зарева ли — ще ме изругае, а остарея ли — ще ме прати при водоносците, а те ще ме впрегнат да пренасям вода от реката в мехове и делви и така — докато пукна и хвърлят леша ми на кучетата. Каква по-голяма беда?… А още призори го зърнах отдалеч! Търтих да бягам от страх, та чак дотук дойдох!

От думите на магарето тръпки ме побиха.

Докато то разговаряше с лъвчето и вече са канеше да си върви, отново се появи прашен облак и зад него се появи вран жребец със звездица на челото, с бели петна на стройните нозе. Той спря пред лъвчето. Като го видя какъв е хубавец, лъвчето му рече:

— Що за четириного си ти, о животно? Къде си се затичало в безбрежната пустиня?

— Царю на животните, аз съм кон! — отвърна жребецът. — Бягам и спасявам кожата си от Човека, сина Адамов!

Лъвчето се сащиса от думите му:

— Бива ли да се плашиш от Човека? Бог ти е дал ръст едър и разкрач широк! Можеш да го убиеш с един само къч!

— Де да можех, царски сине, да го победя! — усмихна се конят. — Какво съм аз пред Човека? Той е хитър и лукав! Спъва четините ми крака с букаи, направени от усукано палмово лико, връзва ме за висок кол, а аз оставам да стърча, без да мога да клекна или да поспя. А рече ли да ме яхне, слага на нозете ми нещо желязно, дето се нарича подкови, поставя на гърба ми онова, дето го зоват седло, и го пристяга с два колана. В устата ми слага едно желязо, наречено юзда, закрепено за нещо кожено, на което викат поводи. Щом се метне на гърба ми, улавя се за тях, смахмузва ме с шпорите в слабините, докато пуснат кръв. Не питай каква болка ми причинява! А остарея ли, той ще ме продаде на воденичаря, за да му въртя ден и нощ воденичните камъни, докато грохна съвсем. Тогава той пък ще ме продаде на месаря, който ще ме заколи, ще одере кожата ми, опашката ми ще отреже, за да я продаде на ситаря и решетаря, а мазнината ми ще разтопи!

Лъвчето се разгневи, разлюти се и му рече:

— Кога за последен път видя Човека?

— Днес по пладне — отвърна конят. — Вече е по петите ми!

Отново се вдигна облак прах и зад него се показа пощръкляла от страх камила. Лъвчето я помисли за Човека, рече да скочи връз нея, но аз му казах:

— Царски сине, туй не е Човекът, а камила! Сигурно и тя бяга от Човека!

Камилата се изправи пред него, а то я попита:

— Какво те води насам?

— Бягам от Човека, сина Адамов!

— Я се виж колко си едра и снажна! Защо тогава се страхуваш от Човека? Та нали с един ритник можеш да го убиеш?

— На Човека нищо не може да се опре, царски сине. Само смъртта го надвива. Пробива той носа ми с халка, връзва халката с въже и ме поверява на най-малкото от децата си, а то ме повежда с въжето, макар да съм голяма-преголяма. На всичкото отгоре слага на гърба ми най-тежки товари и поема на път за далечни пазари. А щом остарея и стана негодна за работа, ще ме продаде на месаря, да ме заколи, а той ще продаде кожата ми на табакчиите, а месото — на ханджиите.

— Кога за последен път го видя? — попита лъвчето.

— Избягах по залез-слънце! Сигурна съм, че ще хукне по петите ми!

— Постой, камило! Аз ей сегичка ще разкъсам Човека, ще схрускам кокалите му и ще му изпия кръвчицата!

— Страх ме е за тебе, царски сине! Хитър е Човекът! — и тя подкрепи думите си със следните стихове:

Над някое племе връхлетят ли бедите,

едно му остава — да си плюе на петите!

Пак се надигна прашен облак и иззад него се подаде нисичък белобрад старец. Преметнал бе през рамо кошница с дърводелски сечива, а на главата си носеше осем дъски и една греда. Повел беше и дребните си дечица. Лъвчето се упъти да го пресрещне, а Човекът заговори с меден глас:

— Царю всемогъщи, силни, вездесъщи! Аллах да направи вечерта ти щастлива, да те възнагради справедливо, смелостта ти да удвои, силата ти да утрои! Спаси ме, моля, от тежката беда и от злото, което ме сполетя!

— Добре! — рече лъвчето. — Но ми кажи какво зло те е подгонило и що за божа твар си ти?

— Царю на животните — заговори дърводелецът, — аз съм прост дърводелец, а злото ми иде от Човека, сина Адамов. Утре заран той ще бъде тук.

Ликът на лъвчето помръкна и то се провикна:

— Кълна се в Аллаха, няма да се върна при баща си, докато не сторя каквото съм намислил. Виждам те, че едва-едва креташ. Няма да те оставя в беда — ти не можеш да се мериш по сила с дивите животни! Накъде си се упътил!

— Отивам при везира на баща ти — леопарда. Щом той разбра, че Човекът се е появил по тези земи, много се уплаши и начаса ми изпроводи вестоносец. Иска да му вдигна къща, та да се крие от враговете си и никакъв човек да не може да го достигне. Взех тези дъски и тръгнах да го диря!

— От тези дъски ще вдигнеш къща първо на мен, а после на леопарда! — изръмжа лъвчето. — Като я завършиш, върви при леопарда и направи каквото ти заповяда.

— Царю на животните, трябва да направя къщата на леопарда! — рече дърводелецът. — Тогава чак ще мога да ти вдигна къща, която да те пази от неприятели!

Но лъвчето си знаеше своето:

— Няма да те пусна да мръднеш от тук, докато не ми направиш къща от ей тия дъски!

После се наежи, скочи върху дърводелеца, перна го с лапа, кошницата отхвръкна от рамото му, а той падна на земята. Тогава дърводелецът взе дъските и скова къщурка — толкова тясна, че лъвчето едва да може да се побере в нея. Остави отвор за врата с капак. След това надупчи капака, пъхна във всяка дупчица по един остър гвоздей и каза:

— Влез вътре ей тук, за да видя дали ти е по мярка. И се посвий малко!

Лъвчето влезе, но опашката му остана да стърчи навън. Рече да се върне назад, но дърводелецът го спря:

— Я да видя дали и опашката ще влезе! — и сви на кравай опашката му и я пъхна в сандъка. Сетне бързо запуши отвора с капака и го закова с гвоздеите.

— Дърводелецо, що за тясна къща си ми сковал? Пусни ме да изляза! — зарева лъвчето.

— Късно е вече! — отвърна дърводелецът. — Жив няма да се измъкнеш от тук. Съдбата зла ти се присмя, а предпазливостта не ти помогна.

Едва тогава, сестрице, лъвчето разбра, че си има работа с Човека, сина Адамов. Аз се уплаших, дръпнах се настрана и зачаках да видя какво ще стане после. И какво, мислиш, видях, сестрице? Дърводелецът изкопа наблизо трап, хвърли сандъка в него, покри го с дърва и го изгори.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че паунката останала поразена и рекла:

— Сестрице, недей да се боиш от синовете Адамови! Тук сме на остров посред морето! Човекът не може да доплува до нас! Засели се тук! Щом нещо ни е писано, то ни е орисано! Ако трябва да умрем, не можем да се отървем! Никой не си е отишъл от този свят, преди да си е изял земната храна и преди да си е изживял броените дни!

— Така е, не можеш да избягаш от съдбата, реши ли да похлопа на вратата! — отвърнала патицата.

Заживели на едно място, хранели се заедно. Така продължило, докато край острова минал кораб. Хвърлил котва, хората слезли на сушата и се пръснали из острова. Видели паунката и патицата. Втурнали се да ги гонят. Паунката изхвърчала в небесата. Останала само обезумялата от страх патица. Хората я уловили, а тя се провикнала:

— Какво от туй, че бях предпазлива? Тъй и не се спасих от ударите на съдбата.

— Сега твърдо знам — си казала паунката, — че онова, което погуби патицата, бе, че тя не възхваляваше Аллах. Всичко, което е създал Аллах, е достойно за възхвала и не бива да забравяме това дори за миг! Хвала на царя на верите, който притежава могъщество и власт!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *