Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Мааруф обущаря

Разказват също, царю честити, че в град Кайро живял обущар, който кърпел стари обувки. Той се казвал Мааруф. Имал си жена на име Фатима, но я наричал Айра, защото била зла, малко се притеснявала и много приказвала. Тя управлявала мъжа си. Всеки ден по хиляда пъти го кълняла и ругаела. А той бил беден. Спечелел ли нещо отгоре — на нея го давал, но спечелел ли малко, тя си отмъщавала през нощта, като не му давала да докосне тялото й и превръщала вечерите му в кошмар. За такива като нея поетът е казал:

Колко нощи прекарах с жена си —

                все нещастия идваха нови!

Що ли още първия път не донесох,

                като легнах до нея — отрова!

Веднъж тя му рекла:

— Ей, Мааруф! Искам тази нощ да ми донесеш кунафа, полята с пчелен мед!

— До довечера ще ти я донеса! — рекъл Мааруф. — За бога, днес още нямам пари, но все някак ще я оправим!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че жената на Мааруф рекла:

— Хич не ме е еня имаш ли пари! Искам кунафа с пчелен мед, и толкоз! Върнеш ли се без кунафа, нощта ще ти се стори подобна на щастието, което спечели, когато се ожени за мене!

Излязъл си той от къщи, а мъката тежала в душата му. Отворил работилницата си и промълвил:

— Моля ти се, боже, дай ми поне толкова печалба, колкото струва тази проклета кунафа, за да ме отървеш от злобата на проклетата ми жена през нощта!

До пладне никой не му донесъл работа. Дострашало го още повече от жена му, затворил дюкяна и мислите му се объркали, разтревожил се, че нямал пари дори за хляб. Застанал пред дюкяна на сладкарина, очите му се налели със сълзи. Видял го сладкарят и запитал:

— Ей, майсторе! Какво ти е, та плачеш? — разказал му Мааруф за станалото, а сладкарят се засмял: — Не бой се! Колко ратла искаш?

— Ами пет ратла… — отговорил обущарят.

Отмерил му сладкарят пет ратла кунафа и рекъл:

— С масло е, но нямам пчелен мед! Имам петмез от тръстика — по-сладък е и от мед! Хич няма да е зле и с петмез!

Засрамил се Мааруф — все пак му давали нещо като заем, и измърморил:

— Ами давай я с петмез тогава!

Изпекъл му сладкарят кунафата с масло, натопил я в петмез и тя станала дар за царе!

— Искаш ли още хляб и сирене? — запитал сладкарят.

— Ами искам… — измърморил смутен Мааруф.

Дал му той четири питки, буца сирене за един полусребърник, а кунафата струвала още десет полусребърника. Рекъл му:

— Обущарю, ще запиша в сметката ти петнайсет полусребърника! Иди при жена си, зарадвай я! Два-три дни ще те изчакам — все Аллах ще ти прати печалба! Само не се притеснявай пред жена си!

Взел Мааруф кунафата, хляба и сиренето и си тръгнал с бодър дух, като си казвал: „Хвала на Аллаха за това, което ми даде!“ Влязъл при жена си и тя го запитала:

— Донесе ли ми кунафа?

— Да! — отговорил той и поставил кунафата пред нея.

Тя я погледнала, видяла, че е с петмез, и викнала:

— Не ти ли казах да ми я донесеш с пчелен мед? Винаги ми правиш напротив! Ти си я поръчал с петмез!

Извинил й се той и рекъл:

— Ама аз я взех с отсрочка в плащането!

— Глупости! — креснала тя. — Аз я ям само с пчелен мед! — ударила го през лицето с кунафата и завикала: — Отивай, нещастнико, донеси ми друга! — блъснала го по челюстите, счупила му един зъб, кръв потекла по гърдите му. В силен гняв той я бутнал лекичко по главата, но тя го сграбчила за брадата и завикала: — Помощ, мюсюлмани!

Влезли съседите, откъснали ръката й от брадата му, започнали да я корят, викнали й:

— Абе ние винаги ядем кунафа с петмез! Не те ли е срам!

Помирили ги, но когато си заминали, тя се заклела, че няма да хапне ни хапка от кунафата. А него вече глад го морял и си помислил: „Ти се закле да не ядеш, ама аз пък ще ям!“ Започнал да яде. А тя рекла:

— Ако е пожелал Аллах, отровна да е трапезата ти и да разкъса големия ти корем!

— Нищо няма да ми стане! — разсмял се той. — Ти се закле, че няма да хапнеш от тази кунафа! Аллах е щедър! Ако пък той е пожелал утре вечер да ти донеса кунафа с мед, ще си я изядеш сама!

Така започнал да я подкача, тя го ругала до сутринта, а накрая запретнала ръкави и силно го плеснала.

— Чакай де! — викнал той. — Друга ще ти донеса!

Отишъл в джамията, помолил се, отишъл в работилницата, отворил я, приседнал, но не успял да се огледа, когато се появили двама стражи на кадията.

— Стани да поговориш с кадията! — рекли те. — Жена ти му се оплака, че си бил такъв и онакъв!…

Надигнал се Мааруф и рекъл:

— Всевишният Аллах да я накаже!

Тръгнал с тях. Влязъл при кадията. Видял там жена си със скръстени ръце, шията й била зацапана с кръв, плаче и бърше сълзите си.

— Човече! — викнал кадията. — Как може да биеш тази жена, да й счупиш ръката, да й изкъртиш зъба и въобще да вършиш такива поразии?

— Ако я бях ударил, ако й бях откъртил зъб — съди както намериш за добре! — казал човекът. — Но историята е такава и такава и съседите едва ни помириха! — разказал му всичко от начало до край.

Кадията бил добър човек, извадил четвърт динар и му рекъл:

— Човече, приготви й кунафа с пчелен мед и се помирете!

— Дай го на нея! — рекъл обущарят.

Жената взела парите, двамата обявили помирението си и кадията рекъл:

— А ти, жено, се подчинявай на мъжа си! Ти пък, човече, отнасяй се добре с нея!

Двамата излезли помирени, но жената тръгнала по една улица, а мъжът — по друга, която водела към дюкяна му. Седнал си, но ето че при него пак дошли стражите и рекли:

— Дай сега нещо за услугата!

— Но кадията не взе нищо от мене, дори ми даде четвърт динар! — задърпал се обущарят.

— Нас не ни е еня дали кадията е взел от тебе, или ти е дал! — викнали те. — Ако не ни дадеш нищо за услугата, ще си го вземем насила!

Те го повлекли по пазара. Тогава той продал инструментите си и им дал половин динар. Оставили го на мира. Подпрял той лицето си с ръце и се замислил какво да прави, защото вече нямал инструменти, с които да работи. И както си седял, появили се двама души със зли лица и викнали:

— Ставай, човече, да говориш с кадията! Жена ти му се оплака!

— Но ние с нея вече се помирихме! — възразил той.

— Ние идваме от друг кадия! Жена ти се оплака на нашия кадия!

Тръгнал той с надежда да й търси сметка и щом я зърнал, рекъл й:

— Нали се помирихме, жено законна!

— Никакво помиряване не е имало! — викнала тя.

— Щом сте се помирили — какво ми се оплакваш още? — обърнал се кадията към нея.

— Той ме удари и след помирението! — възразила тя.

— Помирете се пак! — наредил кадията. — Ти повече не я удряй, а тя вече ще те слуша! — те се помирили и кадията наредил: — А сега плати на стражите за службата им!

Дал той по нещо на стражите, върнал се в работилницата си, отворил я и седнал. Бил като пиян от мъка. И както си седял, при него влязъл мъж, който му викнал:

— Ставай, Мааруф, спасявай се! Жена ти се е оплакала при Високата порта и при тебе идва най-главният страж!

Скочил Мааруф, заключил дюкяна и се измъкнал към портата Наср. От калъпите и инструментите му били останали само пет полусребърника. Купил за четири хляб и за половин — сирене и избягал. Било по пладне, но посред зима. Измъкнал се от града, но го плиснал дъжд като из ведро — сухо място не останало по него. Съзрял полуразрушена сграда, до нея — изоставен хамбар без врата. Вмъкнал се вътре, докато попремине дъждът. Дрехите му били вир-вода. Сълзи потекли по бузите му и той започнал да се вайка:

— Къде де избягам? Моля те, боже, прати ми някой, който да ме отведе в някоя далечна страна, ама проклетата ми жена да не знае пътя за натам!

И както си плачел, стената пред него се отворила, от там излязъл огромен мъж — от образа на такива всички треперят — и рекъл:

— Човече, ти защо ме събуждаш през нощта? Живея от сто години на това място, но нито веднъж не съм виждал някой да реве с глас като тебе! Ще изпълня каквото поискаш! Сърцето ми се изпълни с жалост към тебе!

— Кой си ти и какъв си? — запитал човекът.

— Аз съм създателят на това място! — отвърнал джинът.

Обущарят му разказал всичко, което му се било случило, и великанът предложил: — Искаш ли да те отведа в страна, до която жена ти няма да може да стигне? Качвай се на гърба ми!

Възседнал го Мааруф. Великанът го понесъл на гърба си и полетял, от където изгрява слънцето до където залязва. Снел го на върха на висока планина…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че великанът заговорил на Мааруф:

— Слез от тази планина, човече! Ще видиш пред себе си град! Влез в него! Жена ти не знае пътя дотук и никога няма да те стигне!

Оставил го и си тръгнал. Стреснат и объркан, Мааруф стоял на планината, а когато изгряло слънцето, си рекъл: „Я да сляза до града! Колкото и да стоя тук, полза няма!“ Слязъл от планината. Видял град с високи стени, укрепени дворци и изографисани сгради. Влязъл през портата, тръгнал към пазара. Загледали се жителите на града в него, чудели се на облеклото му, което не приличало на тяхното. Един го заговорил:

— Ти чужденец ли си, човече? От коя страна си?

— От прещастливия град Кайро!

— От дълго време ли си го напуснал?

— От вчера по пладне!

Разсмял се човекът, викнал:

— Ей, хора, елате и вижте тоя, чуйте го какво говори! Той твърди, че е от Кайро и е излязъл от там вчера по пладне!

Разсмели се хората, заговорили:

— Човече, да не си луд! Как може да твърдиш, че си напуснал Кайро вчера по пладне и си дошъл чак дотук? Не знаеш ли, че между нашия град и Кайро има цяла година път?

— Ако има някой луд тук, това сте вие! — възразил Мааруф. — Ето, това е хлябът от Кайро — той още не е изсъхнал!

Показал им хляба със себе си. Те го заразглеждали, чудели му се, защото не приличал на хляба в страната им, заговорили:

— Ама това наистина е хляб от Кайро! Ето, вижте го!

Така Мааруф станал известен в града. Някои му вярвали, други му се присмивали. Но ето че се появил някакъв търговец на муле, зад него вървели двама роби. Той разделил тълпата да мине и викнал:

— Хора! Не ви ли е срам да се нахвърляте така върху нещастния човек? Какво толкова имате да делите с него? — така ги ругал, докато изгонил всичките. После се обърнал към Мааруф: — Ела, братко! Не се бой от тези безсрамници!

Повел го със себе си, стигнали до широк, богато украсен дом. Там го сложил да седне на царски стол. Наредил нещо на слугите, те отворили ракла и извадили от нея дреха, каквато носят само сановници и търговци. Облекли го в нея и Мааруф заприличал на същински предводител на търговците. Разпънали пред него софра с най-вкусни ястия. Двамата яли, пили, а после търговецът запитал:

— Как се казваш, братко?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Мааруф отговорил на въпроса на търговеца:

— Казвам се Мааруф, обущар съм — поправям стари обувки!

— От коя страна си?

— От Кайро!

— А от коя махала?

— Че ти познаваш ли Кайро? — зачудил се Мааруф.

— И аз съм от Кайро! — отговорил търговецът.

— Аз живеех на улица „Хамр“!

— А кого познаваш на улица „Хамр“?

— Еди-кой си… И еди-кой си…

Споменал му имената на много хора и търговецът запитал:

— А познаваш ли продавача на благовония шейх Ахмад Аттар?

— Съседи сме, стена до стена!

— Колко синове има?

— Трима: Мустафа, Мохамед и Али!

— И какво направи Аллах със синовете му?

— Мустафа е добър човек, изучи се и стана учител! Мохамед продава благовония, след като се ожени, отвори дюкян до бащиния си и му се роди син на име Хасан! Али беше мой другар! Като деца играехме заедно. Преобличахме се като християни, влизахме в църквата, крадяхме християнските книги, продавахме ги, а с парите си купувахме това-онова! Веднъж ни видяха християните, хванаха ни и се оплакаха на баща му: „Ако не забраниш на сина си да ни се меси в работите, ще се оплачем на царя!“ Ахмад Аттар удари шамар на сина си. Заради това Али избяга! Вече двайсет години го няма, от него ни вест, ни кост!

Тогава търговецът възкликнал:

— Аз съм Али, синът на Ахмад Аттар, а ти си моят приятел Мааруф! — двамата се прегърнали и Али запитал: — Кажи ми, Мааруф, защо си дошъл от Кайро?

Разказал му Мааруф за случилото се с него, а после запитал:

— А ти как и защо се оказа тук?

— Надви ме лекомислието още от малък! — отговорил Али. — Оттогава бродя от страна в страна, от град в град, докато стигнах до този град, който се казва Ихтиан ал-Хутан. Хората му са щедри и състрадателни, помагат на бедния, дават му заеми и вярват във всяка негова дума. Аз им рекох: „Търговец съм! Изпреварих кервана и търся място, където да стоваря стоката си!“ Повярваха ми, отделиха ми място и аз запитах: „Може ли да ми заемете хиляда динара, докато дойде стоката ми!“ Дадоха ми! Отидох на пазара, видях някаква стока, купих малко от нея, на втория ден я продадох и спечелих петдесет динара! После купих друга. Сприятелих се с хората, завъртях алъш-вериш, умножиха се парите ми. Един умен мъж е казал: „Свят голям, злините и хитрините са разни!“ В страна, където никой не те познава, можеш да правиш каквото си искаш! Ако кажеш на някой: „Аз съм обущар, бедняк съм, вчера оставих Кайро!“, никой няма да ти повярва. Ако ли пък кажеш: „Докара ме ифрит!“, те ще те отбягват, ще си казват: „Този е ифритясал, който го доближи — лошо го чака!“ И тая лоша мълва ще засегне не само тебе, но и мене, защото знаят, че и аз съм от Кайро!

— И какво трябва да правя? — запитал Мааруф.

— Ще те науча! — отвърнал търговецът. — Ако всевишният Аллах е пожелал, утре ще ти дам хиляда динара, муле, което да яздиш, и роб, който да върви пред тебе. Аз пък ще седя между търговците и щом те видя, ще стана, ще те поздравя и ще ти целуна ръка — така ще те издигна в очите им! Ще те попитам за някаква стока: „Донесе ли от еди-какво си?“ Ти ми отговаряй: „Много!“, и още повече ще се въздигнеш пред тях! После ще кажа: „Намерете дюкян за стоката му!“ Ще те опиша като човек богат и щедър! А дойде ли при тебе просяк — ти му дай нещо! Така тукашните ще повярват на думите ми, ще те оценят като човек велик и щедър, ще те обикнат! После ще устроя пир с всички търговци в твоя чест — да се опознаете! Няма да мине и месец и ще имаш много пари!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на сутринта Али дал на Мааруф хиляда динара, облякъл го в хубави дрехи, качил го на муле, дал му един роб и казал:

— Нека съвестта ти е чиста: ти си ми другар и аз съм длъжен да ти окажа почит! Не си мисли за лоши неща, забрави какво ти е сторила жена ти, и не я споменавай!

Яхнал Мааруф мулето, робът тръгнал пред него, стигнали до портата на пазара. Всички търговци били насядали там, Али бил между тях. Щом го видял, той скочил, затичал се към него и рекъл:

— Добър ти ден, търговецо Мааруф, стопанин на богатства и раздаващ благодеяния! — целунал му ръка пред търговците и казал: — Братя! Представям ви търговеца Мааруф!

Всички го поздравили, Мааруф се въздигнал в очите им. Али му помогнал да слезе от мулето. Представял му ги един по един, като не преставал да го възхвалява.

— Той търговец ли е? — запитали го търговците.

— Не само това, но и повече! Неговите богатства са прочути навред сред търговците в Кайро! Има си съдружници в Индия, Синд и Йемен! Не за търговия е дошъл той в този град! Единствената му цел е да разглежда чужди страни. Няма нужда да броди из чужбина за пари, защото си има достатъчно злато, което огън не го гори! Аз ще бъда един от неговите слуги!

Така той продължавал да хвали Мааруф, един на друг те предавали хвалбите му, после се насъбрали около обущаря, започнали да го черпят. При него дошъл и началникът на пристана и го поздравил. И ето че Али го заразпитвал:

— Господарю, а дали носиш някое парче от еди-кой си плат?

— Много! — отговорил Мааруф.

А същия ден имало изложение на най-фините платове и Али го бил научил как се казват скъпите и как — евтините тъкани.

— Господине, а жълто сукно носиш ли? — запитал един търговец.

— Много! — отговорил Мааруф.

— А червено като кръв на газела?

— Много!

За каквото и да го запитали, той все казвал „Много“!

Ето че и някакъв просяк се развъртял между търговците. Един му дал един полусребърник, друг — един джадид. Но когато дошъл до Мааруф, той награбил шепа злато и му я подал. Просякът го възхвалил и си тръгнал, а търговците си рекли:

— Ама това са царски подаяния! Той даде на тоя просяк шепа злато, без да го брои! Ако не бе от най-големите богаташи, надали щеше да е толкова щедър!

След малко се появила някаква бедна женица. Той пак награбил шепа злато и й го подал. Вестта за него се пръснала между бедняците, те се завървили един след друг и той раздавал с шепи златото. Но ето че хилядата динара се свършили. Тогава той плеснал шепа в шепа и възкликнал:

— Доста хора в този град са бедни и нещастни! Ако знаех, че е така, щях да взема и други неща да им ги раздам! Боя се, че гурбетът ми ще се поудължи, защото нямам навик да връщам просяк с празни ръце! Ако дойде някой бедняк — какво ще му кажа?

— Кажи му, че Аллах ще му даде! — казал предводителят.

— Не, не такъв ми е обичаят! Сега ми стана мъчно! Смятах да преживея с тези хиляда динара, докато дойде керванът ми!

— Ти за това не се бой! — рекъл предводителят, извадил хиляда динара и му ги подал.

Започнал той пак да раздава пари на всеки бедняк, който минел, и така продължил, докато от минарето не призовали за обедна молитва. Всички влезли в джамията и се помолили, а той хвърлил остатъка от хилядата динара над главите на молещите се. Зачудили се търговците на огромната му щедрост. Тогава той се обърнал към друг търговец, взел и от него хиляда динара назаем. А Али го гледал какво прави, и не смеел дума да обели. Това продължило, докато от минарето не призовали за следобедна молитва. Той влязъл пак в джамията, помолил се и се простил с останалите си пари. Когато портите на пазара се затворили, той бил вече взел назаем пет хиляди динара, които раздал на хората. А на всеки, от когото вземал, казвал му.

— Когато дойде стоката ми, ако искаш — ще ти ги върна в злато, пък ако искаш — в платове!

На другия ден излязъл по пазара, завъртял се около търговците, взел пари от тях и ги раздал на бедните. Това продължило двайсет дни и за това време той задлъжнял повече от шейсет хиляди динара! Нито стока идвала, нито нищо! Загрижили се хората за парите си, заговорили:

— Абе не дойде керванът на Мааруф! Докога той ще ни взема парите и ще ги раздава на бедняците?

— Я да поговорим със земляка му Али! — предложил един от тях, всички отишли при Али и запитали:

— Абе, Али, май керванът на Мааруф не пристигна, а?

— Почакайте, непременно ще дойде! — отвърнал Али, а когато останал насаме с Мааруф, му казал: — Слушай, какво правиш? Аз да изпечеш хляба ли ти казах, или да го изгориш? Хората ги хвана грижа за парите им! Взел си назаем шейсет хиляди динара и си ги раздал на бедните! Откъде ще върнеш заемите? Нито купуваш, нито продаваш?

— Какво толкова е станало? — запитал Мааруф. — Какво са шейсет хиляди динара? Щом дойде керванът, ще им ги върна! Ако щат в платове, ако ли не — в злато и сребро!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговецът Али възкликнал:

— Велик е Аллах! Нима имаш някакъв керван?

— Много! — отговорил Мааруф.

— Аллах да накаже и тебе, и нахалството ти! Затова ли те научих на тази приказка — да я казваш на мене! Сега ще разкажа на хората кой си!

— Ти върви и много не приказвай! — смръщил вежди Мааруф. — Нима съм беден? В кервана ми има толкова много неща!

Разгневил се Али и креснал:

— Нехранимайко! Как смееш да ме лъжеш без срам!

— Прави само това, до което ти стига ръката! — рекъл Мааруф. — Така или иначе, те трябва да почакат, докато дойде керванът ми, и тогава ще си вземат всичко с излишък!

Оставил го Али и си тръгнал, като си мислел: „Преди аз му благодарих пред хората! Ако сега взема да го ругая, ще бъда лъжец! Ще стане като онзи, за когото е казано: «Който и благодари, и ругае — два пъти лъже!»“ А търговците дошли при него и рекли:

— Ти говори ли с него, Али?

— Хора! — отвърнал им той. — Срам ме е от него! Нали и аз съм му дал хиляда динара — как да го заговоря? Ама и вие, като му давахте — съветвахте ли се с мене? Сами си търсете парите! Ако ли не — оплачете се на царя! Кажете му, че Мааруф е измамник — пък дано той ви отърве от него!

Отишли търговците при царя и му рекли:

— Царю честити! Дошли сме по такъв и такъв въпрос, искаме да се оплачем от еди-кой си човек! Той прави това и това! Ако бе някой скъперник, нямаше да си позволи да граби златото и да го раздава на бедняците! Но ако наистина е богат и честен — това ще си проличи, щом дойде керванът му! Винаги когато му споменем за някакъв плат, той казва: „Имам много от него!“ Времето минава, а от кервана му — ни вест, ни кост! Дължи ни вече шейсет хиляди динара и всичките ги е раздал на бедните! — и започнали да благодарят за щедростта на царя и да го възхваляват.

А този цар бил много алчен. Щом чул за щедростта на Мааруф, алчността го налегнала и той казал на везира си:

— Този търговец трябва да има ужасно много имане, щом е чак пък толкова щедър! Сигурно керванът му скоро ще пристигне! Тогава търговците ще се съберат около него и той ще пръсне всичко по тях! А аз имам по-голямо право над тези пари! Ще ми се да се сприятеля с него. Ще го оженя за дъщеря си и неговите пари ще се прибавят към моите!

— Царю честити! — рекъл везирът. — Аз пък мисля, че той е измамник! А измамникът разрушава огнището на алчния!

— Везире! — възразил царят. — Аз пък ще го изпитам, за да разбера дали е измамник или честен, дали е богат, или лъже!

— А как ще го питаш? — запитал везирът.

— Имам аз един скъпоценен камък! Ще пратя да извикат този Мааруф. Ще му подам камъка. Ако го познае какъв е и каква е цената му — значи е богат! Ако пък не го познае — значи е мошеник и начаса ще го погубя!

* * *

Но ето вече утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят изпратил да извикат Мааруф, сложил го до себе си и запитал:

— Ти ли си Мааруф?

— Да! — отговорил той.

— Търговците твърдят, че си им взел шейсет хиляди динара!

— Така е!

— А защо не им върнеш парите?

— Нека дойде керванът ми — тогава ще им ги върна двойно! Ако искат в злато, ако искат в сребро, ако искат в стока! Комуто дължа хиляда, ще му дам две! Имам много стока!

— Търговецо! — протегнал ръка със скъпоценния камък царят. — Вземи това и кажи какво е и колко струва!

Камъкът бил колкото лешник, царят го бил купил за хиляда динара и се гордеел с него. Взел го Мааруф в ръка, подхвърлил го със съмнение и насмешка и го счупил, защото такъв камък е нежен и не понася удари.

— Ти защо счупи камъка? — викнал царят.

Засмял се Мааруф и отговорил:

— Че що за скъпоценност е това, царю честити? Един скъпоценен камък струва седемдесет хиляди динара! И не е ли поне колко орех — той не привлича окото ми! Как може да си цар и да наричаш това скъпоценен камък! Това е камъче, то струва, има-няма, хиляда динара! Но нека ти е простено — в тази страна сте бедняци и нямате наистина скъпи неща!

— А ти имаш ли такива скъпоценности, търговецо? — запитал царят.

— Много! — отговорил Мааруф.

Набъбнала още повече царската алчност и той запитал:

— А ще ми дадеш ли някой наистина скъпоценен камък?

— Ще дойде керванът ми — много ще ти дам! — отвърнал Мааруф. — Колкото искаш! Имам толкова, че без пари ще ти дам!

Зарадвал се царят и викнал на търговците:

— Вървете си по пътя и чакайте, докато дойде керванът — после елате и си вземете парите от мене! — след това повикал везира си и му наредил: — Бъди любезен с Мааруф! Заговори го, спомени му и за дъщеря ми, пък дано той да я поиска за жена! Тогава и ние ще станем богати!

— Царю честити! — възразил везирът. — Този човек не ми харесва! Откажи се, да не изгубиш дъщеря си за едното нищо!

Този везир преди бил молил царя да го ожени за дъщеря си. Бащата бил съгласен, ала девойката не склонила. Сега царят викнал:

— Предател такъв, ти не ми желаеш доброто, защото преди поиска дъщеря ми, а тя не пожела да се омъжи за тебе! Какво искаш? Да остане стара мома ли? Че да я вземеш в края на краищата пак ти? Как може човек да бъде измамник, щом позна цената на онзи камък и го строши, защото не му хареса! Когато влезе при дъщеря ми и види хубостта й, ще я обикне и ще я обсипе с богатства и драгоценности! А ти искаш да лишиш и мене, и щерка ми от това имане!

Везирът се изплашил от царския гняв и си казал: „Най-приятната миризма на кучето е кравешкото лайно!“ После отишъл при Мааруф:

— Негово величество царят те обикна! А той има хубава дъщеря, прелестна девойка! Иска да те ожени за нея! Какво ще кажеш?

— Добре, но нека изчака да дойде керванът ми! — съгласил се Мааруф. — Откупът за царски дъщери е голям! Непременно трябва да платя за нея поне пет хиляди кесии! Имам още нужда от хиляда кесии да ги раздам на бедните през първата ми брачна нощ! Хиляда кесии ще раздам на онези, които ще бъдат с мене в сватбеното шествие, за хиляда кесии трябва да се приготвят и гозби за войниците и всички останали! Имам нужда от сто скъпоценни камъка, които да подаря на царицата след първата ми брачна нощ, и още сто да раздам на неволници и слугини! Освен това трябва да облека сто оголели бедняци и да раздавам още и още милостиня! Всичко това може да стане чак след пристигането на кервана ми!

Върнал се везирът при царя и предал думите му. Царят плеснал с ръце и възкликнал:

— И след всички тези думи — пак ли ще го наречеш измамник?

— Да, царю, сигурен съм, че лъже! — отсякъл везирът.

Разгневил се царят, наругал го, викнал му:

— Или ще се откажеш от тая мисъл, или ще те погубя! Върни се и ми го доведи — аз съм го избрал!

Върнал се везирът при Мааруф и му казал:

— Ела да си поговорите с царя!

Обущарят се явил при царя, който му рекъл:

— Не се извинявай по този начин! Хазната ми е пълна! Вземи ключовете й у себе си и харчи, колкото сметнеш за добре, обличай бедняците! Пък щом дойде керванът — прави каквото щеш, избирай дарове на жена си! Ще изчакам откупа, докато дойде керванът!

После наредил на шейх ул-исляма да обяви брака на Мааруф с дъщеря му и така царската щерка се омъжила за него. Започнали да подготвят веселбите. Царят наредил да украсят града, да ударят барабаните. Приготвили най-различни ястия. Търговецът Мааруф седял върху висок подиум, пред него се събрали танцувачки, фокусници, музиканти, а той заповядвал на хазнадаря:

— Давай злато и сребро!

И раздавал на всеки артист по шепа, дарявал бедни и нещастни, обличал оголели. Весела сватба се вдигнала, а хазнадарят не успявал да носи пари. Сърцето на везира без малко не се спукало от гняв, но не смеел нито дума да обели. Търговецът Али се чудел как може да се пръскат толкова пари, и прошушнал на Мааруф:

— Мааруф, ти си невъзможен нахалник! Не ти ли стига, че прахоса парите на търговците, ами се залови и с парите на царя!

— Ти не се меси! — рекъл Мааруф. — Щом пристигне керванът, ще върна на царя всичко похарчено!

Хвърлял той парите и си мислел: „Бог да ни пази, каквото ще става — да става, от съдбата си не можем да избягаме!“

Веселбата продължила четирийсет дни. На четирийсет и първия ден устроили тържествено шествие на невестата. Когато я довели при Мааруф, той започнал да пръска пари над главите на хората. Славна сватба била, а обущарят все хвърлял ли, хвърлял пари. Въвели го при царкинята, той седнал върху ложето, плеснал с ръце и застанал тъжен.

— Жив и здрав да си, господарю, но защо си замислен? — запитала го тя.

— Как да не съм замислен, когато баща ти така обърка работите, че сега сякаш жъна зелена нива! — отговорил той.

— Кажи ми какво направи баща ми с тебе! — настояла тя.

— Въведе ме при тебе, преди да е дошъл керванът ми! Исках да раздам поне сто скъпоценни камъка на неволниците ти, та да се радват. Това е обичай, за да се възвиси името ти!

— Не мисли за това! — рекла тя. — Мен това не ме засяга! Нима ще ме оставиш и аз да чакам кервана ти? А скъпоценните камъни — каквото си мислил да правиш с тях, ще го направиш, когато пристигнат стоките ти!

Тя се разсъблякла. Той седнал на постелята, посегнал да я погали, двамата се посборичкали, той хванал коленете й, тя седнала в скута му, засмукала с устни устните му — че в такъв миг човек забравя и баща, и майка. Той я притиснал към гърдите си, долепил я до себе си и наборил с устни устните й — сякаш мед капела от устата й, пъхнал ръка под дясната й мишница — а телата им страстно желаели да се съединят. Погалил я по високите гърди, плъзнал с ръка между бедрата й, разтворил ги, насочил топа си, изохкал дълбоко, поставил снаряда, запалил фитила, влязъл през иглена дупка в къщата, лумнал огън и къщата рухнала с четирите си колони, защото се стигнало дотам, където човек за нищо и не пита. Викнала високо царската дъщеря — че и без такъв вик не може! Търговецът Мааруф отнел така моминството й и тази нощ останала незабравима и за двамата.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на следващия ден Мааруф влязъл в хамама, изкъпал се, облякъл царски одежди и влязъл в царския диван. Всички му станали на крака, благословили го, а той седнал до царя и запитал:

— Къде е хазнадарят?

— Ето го, идва към тебе! — отговорили му.

— Донеси дрехи и облечи всички везири, емири и сановници! — разпоредил се той.

Донесли му всичко, което поискал, и той дарявал одежди на всеки според сана му. Притеснил се много хазнадарят и влязъл при царя и везира, докато Мааруф го нямало. Целунал земята пред владетеля и рекъл:

— Царю честити, искам да ти съобщя нещо, което, ако не ти го кажа, много ще ме ругаеш! Хазната вече се изпразни. Там останаха много малко пари — след десет дни ще я заключа съвсем празна!

— Везире! — заговорил царят. — Керванът, в който е нашето спасение, закъсня! Никаква вест няма от него!

Засмял се везирът и рекъл:

— Царю! Май само ти не забелязваш какви ги върши този лъжец и измамник! Че той няма нито керван, нито каквото и да е! Но продължава да те мами и да пръска парите ти! Ожени се за дъщеря ти без никакъв откуп!

— Везире, а какво да сторим, че да разберем какъв е истинският му хал?

— Тайната му може да бъде изтръгната само от жена му! Кажи на дъщеря си да дойде — аз ще я науча как да разбере истината, а след това да ни разкаже!

— Това е добре! — рекъл царят. — Ако се потвърди, че е лъжец и измамник, ще го погубя с най-страшна смърт!

След тази клетва, царят пратил да викнат дъщеря му. Тя дошла и останала скрита зад завесата и запитала:

— Какво искаш, татко?

— Говори с везира! — наредил той.

— Господарке! — заговорил везирът. — Мъжът ти пръсна парите на баща ти и се ожени за тебе без откуп! Все ни обещава и все се бави! Нищо не се знае и за кервана му! Искаме да узнаеш истината за него!

— Той наистина говори много! — съгласила се тя. — Всеки ден ми обещава скъпоценни камъни, накити и драгоценни платове, но още нищо не съм видяла!

— Господарке! — рекъл везирът. — Опитай тази нощ да си поговориш с него. Речи му: „Кажи си истината и не се бой! Ти стана мой съпруг, няма да сторя нищо срещу тебе и ще уредя всичко така, че да останеш спокоен!“ Говори със заобикалки или направо, покажи му, че го обичаш, пък после ни разкажи каква е истината!

След вечеря Мааруф влязъл при нея. Тя го сложила да полегне на скута й, усърдно се преструвала, че го обича. Женските хитрости са известни — щом жената си е наумила нещо, тя не се отказва, докато не го постигне! Мамела го, говорела му любезни думи, докато завъртяла ума му, и като видяла, че го е подчинила изцяло, рекла:

— Любими мой! Нека Аллах не те разгневи, нека времето не ни раздели! Огънят на твоята страст изгори сърцето ми! Но искам да ми кажеш истината, защото хитростите на лъжата невинаги носят успех! Ти докога ще мамиш баща ми? Боя се да не се изложиш нещо пред него и той да се нахвърли връз тебе! Какво криеш? Твърдиш, че си търговец и имаш пари и керван! А от кервана ти — ни вест, ни кост! Кажи ми и аз, ако е пожелал Аллах, ще скроя нещо, което да те спаси!

— Господарке! — рекъл Мааруф. — Ще ти кажа истината, пък ти прави с мене каквото щеш!

— Кажи! — рекла тя. — Така или иначе, трябва да знам! Аллах да благослови онзи, който е казал:

Твой дълг е истината да си кажеш,

                дори след нея да гориш във ада!

Всевишният ще те дари с облаги,

                дори рабите от гнева му да пострадат!

— Господарке! — заговорил Мааруф. — Аз не съм търговец! Нямам нито керван, нито богатства! В моята страна бях обущар… — и й разказал всичко.

Тя пък се разсмяла и рекла:

— Ама ти си бил много голям лъжец и измамник!

— Господарке! — възразил той. — Аллах да те пази, моля те да скриеш тайната и да удавиш скърбите!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царкинята рекла на Мааруф:

— Значи ти измами баща ми! Лошото тук е, че той от алчност дори ме омъжи за тебе! После ти пръсна парите му — везирът те обвинява именно в това! А ти не знаеш, че преди време, когато везирът ме поиска за жена, аз му отказах и му се подиграх! Днес баща ми ми нареди да те изпитам. И сега, когато тайното стана явно, баща ми много ще загуби! Но ти си ми съпруг и аз няма да те изоставя! Ако разкажа на баща си, той ще се убеди, че си измамник, и най-безмилостно ще те погуби! А щом хората научат, че царският зет е измамник, и теб вече те няма, цялата омраза и ненавист ще се насочат към мен! Сега се облечи с дрехи на мамелюк! Ето ти петдесет хиляди динара от моите пари! Яхвай коня и бягай в страна, над която баща ми няма власт! Там стани търговец! Напиши ми писмо, за да знам къде си, и да ти изпратя там всичко, което мога да докопам! Парите ти ще се умножат, а когато баща ми умре, ще пратя да те повикат! Ти ще се върнеш и ще бъдеш почитан и уважаван! Ставай, преди да те е достигнала гибелта!

— Прости ми, господарке! Но нека се разделим като съпруг и съпруга! — помолил я той.

Така той пак се слял с нея, после се облякъл като мамелюк. Сбогувал се с жена си, призори напуснал града и потеглил на път.

Като се съмнало, царят изпратил да повикат дъщеря му и тя застанала зад завесата.

— Какво ще ни кажеш, дъще? — запитал царят.

— Аллах да почерни лицето на везира ти така, както той почерни моето лице и лицето на мъжа ми! — викнала тя.

— Как така? — запитал царят.

— Влезе той вчера при мене — заразказвала тя — и преди да му спомена каквото и да е, появи се евнух с писмо в ръка и рече: „Десет мамелюци са спрели под прозорците и ми предадоха това писмо за Мааруф. Казаха също, че са от онези, които придружават кервана, че са дошли да му разкажат какво се е случило!“ Взех аз писмото, прочетох го, а в него пишеше: „До уважаемия ни господар, търговеца Мааруф. Съобщаваме ти, че когато ти ни напусна, нападнаха ни разбойници! Бяха две хиляди конници, а ние — само петстотин мамелюци! Пламна голяма битка. Те ни препречиха пътя! Ето вече трийсет дни стана и все се бием с тях! Взеха ни двеста товара платове и избиха петдесет мамелюци! Затова закъсняхме!“ А мъжът ми кресна: „Как може да се биете с разбойници за някакви си двеста товара стока! Та те струват само някакви си седемдесет хиляди динара! Трябва да отида при тях! От такава загуба керванът ми няма да стане по-беден. По-добре ще е да им го оставя като милостиня!“ После ме възкачи със смях, без да се натъжи, че е загубил имане и петдесетина мамелюци! Като си свърши работата, слезе долу и потегли с тях, за да доведе кервана си! Хвала на Аллах, че ме възпря да не кажа каквото ми наредихте! Той щеше да се разсърди и на мене, и на вас, а после да ме гледа с пренебрежение и отвращение!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

— Дъще! Щом мъжът ти има много пари, ти не се тревожи! Ако е пожелал Аллах, той ще се върне с кервана и ще получим от него много блага!

Така я успокоявал той, като в същото време ругаел везира си.

А през това време Мааруф подшибвал коня си, пресичал безлюдната пустиня. Не знаел към коя страна да тръгне, пъшкал от мъка, търпял беди и несгоди и си повтарял следните стихове:

Събра ни времето лъжливо — раздели ни!

           Сърцето в суша страшна се стопява!

Очи разплакани желаят да те видят

           и след раздяла срещата очакват…

О, виж ти, изгрев на луната светъл,

           сърцето как от обич се разкъсва,

как спомня си вкуса на плод запретен,

           след който мъката отрова пръска!

О, слънчева омая, ти блестиш и

           на Мааруф сърцето в плам изгаряш,

събираш черни и горчиви мисли —

           надеждата за среща не оставяш!

Блесни, о, изгрев на луната светъл,

           да видя в теб лицето лъчезарно!

Доволен съм от мъката си нежна —

           във всяка обич мъката припламва…

Толкова му било тъжно, че предпочитал да умре, вместо да живее. Станало пладне. Стигнал до малко селце. Видял наблизо орач, който орял с два вола. Вече бил доста огладнял. Подкарал към него и рекъл:

— Мир вам!

Орачът му върнал поздрава и казал:

— Добре си дошъл, господине! Ти султански мамелюк ли си?

— Да! — отговорил Мааруф.

— Слез — гост ще ми бъдеш! — предложил орачът.

Мааруф разбрал, че пред него стои щедър човек, и рекъл:

— Братко, та аз не виждам у тебе нищо, с което да ме нахраниш — как така ме каниш на гости?

— Господарю, благата ги има! — рекъл човекът. — Ти слез от коня, пък селото — ей го наблизо! Ще отида и ще донеса и за тебе храна, и за коня — трева!

— Но щом селото е толкова близо, значи ще стигна до него поне толкова бързо, колкото и ти! — възразил Мааруф. — Ще си купя каквото ми се ще, от пазара и ще си хапна!

— Господине! — възпротивил се селянинът. — В селото има само няколко колиби, там пазар няма! Моля те, не ми скършвай хатъра! Аз ей сега ще отида и бързо ще се върна!

Слязъл Мааруф от коня. Селянинът тръгнал към селото да му донесе храна. Седнал Мааруф и си помислил: „Откъснах този беден човечец от работата му! Я да поора вместо него, докато дойде, за да не си губи напразно труда!“ Хванал ралото и подкарал воловете. Изорал малко, когато изведнъж ралото опряло о нещо твърдо. Добичетата спрели и не можели да тръгнат. Погледнал, че ралото се е закачило о златна халка. Поразровил пръстта и видял, че халката е вградена върху мраморна плоча, голяма колкото мелнично колело. Задърпал я и я измъкнал. Отдолу се открила дупка със стълба. Слязъл по стъпалата и попаднал в помещение с четири ниши. Първата ниша била пълна от пода до тавана със злато, втората — с изумруди, бисери и корали, третата — с рубини, хризолити и тюркоази, четвъртата — с елмази, драгоценни метали и други най-различни скъпоценности. По средата имало ракла от чист кристал, пълна с най-отбрани, най-едри скъпоценни камъни, всеки — колкото орех. Върху нея имало малка кутия — колкото златен лимон. Зачудил се Мааруф, зарадвал се и си помислил: „Я да видим какво има и в тази кутия!“ Отворил я и видял златен пръстен с изписани по него заклинания — сякаш били нишки от мравки. Сложил го на пръста си и чул някой да казва:

— Пред теб съм, господарю! Искай и ще ти го дам! Искаш ли да построиш град, или да разрушиш град, или да погубиш цар, или да прокопаеш река! Каквото пожелаеш, начаса ще се изпълни с помощта на Всемогъщия ни господар, Създателя на деня и нощта!

— Щом си създание на моя бог — кой си и какъв си? — запитал Мааруф.

— Аз съм слуга на този пръстен и служа на неговия притежател! Каквото и да поискаш — ще го направя! Султан съм на работници джинове, водя войските на седемдесет и две племена, всяко племе брои седемдесет и две хиляди души, всеки от тях командва хиляда великани, всеки великан командва хиляда помощници, всеки помощник командва хиляда шейтана, всеки шейтан командва по хиляда джина! Всички те са под моя власт и се подчиняват на притежателя на пръстена! От каквото и да имаш нужда, по което и да е време, на суша или в море, само потъркай пръстена и аз ще се явя при тебе!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато джинът обяснил на Мааруф какъв е, обущарят го запитал:

— Как се казваш? И какво е това място? Кой те вкара в този пръстен?

— Казвам се Абу Саадат! — отговорил джинът. — На това място, господарю, има съкровище! Наричат го съкровището на Шадат бен Ад! Докато бе жив, бях слуга на Шадат! Това е неговият пръстен! Той го остави тук, но явно е бил твой късмет!

— Мислиш ли, че това съкровище може да излезе на бял свят?

— Та това е най-лесната работа!

— Извади всичко от тук, ама нищо да не остане!

Замахнал джинът с ръка към земята и тя се разцепила. Той изчезнал в нея и след малко се появил заедно с безброй малки момчета. Те носели златни кошнички, пълнели ги със злато и скъпоценности, опразвали ги навън и носели пак. После се появил Абу Саадат и му рекъл:

— Господарю, преместихме цялото съкровище!

— А какви са тези хубави момчета? — запитал Мааруф.

— Това са децата ми — за такава лека работа не си заслужава да викам помощници! За тях бе чест, че ти служат!

— Можеш ли да докараш мулета и сандъци, да сложиш тези богатства в сандъците и да ги натовариш на мулетата?

— От тази работа по-лека няма! — отвърнал Абу Саадат, викнал с пълно гърло, надошли синовете му — а те били осемстотин — и се разпоредил: — Тези да се превърнат в мулета, тези пък — в прекрасни мамелюци, онези там да станат мулетари, онези пък — слуги!

Седемстотин се превърнали в мулета, останалите сто ги обслужвали. Джинът викнал няколко помощници и им наредил да се превърнат в жребци с позлатени юзди, обсипани със скъпоценни камъни. Донесли пред Мааруф сандъците и той се разпоредил:

— Напълнете ги със скъпоценностите, но така че всеки вид да е поотделно! — после се обърнал към джина: — А може ли да ми донесеш товари от най-скъпите платове?

— А какви платове искаш — египетски, сирийски, персийски или гръцки? — запитал джинът.

— Донеси ми по сто товара от всеки вид, за да ги натоваря по на сто мулета!

— Господарю, дай ми срок да възложа това на помощниците си! — помолил се джинът. — Аз ще наредя на всяка дружина да отиде до някаква страна и да донесе по сто товара от тамошните платове! Няма да се е съмнало още, когато ще имаш всичко, което поискаш!

— Давам ти този срок! — рекъл Мааруф.

Абу Саадат тръгнал да си гледа работата. Седнал Мааруф, а пред него — трапезата, децата на Абу Саадат в образи на мамелюци, слуги и свита.

Но ето че селянинът се върнал. Той носел голяма дървена паница с леща и торба с ечемик за коня. Като видял насред нивата си разпъната шатра и страшни мамелюци с ръце на гърди пред нея, той си помислил, че султанът е спрял на това място. Понечил да се върне, за да заколи две пиленца и да му окаже гостоприемство, когато Мааруф го видял и наредил на мамелюците:

— Доведете го! — а като го довели с паницата леща, го запитал: — Какво е това?

— Това е храна за тебе, а това — за коня ти! — отговорил селянинът. — Извинявай, но не мислех, че султан ще дойде чак на това място! Ако знаех, щях да му заколя две пиленца!

— Султанът няма да дойде, но аз съм неговият зет! — рекъл Мааруф. — Бях му се поразсърдил, но той изпратил тези мамелюци подире ми, та се помирихме! Ти ми оказа това гостоприемство, без да ме познаваш! Аз го приемам — макар да е само паница леща, ще ям с апетит, защото съм ти гост!

Наредил да сложат паницата посред софрата и ял само от нея. А селянинът пък напълнил корема си със скъпите гозби. После Мааруф си измил ръцете и наредил на мамелюците да се нахранят. Те събрали остатъците от трапезата и се нахранили. А когато паницата с лещата се опразнила, Мааруф я напълнил със злато и казал на селянина:

— Занеси си я у дома си и ела с мен в града да ти покажа как ще те почитам!

Взел селянинът паницата, пълна със злато, подкарал воловете и тръгнал към селото, като си мислел, че има царски късмет.

Мааруф прекарал вечерта в шеги и веселби. Когато се съмнало, се вдигнал облак прах, а под него — седемстотин мулета, натоварени с най-различни платове, около тях — слуги мулетари, камилари, фенерджии. Начело на кервана яздел самият Абу Саадат, пред него четири войници носели паланкин, изтъкан с нишки от червено злато и обсипан със скъпоценни камъни. Когато стигнал до шатрата, той слязъл от мулето, целунал земята пред Мааруф и рекъл:

— Господарю, желанието ти е изпълнено изцяло! А в този паланкин има скъпоценна дреха, каквато никой цар няма! Облечи я и да тръгваме, накъдето желаеш!

— Слушай, Абу Саадат! — рекъл Мааруф. — Искам да напиша писмо, а ти да го отнесеш в град Ихтиан ал-Хутан! Ще влезеш при моя тъст царя в образ на вестоносец!

Написал Мааруф писмо и го запечатал. Абу Саадат го отнесъл на царя и го чул да говори:

— Везире, сърцето ми се стяга за зет ми! Ако знаех накъде е тръгнал, щях да пратя войници по дирите му! Поне да ми се беше обадил, преди да замине!

— Нека Аллах да е добър с теб, че вече много грешки направи! — рекъл везирът. — Този човек е разбрал, че сме разгадали що за стока е, изплашил се е и избягал!

Но ето че в този миг се появил вестоносецът. Той целунал земята пред царя и му пожелал слава, благоденствие и дълъг живот.

— Кой си ти и какво искаш? — запитал царят.

— Вестоносец съм! — отвърнал Абу Саадат. — Изпраща ме твоят зет! Той вече пристига с кервана, а по мене ти изпрати писмо!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят взел писмото, прочел го, а там било написано: „Пращам много поздрави до моя скъп тъст царя! Идвам с кервана, излез с войници да ме посрещнеш!“

— Аллах да почерни лицето ти, везире! — викнал царят. — Колко пъти вече стана да злословиш и петниш името на зет ми? Та лъжец ли не го нарече, та мошеник ли, та и измамник! Ето, той идва с кервана!

Навел везирът глава към земята от срам и рекъл:

— Царю честити, ами аз ти говорех така, защото керванът се забави твърде дълго!

— Предател! — креснал царят. — Какво струват моите пари пред неговия керван! Той ще ме възмезди богато за всичко! — после влязъл при дъщеря си и й казал: — Нося ти радостна вест! Съпругът ти се връща с кервана си и ми прати писмо! Излизам да го посрещна!

Зарадвала се дъщерята, но си помислила: „Ама че странна работа! Дали не се шегуваше с мене! А може и да ме е изпитвал какво ще правя!“

А по това време Али Египтянина, като видял, че украсяват града, запитал защо се прави това, и получил отговор:

— За търговеца Мааруф, царския зет! Пристига керванът му!

— Аллах е най-велик, но и това ще да е някоя хитрост! — възкликнал Али. — Той дойде при мене, защото бягаше от жена си и бе от беден по-беден! Откъде ще му дойде този керван! Нека Всевишният да скрие тайната му и да не го посрами!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговците се зарадвали, че ще си върнат парите. Царят събрал войниците си и тръгнали на път.

А Абу Саадат се бил върнал вече при Мааруф и му съобщил, че е предал писмото, а после се разпоредил:

— Товарете!

Скоро мулетата били натоварени, Мааруф облякъл скъпоценната дреха и станал хиляда пъти по-внушителен от всеки земен цар! Минали половината път и насреща им се показал царят с войниците си. Като го видял облечен в онази ми ти дреха невиждана, седнал в балдахина, царят загубил ума и дума и го поздравил смирено. Поздравили го и всички сановници. Било ясно, че Мааруф е бил честен. Влезли в града. Втурнали се търговците и зацелували земята пред Мааруф, а приятелят му Али му рекъл:

— Обърка цялата работа — сам се измъкна! Ти си шейх на мошениците, но си достоен мъж и нека всевишният Аллах ти дава все повече благодеяние!

Мааруф се разсмял, а когато влязъл в сарая си, наредил:

— Отнесете всичките товари със злато в хазната на царя и донесете тук товарите с платовете!

Внесли златото вътре, започнали да отварят товар след товар и да вадят каквото имало в тях. Седемстотин товара отворили, а Мааруф подбрал най-хубавите отрязъци и рекъл:

— Отнесете това на царкинята да го разпредели между неволниците си! Вземете и този сандък със скъпоценните камъни — нека ги раздели между неволниците и слугите!

После започнал да раздава на търговците платове — на всеки, който му бил дал хиляда, той му връщал две хиляди, че и повече! После започнал да раздава на бедните и нещастните. А царят го гледал и не намирал сили да го спре. Така Мааруф дарявал, докато раздал седемстотинте товара платове. После дошъл ред на войниците — на тях той дарявал драгоценни метали, изумруди, рубини, бисери, корали и какво ли не още. Раздавал всичко с шепи, без да брои, но накрая царят му казал:

— Синко, стига с тези дарове! Нищо няма да остане от кервана!

— Аз имам много! — възразил Мааруф.

Никой вече не можел да го обвини в лъжа. Все едно му било колко бил дал — слугата на пръстена му носел колкото искал! А хазнадарят отишъл при царя и му се оплакал:

— Царю, хазната се напълни, няма място за всичките товари! Няма къде да слагаме златото и скъпоценните камъни!

Царят му наредил да ги слага в друго помещение…

А жената на Мааруф се чудела и си мислела: „Абе откъде му дойде цялото това имане?“ Радвали се и търговците. И търговецът Али му се чудел и си мислел: „Кого и как измами, че успя да напълни всичките тези хазни? Но най-добре е казано:

Царят на царете щом раздава,

ти не питай откъде го взима!

На когото иска — бог дарява,

ала всичко мярка да си има!“

Мааруф отишъл при жена си. Тя го посрещнала весела и засмяна, целунала ръката му и рекла:

— Ти подиграваше ли ми се, или ме изпитваше, като казваше: „Аз съм беден, избягах от жена си!“ Хвала на Аллаха, че не ти навредих! По-скъп от тебе нямам независимо дали си богат или беден! Но защо ми говореше така?

— Исках да те изпитам! — отвърнал Мааруф. — Да видя дали любовта ти е искрена, или е заради пари. Убедих се, че е била искрена! — после Мааруф се усамотил и потъркал пръстена, Абу Саадат се появил пред него и той му казал: — Искам скъпоценна дреха на жена си и скъпоценен накит, в който да има невиждана огърлица с четирийсет скъпоценни камъка в нея, каквито по света няма! — джинът му донесъл всичко. Мааруф влязъл при жена си, оставил дрехата и огърлицата пред нея и рекъл: — Вземи, облечи се, окичи се и бъди здрава!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато царкинята видяла дара, загубила ума и дума от радост. Облякла тя дрехата, сложила си накитите и рекла:

— Господарю, ще ми се да си ги пазя за празници!

— Не, носи си ги винаги! Аз имам много! — отвърнал той.

Той оставил жените заедно, усамотил се, потъркал пръстена, появил се слугата му и той му наредил:

— Донеси ми сто женски наметала, никое да не се повтаря с друго!

Донесъл му джинът дрехите, на всяка висяла различен скъпоценен камък на гърдите. Взел ги Мааруф и викнал неволниците. Дарил всяка с наметало. Те се облекли и заприличали на хурии от рая!

А царят отишъл при везира си и рекъл:

— Везире, стана така и така! Какво ще речеш на всичко това?

— Царю честити! — отвърнал везирът. — Такива неща с един търговец не стават! При търговеца парче ленен плат може да лежи с години, докато се продаде и има печалба! Откъде един търговец ще намери толкова пари и скъпоценности, каквито малко царе имат? В това трябва да има скрита тайна, но ако ми възложиш, аз ще разкрия каква е работата!

— Добре, възлагам ти го, везире! — наредил царят.

— Срещни се с него! — посъветвал го везирът. — Поприказвай с него, кажи му: „Зетко, хайде с тебе и с везира да се поразходим сами из някоя градина!“ Излезем ли в градината, ще сложим там софра с ядене и пиене! Аз ще го подлъжа и ще го напия! Тогава ще го поразпитаме и той ще ни разкрие тайната си! Виното развързва езика! Аллах да благослови онзи, който е казал:

Щом пийнахме — и бързо запълзяхме

           към тайните… И аз извиках: „Спри се!“

Боях се посред парите омайни

           да не проблеснат тези тайни скрити!

И когато той ни разкрие истината, ще сторим с него каквото си искаме! Може целта му е да стане цар — с хитрост ще купи войниците, ще хвърля пари, за да въстанат, да те отстрани и той да си присвои царството!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че така везирът и царят се договорили какво да правят.

Когато се съмнало, царят седнал на трона. Влезли при него слуги и коняри с поклон и казали:

— Царю честити, снощи конярите нахраниха конете, вързаха ги с мулетата, които дойдоха с кервана. Като се съмна, открихме, че мамелюците са откраднали конете и мулетата. Всички обори преобърнахме — не знаем как и накъде са избягали!

Учудил се царят и възкликнал:

— Проклетници! Как може хиляда коня, петстотин мамелюци, неколкостотин мулета и слуги да са избягали, без да ги усетите?

— Не разбрахме как го направиха, но са избягали! — отвърнали конярите.

— Когато господарят ви излезе от харема си, съобщете му какво е станало!

Оставили те царя и зачакали. Ето че Мааруф излязъл от харема си, видял угрижените им лица и запитали:

— Какво се е случило?

Те му разказали за станалото, а той възкликнал:

— Че какво толкова струват те, че сте се затъжили за тях! Вървете си! — и започнал да се смее, без да го е грижа за загубата.

Погледнал царят везира си в лицето и рекъл:

— Абе що за човек е този, за когото парите нямат цена! Сигурно тук се крие някаква тайна!

Поговорили с Мааруф за това-онова и накрая царят рекъл:

— Зетко, много ми се ще заедно с везира да отидем в някоя градина и да се поразходим! Какво ще кажеш?

— Добре! — съгласил се Мааруф.

Отишли в градина, пълна със зрели плодове, пълноводни потоци, високи дървета, птици, пеещи със звучни гласове. Седнали да си поговорят. Везирът разказвал чудновати истории, царят и Мааруф се смеели, станало време за обяд. Сложили софра с ястия и стомна с вино. Първо хапнали, после си измили ръцете. Везирът напълнил чаша вино, подал я на царя и той я изпил. Напълнил втора и я подал на Мааруф:

— Вземи тази чаша! И най-големите умове са склонни да уважават това питие!

— Какво е това, везире? — запитал Мааруф.

— То е като посивяла девственица, като застаряваща мома, която раздава радости на всяка душа. За такава поетът е казал:

Разклаща то нозете на герои,

        разбойническите глави разцепва!

Гяури го цедят в потайни доби

        и с него послушанието секва!

Аллах да възнагради онзи, който е казал:

Високо вдигна чашата със виното

и всички го загледаха и викнаха!

                Премина слънчев лъч, огря лицето му,

                звезди и месец заиграха весело!

Той предпочете хубостта на виното —

то припка, сякаш е духът на тялото!

А още по-добре го е рекъл Абу Нуас:

Не ме ругай, така по-жалък ставаш!

Лекувай ме — то лек единствен става

                за мен! Тъгата с него избледнява,

                щом го докосна — то ме облекчава!

Във стомна то стои — и нощи мътни

превръща в дни, щом някой го измъкне!

                А чашата широк кръг обикаля,

                кой я докосне — мъката забравя!

Изпий го — казват — там са всички знания!

Научиш нещо — другото забравяш!

Или както е казал един друг поет:

Тази чаша с вино златно е прослава,

тя има право да не губи право!

                Умра ли — засади над мен лозата —

                да смуча сока даже през земята!

Не ме погребвай във пустиня пуста,

че този дар божествен да не вкусвам!

Така той го подканвал да пие вино, напомнял му каква прелест е наслаждението от него, докато накрая го убедил да отпива по малко от ръба на чашата. Везирът пълнел чашата, Мааруф пиел, наслаждавал се, веселял се, докато накрая загубил разсъдъка си. Когато разбрал, че царският зет е прехвърлил края, везирът му рекъл:

— Търговецо Мааруф! Чудя ти се откъде дойдоха у тебе тези скъпоценности, каквито нямат и царете хосрои! През живота си не сме виждали търговец да е спечелил от търговия толкова пари, че и по-щедър човек от тебе не сме виждали!

Така го залъгвал и накрая Мааруф се разприказвал:

— Нито съм търговец, нито съм цар! — и му разказал всичко за себе си от начало до край.

— За бога, търговецо Мааруф! — възкликнал везирът. — Покажи ни този пръстен!

Пияният Мааруф измъкнал пръстена и рекъл:

— Ето го, разгледайте го!

Взел го везирът, повъртял го в ръката си и рекъл:

— И ако го потъркам, ще дойде слугата му, така ли?

— Така е! — отвърнал Мааруф. — Само го потъркай и джинът ще се появи — тогава ще го видиш!

Потъркал везирът пръстена и изведнъж се чул глас:

— Пред теб съм, господарю! Искай, за да ти се даде! Искаш ли град да изградиш, или град да разрушиш, или пък цар да погубиш? Каквото поискаш, начаса ще го изпълня за тебе!

Везирът посочил към Мааруф и рекъл:

— Вземи този непрокопсаник и го хвърли в най-дивите и най-пустинни земи! Да не намери там какво да яде и какво да пие, да погине от глад и жажда, да умре от мъка и никой да не го потърси!

Грабнал го джинът и полетял с него между небето и земята. Мааруф усетил, че ще загине, че всичко ще свърши от зле по-зле, разплакал се и запитал:

— Накъде ме носиш, Абу Саадат?

— Отиваме да те захвърля в един пустинен край, глупако! — отвърнал джинът. — Който притежава такова богатство, не го дава на други да го разглеждат? Ти сам си скрои онова, което ти се случи!

И джинът стигнал до най-пустата земя и го захвърлил там…

А везирът, след като си присвоил пръстена, казал на царя:

— Ето, видя ли? Не ти ли казах, че този човек е лъжец и измамник? Защо не ми вярваше!

— Прав си, везире! — съгласил се царят. — Аллах да те възнагради! Я ми подай този пръстен да го поразгледам!

Погледнал го гневно везирът, заплюл го в лицето и креснал:

— Ти да не си си изгубил ума! Как така ще ти го дам — нали пак ще стана твой слуга! — потъркал пръстена, появил се джинът и везирът му наредил: — Вземи и този непрокопсаник, царя, и го хвърли на същото място, където хвърли зет му, измамника!

Грабнал го джинът и литнал с него!

— О, твар на моя бог, с какво съм се провинил! — възкликнал царят.

— Не знам! — отговорил слугата на пръстена. — Така ми нареди господарят ми! Не мога да не го слушам!

Така летял и го хвърлил на мястото, където бил и Мааруф. Чул царят, че Мааруф плаче, отишъл при него, двамата седнали и заоплаквали съдбата си, не можели да намерят нищо нито за ядене, нито за пиене…

А везирът, след като изхвърлил Мааруф и царя, станал и излязъл от градината. Пратил да викнат всички войскари, събрал голям диван, съобщил какво е сторил на Мааруф и царя, разказал им за пръстена и рекъл:

— Ако не ме обявите за ваш султан, ще наредя на слугата на пръстена да ви хвърли в пустинята!

— Не ни прави зло! — възкликнали всички. — Съгласни сме да ни станеш султан!

Така от страх те се съгласили той да ги управлява. Везирът ги надарил с дрехи и започнал да иска от Абу Саадат всичко, което му се прищявало, пък джинът го донасял начаса. Накрая пратил евнух при царската дъщеря с повеля да се приготви, тъй като щял да дойде при нея същата нощ, защото много я желаел. Заплакала тя, тъжно й станало за баща й и за мъжа й и заръчала да отговорят на новия султан: „Изчакай да мине иддата, после ще ме вземеш за жена по закона!“ А той заръчал да й кажат: „Не признавам нито идда, нито каквото и да е чакане! Нямам нужда да се женя! Ще дойда довечера при тебе!“ Тогава тя пратила да му кажат: „Добре! Добре си ми дошъл!“, и това била нейна хитрост. Щом му донесли отговора й, везирът се зарадвал, защото бил луд от страст към нея. Наредил да нахранят всички и рекъл:

— Яжте тези богати ястия — все едно че са сватбен пир! Тази нощ искам да вляза при царкинята!

— Не бива да влизаш при нея, преди да е свършила иддата! — рекъл шейх ул-ислямът. — И трябва първом да се ожениш за нея!

— Не признавам идда и чакане! — креснал везирът. — А ти много не приказвай!

Млъкнал шейх ул-ислямът и рекъл на войскарите:

— Този тиранин няма нито вяра, нито мяра!

Когато се мръкнало, везирът, вече станал цар, влязъл при царкинята, която била облякла най-пищните си дрехи и се смеела…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царкинята посрещнала везира с думите:

— Добър вечер! Ще съм много щастлива, ако си погубил баща ми и мъжа ми!

Сторила му място да седне, започнала да се шегува и да се преструва, че го обича. Мамела го, галела го, а целта й била да се добере до пръстена. А той, като видял как тя се усмихва, пламнал от страст, посегнал да я събори на постелята, но когато се допрял до нея, тя се отдръпнала и заплакала:

— Господарю, не виждаш ли, че чужд мъж ни гледа! За бога, как може да оставиш чужди мъже да ме гледат!

— Къде е този мъж? — възкликнал гневно везирът.

— Ето го в камъка на пръстена! Гледа ни!

— О, не бой се! — разсмял се той. — Това е слугата на пръстена и той е под моя воля!

— Ах, така се боя от ифрити! — проплакала тя. — Снеми го и го дръж по-далече от мене!

Той снел пръстена си, сложил го върху възглавницата и посегнал към нея. Тя го ритнала по гърдите, той паднал по гръб в несвяст, тя бързо грабнала пръстена от възглавницата, потъркала го и ето че се появил Абу Саадат, който рекъл:

— Твой роб съм, господарке!

— Отведи в затвора този безбожник, сложи му най-тежките окови и се върни! — наредила тя. Грабнал той везира, хвърлил го в най-мрачния затвор и се върнал. — Къде отведе баща ми и мъжа ми? — запитала тя.

— Хвърлих ги в един пустинен край!

— Нареждам ти веднага да ми ги доведеш!

Полетял Абу Саадат, стигнал до безплодната пустиня, кацнал при двамата и ги намерил да седят, да плачат и да се жалват един на друг.

— Не бойте се! — казал Абу Саадат. — Дойде освобождението ви! — разказал им какво бил направил везирът, и продължил: — Аз го затворих, а после тя ми нареди да ви върна!

Понесъл ги джинът, полетял и не минало много време, когато ги въвел при царската дъщеря. Тя ги поздравила, поканила ги да седнат. На другия ден им рекла:

— Татко, седни на трона си като цар! Направи мъжа ми везир от дясната си страна! Съобщи на войскарите какво се е случило, доведи везира от затвора и го убий, а после го изгори! Той е неверник и се закле, че е неверник!

— Слушам и се подчинявам, дъще! — отговорил царят. — Но я ми дай пръстена или го дай на мъжа си!

— Той не подхожда нито на тебе, нито на него! — отговорила тя. — Пръстенът ще стои у мен и бъди сигурен, че ще го пазя по-добре от вас! Докато съм жива, не се бойте от никакво зло, а като умра, пръстенът ще остане късмет на някой от вас!

Взел царят зет си и отишъл в дивана. А там войскарите били потънали в неописуема скръб. Бояли се, че законите на исляма ще се опорочат, защото им станало ясно, че везирът е неверник. Били се събрали в дивана и се карали на шейх ул-исляма:

— А ти защо не му забрани да влезе при царкинята?

— Хора, този човек е неверник! — заоправдавал се той. — Той стана господар на пръстена! Никой не е в състояние да му стори каквото и да е! Всевишният Аллах ще го накаже за стореното! Пък и вие си замълчете, че ще ви избие всичките!

И докато войскарите разговаряли по този начин, ето че в дивана влезли царят и неговият зет…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом войскарите видели царя и неговия зет да влизат при тях, се изправили на крака и целунали земята. Седнал царят на трона и им разказал какво се е случило. Тъгата им се стопила. Довели и везира от затвора и когато той минавал покрай войскарите, те го проклинали и му се подигравали. Царят наредил да го погубят най-жестоко. След смъртта му го изгорили и душата му влязла в най-лошото място на преизподнята. После царят назначил Мааруф за везир от дясната си страна.

Минало време, веселието следвало веселие — цели пет години. На шестата година царят умрял. Царкинята назначила мъжа си за султан на негово място, но не му дала пръстена. През това време тя понесла чедо и родила син с чудна красота. Но още бил в прегръдките на кърмачката, едва петгодишен, когато майка му заболяла от смъртоносна болест, викнала Мааруф и му рекла:

— Болна съм!

— Ще оздравееш, любима на сърцето ми! — казал той.

— Сигурно ще умра! — продължила тя. — Няма нужда да те съветвам какво да правиш със сина ми, но ти давам друг съвет — пази пръстена!

— Щом Аллах го пази, не се боя за него! — рекъл той.

Снела тя пръстена, дала му го, а на следващия ден се споминала и Аллах я прибрал в лоното си. Мааруф останал да царува сам и да раздава справедливост.

Веднъж той стоял в дивана до края на деня. Когато се спуснала тъмната нощ, както обикновено се събрали сътрапезниците му, будували до полунощ, а после се пръснали по къщите си. После при него влязла неволницата, която приготвяла постелята му, подредила всичко, облякла му нощницата, той се изтегнал, докато го налегнал сън. Спял си, когато усетил, че нещо в леглото мърда. Стреснал се ужасен и викнал:

— Аллах да ни пази от проклетия шейтан!

Отворил очи и видял до себе си жена с отвратително лице.

— Коя си ти? — викнал той.

— Не бой се, аз съм жена ти Фатима! — отговорила тя.

Вгледал се той и я познал — че много грозно било лицето й и много дълги — зъбите й.

— Откъде си влязла при мене? — запитал той. — Кой те доведе в тази страна?

— А ти в коя страна си сега? — запитала тя на свой ред.

— В град Ихтиан ал-Хутан! Ти кога напусна Кайро?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ХИЛЯДНАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Фатима заразказвала:

— Когато се скарахме, шейтанът ме беше обсебил, само и само да ти сторя зло! Кадиите пращаха за тебе — не те откриха! След два дни ме обзе съжаление! Разбрах, че вината си е у мене. Няколко дни плаках от мъка. Трябваше да прося, за да се прехранвам. Откакто ме остави, се храня само с просия! Всяка вечер оплаквах раздялата с тебе, а колко позор и унижения, колко загуби и нещастия преживях! Вчера се въртях цял ден да изпрося нещо, но никой нищичко не ми даде! Когото и да помолех за трохичка, ме ругаеше и не получавах нищо! Легнах си, без да вечерям! Гладът ме изгаряше, стана ми мъчно за трудния живот, заплаках. Изневиделица при мене се появи някакъв мъж и запита: „Жено, защо плачеш?“ „Имах съпруг, отговорих му, той изпълняваше всяко мое желание, но се изгуби!“ А той запита: „Как се казва мъжът ти?“ „Казва се Мааруф!“, отговорих му аз. „Познавам го!“, рече той. „Мъжът ти сега е султан в един град! Ако поискаш да те заведа при него — ще го направя!“ „Ще бъда винаги на услугите ти, ако ме заведеш при него!“, възкликнах аз. Тогава той ме понесе, доведе ме до този дворец и каза: „Влез в тази стая! Там ще видиш мъжа си да спи в постелята си!“ Влязох и те видях в това великолепие! Надявам се, че вече няма да избягаш от мене! Аз съм твоята другарка! Хвала на Аллаха, който ме доведе при тебе!

— Абе аз ли ти избягах, или ти ме накара да се крия, като се оплакваше от кадия на кадия от мене! — рекъл Мааруф.

После той й разказал как се бил оженил за царската дъщеря и станал султан. Съобщил й също, че тя е починала и му е оставила седемгодишен син.

— Което е станало — станало, то е предопределено от всевишния Аллах! — казала тя. — Аз се разкайвам! Нека да ям хляб при тебе и го приемам като подаяние за една бедна!

Така му се подмилквала тя, докато сърцето му се смилило и той казал:

— Щом се разкайваш, живей при мене! Но сториш ли зло, ще те погубя! И въобще да не ти минава през главата, че може да се оплачеш от мене и че ще дойде да ме задържи стражата от калето! Аз станах султан, хората се боят от мене, а аз се боя само от всевишния Аллах! Имам пръстен, който ми служи! Щом го потъркам — пред мене се появява слугата му. Каквото и да му кажа — ще ми го донесе! Ако искаш да се върнеш в страната си — ще ти дам толкова, че да ти стигне, докато си жива! Ако пък искаш да останеш — ще ти дам дворец с двайсет неволници, ще ти приготвят най-хубавите гозби, най-хубавите дрехи, ще бъдеш царица и ще живееш в най-голямо доволство, докато един от нас умре! Какво решаваш?

— Искам да заживея при тебе! — отговорила тя, целунала му ръка и се разкаяла за стореното зло. Мааруф й отредил един дворец, дарил й неволници и евнуси и тя станала царица.

А момчето ходело ту при нея, ту при баща си. Тя намразила това дете, защото не било неин син. Щом го видела, в очите й пламвали гняв и омраза. И то започнало да я отбягва.

Мааруф пък започнал да се люби с хубави млади наложници, не мислел за жена си Фатима, защото вече била старица, побеляла, с лице погрозняло, с очи разкривени, с бузи с петна черни залепени — сякаш била петниста змия. Един мъдрец е казал: „Злото отрязва корените на желанието и сее ненавист в почвата на сърцето!“ Аллах да възнагради онзи, който е казал:

Пази сърцата от слова обидни —

           веднъж изречени — не се отметват!

И отвратят ли те от образ свиден,

           са като счупено шише — не се залепва!

* * *

Тук Дунязад рекла на Шахразад:

— О, има ли нещо по-красиво от магията на приказките и по-прекрасно от тези чудесни разкази!

— А какво още ще ви кажа през следващата нощ, ако царят ме остави жива и здрава! — рекла Шахразад.

Когато се съмнало и утрото блеснало и разпръснало светлината си по света, царят станал от постелята със спокойно сърце и в очакване на продължението на разказа си помислил: „За бога, няма да я погубя — нека чуя и този разказ докрая!“ Излязъл към дивана, за да упражни властта си. Дошъл и везирът му, както обикновено, със саван под мишница. Цял ден царят раздавал правосъдие над народа, а вечерта се върнал в харема си както обикновено при жена си Шахразад…

* * *

И ПРЕЗ ХИЛЯДА И ПЪРВАТА НОЩ…

* * *

Когато цар Шахриар влязъл при жена си — сестра й Дунязад рекла:

— Довърши приказката за Мааруф, сестро!

— С обич и уважение, ако царят ми разреши да я продължа! — отвърнала Шахразад.

— Разрешавам! — рекъл царят. — Нямам търпение да чуя как свършва!

И Шахразад заразказвала:

* * *

Разправят, царю честити, че когато цар Мааруф престанал да се грижи за жена си и почнал да я избягва заради други жени, тя го намразила и я налегнала ревност. Дяволът й подсказал да му отнеме пръстена, да го погуби и да стане царица на неговото място. Една нощ тя излязла от своя дворец и се запътила към покоите на мъжа си Мааруф. Случило се по волята на божието предписание, че когато Мааруф си лягал след доброто ядене, той свалял пръстена от ръката си от уважение към благородните имена, записани върху него, и го слагал върху възглавницата, докато се изкъпел. Точно това време искала да използва жена му — тогава той отпращал и наложницата от страх за пръстена, влизал сам в хамама, затварял се, а щом излезел, вземал пръстена от възглавницата и го надявал на пръста си. Легнел ли да спи — пръстенът вече не слизал от ръката му. Всичко това било известно на Фатима.

Но по волята на съдбата точно по това време царският син бил влязъл в нужника да си свърши по тъмно голямата работа. Клечал той, а вратата била останала отворена. Когато Фатима се запътила към бащиния му дворец, момъкът забелязал, че тя е намислила нещо, и си рекъл: „Тази работа не ми харесва!“ Излязъл и тръгнал подире й, без тя да го забележи. Имал си един къс меч, обсипан със скъпоценни камъни, и никога не влизал в дивана на баща си, без да си го окачи, защото много се гордеел с него. А баща му, като го виждал, се смеел и възкликвал: „Машаллах, мечът ти е велик, синко, но с него ти нито на война си излизал, нито глави си сякъл!“ Синът се прокраднал след мащехата си с оголен меч, видял я как търси нещо в покоите на баща му, и я чул да мърмори:

— Къде ли е оставил пръстена?

Разбрало момчето, че тя иска да докопа вълшебния пръстен. Изчакал я, докато го намери и възкликне:

— Аха, ето го!

Грабнала го и се затичала навън. Момчето се скрило зад вратата. Когато излязла, тя огледала пръстена, сложила го на пръста си и понечила да го потърка. Момчето вдигнало меча си и го стоварило върху шията й. Тя изкряскала и паднала мъртва. Стреснал се Мааруф, изскочил навън, видял жена си в кръв, а синът му — с оголен кървав меч над нея.

— Какво е това, синко? — възкликнал той.

— Татко! — отговорил синът. — Колко пъти си ми казвал, че мечът ми бил велик, но не съм бил излизал с него на война, нито съм бил сякъл нечия глава! Ето, аз вече отсякох с него една глава и сега той е достоен за битка!

И му разказал какво бил видял. Царят започнал да търси пръстена, забелязал го на пръста й, снел го от там и рекъл:

— Синко! Ти ме отърва от тази злодейка! Тя е искала да ни погуби! Аллах да възнагради онзи, който е казал:

Ако Аллах помага на човека,

           той ще успее с всяко начинание,

ако не ще — дори докрай, до века

           да се старае — все ще е страдание!

После цар Мааруф извикал хората от свитата си и им разказал какво била направила Фатима. На сутринта наредил на няколко слуги да я обмият, да я увият в саван и да я погребат.

После Мааруф изпратил да извикат орача, чийто гост бил, докато бягал, и го назначил за везир от дясната си страна. Сетне узнал, че орачът имал дъщеря с чудна хубост, и се оженил за нея. След време оженил и сина си. Така си живели спокойно и весело, докато дошъл онзи, който сладости прекъсва и човек от човека откъсва, кое е мъжко и кое е женско, не признава, крепости и домове разрушава. Благословен е Вечно живият, който не умира и държи в ръцете си съдбата на владетели и техните поданици!…