Хиляда и една нощ (11)

Имало едно време в Багдад един човек. Той бил хамалин. Веднъж, докато чакал на пазара подпрян на кошницата си, пред него застанала жена с наметка от мосулска коприна, бродирана със злато, със златни ресни по краищата. Надигнала тя покривалото от лицето си и под него се открили черни очи с дълги мигли и тънки вежди. Била със стройна снага и хубаво лице.

— Вземи кошницата и ме следвай! — нежно изрекла тя.

Нарамил хамалинът кошницата си и я последвал. Спрели пред някаква врата. Тя почукала, излязъл християнин, дала му тя един динар и купила маслини. Сложила ги в кошницата и наредила:

— Носи ги и ме следвай!

— Аллах ми дари благодатен ден! — си казал хамалинът.

Надигнал кошницата и тръгнал след нея. Спряла тя в дюкяна за плодове и купила оттам ябълки шамски, дюли османски, сливи омански, лилии алепски, рози дамаски, краставици нилски, лимони египетски, фурми ханаански, лалета и анемони. Сложила всичко в кошницата и наредила на хамалина:

— Носи!

Понесъл я той и я последвал. Стигнали до месаря.

— Отрежи ми десет ратла месо! — помолила тя.

Отрязал й той, завил месото в бананов лист, тя го сложила в кошницата и наредила на хамалина:

— Носи и върви след мен!

Последвал я той. А тя спряла пред сладкаря, взела една тава и я напълнила с всичко, което имал: мушабак; кадаиф, маймун; лимонови резанки, пръстчета; кадийски парченца. Подредила всички сладки в тавата и я сложила в кошницата. Сетне спряла при продавача на благовония и купила от него десет вида розова вода, аромати от цветя, а също така малко захар, взела пръскачка за розова вода, парченца тамян, корички от амбра и мускус, взела и една искендерунска свещ, сложила всичко в кошницата.

Надигнал хамалинът кошницата. Вървели, що вървели, стигнали до хубав дом, висок, на четири колони, портата му — абаносова, обкована с червено злато. Спряла тя, почукала леко и ето — отворила се портата с двете си створи. Надзърнал хамалинът и що да види — мома със снага източена, с гръд изпъчена, на лицето хубост изгрява, кръшен стан се полюлява, челото — сърп луна, очите — на сърна, вежди — месец през Рамадан, уста — пръстенът на Сулейман, лице — изгрев месечина, бузи — алена малина, гърди — нарове близнаци росни, корем стегнат — книга, пълна с въпроси. Хамалинът загубил ума и дума, едва не изпуснал кошницата от главата си.

— Цял живот не съм имал по-благословен ден! — възкликнал той.

— Здравейте! — казала привратницата и ги повела навътре.

Стигнали до стая красива и чиста, по тавана — рисунки златисти, с високи сводове, гирлянди и мраморни скамейки, със скринове, наметнати с покривки меки. Посред стаята — мраморно ложе с вградени в него бисери и скъпоценности, над него — балдахин от червен атлас. Там седяла мома: очите черни — вавилонска слава, снагата — като буква алиф права, лицето — светло, слънце затъмнява. Била като планета, която нощем бляска, или като съпруга бедуинска, както я е описал стихотворецът:

Кой ти сравни снагата с фиданка права само?

В тези думи се не вписва овал на гръд и рамо!

        Зелена дреха на фиданката отива,

        а ти, напротив — гола си двойно по-красива.

Надигнала се третата мома от постелята и рекла на другите:

— Че защо стоите? Я снемете товара от главата на този нещастен хамалин!

Съпровождачката отпред, привратницата отзад, помогнала и третата — разтоварили хамалина, опразнили кошницата, подредили всяко нещо на мястото му, дали му два динара и рекли:

— Хайде, хамалино, върви си!

Огледал той цялата хубост на момите, дарена им от бога — не бил виждал по-хубави! Пък и нямало мъж сред тях. Пак огледал онова, което си имали — ядене, плодове, подправки и други неща, почесал се и спрял до вратата.

— Защо не си тръгваш? — запитала привратницата. — Да не ти се вижда малко платата? — и се обърнала към сестра си: — Я му дай още един динар!

— За бога, господарки! — възкликнал хамалинът. — Платихте ми два пъти повече, отколкото трябва! Не парите са малко, а душата и сърцето — грижа ги хвана за вас! Как живеете така — нито мъж има при вас, нито има кой да ви забавлява! Нали знаете, че всяко минаре се крепи на четири колони! А при вас няма четвърта! Или както е казал стихотворецът:

Виж — четири вещи ми дадоха в дар!

Джанак, уд и цитра, и още — мизмар!

— Вие сте три! — добавил той. — Имате нужда от четвърти и той трябва да е мъж умен, проницателен и ловък, тайните ви да скрива!

— Нали сме жени! — отговорили те. — Боим се да си доверим тайните на някой, който не умее да пази тайна! Чели сме в летописите следните стихове:

От разните клюкари дръж тайната далече!

Веднъж щом довериш я — изгубил си я вече!

— Кълна се в живота си! — възкликнал хамалинът. — Аз съм човек умен, надежден, книги съм чел, знам как да изтъкна красивото и да скрия грозното. Правя така, както е казал стихотворецът:

Запазва тайна само онзи, който доверието пази!

Избрани хора само могат от злоба тайните да пазят!

        У мен е тайната запряна като във изба непозната,

        ключът от нея е изгубен и запечатана — вратата!

— Ние плащаме за този дом доста пари! — рекли момите. — А ти имаш ли с какво да си платиш? Не ни се иска да сядаш с нас само за да ни харчиш парите! А пък на тебе ще ти е добре да поседнеш, да си побъбрим сладки приказки и на сутринта всички да сме бодри!

— Щом обичта е без пари — не струва трошка прах дори! — казала стопанката на къщата.

— И ако имаш нещо — ще си отидеш с нищо! — добавила привратницата.

— Стига, сестро! — намесила се съпровождачката. — И друг да беше — денят по-къс нямаше да стане! А този има широка душа — колкото и да похарчиш за него, от полза ще ни е!

— За бога, ама всичките ми пари са онези, дето ми ги дадохте! — възкликнал хамалинът.

— Ще те оставим с нас! — рекла стопанката. — Но ако бъдеш възпитан, скромен и не разпитваш за нещо, което не те засяга! Иначе ще те набием и ще те изгоним!

— Съгласен съм! — отговорил хамалинът. — Кълна се в главата и в езика си — ето, от този миг аз оставам без език!

— Тогава сядай! — наредили момите.

Надигнала се привратницата, развързала колана около кръста си, наредила шишета, наляла вино, сложила трапеза край езерцето на фонтана и приседнала край сестрите си. А хамалинът седнал между тях, сякаш си бил у дома. Наляла си тя една чаша с вино, изпила я, после още една и още една. Наляла и подала на втората си сестра — и тя я изпила. И третата сестра пила. Наляла чаша и я подала на хамалина, поел я той, изпил я, наляла му втора чаша — изпил и нея. Че като го запрегръщали, като го зацелували, тази му приказва, онази го дърпа, третата го чука с чашата за благовония, той им го връща. Виното ги ударило в главата, надвило ги.

И ето че привратницата станала, съблякла се гола-голеничка, скочила в езерцето, заплискала се с водата, напълнила си с вода устата и напръскала хамалина, измила си краката и онова между бедрата, пък излязла от водата, седнала на скамейката до хамалина и запитала:

— Любими, как се казва това нещо? — и показала онова, което жените имат между бедрата си.

Той го казал както си е.^[1]

— Ах, ах, не те ли е срам! — писнала тя, хванала го за шията и го заудряла. Той казал друга дума, ама пак както си е.

— А, не, другояче! — рекла тя.

Той го казал с трета дума.

— Друго е! — викнала тя и продължавала да го удря.

— Добре де, предавам се, кажи ти как се нарича! — помолил той.

— Маргаритката на дързостта! — отговорила тя.

— Е, слава на Аллаха, щом е Маргаритката на дързостта! — възкликнал хамалинът.

И пак обърнали чашите.

Надигнала се втората, съблякла се, скочила в езерцето, направила като първата, излязла, седнала на скамейката до хамалина, посочила онова между бедрата си и запитала:

— Ей, светлина на очите ми, как се казва това?

Той го казал, както си е.

— Да пукнеш дано за такава мръсна дума! — викнала тя.

— Маргаритката на дързостта!

— Не е! — писнала тя и го плеснала по раменете.

— Как се казва тогава?

— Чистотата на сусама!

Скочила и третата, съблякла се, натопила се в езерцето, направила като предните, седнала до хамалина и също запитала:

— Какво е това? — и посочила онова между бедрата.

Той й казал — това е, онова е, а тя го удряла, докато той сам я запитал:

— Добре де, кажи ти как се казва!

— Ханът на Абу Мансур! — отговорила тя.

Ето че и хамалинът станал, съблякъл се, скочил в езерцето, разплискал го, заплувал, измил се като тях. После излязъл, изтегнал се между момите: ръцете — върху привратницата, нозете — върху съпровождачката, пък показал онова, което му било между бедрата, и запитал:

— Господарки, а това как се казва?

Разсмели се всички на думите му, даже се гътнали по гръб от смях и му казали как се казва.

— Не! — казал той и си взел от всяка по целувка.

Те казали същото с друга дума.

— Не! — викнал той и ги запрегръщал поред…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разказват, царю честити, че момите повтаряли с разни думи как се казва онази работа, хамалинът ги целувал и прегръщал, а те се смеели. Накрая го запитали:

— Как се казва тогава?

— Това е Мулето на смелостта, което плеви Маргаритката на дързостта, ближе Чистотата на сусама и спи на Абу Мансур в хана! — отговорил той.

Че като се разсмели онези ми ти жени, на гръб се тътнали. После пак се върнали към обичайните си приказки и си бъбрили сладко, докато се мръкнало.

— Хайде, върви си вече! — рекли момите. — Стига ти колкото ти показахме!

— За бога! — възкликнал хамалинът. — Душата ми по-лесно ще напусне тялото ми, отколкото аз да ви изоставя! Хайде да слеем деня с нощта, пък съмне ли се — всеки ще тръгне по работата си!

— Кълна се в живота си! — възкликнала привратницата. — Я да го оставим да пренощува тук, да се повеселим с него! Той е поопърпан, но не му липсва акъл!

— Остани тогава! — съгласили се останалите. — Само при едно условие: каквото и да видиш — не питай нито какво е, нито защо е!

— Добре!

— Я прочети какво е написано при вратата!

Хамалинът видял, че над вратата със златно мастило е написано: „Не говори за онова, което не те засяга, и слушай онова, което не ти приляга!“

— Добре! — възкликнал хамалинът. — Така да бъде!

Привратницата приготвила ястията, запалили свещите и огъня, пак седнали да хапнат и пийнат. Изведнъж се чуло някой да хлопа на вратата. Това не ги смутило. Едната отишла на вратата. Върнала се след малко и рекла:

— Май ще ни стане още по-весело! Пред вратата има трима странници, брадите им са бръснати, и тримата са слепи с лявото око. Чудно съвпадение! Такива смешни лица имат, такава външност!

— Пък нека влязат! — рекли другите две. — Но им постави условието: да не приказват за онова, което не ги засяга, и да слушат онова, което не им приляга!

Излязла момата навън и довела трима еднооки мъже — брадите им обръснати, мустаците — едва покарали, приличали на просяци. Те погледнали хамалина и забелязали, че вече е пиян. Решили, че и той е просяк. А той се ококорил и им викнал:

— Я сядайте и не разпитвайте излишно — не прочетохте ли онова над вратата?

Поднесли ядене и на просяците, те хапнали, после поседнали на сладка приказка, а привратницата им наливала. Когато чашката се завъртяла за втори път, горещината ги ударила в главата. Те помолили за някакви музикални инструменти да се позабавляват. Привратницата донесла мосулска тамбура, иракски уд и персийски джанак. Станали просяците, единият взел тамбурата, вторият — уда, третият — джанака, ударили по тях мъжете, запели момите, извисили им се гласовете.

Точно тогава някой почукал на вратата. Станала привратницата и отишла да види кой е.

А ето каква била работата. Същата нощ халиф Харун ар-Рашид излязъл да огледа и да чуе какво ново има в царството му. Бил заедно с везира си Джаафар и палача Масрур — изпълнител на неговите присъди. Имал си халифът навик да се преоблича като търговец. През онази нощ той излязъл, поразходил се из града и пътят му го довел до този дом. Чул песните и веселбата и казал на Джаафар:

— Я да влезем в този дом и да видим чии са тези гласове?

— Хорицата са си пийнали! — отговорил Джаафар. — Страх ме е да не ни се случи нещо лошо!

— Трябва да влезем! — настоял халифът. — Нека се изхитрим и влезем!

Почукал Джаафар на вратата, дошла привратницата, отворила и той заговорил:

— Господарке, ние сме търговци от Табария. Дошли сме в Багдад за десетина дни, стока носим. Тази вечер ни покани един търговец, отидохме му на гости, останахме да хапнем, поприказвахме си. Но нали сме чужденци, щом излязохме в нощта, и се объркахме — не знаем къде е ханът, в който сме се настанили! Молим ви, сторете добро дело, пуснете ни да пренощуваме у вас, пък ние ще ви възнаградим!

Огледала ги привратницата, повярвала, че са търговци, пък и изглеждали заможни на вид, върнала се при дружките си, поговорила с тях и те рекли:

— Ама пусни ги!

Халифът, Джаафар и Масрур влезли. Момите се изправили и любезно ги поканили.

Седнали на пиене и сладки приказки. Халифът забелязал, че и тримата просяци са слепи с лявото око — това го удивило. Видял, че момите са хубави красавици, това го смутило и още повече удивило. Приказвали си, що си приказвали, шегували се, що се шегували, поднесли вино и на халифа.

— Аз съм хаджия — отказал той и седнал встрани.^[2]

Привратницата сложила пред него медна софра кована, опънала покривка златоткана, поднесла чаша от порцелан китайски, наляла му благовонен шербет, пуснала в него парченца лед, разбъркала го със захар мед. Поблагодарил й халифът и си казал: „Утре непременно трябва да я възнаградя за доброто дело“.

Отново се хванали на сладки приказки. Щом виното свършвало, стопанката ставала и наливала отново. После дръпнала привратницата за ръка и рекла:

— Хайде, сестро, да си свършим работата!

— Добре! — отговорила тя.

Привратницата казала на гостите да се отдръпнат към вратата, опразнила на стаята средата и рекла на хамалина:

— Тук ти си ни най-близък, смятаме те за един от своите в този дом!

Изправил се хамалинът, затегнал си пояса и запитал:

— Какво ще наредите?

— Ела ми помогни! — наредила му съпровождачката.

Тя довела две черни кучки със синджири на шията. Поел ги хамалинът, а стопанката запретнала ръкави, взела камшик и наредила:

— Дай насам едната!

Дръпнал той едната кучка за синджира, побутнал я към нея. Заплакала кучката, закимала с глава, сякаш искала да каже нещо. А тя я ударила по главата. Заврещяла кучката, а момата я била, била, докато се изморила. Тогава захвърлила камшика, притиснала животното към гърдите си, избърсала сълзите му, целунала го по главата и се обърнала към хамалина:

— Върни я и доведи другата!

Довел той втората кучка — тя направила същото с нея.

Затрепкало сърцето на халифа, заблъскало се в гърдите му. Направил той на Джаафар знак да запита каква е тази работа, но везирът му намигнал да си трае.

Облегнала се стопанката на мраморното ложе, обковано със злато и сребро, и наредила на двете си сестри:

— Хайде, донесете си нещата!

Излегнала се привратницата до нея, а съпровождачката отишла до килера и донесла от там атлазен чувал със зелени ресни, домъкнали го до стопанката, развързала го и измъкнала от него уд. Настроила струните му и запяла:

        Върнете на ресниците ми дълги откраднатия сън!

        Къде, кажете, разумът грижовен витае пак навън!

                Когато пожелах — узнах сама какво е любовта,

        но тя ограби от очите тъмни живителния сън.

Говореха: „Недей така да страдаш, разумна си поне,

и няма да се заблудиш!“ Отвърнах: „Съня ми той отне!

        Очите му пронизват ми душата, разпалват ми кръвта!

        Дори и да се лее тя, зове ме любовта!“

        Той като слънце грее и светя аз чрез тази светлина!

        Душата ми гори във огън буен, пък нека изгоря!

 

Аллах от злато и от течност жива в калъпа го изля,

в устата му наниза бели зъби — да хапят и корят.

  Какво получих от страстта към него? Защо я споделих?

Донесе ми тя плач и мъки само, и вопли, и беди!

  Човекът вижда извор чист — и жаден глава навежда тих,

но се отдръпват от устата дръзко свещените води!

От мъка стопанката започнала да къса дрехите си, дори паднала в несвяст. Тялото й се разголило и халифът забелязал по него следи от удари с бич и камшик. Надигнала се привратницата, поръсила лицето й с вода, донесла халат, наметнала я.

— Я виж що за белези от удари има по тази жена! Повече не може да се мълчи! Няма да се успокоя, докато не разбера какво се е случило с нея и с кучките! — така шепнел халифът на Джаафар.

— Владетелю! — отговорил той. — Но нали те ни поставиха условие — да не говорим онова, което не ни засяга, и да слушаме онова, което не ни приляга!

А съпровождачката пак взела уда, настроила го по гласа си, докоснала струните с крайчеца на пръстите си и запяла:

Оплачем ли се шумно — какво да споделим?

        Обземе ли ни мъка — къде да търсим път?

        Да преразкажем друг — от него полза няма!

Че как ще преразкаже друг скръб по мъж любим?

        Ако все пак търпим — какво ще ни остане?

Изгубим ли любим — изгубваме и път!

        Остава само горест, тъга остава само

и ручеи от сълзи по бузите текат!

        Ти, който хитро скри се от взора ми жадуващ,

страстта към теб не секна, все тъй си ми любим.

        Забрави ли през дните си скучни този спомен?

Че времето тече си, а той не се мени!

        Животът ми мъждука след тъжната разлъка

и радостта — умора я тежка замени!

        Но ако бог поиска в деня, щом дойде срокът —

дори във ад, но с тебе навеки да горим!

Тогава и втората мома като първата разкъсала дрехите си, изохкала и паднала в несвяст. Съпровождачката напръскала лицето й с вода, наметнала я с друг халат.

— Ако не бяхме влезли, щяхме да спим навън! — си рекли просяците. — А пренощуването под този покрив е пълно с такава мъка, която и желязо ще разтопи! Те са само три жени! Я да ги разпитаме защо е всичко това!

— Не е разумно! — възразил Джаафар. — Те ни поканиха, гости сме им! — после пошепнал на халифа: — Още малко потърпи, утре ще ти ги докарат и ще ги разпиташ какво им се е случило!

Но халифът не искал да чака повече:

— Нямам търпение, трябва да узная тайната им!

— А кой ще пита? — заговорили всички вкупом.

— Хамалинът! — предложил някой.

— Ей, хора, какво си говорите? — запитали жените.

Тогава хамалинът се обърнал към стопанката:

— Господарке, ще те запитам в името на Аллаха и ще те закълна в неговото име! Кажи ни какви са тези две кучки, защо ги измъчваш, пък после плачеш и ги целуваш? Разкажи ни защо сестра ти е бита с камшик?

— Вярно ли е, че говори от името на всички ви? — запитала стопанката.

— Да! — отговорили всички, само Джаафар си премълчал.

— За бога, гости мои, тежка мъка ми причинихте! Не ви ли стига, че в къщата си ви пуснахме, че хляба си с вас разделихме! Но не е ваша вината — доведе ви при нас съдбата!

Тя плеснала с ръце, тропнала три пъти по пода и викнала:

— Хайде, бързо!

Вратата към килера се отворила и от там изскочили седем роби с оголени мечове.

— Хванете тези, дето много им знае устата, и ги вържете един за друг! — наредила тя. — Нека ги поразпитам какви са, що са — пък после и главите им ще отсечете!

— За бога, господарке! — възкликнал хамалинът. — Не ме убивай за чужда вина! Всички сбъркаха, грях сториха, но защо и аз? За бога, така хубавичко щяхме да прекараме нощта, само да не бяха тези просяци! Че то, намъкнат ли се такива като тях в богат град, могат и да го разрушат!

О, колко благородство има от силен да си опростен!

Да не е никой победител, да не е никой победен!

        Желанието чисто, честно, не унижавай със запрет!

        То е безсмъртно, не загива, изпъква винаги отпред!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момата, макар да била ядосана, се разсмяла, огледала всички и рекла:

— Малко ви остава да живеете, но я разкажете кой какъв е! Ако не ми се виждахте могъщи и видни хора с власт, щях по-бързо да ви накажа!

— Горко ни, Джаафар! — възкликнал халифът. — Я им кажи кои сме, че току-виж са ни погубили!

— Ама и ние с другите — каквото сме си заслужили! — отвърнал Джаафар.

А момата застанала пред просяците и се обърнала към единия:

— Ти едноок ли си се родил?

— Не, за бога! — отговорил той. — Но с мен се случи едно чудо. Заради него без око останах! То е цяла история и ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза тя ще изтръгне!

Запитала тя и втория, и третия — те й отговорили същото.

— Добре, нека всеки от вас разкаже историята си и обясни как е попаднал тук — само така ще си спаси главата и ще си отиде по пътя!

Най-напред започнал хамалинът:

— Аз, господарко, съм хамалин! Натовари ме тази, съпровождачката де, пък като ме поведе — от дома на винаря — в продавницата на месаря, от месаря — при зеленчукаря, от там — при семкаджията, от него — при сладкаря, после — при продавача на благовония и от него — при вас! Тук между нас стана, каквото стана, вие си го знаете как беше! Това е моят разказ — край!

— Отърва си главата, може да си ходиш! — казала момата.

— А, не, няма да си ходя, докато не чуя разказите на другарите си! — възразил той.

Дошъл редът на първия просяк и той заразказвал: