Хиляда и една нощ (158)

Приказка за Аджиб, Гариб и Сухейм ал-Лейл

Разправят също, царю честити, че в древни времена живял велик цар на име Кандамар. Бил смел, могъщ господар, но вече доста стар, Аллах го дарил с мъжко чедо на преклонни години. Кръстили детето Аджиб. Раснал синът, пораснал и когато станал на седем години, бащата го предал на един жрец, който го изучил на тамошните закони и тамошната вяра. Не били минали още три години и той станал мъдър и изкусен, решителен и силен, прочул се като умел, изтъкнат и знаещ философ. Харесало всичко това на баща му. После го научил коне да язди, с копие да се бие, меч да върти — и той станал смел воин. Бил силен и упорит като дявол страховит. Повеждал хиляда конници и нападал бедуински станове, грабел кервани по пътищата, отвличал дъщери на царе и господари. Много хора започнали да се оплакват на баща му. Тогава той викнал петима роби и им наредил:

— Доведете ми го!

Стражите хванали Аджиб и го вързали. Царят наредил да го набият. Затворил го в килия, където не може да се различи земя от небе, дължина от ширина. Останал синът там два дни и една нощ. Но отишли емирите при царя, застъпили се за него и той го освободил. Изчакал Аджиб десетина дни, после влязъл при царя, докато спял, замахнал с меча си и му отсякъл главата. На сутринта седнал на бащиния си трон, наредил на дружината си да го заобиколят, да облекат брони и да извадят мечове. Когато емирите и първенците влезли, видели, че царят им е убит, а синът му е седнал на трона му. Загубили ума и дума, а Аджиб им креснал:

— Хорица жалки, видяхте какво стана с вашия цар! Който ми се подчини, ще му окажа уважение, а който не ще — да чака смъртта си!

— Ти си наш цар, ти, син на нашия цар! — викнали изплашени всички.

Целунали земята пред него, той им благодарил, наредил да извадят пари и плодове. Всички му се подчинили. Надарил и всички наместници и шейхове на племена, и бунтовници, и покорни. Примирила се страната, подчинили му се поданиците. Така той се разпореждал пет месеца. Но видял насън видение и се стреснал ужасен и изплашен. Сън не го хванало до утрото. Седнал на трона, извикал тълкуватели и звездобройци и наредил:

— Разтълкувайте ми този сън! Видях баща си пред мене! От него изскочи нещо колкото пчела, уголеми се и стана като огромен лъв с нокти като ками! Той ме нападна, разкъса корема ми и аз се събудих уплашен и ужасен!

Спогледали се тълкувателите, посъветвали се и рекли:

— Този сън показва, че имаш брат и че между вас ще избухне вражда!

— Аз нямам брат, от когото да се боя! — креснал Аджиб.

— Ние ти казваме само онова, което знаем! — рекли те.

Царят ги изгонил, отишъл в бащиния си дворец, огледал наложниците и видял, че една между тях носи дете в седмия месец.

— Вземете тази неволница, отведете я към реката и там я удавете! — наредил той на двама от робите си.

Хванали я те за ръцете, повели я към реката, понечили да я удавят, но видели, че е с пленителна хубост, и си рекли:

— Пък защо да я давим? Я да я отведем в гората!

Хванали я, дни и нощи вървели с нея. Влезли в гора с много дървета, потоци и птици, но започнали да се карат кой да я вземе за себе си. И докато се карали, наизлезли хора от Судан, измъкнали мечове и се втурнали срещу тях. Започнала битка, двамината роби се опитали да се защитят, но ги убили за миг.

Неволницата останала в гората сама, хранела се с плодовете на дърветата, пиела вода от потоците и така живяла, докато родила хубаво мургаво момченце. Дала му име Гариб, откъснала му пъпа, повила го с парчета от дрехите си и започнала да го кърми…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че отнякъде се появили мъже — конници и пешаци, с тях — ловни соколи и кучета. Конете им били натоварени с жерави, чапли, диви гъски, гмурци, други водни птици, зверове, зайци, газели, диви говеда, пауни, вълци и лъвове. Тези ловци влезли в гората, намерили там неволницата, която държала сина си в скута си и го кърмела.

— Ти жена ли си или джин?

— Жена съм! — отговорила тя.

Те съобщили за това на своя емир. Той се наричал Мардас Сеийд бени Кахтан. Излязъл бил на лов с петстотин емири, все негови братовчеди, ловували, що ловували и се озовали при неволницата. А тя му разказала какво й се било случило. Зачудил се емирът на приказката й, извикал да я чуе цялата му рода. Взели я със себе си, ловът продължил, после се върнали при бени Кахтан.

Емирът много я харесал и се оженил за нея. Така тя понесла ново чедо и когато изтекъл срокът, родила мъжка рожба. Нарекла го Сухейм ал-Лейл.

Момчето пораснало заедно с брат си и под грижата на емир Мардас станало сръчен воин. После емирът предал двете момчета на учен да ги изучи, а след това — на воини бедуини, които да им покажат как да мятат копие, да секат с меч и да стрелят със стрели. Не били достигнали петнайсет години, когато вече се били научили на всичко, от което имали нужда, и надвивали над всеки юнак в техния стан. Гариб можел да надвива хиляда конници, същото можел и брат му Сухейм ал-Лейл. А Мардас имал много врагове, но бедуините му били сред най-смелите, всички били конници юнаци и стреляли най-точно.

Наблизо до стана живеел друг бедуински емир — на име Хасан бен Сабит, който му бил приятел. Той се заженил за една мома от неговия род. Поканил на сватбата всички свои приятели, между които бил и Мардас бени Кахтан. Мардас взел триста конници от племето си и оставил четиристотин да пазят харема му. Хасан го сложил на най-лично място. Всички се веселели на сватбата, голям бил пирът, а после бедуините се върнали в становете си.

Когато Мардас се прибрал, заварил избити войници и разхвърляни трупове. Свила се душата му, но го посрещнал Гариб, облечен в ризница.

— Какво се е случило, Гариб? — запитал Мардас.

— Нападна ни Хамл бен Маджид с петстотин конници от рода му! — отговорил Гариб.

… А причината за станалото била следната: Емир Мардас имал дъщеря на име Махдия. Чул за нея Хамл, владетелят на племето бени набхан, взел петстотин конници със себе си, отишъл при Мардас и му поискал Махдия за жена. Той не го приел и го върнал. Хамл започнал да наблюдава стана на Мардас и когато видял, че господарят тръгва на сватбата, нападнал с дружината си бени кахтан, избил част от конниците му, а останалите избягали в планината. По това време Гариб и брат му със сто конници били излезли на лов и се прибрали по пладне. Като видели, че Хамл е ограбил стана и е отвлякъл всички моми заедно с Махдия, Гариб викнал на брат си Сухейм:

— Ограбили са стана ни! Отвлекли са харема ни! Хайде да тръгнем срещу враговете и да спасим пленниците и харема!

Спуснали се Гариб и Сухейм след враговете със стоте си конници. Гневът на Гариб бил така силен, че той започнал да сече без ред. Кръв се поляла като вино от чаши, добрал се до награбеното и видял пленената Махдия. Скочил срещу Хамл и с един удар пробил с копието си сърцето му заедно с коня му, избил повечето от враговете си, а останалите взел в плен. Набучил главата на Хамл на копието си и произнесъл следните стихове:

Аз славен съм във дните на победа!

                Земята трепва под юнашка сянка!

Разтърсвам меч в десница — само гледай,

                отвсякъде как мъртви бързо падат!

А копието — само погледни го! —

                е остро като рог на полумесец!

Гариб славете — на рода ви идол,

                най-смелия юнак между мъжете!

Точно тогава Мардас се върнал, видял разхвърляните трупове и птиците, които кръжали над тях, смразил се умът му, но Гариб му разказал за всичко, което се било случило в стана му, докато го нямало. Благодарил му Мардас и рекъл:

— Не ти е отишло напразно учението, Гариб!

Влязъл Мардас в шатрата си, заобиколен от дружината си, а през това време хората от стана възславяли Гариб и викали:

— О, емире! Ако не бе Гариб, щеше да намериш стана си празен!

И Мардас още веднъж му благодарил за направеното…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб, като убил Хамл и видял лицето на Махдия, пожелал да се ожени за нея. Споделил тайната си с един приятел и скоро този слух се пръснал по целия стан. Стигнал и до ушите на Мардас. Скокнал той, изревал, изръмжал, закрещял, слънцето и луната изругал и викнал:

— Такова е наказанието на човек, който отглежда деца с неизвестни бащи! Ако не погубя Гариб — позорът ще тегне завинаги над мене!

Все пак се посъветвал с един от мъдреците на рода си как да погуби Гариб, а той му рекъл:

— Емире! Вчера той спаси дъщеря ти от похитителите! Но ако трябва непременно да го погубиш, направи го с нечия чужда ръка, така че никакво съмнение да не падне върху тебе! Посъветвай го да отиде на лов! Вземи със себе си сто конници, скрий се в някоя пещера и използвай лекомислието му, за да го погубиш! Насечете го на късове и ще измиеш позора, че е зърнал лицето на дъщеря ти!

Подбрал си Мардас сто и петдесет силни и едри конници, платил им богато и ги настървил да погубят Гариб. Изчакал той да отиде на лов и го последвал със злата си дружина. Скрил се край пътя, откъдето той трябвало да мине на връщане. Но докато се криели между дърветата, изскочили петстотин разбойници, избили шейсет конници, пленили деветдесет и вързали Мардас.

… А причината за станалото била, че когато Хамл бил убит, избягалите от боя отишли при брат му и му съобщили за станалото. Той събрал своите огромни воини, подбрал петстотин конници, всеки от които бил висок по петдесет лакътя, и тръгнал да отмъсти за брат си. Така попаднал на Мардас с хората му.

Когато Мардас с дружината си се оказал в плен, братът на Хамл наредил да си починат и викнал:

— Дружино моя! Идолите ни помогнаха да си отмъстим, те ми помогнаха да стигнем до Мардас и племето му и аз ще ги избия!

През това време Сухейм ал-Лейл влязъл при сестра си Махдия да превърже раните му. Тя станала на крака, целунала ръцете му и рекла:

— Нека да е славна десницата ти! Ако не бяхте двамата с Гариб да ме спасите от похитителите и враговете, нямаше да се отърва от тях! Но ти знай, братко, че баща ми тръгна със сто и петдесет конници да погуби Гариб! А това ще бъде позор, защото той защити честта ни!

Денят помръкнал в очите на Сухейм. Той навлякъл бойно снаряжение, метнал се на коня си и потеглил за мястото, където ловувал брат му. Намерил го, поздравил го и рекъл:

— Братко, забрави ли ме, че не ми се обади?

— За бога! — отговорил Гариб. — Видях, че си ранен, и те оставих да си починеш!

— Пази се от баща ми, братко! — казал Сухейм и му разказал какво е станало.

— Бог да задави гърлото му със собствената му хитрост! — възкликнал Гариб.

Двамата се върнали при огъня, а когато се мръкнало, потеглили към онази долина, където било чуждото племе. В тъмнината дочули цвилене на коне и Сухейм казал:

— Братко, това е от стана на баща ми с хората му! Да се махаме от тук!

Гариб хвърлил поводите на брат си и му рекъл:

— Стой тук, докато се върна!

Тръгнал Гариб и видял чужденците. Те не били заспали и той ги чул да споменават Мардас и да си говорят:

— Ще го убием, след като бъдем на наша земя!

Разбрал той, че побащимът му Мардас е пленен от тях, и си рекъл: „Кълна се в Махдия, няма да се прибера, докато не освободя баща й!“ Запълзял и започнал да търси Мардас. Попаднал на него и го видял овързан.

— Бъди здрав, побащиме! — пошепнал му той. — Как си попаднал в такова унижение да бъдеш пленен?

Мардас изгубил ума и дума и пошепнал:

— Синко, в ръцете ти съм! Спаси ме заради възпитанието, което съм ти дал!

— А ако те спася, ще ми дадеш ли Махдия за жена? — запитал Гариб.

— Кълна се във всичко, в което вярвам, тя ще бъде твоя завинаги! — отговорил Мардас.

Гариб го отвързал и му рекъл:

— Пълзи към конете! Сухейм е там!

Запълзял Мардас и стигнал до сина си Сухейм. А Гариб през това време развързал пленниците един след друг и деветдесетте спътници на Мардас изпълзели далеч от враговете си. Там Сухейм им дал оръжие и коне и наредил:

— Яхвайте конете, разделете се от двете страни на враговете! Викнете и нека зовът ви да бъде: „Племе на Кахтан!“ Викнете ли, поотдалечете се и се пръснете около тях!

Изчакал Гариб последната третина на нощта и викнал:

— Племе на Кахтан!

И викнали всички воини в един глас:

— Племе на Кахтан!

Отекнали планините от гласа им. На враговете им се сторило, че някой ги напада от всички страни, грабнали оръжието си и се втурнали да се бият един с друг…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб и хората му изчаквали, докато враговете се самоизбивали. Когато се разсъмнало, се втурнали срещу останалите чужденци, избили част от тях, а другите се разбягали. Хората от племето на Кахтан събрали разпръснатите си коне и изоставеното оръжие и тръгнали към своя стан. Чак сега Мардас повярвал, че се е спасил. Прибрали се по шатрите си. Отишъл и Гариб в своята шатра, събрали се при него момците от стана. Но когато Мардас видял как те се събират около него, намразил го още повече, обърнал се към родата си и рекъл:

— Омразата в сърцето ми към Гариб порасна стократно! Смущава ме, че младите така го наобикалят! А утре той ще ми поиска Махдия!

— Емире! — посъветвал го един от старците. — А ти поискай от него нещо, което няма да е по силите му!

Мардас изчакал до сутринта, седнал на ложето си, заобиколили го бедуините. Дошъл и Гариб, пристъпил към него. Мардас се престорил на зарадван, станал му на крака и го сложил да седне до него.

— Побащиме! — рекъл Гариб. — Ти ми обеща нещо. Направи го!

— Синко! — отговорил Мардас. — Махдия ще бъде твоя, докато си жив, но ти си много беден!

— Побащиме! — рекъл Гариб. — Поискай каквото щеш! Аз ще нападна бедуинските емири, ще ударя царете и ще ти донеса такива богатства, от които погледите ще ослепеят!

— Синко! — рекъл Мардас. — Заклел съм се във всички идоли, че ще дам щерка си Махдия на онзи, който заличи моя позор!

— Каква е тази мъст, побащиме? — запитал Гариб. — Кой цар ти е сторил зло? Ще отида при него и ще строша трона му върху главата му!

— Слушай, синко! Аз имах син, юнак над юнаците! Тръгна той със сто юнаци на лов, стигнал до планина, където била Долината на цветята. Там се намира дворецът на Саса бен Шайс бен Шадад бен Ад! На това място живее черен мъж. Той е огромен, висок седемдесет лакътя, и се бие с дървени стволове. Този великан излязъл насреща му и го погубил заедно със стоте му конници. Само трима оживели, те ми съобщиха за станалото! Тръгнах аз срещу него, но не успях да го победя! Заклех се да омъжа дъщеря си само за онзи, който отмъсти за него!

— Побащиме — възкликнал Гариб, — аз ще отида при този великан и ще отмъстя за сина ти! Обещай ми, че ще ме ожениш за Махдия! Това ще укрепи душата ми, като тръгна да си диря късмета!

Мардас обещал и се заклел пред всички големци в стана.

Гариб отишъл при майка си, разказал й за случилото се, а тя му рекла:

— Синко, Мардас те мрази! Той те изпраща в тази планина, само и само да те погуби! Вземи ме със себе си и да се махаме от катуна на този злодей!

— Майко, не мога да се откажа, докато не постигна надеждата си! — рекъл Гариб.

Той си легнал, но ето че утрото изгряло и с лъчите си го обляло. И още не бил възседнал коня си, когато към него се присъединили младите му приятели — двеста силни конници, въоръжени до зъби.

— Води ни! — викнали те. — Ние ще ти помогнем!

— Да вървим, приятели! — възкликнал Гариб.

Вървели Гариб и дружината му и ден, и два, а на третата вечер стигнали пред островърха планина. Вързали там конете си. Гариб тръгнал да поразгледа планината. Стигнал до някаква пещера, от която идела светлинка. Влязъл и видял посред пещерата шейх на триста и четирийсет години, веждите скривали очите му, а мустаците — устата му. Гариб усетил почтителен страх от него и величествения му вид.

— Ти си май от неверниците, синко! — рекъл старецът. — Май си от онези, които се кланят на камъни, а не познават всесилния владетел, създал деня, нощта и въртящите се съзвездия!

Гариб се разтреперил и запитал:

— Кажи ми, шейх, къде се намира този бог, за да го почетем и да се поклоним пред лика му?

— Синко! — отговорил шейхът. — Никой на света не е виждал този бог! Той вижда, но него не го виждат! Той присъства навсякъде чрез творенията на своя труд! Той е създател на всичко, което е създадено, той води времената, той е сътворил хора и джинове! Той изпраща пророци, които да сочат на хората праведния път! Който му се подчини — го вкарва в рая, а който му се противопостави — го вкарва в ада! Аз бях един от хората на ада, които потискаха човешките създания, защото бяха неверници. Тогава Аллах им прати пророк на име Худ, но те го отхвърлиха и той ги погуби с безплоден вятър. Аз повярвах в него заедно с няколко души от племето ми и така се спасихме. Отидох при племето на самудите, но и те бяха отрекли своя пророк Салих. След Салих Аллах изпрати пророк на име Ибрахим Халил при Нимруд бен Канаан — и на него му се случи същото. А моите хора измряха и останах сам да се моля в тази пещера.

— И какво трябва да произнеса, чичо, за да бъда под закрилата на този велик бог?

— Кажи: Няма бог освен Аллах и Ибрахим, възлюбления на Аллах!

Повторил Гариб думите и така приел исляма със сърце и език.

— Ти утвърди в сърцето си сладостта на исляма — правата вяра! — рекъл шейхът.

После той го научил на някои ритуали и на някои писания от свещените книги и го запитал:

— Как се казваш?

— Казвам се Гариб!

— И накъде си тръгнал, Гариб?

Разказал му той за всичко от начало до край, докато разказът му стигнал до планинския великан, когото бил тръгнал да търси…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че шейхът казал на Гариб:

— Гариб, ти да не си луд, че си тръгнал да търсиш сам великана из тази планина?

— Аз водя двеста юнаци, господарю! — отговорил Гариб.

— Слушай, Гариб! — казал шейхът. — И десет хиляди юнаци да водеше — пак не можеш го победи! Наричат го Великана Човекоядец! Той е от поколението на Хам, баща му се казваше Хинди — онзи, който е създал Индия и я нарекъл на името си! Той го е създал и нарекъл Саадан Гула! Той, синко, е огромен марид и яде само човешки същества! Баща му, докато бе жив, му забраняваше това, но той не го слушаше и нямаше край неговият гнет. Тогава баща му го изгони и му забрани да влиза в Индия. Той дойде на тази земя, тук заживя. Започна да граби по пътищата. Прибира се у дома си по тази долина. Аллах му е дал пет синове. Те са гулове — толкова силни, че един само хиляда воини надвива! Събрал е плячка огромна: пари, вещи, камили, овце — цялата долина може да заприщи с тях. Боя се да не те погуби! Моли всевишния Аллах да ти дари победа над него чрез Словото на единния бог! А когато се биеш с неверници, викай: „Аллах е най-велик!“

Шейхът подарил на Гариб стоманен жезъл, тежък сто ратла, с десет халки по него — щом онзи, който го носи, го разтресе, халките му звънят като гръмотевици. Дарил го с меч, от мълния изкован, дълъг три лакътя и широк три шибра, удари ли човек с него скала — разполовява я. Дал му още щит, ризница и броня и рекъл:

— Иди при хората си и им предай исляма!

Тръгнал Гариб, щастлив, че е познал исляма, отишъл при дружината си. Посрещнали го и го запитали:

— Къде се забави така, Гарибе?

Той им разказал какво му се е случило, пояснил им исляма и им предложил да го приемат. Приели го всички. Вече се съмнало, Гариб се метнал на коня си и отишъл при шейха да се сбогува с него. После тръгнал да се върне при дружината си, но не щеш ли — пред него — конник сякаш от камък излян, в стомана обкован, изпод шлема само зениците му блестят. Втурнал се конникът срещу него и викнал:

— Снемай това от себе си, бедуин разбойник, иначе те чака гибел безподобна!

Втурнал се и Гариб срещу него, пламнала битка такава, от каквато дете побелява и скала в ужас се стопява. Изведнъж конникът снел начелника си и се оказало, че това е Сухейм ал-Лейл, син на Мардас и брат на Гариб от една майка.

… Сухейм се бил появил на това място, защото, когато Гариб тръгнал да търси гула на планината, той не си бил у дома. Когато се прибрал, отишъл при майка си и я заварил да плаче. Тя му разказала какво е заставило брат му да тръгне на път. Той навлякъл бойни доспехи, яхнал жребеца и забързал, докато стигнал до брат си. Когато Сухейм разкрил лицето си, брат му го познал и викнал:

— Защо правиш такива работи?

— За да знаеш, че съм равен на тебе в бой! — отговорил Сухейм. — Значи имам сила да се бия и да воювам!

Двамата тръгнали един до друг. Гариб обяснил на Сухейм исляма и той го приел.

… А Саадан — планинският гул, щом забелязал от планината прах изпод копитата на конете, рекъл на синовете си:

— Деца, докарайте ми тази плячка!

Петте му синове забързали към хората. Щом ги зърнал, Гариб пришпорил жребеца си и викнал:

— Кои сте вие, от кой род сте и какво искате?

Пристъпил напред Фалхун, най-големият син на Саадан, и викнал:

— Слизайте от конете си и се завържете един друг! Ще ви отведа при баща ми. Той ще изпече едни, ще сготви други, че отдавна не е хапвал човешко месце!

Гариб се спуснал срещу Фалхун, тръснал жезъла, дръннали халките му. Фалхун трепнал и Гариб го треснал с жезъла. Силният удар попаднал между плешките му и великанът паднал като гнила фурма. Затичал се Сухейм с неколцина от дружината, вързали го, увили около шията му въже и го повели като крава. Братята видели, че Фалхун е пленен, спуснали се срещу Гариб, но той пленил още трима. Петият брат избягал, затичал се към баща си, а Саадан му викнал:

— Къде са братята ти?

— Плени ги момък, който още не се бръсне! — отговорил синът.

— Дано слънцето не ви даде благодат! — възкликнал планинският гул.

Излязъл той от крепостта, изтръгнал огромно дърво и тръгнал да търси Гариб и дружината му. Вървял пеша, защото кой кон би понесъл такова огромно тяло? Синът тръгнал подире му. Стигнали до дружината на Гариб. Великанът се спуснал мълчешката срещу хората, ударил с дървото и смазал пет души наведнъж. Замахнал с дървото срещу Сухейм, но той се навел. Разгневил се гулът, хвърлил дървото, посегнал към Сухейм и го сграбчил така, както ястреб сграбчва птичка…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато зърнал брат си в ръцете на гула, Гариб викнал:

— Аллах е най-велик! — насочил той коня си срещу планинския гул, разтърсил жезъла, звъннали халките и повторил: — Аллах е най-велик!

Ударил с тоягата гула през кръста и Саадан паднал на земята. Сухейм се измъкнал от ръката му. Когато се свестил, гулът бил вече вързан и окован. А синът му, щом видял, че баща му е пленен, се втурнал да бяга. Гариб подкарал коня си подире му, ударил го с тоягата по плещите и той паднал от коня си. Вързал и него до баща му и четиримата му братя. Стегнали ги с въжета, повели ги като камили и тръгнали към крепостта. Тя била пълна с богатства. Там намерили и две хиляди и двеста перси, вързани и оковани. Седнал Гариб в креслото на планинския гул, което преди това принадлежало на Сас бен Шайс бен Ад, сложил брат си Сухейм от дясната си страна, подредил приятелите си от двете си страни, наредил да доведат Саадан и го запитал:

— Е, как си сега, проклетнико?

— Лошо! — отговорил гулът. — Вързан съм заедно със синовете ми с въжета, сякаш сме камили!

— Искам да приемете моята вяра — исляма! — казал Гариб. — Трябва всички да сме едно пред лицето на най-могъщия господар, създателя на светлината и тъмнината, и на всичко видимо! Няма друг бог освен него!

Приели планинският гул и синовете му исляма и той направил душите им добри. Гариб наредил да ги развържат. Заплакал Саадан и пристъпил със синовете си да целуне нозете на Гариб, но той не му позволил. Тогава застанали до останалите.

— Саадан! — повикал го Гариб. — Какви са тези перси?

— Това е моят лов от страната на персите и не са само тези! Тук още е Фахр Тадж, дъщерята на цар Сабур, царя на персите, с още двеста неволници! Тръгнах аз със синовете си на лов. Нищо не намерихме, пръснахме се по планини, равнини и пустини и се оказахме в страната на персите. Потърсихме някаква плячка, за да не се връщаме с празни ръце. Зърнахме в далечината облак прах. Изпратихме един слуга да разбере какво е, той се върна и съобщи: „Господарю, това е царкинята Фахр Тадж, дъщеря на цар Сабур, царя на персите, турците и дейлемите. Идват с три хиляди конници насам!“ Спуснах се със синовете си, избихме триста конници, пленихме две хиляди и петстотин, пленихме и дъщерята на цар Сабур с всичките й вещи и скъпоценности и се прибрахме!

— Да не сте направили нещо лошо на царкинята? — запитал Гариб.

— Не! Заклевам се в главата си и в тази вяра, която току-що приехме!

— Добре си направил, Саадан! — казал Гариб. — Баща й е един от могъщите царе на света! Той непременно ще поведе войска да я търси! Който не преценява последствията — няма и приятел в съдбата си! Къде е тази неволница?

— Сложих я в отделен дворец!

— Покажи ми къде е!

Тръгнал Гариб заедно със Саадан към двореца на царкиня Фахр Тадж. Намерили я да плаче, да оплаква предишното си величие и благоденствие. Щом я зърнал, на Гариб му се сторило, че луната е слязла от небесата, и той възхвалил всевиждащия и всечуващ Аллах. А Фахр Тадж, като зърнала Гариб, забелязала, че е честен юнак, храбростта греела в очите му и той бил във всичко прекрасен. Тя се изправила, поклонила се в нозете му и възкликнала:

— О, герой на времената! Поставям се под твоя закрила, измъкни ме от ръцете на този гул! Боя се да не ме изяде!

— Ти си в сигурни ръце! — рекъл Гариб. — Аз ще те отведа при баща ти!

Той наредил да освободят персите и отново й заговорил:

— Какво те накара да излезеш от двореца си по тези равнини и пустини, че да те отвлекат разбойници?

— Господарю! — отговорила тя. — Баща ми и народът на неговото царство заедно с турците, дейлемите и магусейците се кланят на огъня. В нашето царство има обител на име Манастир на огъня. По всеки празник там се събират дъщерите на магусейците, остават там цял месец, а после се прибират по домовете си. Според обичая аз тръгнах заедно с неволниците ми натам. Царят определи три хиляди конници да ме пазят. Появи се пред нас този гул, изби някои от нашите, плени останалите и ни затвори тук.

— Не бой се! — повторил Гариб. — Аз ще те отведа в твоя дворец!

Той излязъл от стаята й и наредил да й оказват висока почит. Легнал си да спи, на сутринта станал, измил се и произнесъл двойна молитва за рода на Ибрахим Халил. Същото направили и гулът, синовете му и всички хора на Гариб, които се подредили за молитва зад него. След това Гариб се обърнал към Саадан:

— Саадан, покажи ни Долината на цветята!

Тръгнали Саадан със синовете си, Гариб с дружината си и царкиня Фахр Тадж с неволниците си. Саадан наредил на своите роби и неволници да приготвят храна и да я донесат между дърветата. Така всички тръгнали към Долината на цветята…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб влязъл в Долината на цветята и видял следното: птици сладкогласни в цъфнали клони пеят, кос с трелите си листата люлее, гургулица божията красота възпява, славеят човешки глас да възвисява, отрупани дървета плодоносни, бадем, кайсия, зарзала от Хорасан, а сливата и лешникът короните си сливат там, портокали огнени из листата светят, лимони сладки тежки клони свеждат, лимони кисели срещу преяждане са лек и други — те от жълтеницата спасяват не един човек, фурми червени, палми нежно с клони махат — и всичко е велико дело на Аллаха!

Харесала на Гариб тази долина. Той се разпоредил да разпънат в нея балдахин за Фахр Тадж. Така три дни яли, пили, а после се върнали в крепостта. Извикал Гариб брат си Сухейм и му казал:

— Вземи със себе си сто конници, иди при баща си и майка ни в племето бени кахтан! Доведи ги на това място, нека живеят тук! Аз ще тръгна към страната на персите, за да отведа царкиня Фахр Тадж при баща й! Ти, Саадан, остани със синовете си в тази крепост, докато се върнем!

— А защо не ме вземеш със себе си при персите? — запитал великанът.

— Защото ти плени щерката на Сабур! Ако взорът му падне върху теб, ще ти изпие кръвчицата!

И така Сухейм отпътувал към племето си бени кахтан, а Гариб потеглил заедно с царкиня Фахр Тадж към страната на Сабур.

… А през това време цар Сабур чакал завръщането на дъщеря си от Манастира на огъня.

— Везире! — казал той на най-възрастния си везир. — Дъщеря ми се забави и нямам вест от нея! Изпрати някого до Манастира на огъня да види какво е станало!

Извикал везирът началника на пратениците и наредил:

— Тръгвай незабавно към Манастира на огъня!

Тръгнал той, стигнал до мястото, разпитал жреците за царската дъщеря, а те му отговорили:

— Тази година не сме я виждали!

Върнал се пратеникът по същия път, стигнал до град Асбанир, влязъл при везира и му казал за станалото. Отишъл везирът при цар Сабур да му съобщи тъжната новина. Скочил царят, хвърлил короната си на земята, заскубал брадата си. Викнал десет верни войскари, наредил им да застанат начело по на десет хиляди конници и да търсят царкинята. А майката на Фахр Тадж и неволниците й облекли черни дрехи, посипали главите си с пепел и седнали да плачат и ридаят…

… В това време Гариб пътувал десет дни и на единайсетия забелязал облак прах. Извикал емира, който бил начело на персите, и му рекъл:

— Я виж какъв е този прах, който се вдига към хоризонта!

Повел емирът жребеца си, влязъл под облака, видял голяма дружина, запитал кои са, и един му отговорил:

— Ние сме от племето бени хатал. Наш емир е Самсан бен Джаррах. Дружината ни е от пет хиляди мъже и търсим нещо да разрушим!

Върнал се бързо персиецът и съобщил на Гариб новината. Викнал Гариб на бени кахтан и на персите:

— На оръжие!

Извадили всички оръжието си, спуснали се, сблъскали се с разбойниците, които търсели плячка.

— Аллах да ви опозори, кучета разбойнически! — викнал Гариб, ударил и юнашки прогласил: — Аллах е най-велик, в името на вярата на Ибрахим Халил, мир нему!

И пламнала битка — кървава схватка, гърлата крещели — планините залюлели. Били се до мръкнало. Паднала нощта. Двете войски се раздалечили. Гариб огледал мъжете от бени кахтан и персите и видял, че са убити пет мъже от племето му и седемдесет и трима от персите, а хората на Самсан били загубили повече от петстотин конници.

Слязъл и Самсан от коня си, нито хляба му се усладил, нито съня. Рекъл на хората си:

— Цял живот не съм виждал някой да се бие като този момък! Веднъж удря с меч, после — с жезъл! Но аз утре ще го извикам на двубой с копия и с меч!

А когато Гариб се прибрал в шатрата си, посрещнала го царкиня Фахр Тадж. Тя плачела, изплашена от станалото, целунала краката му в стремето и рекла:

— Не дърпай ръцете си, нека ги целуна! Не прощавай на враговете! Хвала на бога, който те запази днес жив и здрав! Боя се за тебе!

Разсмял се Гариб на думите й, започнал да я утешава:

— Не бой се! Дори враговете да бяха изпълнили цялата тази степ, аз пак щях да ги погубя, защото с мене е силата на Всевишния!

Тя му пожелала победа и се прибрала при неволниците си. Гариб измил ръцете си от кръвта на неверниците. Съмнало се. Двете дружини пак излезли на бойното поле. Първи излязъл пред всички Гариб, повел жребеца си, приближил редиците на неверниците и викнал:

— Има ли юнак да ми излезе на полето бойно? Или всички сте страхливци недостойни?

Излязъл срещу него огромен великан от племето ад. Той мъкнел желязно копие, тежко двайсет ратла. Вдигнал ръка, замахнал срещу Гариб, но той се плъзнал под копието и то се забило в земята. Великанът се навел да го измъкне и тогава Гариб замахнал и го ударил с железния жезъл, като разцепил челото му. Изхриптял воинът и Аллах запратил бързо душата му в ада. Излязъл втори — Гариб и него погубил, после трети, че и десети — всички, които излезли насреща му, се простили с живота си. Неверниците заотстъпвали назад. Видял емирът им това и изкрещял:

— Бог да не ви дава благодат! Аз ще изляза срещу него! — стегнал той бойните си доспехи, повел жребеца си и викнал: — Горко ти! Имаш ли още сила да ми излезеш насреща!

Втурнал се Самсан срещу Гариб сърдито, той пък го посрещнал с гръд открита. Сблъскали се двамата в люта битка. И двамата — силни и напети, завъртели се из полето, всеки бързал да превари и другия да удари. Гариб отбил опита на Самсан да го прониже, отвърнал му с удар, който попаднал право в гърдите на емира, и той паднал мъртъв на земята. Дружината на Самсан се спуснала срещу победителя, но той се изправил пред тях и викнал:

— Аллах е най-велик! Завоевание и победа! Да бъде победен всеки, който отрича вярата на Ибрахим Халил, мир нему!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато неверниците чули да се споменава най-могъщият цар, спогледали се и се запитали:

— Какви са тези думи, които ослабиха телесата ни? Я да отстъпим и да питаме що за думи са това!

Отстъпили, слезли от конете си. Събрали се големците им, посъветвали се и решили да изпратят десетима първенци при Гариб.

А Гариб и дружината му вече се били прибрали, учудени, че онези така лесно били отстъпили. Но ето че се появили десетимата, помолили да ги отведат при Гариб, целунали земята пред него с почит и уважение.

— Защо се отказахте да се биете? — запитал той.

— Господарю! — отговорили те. — Изплашиха ни думите, които ти изкрещя в лицата ни!

— А вие на идоли ли се кланяте?

— Ние се кланяме пред любовта и времето, кланяме се на Уад, Асуаа и Ягут — големците на рода на Нух!

— А аз се кланям само на всевеликия Аллах! — рекъл Гариб. — Той е създател на всичко, който дарява живот на всеки!

Отпуснали се сърцата на хората, като чули словата за единния бог, и си рекли: „Наистина този бог е всевелик, всемилостив и всеопрощаващ!“ После запитали:

— И какво трябва да направим, за да станем и ние мюсюлмани?

— Повторете след мен! — отговорил им Гариб. — „Няма бог освен Аллаха и Ибрахим, възлюбления на Аллаха!“

И десетимата приели праведния ислям!

— Сега, щом укрепихте сладостта на исляма в сърцата си — заговорил Гариб, — предложете на племето си да го приеме! Ако го приемат — ще пребъдат, ако ли не — с огън ще ги изгорим!

Тръгнали си те, върнали се, обяснили на дружината си коя е праведната вяра, и те я приели. Отишли при шатрата на Гариб и рекли:

— Господарю! Ние станахме твои роби! Нареди ни каквото искаш — ние ще ти се подчиняваме!

— След като Аллах ви е насочил по праведния път на великата вяра — отговорил Гариб, — аз ще ви оставя и ще отида при цар Сабур, царя на персите, турците и дейлемите! Който иска да дойде с мен — нека дойде!

— Всички ще те следваме и ще ти служим! — викнали те.

Тръгнал Гариб заедно с всички, за няколко дни прекосили долини и пустини и накрая пред тях се извисили стените на града, където живеел цар Сабур.

— Това е твоят град, Фахр Тадж! — заговорил Гариб. — Влез в него сама! Аз изпълних задължението си, доведох те жива и здрава!

— Гариб! — възкликнала царкинята. — Ти почакай тук! Аз ще съобщя на баща си, че си дошъл, и той ще прати хора да те повикат!

Царкиня Фахр Тадж се била привързала към Гариб, като видяла колко е смел и юначен. Тя го гледала с поглед, който издавал любовта й към него, но не му казала. Тръгнала към бащиния си дворец. Още не била влязла, и я видели робите, наскачали, започнали да ликуват от радост. Влезли при цар Сабур и му съобщили за идването й. При тази вест радостта изтласкала мъката от сърцето му. Затичал се към нея, целунал я между очите, въвел я при майка й. А тя, щом я зърнала, скокнала и я прегърнала. Поговорили, запитали я защо я е нямало толкова дълго, тя им разказала всичко, после рекла:

— Трябва да знаеш, татко, че за да съм жива и да се върна в родината си, заслугата е на Гариб! Аз вече не мога да се отделя от него дори за час!

Разбрал царят, че щерка му е обикнала Гариб, объркал се.

— Фахр Тадж! — рекъл той. — Но ти знаеш, че си годена за царски син!

— Татко! — възкликнала тя. — Искам това, което ти казах, ако ми го откажеш — ще посегна на живота си!

Излязъл царят и отишъл да посрещне Гариб. Щом го зърнал, той му станал на крака. Сабур си помислил: „Простено да е на дъщеря ми, че е обикнала този бедуин!“ Щом съмнало, тръгнали към града. Бил велик ден за всички. Царкиня Фахр Тадж отпочинала в двореца си, неволниците й били изпълнени с радост и щастие. Сабур и Гариб влезли в града на коне. Цар Сабур седнал на трона, сложил Гариб от дясната си страна. Изправили се пред тях владетели, привратници, емири, наместници и везири, започнали да поздравяват царя и дъщеря му.

— Който ме обича — нека стори дар на Гариб! — рекъл царят.

И завалели върху Гариб дарове като дъжд. Останал той на гости при Сабур десет дни и пожелал да си тръгне. Царят го заклел да си тръгне след още един месец.

— Царю! — рекъл Гариб. — Аз съм сгоден за една бедуинска щерка и искам да отида при нея!

— А коя е по-хубава — твоята годеница или Фахр Тадж? — запитал царят.

— Царю честити, нима може да се сравняват робът и господарят?

— Фахр Тадж е вече твоя неволница, защото ти я спаси от ноктите на гула! — рекъл царят. — Тя няма друг господар освен тебе!

— Царю честити! — рекъл Гариб. — Ти си цар, а аз съм бедняк! Боя се да не ми поискаш непосилен откуп!

— Знай, синко! — заговорил царят. — Цар Хардашах, владетелят на Шираз, я поиска за себе си и дава за нея откуп от сто хиляди динара, но аз избрах тебе между всички останали. Ще те превърна в меч на моето царство и щит на моята мъст! — и се обърнал към големците си: — Заклевам се, че омъжвам дъщеря си Фахр Тадж за чедото си Гариб!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб обявил, че приема Фахр Тадж за съпруга.

— Поискай ми откуп и веднага ще ти го донеса! — викнал той. — В крепостта на Саса имам пари и съкровища безброй!

— Синко! — рекъл цар Сабур. — Не искам от тебе нито пари, нито съкровища! Твоят откуп ще бъде само главата на Джамаркан, царя на Дашит и град Ахуаз!

— Царю на времената! — рекъл Гариб. — Отивам с дружината си! Ще пленя врага ти, ще разруша градовете му!

Царят му пожелал всичко най-добро, но се побоял, че ако Гариб тръгне срещу Джамаркан, никога няма да се върне жив.

Вечерта сложили ядене и всички яли, донесли вино и всички пили. Пийнал си и Гариб, замътил се умът му. Отишъл да си свърши една нужда, после тръгнал обратно, но се заблудил и се вмъкнал в двореца на Фахр Тадж. Тя загубила и ума, и дума и наредила на неволниците си да се приберат по стаите си. Те я оставили. Тя излязла пред Гариб, целунала ръката му и рекла:

— Здравей, господарю! Аз съм твоя неволница завинаги!

Въвела го в стаята си, съблякла се, прегърнали се двамата, той отнел моминството й и така останали в огромна сладост и щастие до сутринта.

Когато това се случило, царят си мислел, че Гариб вече е тръгнал на път. Но щом се съмнало, момъкът влязъл при него. Царят го сложил до себе си. Дошли и владетелите, подредили се и заговорили за юначеството на Гариб. И както си говорели, забелязали през прозореца, че се вдига облак прах изпод конски копита. Царят викнал на съгледвачите:

— Кажете ми, що за облак е това?

Спуснал се конник, дотичал до облака, върнал се и рекъл:

— Царю, под облака има сто конници! Техният емир се казва Сухейм ал-Лейл!

— Господарю, това е брат ми! — възкликнал Гариб.

Яхнал той жребеца си начело на сто души от бени кахтан, още хиляда перси се метнали на конете си. Препуснали и бързо стигнали до гостите. Двамата братя се спешили, прегърнали се.

— Братко! — заговорил Гариб. — Отведе ли племето ни в крепостта на Саса, в Долината на цветята?

— Братко! — отговорил Сухейм. — Онова куче, баща ми, щом научи, че си превзел крепостта на планинския гул, още повече те намрази и каза: „Няма да отида по тези места! Нека Гариб дойде и се опита да вземе дъщеря ми без откуп!“ После взе дъщеря си, събра племето и богатствата си и отиде в земята на Ирак, влезе в Куфа, поиска покровителство от цар Аджиб, а той в замяна поиска дъщеря му за жена!

— Кълна се във вярата на исляма, вярата на Ибрахим Халил, ще отида в страната Ирак и ще започна бран! — възкликнал Гариб.

Двамата влезли в града, отишли в царския дворец, целунали земята пред царя. Станал и той на крака пред Гариб, поздравил Сухейм. Гариб му разказал какво се е случило. Той му дал десет войскари, всеки с по десет хиляди конници — араби и перси. За три дни се подготвили за път. Тръгнал Гариб на път и най-напред се отправил в крепостта на Саса. Излязъл планинският гул със синовете си, посрещнали го. Гариб му разказал за случилото се.

— Господарю! — рекъл Саадан. — Ти остани в твоята крепост, а аз с моите синове и твоите войници ще отида в Ирак, ще разруша онзи проклет град и ще доведа пред тебе всичките му войници с въжета овързани!

Благодарил му Гариб и казал:

— Всички ще вървим натам, Саадан!

Приготвили се за път. Потеглили, като оставили в крепостта хиляда конници, и се насочили към Ирак.

… А през това време Мардас пътувал, що пътувал с племето си, докато стигнал в Ирак. Той бил взел скъп дар, отнесъл го в Куфа, сложил го пред цар Аджиб, целунал земята пред него и рекъл:

— Господарю, идвам, за да те моля за покровителство!

Цар Аджиб изслушал Мардас и му рекъл:

— Кой те е обидил, за да те защитя от него!

— Царю на времената! — казал Мардас. — Обиди ме не някой мъж, а едно хлапе на име Гариб! Аз го намерих тъкмо когато бе излязъл от утробата на майка си в една долина. Ожених се за нея и тя после роди от мен момче на име Сухейм ал-Лейл. Отгледах Гариб при себе си и той стана остра мълния и велик хитрец. Освен това имам дъщеря, която само на тебе ти е лика-прилика! Той ми я поиска. Тогава аз поисках от него главата на планинския гул. Той тръгна срещу него, плени го и го направи един от дружината си. Чух, че приел някаква вяра на име ислям и започнал да я проповядва между народите. Той освободи дъщерята на Сабур от гула и превзе крепостта на Саса бен Шайс, а там са съкровищата на древните! Сега е тръгнал да отведе дъщерята на Сабур при баща й!

Побледняло лицето на Аджиб, разкривил се образът му — разбрал той, че го чака гибел.

— Мардас, майката на този Гариб, при теб ли е? — запитал той. — Я прати да я доведат!

Когато я довели, Аджиб я познал и запитал:

— Къде са двамината роби, които изпратих с тебе?

— Те се избиха един друг заради мене! — отговорила тя.

Замахнал Аджиб с меча си, ударил я и я разцепил на две половини. Но тревогата била завладяла вече душата му и той викнал:

— Мардас, я ми дай дъщеря си за жена!

— Нека тя да е една от наложниците ти! — казал Мардас. — Давам ти я за жена, а аз ставам твой роб!

— А на мен ми се иска — измърморил Аджиб — да зърна този проклетник и да го погубя!

Той наредил да се дадат на Мардас за откуп на дъщеря му трийсет хиляди динара, сто отрязъка коприна, обшита със злато, сто слуги и много накити. Излязъл Мардас с богатия откуп и се заел да приготви прикята на Махдия…

… А през това време Гариб стигнал Джазира; Това било първата земя на Ирак и там имало укрепен защитен град. Гариб наредил да спрат на стан пред него. Когато жителите му видели, че войниците спират пред града, затворили портите, укрепили стените, отишли при царя си и му съобщили какво става. Погледнал той през прозореца на двореца и видял войници като ята скакалци и почти всичките — перси.

Този цар се казвал Дамиг, защото обичал да дамгосва войниците на бойното поле. Имал той един помощник, бърз като огнена искра, който се казвал Сабаал Куфар. Викнал го и му наредил:

— Иди при тези войници, виж кои са и какво искат от нас!

Изскочил Сабаал Куфар и стигнал до стана на Гариб. Там го спрели няколко бедуини, които го повели до покоите на Гариб. Въвели го при него.

— За какво си дошъл? — запитал Гариб.

— Пратеник съм на цар Дамиг, владетеля на Джазира и брат на цар Кандамар, господаря на Куфа и страната Ирак.

Сълзи потекли от очите на Гариб, той изгледал пратеника и го запитал:

— Как се казваш?

— Казвам се Сабаал Куфар!

— Иди при господаря си и му предай, че владетелят на този стан се казва Гариб. Той е син на цар Кандамар, господаря на Куфа, който е убит от сина си. Дошъл е да отмъсти на подлото куче Аджиб!

Отишъл пратеникът при цар Дамиг и му казал радостно:

— Господарю! Владетелят на тази войска е син на твоя брат! — и му разказал всичко.

Тогава царят наредил на всички големци от своя род да яхнат конете. Тръгнал сам пред тях и потеглили към стана. Гариб го посрещнал, двамата се прегърнали, после го въвел в шатрата си. Дамиг се зарадвал на племенника си и му рекъл:

— Тая в сърцето си желание да отмъстя за брат си, но нямам сила срещу твоя брат — неговата войска е многобройна, а моята е малка.

— Чичо! — рекъл Гариб. — Аз дойдох, за да отмъстя, да измия срама и да освободя народа си от неговия гнет!

— Племеннико! — заговорил Дамиг. — Ти имаш право на двойна мъст — за баща си и за майка си!

— Че какво е станало с майка ми? — възкликнал Гариб.

— Уби я Аджиб, твоят брат! — отговорил Дамиг…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб възкликнал:

— Че защо я е убил?

И цар Дамиг му разказал какво се било случило с майка му, как Мардас обещал дъщеря си за жена на Аджиб и как той вече се готвел да влезе при нея.

— На конете! — викнал Гариб на войската си.

— Племеннико! — казал Дамиг. — Изчакай и аз да се приготвя, за да тръгна с тебе!

— Нямам време. Ти се приготви и ме настигни в Куфа!

Потеглил Гариб, вървял, що вървял и стигнал до град Бабел. В този град имало цар на име Джамак. Той имал подръка двайсет хиляди конници, а със селата наоколо се събирали петдесет хиляди. Гариб написал писмо и го пратил на владетеля. Пратеникът му стигнал пред града. Довели го при царя. Той му подал писмото. Отворил го Джамак и прочел следното: „Хвала на Аллах, господар на световете, даряващ всекиму живот и всепобеждаващ. Поздрав от Гариб, сина на цар Кандамар, господар на Ирак и земята на Куфа до цар Джамак. Когато получиш това писмо и преди да посегнеш да му отговаряш, ти трябва да счупиш всички идоли и да приемеш вярата в единствения и най-мъдър бог, създал светлината и тъмнината, създал всичко и можещ всичко! Ако не сториш каквото съм ти наредил, този ден ще бъде най-горчивият в живота ти!“

Потъмняло пред очите на Джамак, побледняло лицето му и той викнал на пратеника:

— Иди при господаря си и му предай: „Утре ще има битка и бран, за да се види кой е бог избран!“

Пратеникът предал думите му на Гариб, а той наредил на дружината си да се подготви за бой. И Джамак наредил да разпънат стан пред стана на Гариб. Когато се съмнало, двете дружини яхнали конете и се подредили в редици. Звъннали стрелите, зацвилили жребците. Първи излязъл на двубой планинският гул с огромен ствол на рамене и викнал:

— Аз съм Саадан Гула! Има ли сред вас някой, с когото да се бия, или всеки от страх иска да се скрие? — после се обърнал към синовете си: — Събирайте дърва, палете огън, че съм гладен!

Синовете викнали на робите, запалили огън. А между неверниците излязъл мъж от лютите великани с тояга на рамо. Спуснал се той срещу Саадан, който завъртял дървото си, то изфучало във въздуха. Ударът попаднал върху тоягата му. Дървото я прекършило, стоварило се върху главата му и я смазало. Паднал той от коня като гнила фурма, а Саадан викнал на робите си:

— Изтеглете това тлъсто говедо и ми го изпечете!

Те се затичали, нарязали великана на парчета, опекли ги и ги дали на Саадан, а той ги изял за миг. Когато неверниците видели какво прави, затреперили, пребледнели и възкликнали:

— Всеки, който се опълчи срещу гул, ще бъде изяден!

Отказали се от битката, ужасени от гула и синовете му, и се скрили зад градските стени. Гариб наредил да ги подгонят. Спуснали се перси и араби срещу царя на Бабел, заудряли с мечове, докато избили повече от двайсет хиляди войници. Много изгинали, като се блъскали пред градските порти. Не успяла стражата да затвори портите, втурнали се през нея перси и араби. Саадан грабнал тоягата на някакъв убит, размахал я сред бойното поле, втурнал се към двореца на цар Джамак, изправил се пред него, стоварил тоягата отгоре му и той паднал на земята. Великанът размахал тоягата срещу стражите, те усетили, че нищо не могат да направят срещу него, и викнали:

— Милост! Милост!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Саадан викнал на предаващите се да завържат царя си: вързали го те, донесли го и той ги повел пред себе си като стадо овце на заколение. Жителите на града наизлезли от домовете си. Когато дошъл на себе си, Джамак видял, че е пленен и вързан.

— Тази вечер ще се навечерям с цар Джамак! — рекъл гулът.

Джамак се обърнал към Гариб и се замолил:

— Моля те за твоята закрила!

— Приеми исляма от гула! — отговорил Гариб.

Джамак начаса приел исляма. Гариб наредил да го развържат. Джамак се прибрал в града си, извадил всичко за ядене и пиене.

Пренощували в Бабел и на съмване Гариб наредил да потеглят на път. Вървели, що вървели, стигнали до пристана Фарикейн и видели, че там няма жив човек.

А жителите на този град, като чули какво било станало с Бабел, напуснали домовете си и се затичали към Куфа. Съобщили на Аджиб за станалото, той събрал юнаците си, казал им, че идва брат му Гариб, и наредил да се подготвят за бой. Сам той яхнал коня си и тръгнал пред многобройната си войска. Вървели пет дни и нощи, докато се срещнал с войската на брат си пред Мосул. Опънал шатрите си пред неговите…

А Гариб му написал писмо и се обърнал към дружината си:

— Кой от вас ще отнесе това писмо до Аджиб?

Скочил Сухейм и викнал:

— Царю на времената! Нека аз отнеса писмото и ти донеса отговора!

Дал му Гариб писмото и Сухейм отишъл при шатрата на Аджиб. Съобщили на Аджиб за пристигането му и той наредил:

— Доведете го! — а когато му го довели, запитал: — Откъде идваш?

— Праща ме царят на персите и арабите и зет на хосроя — цар на света! Той ти праща писмо и чака от тебе отговор!

Сухейм му подал писмото, Аджиб го отворил и прочел следното: „В името на Аллах, всемилостивия и милосърден! Престани да се кланяш на идоли! Приемеш ли исляма — ще бъдеш мой брат, който да властва над всички нас, ще ти простя престъплението пред баща ми и майка ми, няма да те съдя за стореното! Но не го ли направиш — ще отсека главата ти, ще разруша дворците ти! Мир на онзи, който следва праведния път и се покорява на всевишния цар!“

Аджиб скъсал и хвърлил писмото. Домъчняло му на Сухейм и той викнал:

— Аллах да изсуши ръката ти за това, което направи!

— Хванете това куче! — викнал Аджиб на дружината си. — Насечете го с мечовете си!

Спуснала се стражата срещу Сухейм, но той размахал меча си, избил повече от петдесет юнаци, затичал се и стигнал при брат си Гариб потънал в кръв.

— Какво се е случило, Сухейм? — запитал го той, а когато брат му разказал за станалото, възкликнал: — Аллах е най-велик!

Обхванал го гняв, ударил бойните барабани, юнаците яхнали конете, в редици подредили се мъжете, затанцували под тях конете. И Аджиб с хората си се приготвил за война. Сблъскали се на двата рода синовете, а над боя бог се извисявал, всекиму що е писано раздавал. Битката се ожесточавала, страхливците бягали, победените падали мъртви, ранените стенели в кърви. Едва когато денят отминал и небето се стъмнило, барабаните загърмели за отбой. Разделили се бойците, стихнал боят, всички в шатрите си се прибрали и — без мощ останали — заспали. Щом се съмнало и барабаните ударили пак за бой, всички се приготвили за сеч, всеки грабнал остър меч, копията остри се насочили, връз конете буйни воините скочили и викнали: „Днес няма отстъпление!“. Ето ги дружините изцяло — сякаш две реки от бреговете си прелели.

Пръв излязъл за двубой Сухейм. Повел той коня си между двете редици, стискал два меча и две копия остри в пестници, пред войниците силни се завъртял и към вражите редици призовал:

— Кой ще посмее да излезе насреща ми, та да му покажа как се бия!

Измежду неверниците изскочил воин, лют като искра от огън. Не му дал Сухейм срок да се огледа — мигом го пробол и го съборил. Излязъл втори — погубил го, трети — премазал го. За половин ден избил двеста души. Аджиб наредил на хората си да се впуснат вкупом срещу него. Наскачали войник срещу войника и вик мощен въздуха разцепил, звъннали блестящите мечове, вплели се телата в ръкопашна схватка, чупели се черепи под конските подкови. И така жестоката битка продължила, докато изтекъл денят и нощта спуснала черно покривало. Тогава двете дружини се прибрали по шатрите си. Когато се съмнало, пак се впуснали една срещу друга, за да започнат битка и сеч. Мюсюлманите изчакали Гариб да се появи и да яхне коня си под знамето както обикновено, но него го нямало. Затичал се слугата на Сухейм в шатрата на брат му, но не го открил там. Запитал слугите за него, а те отговорили:

— Нищо не знаем за него!

Слугата изскочил от шатрата и съобщил на войската, че Гариб е изчезнал. Всички се изтеглили от бойното поле, всеки си мислел: „Няма ли го Гариб, врагът ще ни погуби!“…

… Но нека продължим разказа си наред. Причина за изчезването на Гариб бил Аджиб. Когато се прибрал след последната битка с брат си, той извикал един от помощниците си на име Саяр и му казал:

— Саяр, аз те пазих за ден като този! Нареждам ти да се смесиш с войската на Гариб, да се добереш до шатрата му и да ми го доведеш!

Тръгнал той и успял да се добере до шатрата на Гариб. Вече се било мръкнало, всеки се бил прибрал, само Саяр чакал буден, като се преструвал на слуга. А Гариб бил ожаднял, поискал от Саяр да пие и той му подал мех с вода, където бил сложил омайно биле. Гариб утолил жаждата си и главата му тутакси се отпуснала при нозете. Саяр го увил в чаршафа му, отнесъл го в шатрата на Аджиб и го хвърлил в краката му:

— Това е брат ти Гариб!

— Нека всички идоли ти носят добро! — възкликнал зарадваният Аджиб. — Разгърни го и го събуди!

Саяр разтъркал пленника с оцет, Гариб дошъл на себе си, отворил очи и видял, че е вързан и се намира в чужда шатра.

— Значи ти, куче, си се осмелил да тръгнеш, за да ме погубиш! — възкликнал Аджиб. — Искаш да мъстиш за баща си и за майка си! Скоро ще те пратя при тях и ще отърва света от тебе!

— Куче на неверниците! — възкликнал Гариб. — Ти ще видиш как побеждава всепобеждаващият Бог, познаващ всички тайни! Той ще те хвърли в ада! Спаси душата си и повтаряй след мен: „Няма бог освен Аллах и Ибрахим, възлюбления на Аллах!“

Аджиб се разлютил и наредил да доведат палача. Кръвта се отдръпнала от лицето му. Но везирът му рекъл:

— Царю, отложи тази работа! Ако сме прави, ще можем да го убием, пък ако сме криви — по-силни ще сме, щом го държим жив в ръцете си!

— Прав е везирът! — добавили и другите везири…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Аджиб наредил да оковат брат му в две вериги и го оставил в шатрата си, като го пазели хиляда войници.

… А през това време дружината на Гариб търсела своя цар и не можела да го намери. На сутринта те били като стадо овце без пастир.

— Дружина! — викнал Саадан Гула. — Грабвайте оръжие, обличайте бойни доспехи и уповавайте се на Аллах — той ще ни помогне!

Облекли араби и перси железни дрехи бронебойни, метнали се на конете неспокойни, излезли отпред първенците, пристъпили и знаменосците. Изпъчил се планинският гул, нарамил тояга, тежка двеста ратла, минал пред редиците и викнал:

— Роби на идоли покорни! Днес е ден за битка! Който ме познава, знае яростта ми корава, пък който не ме познава, сам ще му се представя: Аз съм Саадан, страж на цар Гариб! Кой ще дръзне пред мен да излезе? Но да не се явява никой слабак, нито да бъде сред глупците глупак!

Излязъл сред неверниците юнак — сякаш искра от огън блеснала пак. Спуснал се към него Саадан, треснал го с тоягата, разчупил му костите и момъкът паднал на земята. Викнал Саадан на синовете и робите си:

— Запалете огън! Който от неверниците падне — изпечете го, нагответе го, на огън завъртете го, че да обядвам с него!

Направили те, каквото наредил, а Саадан изял месото му и изгризал костите му. Ужасили се неверниците. Тогава Аджиб викнал на дружината си:

— Горко ви! Я върху този гул се стоварете, с мечове го ударете и на късове го разсечете!

Двайсет хиляди души се втурнали към Саадан, завъртели конете си срещу него, замятали върху му копия и стрели, нанесли му двайсет и четири рани, потекла кръвта му по земята. Като видели, че той се бие сам, спуснали се мюсюлманските юнаци, удряли и се били, докато денят се свършил и двете дружини се отделили една от друга.

Така бил пленен Саадан. От многото изтекла кръв той бил като пиян. Стегнали го с въжета и го хвърлили при Гариб. Когато видял, че и приятелят му е пленен, той възкликнал:

— Какво е това, Саадан?

— Господарю! — отговорил гулът. — Всевишният милостив Аллах е отсъдил да се случва и добро, и лошо — и непременно се случва и това, и онова!

А Аджиб си легнал вечерта доволен и казал на дружината си:

— Утре тръгвайте и разгромете тези мюсюлмани — никой жив да не остане!

… А мюсюлманите си легнали победени и плачели за своя цар и за Саадан.

— Не се отпущайте, дружина! — предупредил Сухейм.

Изчакал той до полунощ и преоблечен в слугински дрехи, се отправил към стана на Аджиб. Минал покрай стражите и шатрите. Видял Аджиб да седи на почетното си ложе, а другите царе — около него. Той влязъл, доближил се до запалената свещ, скъсал фитила й уж да свети по-добре, сипал в него димящо омайно биле и излязъл навън. Изчакал, докато билето повалило Аджиб и царете му. Оставил ги Сухейм и отишъл при пленените. Видял, че стражите дремели.

— Горко ви! — стреснал ги той. — Как така пазите врага, без да имате светлина!

Взел светилник, разпалил го със сухи съчки, сложил в него омайно биле и се отдръпнал. Понесъл се пушек и стражите се отпуснали. Влязъл Сухейм в шатрата при пленниците и намерил вързаните Гариб и Саадан, които също се били омаяли. Той носел гъба с оцет, разтъркал ги и те дошли на себе си. Смъкнал им веригите и тръгнали, като отмъкнали и цялото оръжие на стражата. Сухейм се върнал в шатрата на Аджиб, увил го в чаршаф и го понесъл към стана на мюсюлманите. Всемилостивият бог го прикрил. Стигнали до шатрата на Гариб. Сухейм открил чаршафа и всички видели, че там е овързан цар Аджиб.

— Събуди го, Сухейм! — помолил Гариб брат си.

Сухейм натъркал гъба с оцет и тамян, Аджиб се свестил, отворил очи, видял, че е вързан здраво, и ударил главата си о земята.

— Вдигни си главата, проклетнико! — наредил му Сухейм.

Вдигнал глава Аджиб и видял, че е между перси и араби, че брат му стои върху почетно възглавие, и премълчал.

— Съблечете това куче! — креснал Гариб.

Съблекли го и го заудряли с камшици, докато тялото му се отпуснало. Оставили да го пазят сто стражи. И когато Гариб спрял да измъчва брат си, всички чули гласове: „Аллах е най-велик!“ и приветствени възгласи, които долетели от стана на неверниците.

… Това станало, защото цар Дамиг, чичото на Гариб, десет дни след като той го бил оставил в Джазира, тръгнал на път начело на двайсет хиляди конници. Вървял, що вървял и стигнал до бойното поле. Изпратил началника на конниците си да види какво е станало. Той се върнал и му съобщил какво било станало между Гариб и брат му. Царят изчакал да се мръкне, тогава викнал: „Аллах е най-велик!“ срещу войскарите на неверниците и се втурнал с насочени мечове срещу тях.

Чул Гариб тези викове и запитал Сухейм ал-Лейл:

— Виж какви са тези войници и защо викат така?

Забързал Сухейм и разбрал, че цар Дамиг е пристигнал начело на двайсет хиляди конници и е нападнал в тъмнината. Върнал се Сухейм, казал на Гариб какво е направил чичо му, а той викнал на дружината си:

— Грабвайте оръжие, яхвайте конете, да помогнем на чичо!

Метнали се на конете войниците му, втурнали се срещу неверниците, с острите си мечове редиците им разтурили и още преди да се съмне, избили трийсет хиляди, пленили още толкова, а останалите се разпилели. Гариб посрещнал чичо си Дамиг, благодарил му за стореното, а той рекъл:

— А дали онова куче падна в клопката?

— Успокой се, чичо! — отговорил Гариб. — Той е вързан при мене!

Двамата царе влезли в шатрата, където държали пленените, но не намерили там Аджиб.

— Горко ви, къде е нашият враг? — обърнал се Гариб към стражите.

— Ти тръгна и ние тръгнахме след тебе! — отговорили те. — Никой не остана тук да го пази!

… А бягството на Аджиб бил устроил неговият слуга Саяр. Той се бил смесил с войниците и когато видял, че Гариб тръгва, без да остави никаква стража да пази брата, поизчакал, промъкнал се при Аджиб, понесъл го на гръб и избягал към пустинята. Носил го слугата до сутринта на следващия ден и накрая стигнал до извор, до който растяло ябълково дърво. Снел го от гърба си, измил лицето му. Отворил очи Аджиб, видял до себе си Саяр и му рекъл:

— Саяр, отведи ме в Куфа, за да събера нови конници, войскари и войници и да разбия врага си!

Саяр се поразходил, убил един щраус, нарязал го, събрал съчки, стъкнал огнище, запалил огън, изпекъл месото, нахранил господаря си, напоил го с вода от извора и той дошъл на себе си. Саяр наминал към някакъв бедуински стан, откраднал от там кон, довел го при Аджиб, качил го на гърба му и тръгнали към Куфа. Вървели, що вървели, докато наближили града. Излязъл наместникът да посрещне цар Аджиб. Влезли в двореца, Аджиб извикал мъдреците си и им наредил:

— Излекувайте ме, ама гледайте да е за по-малко от десет дни!

Лекували мъдреците Аджиб и той се съвзел след болките и мъченията. През това време наредил на везира си да напише писмо до всичките му наместници. Той написал двайсет и едно писма и сам ги изпратил, а те събрали войски и тръгнали към Куфа…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб пратил хиляда юнаци да търсят Аджиб по всички пътища. Цял ден и цяла нощ го търсили, но нито следа от него не открили. Върнали се при Гариб и му съобщили. Повикал той Сухейм, но не го намерил. Изплашил се Гариб да не би да са го достигнали превратностите на времената, много се разтревожил, но точно тогава Сухейм влязъл при него и целунал земята пред нозете му. Скочил Гариб от радост и запитал:

— Къде беше, Сухейм?

— Царю! — отговорил Сухейм. — Аз стигнах до Куфа и видях, че Аджиб се е добрал до трона си, наредил е на мъдреците си да го излекуват, те са го лекували и излекували, а той е написал писма до наместниците си и те са надошли с войски!

Тогава Гариб наредил на войската си да тръгне на път. Потеглили към Куфа и видели пред стените на града войска като преляла река. Спрял Гариб срещу нея, опънал шатрите, развели знамената. Двете дружини разпалили огньове и оставили стражи до утрото. На сутринта Гариб станал, измил се, помолил се дважди за славата на отеца Ибрахим Халил и наредил барабаните да бият за бой. Барабаните гръмнали, знамената се развели, конниците железни доспехи стегнали, на конете се метнали, сабите насочили, на полето бойно изскочили. Първи в битката се хвърлил цар Дамиг. Наперено се появил между двете дружини и така заиграл с два меча и с две копия, че и двете дружини му се дивили.

— Има ли юнак тук да ми се покаже, как да се бие, аз ще му докажа! — викнал той. — Аз съм цар Дамиг, брат на цар Кандамар!

Изскочил конник измежду неверниците — сякаш искра отскача от огън — и се спуснал безмълвно към Дамиг. Царят го посрещнал с меч насочен, промушил гърдите му, острието изскочило от плешката му. Появил се втори — убил го, после трети — и него, и така, докато избил седемдесет и пет. Спрели да излизат насреща му мъже и юнаци. Викнал неверният Аджиб на хората си:

— Горко ви, дружина! Щом му излизате един по един, няма да остане никой! Спуснете се всички заедно, облекчете от телата им земите на царството, нека конските копита им смажат главите!

Развял той голямото знаме. Гърди с гърди мъжки се слели, кръв на реки по земята се леела, благият бог зараздавал присъди — всекиму той справедливо отсъдил, юнаци на смърт гърдите излагали, а пък страхливци от боя избягали, слънцето жарко с надежда поглеждали — вече на запад лицето не свежда ли? И така изтекъл денят и се спуснала тъмната завеса на нощта. Неверниците ударили барабани за отбой, но Гариб не приел и ги подгонил — колко глави паднали, колко нозе и ръце смазали, колко пешаци и ездачи погубили, колко стари и млади живота си изгубили! Така — до сутринта, когато неверниците се разбягали. Спрял Гариб пред портите на Куфа и наредил на глашатаите да съобщят в града да бъде спокоен и сигурен всеки, който се откаже да се кланя на идолите и се присъедини към Всезнаещия бог. Плъзнала мълвата по улиците. Всички, мало и голямо, приели исляма, после излезли пред Гариб и пак повторили своето заклинание. Той запитал къде са Мардас и дъщеря му. Казали му, че бил отворил стан зад Червената планина. Пратил да викнат Сухейм и рекъл:

— Я провери какво е станало с баща ти!

Метнал се той на коня си, изправил нагоре желязното си копие и тръгнал към Червената планина. Потърсил там племето си, но от него — ни вест, ни кост. Забелязал шейх бедуин, древен старец, забравил си годините. Запитал го къде е отишло племето, а той отговорил:

— Синко, когато Мардас чу, че Гариб идва към Куфа, много се изплаши, прибра дъщеря си, събра племето си, всичките си неволници и роби и тръгна към незнайни равнини и пустини!

Сухейм се върнал при брат си и му съобщил за станалото. Той пък седнал на бащиния си царски трон, отворил хазната и разделил парите между всички юнаци. Останал да живее в Куфа, но изпратил съгледвачи да открият какво е станало с избягалия Аджиб. Отново се събрали жителите на града и той ги обявил за свои поданици.

Един ден Гариб излязъл на лов със сто конници. Вървял, що вървял и стигнал до обширна красива долина. Небето било ясно, пренощували до сутринта, Гариб се измил, помолил се дважди. Изведнъж чул вик и силен шум, звън на оръжия и объркани крясъци.

— Я виж какво става там! — наредил Гариб на Сухейм.

Излетял той начаса, отишъл и видял шатри ограбени, коне полудели, харем пленен, деца плачат. Зърнал някакви хора и запитал:

— Какво е станало?

— Това е харемът на Мардас, главатарят на бени кахтан! — отговорили му те. — Ограбиха парите му и парите на стана му! Снощи Джамаркан уби Мардас, ограби богатствата му, плени родата му, присвои си всички богатства на дружината му. Джамаркан се занимава с набези срещу мирни хора. Той е силен и издръжлив, не могат да го победят ни бедуини, нито царе — той е злата сила по тези места!

Сухейм се върнал при брат си Гариб и му разказал какво е станало. Огън се наслоил върху огъня, бликнала в душата му ярост, той решил да си отмъсти. Тръгнали по следите на разбойниците, стигнали ги на удобно за бой място, втурнал се Гариб и при първия сблъсък избил двайсет и един юнаци, после спрял насред бойното поле и викнал:

— Къде е Джамаркан, пред мен да се покаже? Аз ще му дам да изпие чашата на съдбата и ще очистя от него лицето на земята!

Още не свършил думите си, и пред него излязъл Джамаркан. Бил като огромна бъчва, не!, като къс от планина с желязо обкована, толкова висок бил. Той се насочил към Гариб без думи и без душа като великан, без дори да го поздрави. Втурнал се към него Гариб и застанал насреща му като разярен лъв. Джамаркан носел копие от китайска стомана, толкова тежко, че планина с него да удари — и нея ще събори. Вдигнал го в ръка, замахнал да го стовари в главата на противника си, но Гариб се навел и копието се забило на половин лакът в земята. Гариб се прицелил на свой ред, ударил със своето копие Джамаркан, пробил шепата му и счупил ръката му, наклонил се под седлото си, по-бързо от мълния грабнал забитото копие, ударил с него Джамаркан през ребрата и той паднал на земята като гнила круша. Подхванал го Сухейм, овъртял въже около него и го повлякъл след себе си. Конниците на Гариб се втурнали срещу конниците на Джамаркан, избили петдесетима и останалите се разбягали. А Гариб слязъл от коня си и наредил да му доведат пленника. Джамаркан се поставил под негово покровителство.

— Разбойническо куче! — викнал Гариб. — Как смееш да грабиш по пътищата рабите на всевишния Аллах, без да се боиш от господаря на световете!

— А какво значи господар на световете? — запитал Джамаркан.

— Куче, а ти на какви идоли се кланяш?

— Господарю, аз си почитам богове, направени от тесто, масло и мед, но когато съм гладен, си ги изяждам и после си правя други!

Разсмял се Гариб и възкликнал:

— Нещастнико! Трябва да се кланяш само на всевишния Аллах, който е създал и тебе, и всичко живо, от него нищо не се скрива и той е всемощен!

— Но къде е този велик бог, за да му се кланям?

— Този бог се нарича Аллах! Той е, който е създал земята, небесата и дървесата, пуснал е да текат реките, създал е животните и птиците, рая и ада и се е скрил от човешките погледи, за да вижда, без да го виждат, защото стои над всеки поглед! Няма друг бог освен него!

Отворили се ушите на Джамаркановата душа, тръпки полазили по кожата му и той запитал:

— Господарю, а какво трябва да направя, за да се присъединя към онези, от които е доволен този велик бог?

— Кажи: „Няма бог освен Аллах и Ибрахим Халил е пратеник на Аллах!“

Повторил Джамаркан заклинанието и станал частица от ощастливените хора. Развързали го, той целунал земята пред Гариб, целунал и нозете му…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че докато те се разправяли така, изведнъж се надигнала вихрушка прах.

— Сухейм, виж каква е тази вихрушка! — наредил Гариб.

Литнал той като птица, след малко се върнал и казал:

— Това са хора от племето бени амир, роднините на Джамаркан!

— Иди и посрещни хората си! — наредил Гариб на Джамаркан. — Предложи им да приемат исляма! Подчинят ли се, ще има мир, откажат ли, ще ги срещна с меч!

Метнал се Джамаркан на коня си, излязъл насреща им, викнал им. Те го познали, наскачали от конете, затичали към него.

— Дружина! — рекъл им той. — Който ми се подчини, той ще се спаси, който не ще — ще го разсека с този меч!

— Нареди ни каквото желаеш, ние ще изпълним повелята ти!

— Повтаряйте след мен: „Няма бог освен Аллах и Ибрахим е възлюбленият на Аллаха!“

Те повторили заклинанието и запитали:

— Господарю, откъде знаеш такива думи?

Той им разказал какво му се било случило, и завършил:

— Знаете, че съм първи на света, който върти боен меч, че съм първи в бой и сеч! А ме плени човек слаб и неизвестен, който ме подложи на позор и безчестие!

Джамаркан ги отвел при Гариб, зарадвал се той и рекъл:

— Идете си в своя стан да разпространявате славния ислям!

— Господарю! — викнал Джамаркан. — Ние винаги ще бъдем с тебе, но нека да доведем харемите и децата си!

Върнал се Джамаркан с племето си в своя стан, изложили исляма пред харемите и пред децата си, те го приели до един, разглобили шатрите, повели конете, камилите и овцете и потеглили с Гариб към Куфа. Царят влязъл в двореца си, седнал на бащиния си престол. Ето че се върнали съгледвачите и му съобщили, че брат му се е добрал до Джалнад бен Каркар, господаря на град Оман и на земята Йемен. Гариб викнал на дружината си:

— Дружина, пригответе се да потеглите след три дни!

Той предложил на трийсетте хиляди, които бил пленил в предишните битки, да приемат исляма и след това да тръгнат с него на война. Двайсет хиляди се съгласили, но десет хиляди отказали и той ги избил до крак. Дошъл и Джамаркан с дружината си, Гариб го определил за главатар на войската си и казал:

— Джамаркан, поведи двайсет хиляди конници и тръгвай към страната на Джалнад бен Каркар, господаря на Оман!

Дружината оставила харемите и децата в Куфа и потеглила на път. Гариб огледал харема на Мардас и погледът му паднал върху Махдия, която била там. Той се развълнувал. На сутринта седнал на царския трон, наградил чичо си Дамиг и го направи свой наместник за цял Ирак, докато се върне от битката с брат си, и му предал и Махдия да я пази. Потеглил с двайсет хиляди конници и десет хиляди пешаци към земята Оман и страната Йемен…

А Аджиб вече бил стигнал до Оман с разгромената си дружина. Джалнад бен Каркар наредил на съгледвачи да отидат и да видят кой пристига. След малко те се върнали и съобщили, че това е дружината на цар Аджиб, господаря на Ирак. Зачудил се Джалнад от появата на Аджиб по неговите земи, но наредил на хората си:

— Излезте и го посрещнете!

Излезли те, посрещнали Аджиб и му вдигнали шатра пред градските порти. Явил се Аджиб пред Джалнад с разплакани очи и тъжно сърце. Една от братовчедките на Аджиб била женена за Джалнад и той имал от нея деца. Като видял шурея си в това състояние, той го запитал какво е станало с него. Разказал му Аджиб всичко и завършил:

— Царю, брат ми Гариб нарежда на народа да се кланя на някакъв бог на небесата, забранява им да се кланят на своите богове!

Джалнад се разгневил и викнал:

— Кълна се в слънцето, което дава светлина, че ще направя бездомни всички в братовата ти дружина! Къде са те, колко са?

— Оставих ги в Куфа! — отговорил Аджиб. — Бяха петдесет хиляди конници!

Викнал цар Джалнад на везира си Джауамрад и на дружината си:

— Вземайте седемдесет хиляди конници и тръгвайте към Куфа при тези мюсюлмани! Доведете ми ги живи!

И Джауамрад потеглил с войската. Пътувал ден, два, три, та цели седем дни. Войската му стигнала долина с плодни дървета и потоци. Но ето че измежду дърветата изскочил конник с броня ръждясала и зачервен от кихане нос, който му викнал:

— Я спри, разбойнически парцал! Сваляй бронята, хвърляй оръжието, слизай от коня, за да си спасиш живота!

Причерняло пред очите на Джауамрад, той се втурнал срещу противника си — а това бил Джамаркан — и му креснал:

— Как може да препречваш пътя на мен, везира на Джалнад бен Каркар! Тръгнал съм с войската да заловя Гариб и дружината му, да ги вържа и да ги изправя пред своя цар!

— Брей, че ме стресна! — възкликнал Джамаркан и се спуснал срещу противника си.

… Джамаркан, който бил тръгнал с племето си от Куфа, вървял цели десет дни, а на единайсетия се спуснали в тази долина; Там срещнал Джауамрад, тръгнал насреща му, замахнал с меча, разсякъл го на две, изчакал първите редици на войниците си да го настигнат, казал им какво е станало, и наредил:

— Разделете се така, че всеки пет души да изглеждат като пет хиляди. Обкръжете долината от двете страни! Чуете ли вика ми, нападайте и удряйте с мечовете!

Всеки водач се върнал при хората си и им казал какво да правят. Било на разсъмване, разделили се на две и обкръжили долината. Джамаркан и хората му от бени амир нападнали и закрещели:

— Аллах е най-велик!

И отекнали планините и хълмовете, отзовало се сухото и суровото: „Аллах е най-велик!“ Объркали се неверниците откъде идва този вик, започнали в предутринната тъмнина да се удрят един друг с мечове. Спуснали се мюсюлманите като искри пращящи и се виждали само глави летящи, кръв течаща и мъже търчащи. Изпогинали две трети от неверниците. Останалите, разбити и победени, се пръснали из пустинята. Били пленени седем хиляди. Двайсет и шест хиляди успели да избягат, но повечето били ранени. Събрали пленените коне, оръжия, брони и шатри и Джамаркан ги изпратил с хиляда конници в дар на Куфа…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че след битката Джамаркан и воините му предложили исляма на пленените. Те го приели. Развързали ги, запрегръщали ги и им се радвали. Пораснал броят на Джамаркановата войска. Той разрешил на дружината си да почине един ден и една нощ, а на следващата сутрин продължил пътя си към страната на Джалнад бен Каркар…

А хиляда конници се върнали в Куфа и разказали на цар Гариб за станалото. Той се зарадвал, развеселил се и се обърнал към планинския гул:

— Вземи двайсет хиляди души и тръгвай след Джамаркан!

… По това време разгромените неверници вече били стигнали до града. Всички плачели и молели за пощада.

— Какво ви се е случило! — викнал им Джалнад и когато му разказали за станалото, креснал: — Горко ви! И колко бяха?

— Царю на времената, бяха двайсет байрака и под всеки байрак по хиляда юнака!

— Нека слънцето не ви дава благодат! Двайсет хиляди да ви бият! Че вие бяхте седемдесет хиляди, а само Джауамрад струваше три хиляди воини на бойното поле! — с огромна мъка измъкнал меча си и наредил на стражите: — Предавам ги на вас! — размахали те мечовете над победените, погубили ги и ги хвърлили на кучетата. — Поведи сто хиляди конници, тръгвай към Ирак и го разруши до основи! — викнал Джалнад на сина си.

Синът на цар Джалнад се казвал Курджан. Нямало в бащината му войска по-ловък от него. Сам излизал срещу три хиляди конници. Събрал той шатрите си, разбързали се юнаците, грабнали оръжията, навлекли ризниците и се подредили един до друг. Вървяла войската му единайсет дни и ето че пред тях се вдигнал облак прах.

— Вижте какъв е този облак! — викнал той на съгледвачите.

Затичали се те, видели байраците, върнали се при Курджан:

— Емире, това е прах изпод копитата на мюсюлманските коне!

— Преброихте ли ги? — запитал радостно Курджан.

— Двайсет байрака бяха!

— Кълна се във вярата си! — възкликнал Курджан. — Никой да не вади меч срещу тях! Аз ще изляза сам насреща им и главите им ще се търкалят под копитата на коня ми!

А този прах бил от войската на Джамаркан. Той огледал войските на неверниците и видял, че са като преляла бреговете си река. Наредил на дружината си да спре и да разпъне шатрите. Слезли, побили знамената. И неверниците слезли от конете си и разпънали шатрите.

— Облечете ризниците си! — наредил им Курджан. — Оръжието да е в ръцете ви! Ще си легнете с него! Когато нощта навлезе в последната си третина, ще се метнем на конете и ще размажем тази малочислена тълпа!

Но един от съгледвачите на Джамаркан бил наблизо и чул какво замислят неверниците. Върнал се и му съобщил, а той наредил на юнаците си:

— Вземайте оръжието! Щом се мръкне, доведете тук мулетата и камилите! Донесете чанове, железни топузи и звънци и ги окачете на шиите на животните!

Те водели със себе си повече от двайсет хиляди камили и мулета. Изчакали неверниците да заспят и Джамаркан наредил на дружината си да яхне конете.

— Подгонете камилите и мулетата към неверниците! Мушкайте ги с остриетата на копията!

Направили те каквото им наредил, и подгонили всички камили и мулета към шатрите на враговете. Зазвънели чановете, топузите и звънците. Ужасени от този нечуван трясък, конете на неверниците се откъснали от коневръзите и замачкали шатрите заедно със спящите в тях. Скочили враговете, грабнали оръжията, заудряли своите — и повечето се избили един друг. После се окопитили и не зърнали нито един убит мюсюлманин. Разбрали, че са победени с хитрост. Понечили да подновят битката, но ето че пак прашна вихрушка се извила, земята покрила, сякаш във висините се вцепенила и за небесата се залепила. Блеснали под облака железни шлемове и ризници, а в тях — най-могъщи юнаци, облечени в брони от индийска стомана, в ръцете им — най-остри копия. Всяка дружина пратила съгледвачи, те се вмъкнали под пушилката, върнали се и съобщили, че са мюсюлмани.

А това била изпратената от Гариб дружина на планинския гул. Сам той вървял пред войската си и стигнал до стана на храбрите мюсюлмани.

Тогава Джамаркан с дружината си се втурнал, нападнали неверниците, измъкнали мечове остри, насочили копия тънки. Почернял денят, ослепели очите от праха, юнаците нападали, страхливците бягали и се леела кръв. И така се сражавали, докато изтекъл денят и нощта спуснала черно покривало. Разделили се двете дружини, върнали се по шатрите си, хапнали, починали. Стопила се тъмнината, усмихнала се зората. Мюсюлманите произнесли утринната си молитва и пак тръгнали на бой. Курджан видял, че две трети от хората му са избити, а още много имало ранени. Той заговорил:

— Дружина, утре аз сам ще изляза на бойното поле в битка на живот и смърт и ще избия най-юначните врагове!

Двете войски се метнали на конете, високо закрещели, оръжията си измъкнали, копията насочили и се приготвили за битка и сеч. И пръв излязъл да се бие Курджан, който викал:

— Нека ми излезе някой юнак, а не някой мързелив слабак!

А Джамаркан и Саадан Гула го гледали под байраците.

Изскочил воин от бени амир и застанал срещу Курджан на бойното поле. Заблъскали се двамата като настървени овни. Курджан успял да се наведе, хванал го за полата на ризницата, дръпнал го и му смъкнал бронята, съборил го на земята. Вързали го неверниците и го отвели в стана си. Завъртял се Курджан, пак призовал на двубой, излязъл му втори воин — той пленил и него. Така пленявал воин след воин и до пладне вече бил пленил седмина. Викнал тогава Джамаркан така, че разтърсил цялото бойно поле и го чули и двете дружини. Спуснал се той срещу Курджан с юнашко сърце и запял следната песен:

Юнак съм аз неустрашим на име Джамаркан!

Бои се всеки воин днес от мощния ми стан!

   Рушил съм крепости безброй, безчет мъже избих

   и плачат днес безчет жени от моя меч и щит!

А ти, Курджан, тоз грешен път веднага остави

и към Всевишния ни бог се присъедини,

   че той морето е създал, издигнал планини,

   отворил ведри небеса! Всесилен е, помни!

Исляма който е приел — той в рая е приет,

от него всякаква вина ще падне без отчет!

Курджан се разгневил, изръмжал, слънцето и луната наругал и срещу Джамаркан полетял със следната песен:

Аз съм Курджан — юнак на времената!

Лъвът от мен се крие, щом зърне стремената

           на моя кон! Превзех аз крепости безброй,

           бои се всеки рицар да почне с мене бой!

А ако ти не вярваш, юнако Джамаркан,

излез на бой със мен! Ще паднеш в кръв облян!

Джамаркан се спуснал към него. Били се, що се били, минало пладне, започнало да се мръква. Тогава Джамаркан замахнал силно срещу Курджан, забил копието в гърдите му и го съборил на земята. Завързали го мюсюлманите като подивяла камила. Когато неверниците видели, че господарят им е пленен, ги обхванала ярост. Те се втурнали срещу мюсюлманите, за да отърват владетеля си. Застанали пред тях мюсюлманските юнаци, затъркаляли ги по земята, а останалите се разбягали да се спасяват и мечовете ги удряли по гърбовете. Преследвали ги, докато ги разпръснали из планини и пустини. После се върнали при плячката, а тя била много коне, шатри и други богатства! Джамаркан предложил на Курджан да приеме исляма, но той отказал. Тогава отсекли главата му, наболи я на копие и продължили пътя си към Оман.

Разбитите неверници донесли на цар Джалнад вестта за смъртта на сина му и за гибелта на войската му. Той хвърлил короната си на земята и викнал на своя везир:

— Напиши писмо до всички наместници и им нареди да съберат всички мечоносци, копиеносци и стрелци и да ги доведат тук!

Написал везирът писмата, разпратил ги. Наместниците стегнали войска огромна от сто и осемдесет хиляди души, шатри, камили и коне. Но още не били потеглили, ето че довтасали Джамаркан и Саадан Гула със седемдесет хиляди конници. Когато Джалнад зърнал мюсюлманите, зарадвал се и викнал:

— Кълна се в слънцето, няма да оставя камък върху камък от вражите огнища, жив няма да оставя, който да съобщи за съдбата на враговете! — после се обърнал към Аджиб: — Ти, иракско куче, ни домъкна всичко това! Кълна се в бога си, не победя ли врага си, чака те най-жестока смърт!

Аджиб започнал да кори себе си. Изчакал мюсюлманите да опънат шатрите си. Мръкнало се. Той бил събрал останалите живи от рода си и им заговорил:

— Братовчеди! И аз, и Джалнад здравата се изплашихме от появата на мюсюлманите! Той няма сила да ни закриля нито от брат ми, нито от когото и да е! Мисля, че трябва да се изтеглим, когато всички заспят, и да отидем при цар Яаруб Кахтан — той има повече войници и по-силна власт!

Изслушали думите му и се съгласили с него. Той наредил да запалят огньове пред шатрите и да се изтеглят под завесата на нощната тъмнина. Те направили каквото им бил наредил, потеглили и когато се съмнало, били вече в далечни земи.

Събудил се и Джалнад заедно с двеста и шейсетте си хиляди воини. Ударили барабаните за нападение, подредили се дружините за сражение. Застанали Джамаркан и Саадан Гула начело на четирийсетте си хиляди конници. Приготвили двете войски мечове и копия. Излязъл напред Саадан Гула. Изскочил юнак между неверниците, той го убил и викнал на синовете и слугите си:

— Запалете огън и ми изпечете този леш!

Направили те каквото им наредил, подали му го изпечен, той го налапал и го схрускал с костите. Уплашили се неверниците, не искали да се бият със Саадан, но Джалнад викнал на дружината си:

— Убийте този проклетник!

Излязъл един началник между неверните — Саадан го убил. И продължил да убива, докато избил трийсетима. Проклетите неверници отказали да излизат насреща му и викали:

— Че кой може да се бие с гулове и джинове!

— Да го нападнат сто конници и да ми го доведат жив! — креснал Джалнад. Излезли сто конници, спуснали се срещу Саадан с насочени мечове и копия. Той застанал пред тях. Замахнал веднъж с меча си и отсякъл главата на сума хора. Тогава Джалнад викнал на десет началници, всеки от които бил начело на хиляда конници:

— Удряйте по коня му със стрели!

Десет хиляди конници се спуснали срещу Саадан. Джамаркан и мюсюлманите видели, че неверниците се втурват вкупом срещу него, и се спуснали насреща им. Но още не били стигнали до гула, когато конят под него паднал убит и враговете го пленили. Били се мюсюлманите с неверниците, докато денят се стопил.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неверниците изгубили много войници, но Джамаркан и дружината му се върнали натъжени от загубата на Саадан.

— Войскари! — викнал им той. — Аз ще изляза на бойното поле и с моя меч ще съм готов за бой и сеч! Ще избия много юнаци, много жени ще разплача и в името на бога ни ще отърва Саадан!

Прибрал се и Джалнад в шатрата си, седнал на царския си трон. Наредил да му доведат Саадан и му креснал:

— Куче на кучетата! Разбойник нищожен! Кой уби сина ми Курджан?

— Уби го Джамаркан, началник на войската на цар Гариб! — отговорил Саадан. — Пък аз го изпекох и го изядох, защото бях гладен!

Джалнад наредил да му отсекат главата. Дошъл палачът и пристъпил към Саадан. Тогава планинският гул напънал въжетата и ги скъсал, скочил към палача, грабнал меча от ръцете му, замахнал срещу него и главата му отхвръкнала. Припнал към Джалнад, но царят скочил от трона и побягнал.

Саадан избил двайсетина от царската свита, останалите се разбягали. Затичал се гулът, като размахвал меча, а те му отваряли път. Удрял той, докато изскочил от стана и се затичал към мюсюлманите.

А те, като чули шума в стана на неверниците, си помислили: „Абе да не им е дошла помощ!“ И докато им стане ясно всичко, ето че сред тях се появил самият Саадан. Най-много между всички се зарадвал Джамаркан. А оцелелите неверници се върнали със своя цар в шатрата му след бягството на Саадан и царят рекъл:

— Кълна се в слънцето, което свети, и в подвижните планети, на деня в светлината, на нощта в тъмнината! Мислех си дали няма да приема исляма, ако попадна в ръцете им! Но да ме изяде този, сякаш съм жито, ечемик или друго зърно — това не съм си помислял!

— Царю! — заговорила свитата. — Много неща сме виждали, но такива, каквито ги върши този гул, не сме!

— Дружина! — рекъл им той. — Съмне ли се, грабвайте оръжията, яхнете конете и ги смачкайте!

Събрали се мюсюлманите, радостни от победата и от спасяването на Саадан Гула.

— Утре аз ще ви покажа на какво съм способен и какво подхожда на такива като мене! — рекъл Джамаркан. — Кълна се в Ибрахим Халил, че ще ги избивам най-безпощадно!

На сутринта двете дружини се метнали на конете. Първи измъкнал Джамаркан меч, подкарал коня буен. Пожелал и Джалнад да излезе пред дружината си, но точно тогава облак прах закрил небесата, покрил земята, затъмнил светлината, четири вятъра го развели — на четирите страни поели и всички под него видели храбреци юнаци с мечове блестящи, с копия искрящи, мъже като лъвове — нищо не ги плаши. Двете дружини, като съзрели облака, се отдръпнали, царете пратили съгледвачи да видят от кое племе са тези. Съгледвачът на неверниците съобщил на своите, че са мюсюлмани, водени от цар Гариб. Съгледвачът на мюсюлманите пък дотичал при своите и съобщил, че идва цар Гариб начело със своята дружина. Зарадвали се всички, посрещнали царя си, поздравили го и го заобиколили.

Поздравил ги и Гариб, зарадвал им се. Прибрали се при шатрите си, вдигнали му паланкин, забили знамената. Седнал царят на трона си, а държавните първенци му разказали какво било станало със Саадан…

Неверниците също се събрали, потърсили Аджиб, но не го намерили нито сред тях, нито в шатрите му. Съобщили на Джалнад бен Каркар за бягството му, той скочил, стиснал юмруци и креснал:

— Кълна се в слънцето лъчисто! Той бе просто едно подло куче, което избяга със злото си племе! А тези врагове може да бъдат отблъснати само в силна битка!

Двете войски дочакали утрото. Просветнало и слънцето осветило главите на будни и спящи. Помолил се Гариб на бога на Ибрахим Халил, написал писмо и по брат си Сухейм го пратил до неверниците.

Стражите се затичали при Джалнад и му съобщили за пратеника на Гариб.

— Доведете го! — наредил той, а когато го довели, запитал: — Кой те праща?

— Цар Гариб, поставен от Аллах начело на араби и перси! — отговорил той. — Ето писмото му! Той чака отговор!

Взел Джалнад писмото, отворил го и прочел в него следното: „В името на Аллаха, милостивия и милосърден, най-първия единствен и най-велик бог, който знае всичко, бога на Нух, Салих, Худ и Ибрахим! Ти, Джалнад, трябва да се кланяш само на единствения непобедим Аллах, създателя на деня и нощта и на въртящия се небосвод, на онзи, който ни изпрати пречистите пророци. Няма друга вяра освен вярата на Ибрахим Халил! Приеми исляма и ще се спасиш от острия ми меч на този свят и от мъката на огъня — в отвъдния! Отхвърлиш ли исляма — ще се радваш на руини, на домове разрушени и желания разбити! И ми изпрати Аджиб, за да отмъстя за баща си и майка си!“

Прочел Джалнад писмото и рекъл на Сухейм:

— Кажи на господаря си, че Аджиб избяга с дружината си и не знаем къде е отишъл! И че Джалнад няма да се откаже от вярата си! Утре ще водим битка!

Върнал се Сухейм при брат си и му съобщил какво се случило. Грабнали мюсюлманите оръжието, ударили барабаните за бой — земята изгубила покой. Тръгнал всеки конник и юнак — нямало измежду тях страхлив слабак! Развели се знамената, затреперила земята. Пръв излязъл пред всички Джамаркан. Извел той коня си на бойното поле и викнал:

— Кой ще посмее тук да се покаже? Аз убих Курджан бен Джалнад! Кой ще отмъсти за своя брат?

Джалнад, като чул да се споменава името на сина му, викнал на хората си:

— Ей, вие, нещастници! Доведете ми този конник, който е убил сина ми да му изпия кръвчицата!

Втурнали се срещу него сто юнаци, Джамаркан избил повечето от тях, а емира им повалил на земята. Джалнад викнал на дружината си:

— Нахвърляйте се срещу него като един!

Залюлели се страшно знамената, сблъскали се хора — брат с брата, спуснали се и Гариб, и Джамаркан с воините си, двете дружини се сблъскали, сякаш две морета се разпенили. Копия и мечове се завъртели, телата на войниците се разпилели, всички царя на смъртта видели, облаци от прах се дигнали, очите цяла нощ не мигнали…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че след битката Гариб седнал на трона си и казал:

— Тревожа се от позора, който ми причини бягството на това куче Аджиб! Не знам къде е отишъл! Ако не го настигна и не си отмъстя — така ще си умра от този позор!

Целунал брат му Сухейм ал-Лейл земята пред него и рекъл:

— Царю, нека се промъкна до войската на противника и да разбера какво е станало с Аджиб!

Облякъл Сухейм дрехи на неверник и се добрал до шатрите на врага. Всички спели, само стражите били будни. Той се промъкнал край тях и влязъл в паланкина, където спял царят. Около него нямало никого. Той тихичко го упоил с димящо омайно биле. Довел някакво муле, увил царя в чаршаф, натоварил го на мулето, покрил го с рогозка и тръгнал към шатрата на Гариб. Влязъл при царя. Никой от събраните не го познал, всички викнали:

— Кой си ти?

Засмял се Сухейм, открил лицето си и тогава го познали.

— Какво си донесъл, Сухейм? — запитал Гариб.

— Това е Джалнад бен Каркар, царю! — отговорил Сухейм.

Натъркал лицето на Джалнад с оцет и тамян, омаята изхвръкнала през носа му, той отворил очи, забелязал, че е между мюсюлманите, и възкликнал:

— Ама че противен сън! — затворил очи и пак заспал.

Сухейм го ритнал и викнал:

— Отвори очи, нещастнико! Ти си пред цар Гариб бен Кандамар, царя на Ирак!

— Царю, поставям се под твое покровителство! — възкликнал Джалнад. — Никаква вина нямам! Роднината ми ме въвлече в тая война, а избяга!

— Знаеш ли накъде може да е тръгнал? — запитал Гариб.

— Не, кълна се в лъчистото слънце, не знам!

Гариб наредил да го оковат и да го пазят. Всички началници се прибрали по шатрите си. Върнал се и Джамаркан при своите и им казал:

— Братовчеди! Ще ми се тази нощ да направя нещо, което да ме възвиси пред цар Гариб! Вземете оръжията си! Ще стъпвате леко — мравка да не ви усети! Разделете се между шатрите на неверниците! Чуете ли ме да викна „Аллах е най-велик!“, викнете и вие с пълен глас. Поизчакайте и тръгнете към градските порти!

Всички изчакали до полунощ, разпръснали се между неверниците. Тогава Джамаркан ударил с меча по щита си и викнал:

— Аллах е най-велик!

Разтърсили се от вика и долината, и планината, и пясъците, и хълмовете, и в града домовете. Събудили се неверниците, стреснали се, втурнали се, завъртели мечове един срещу друг. Поизчакали мюсюлманите, а после се втурнали срещу градските порти, избили пазачите, влезли в града и го овладели заедно с всичките му богатства и хареми.

Щом цар Гариб чул гласовете, които възхвалявали Аллах, метнал се на коня, яхнали ги и войниците му. Сухейм притичал напред да види какво става, и забелязал Джамаркан с Бени Амир как се втурват срещу неверниците и решават съдбите им. Но ето вече съмнало, слънцето изгряло и със светлината си дружините огряло. Враговете се втурнали към града си, но там насреща им излязъл Джамаркан с родата си и те се оказали обкръжени. Избили безброй хорица, останалите се пръснали по равнини и пустини. Влязъл цар Гариб в двореца на Джалнад в град Оман, седнал на трона му и наредил да му доведат победения цар. Довели го стражите, предложил му да приеме исляма, но когато той отказал, наредил да го заковат на градските порти. После започнали да го замерват със стрели, докато заприличал на таралеж и издъхнал. А Гариб дарил богато Джамаркан и рекъл:

— От днес ти си повелител и господар на тази страна, защото ти и твоите мъже го превзехте!

Целунал Джамаркан нозете на Гариб, благодарил му и му пожелал вечни победи, слава и благоденствие. Отворил Гариб хазните на Джалнад, разделил богатствата между първенците, началниците и бойците, оставил и на загиналите за синовете и дъщерите. Делбата продължила цели десет дни!

Но като си спял една нощ, Гариб видял насън ужасно видение. Събудил се обзет от страх, събудил брат си Сухейм и му рекъл:

— Видях в съня си, че сме в някаква много широка долина. Спуснаха се две хищни птици — по-големи в живота си не бях виждал. Нозете им — като дървесни стволове, заострени като колове. Те ни нападнаха, аз се изплаших и се събудих!

— Царю! — казал Сухейм. — Това ще да е голям враг, пази се от него!

Гариб не могъл да заспи до сутринта, а когато се съмнало, поискал да му доведат коня.

— Къде отиваш, братко? — запитал Сухейм.

— Стегна ми се душата! — отговорил Гариб. — Искам да се поразходя десетина дни, че да се поотпусна!

— Вземи със себе си сто юнаци! — посъветвал го братът.

— Не, ще тръгнем само двамата!

Яхнал коня си и двамата със Сухейм минали през долини и равнини, пътували от долина в долина, от равнина в равнина, докато стигнали до голяма долина с много плодни дървета и потоци, цветя цъфнали, птици чуруликали в клоните — славей лее трели, гълъб нежно гугука, кос с глас си дрямката отвява, черен дрозд като човек бърбори, пеят гургулица и кеклик, папагал повтаря песента им с най-чист език. Всички плодове по дърветата били ядивни и от едри по-едри. Хапнали двамата от плодовете, пийнали вода от потоците и поседнали под сянката на дърветата. Налегнала ги дрямка, заспали, а блажен е, който не спи! Както си спели, ето че два огромни марида се спуснали над тях, всеки метнал по един на плещите си и се издигнали във висините. Събудили се Гариб и Сухейм и се видели между небето и земята. Погледнали кой ги носи, и видели двата марида — единият имал кучешка глава, а другият — маймунска, като палми огромни, с коси като конски опашки и нокти като на лъвове.

… А това се случило поради следното: Имало един цар на джиновете, който се казвал Мараш, а той имал син на име Саик, който обикнал неволница от джиновете, която се казвала Наджма. В тази долина Саик и Наджма си устройвали срещите, като приемали образите на птици. Гариб и Сухейм ги видели, помислили, че наистина са птици, метнали им по стрела, но улучили само Саик. Домъчняло на Наджма за любимия й, грабнала го и полетяла от страх да не й се случи същото. Стигнала портата на бащиния му дворец. Щом видял забитата в гърба му стрела, цар Мараш викнал:

— Кой направи това с тебе, синко!

— Татко, човек ме уби в Долината на изворите! — рекъл Саик. Не довършил думите си, когато душата му отлетяла.

Царят раздрал лицето си от мъка и викнал на двама от своите мариди:

— Идете в Долината на изворите и ми доведете всекиго, когото намерите там!

Литнали маридите, стигнали до Долината на изворите, забелязали спящите Гариб и Сухейм, грабнали ги и ги понесли към цар Мараш.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом се изправили пред Мараш, Гариб и Сухейм видели, че на царския си трон той е като огромна планина, а тялото му има четири глави — на лъв, на слон, на тигър и на пантера. Маридите оставили братята пред него и рекли:

— Ето тези двамата намерихме в долината!

Царят гневно ги изгледал, от ноздрите му изскочили искри.

— Кучета човешки! — креснал той. — Вие убихте чедото ми!

— Че кой е синът ти! — възкликнал Гариб. — Никакъв твой син не сме виждали! Кълнем се в Аллаха!

— Не бяхте ли вие двамата, които в Долината на изворите зърнахте сина ми в образа на птица, метнахте по него стрели с лъковете си и го погубихте? — запитал царят.

— Не помня да сме го убивали! — отговорил Гариб.

Когато Мараш чул, че Гариб се кълне във всевишния Аллах, разбрал, че е мюсюлманин. А сам той се кълнял на огъня.

— Донесете моята богиня! — наредил той на стражата си.

Донесли му златен мангал, сложил го той пред себе си, запалил огън, хвърлил благовония, блеснал ярък зелен пламък, след него — син, после — жълт и на него се поклонили царят и всички, които били там. Вдигнал царят глава, видял, че братята стоят прави и не се кланят, и креснал:

— Вие защо не се кланяте?

— Горко ви, нещастници! — възкликнал Гариб. — Човек може да се кланя само пред владетеля, на когото всички сме раби, на онзи, който изважда видимото от нищото и го заставя да съществува, вади вода от сухия камък, вдъхва нежност у родителя към чедото му!

Очите на Мараш се обърнали от учудване върху тила и той викнал на хората си:

— Вържете тези кучета и ги приближете към моята богиня!

Вързали Сухейм и Гариб и току да ги хвърлят в огъня, когато някакъв балкон в двореца рухнал върху мангала, той се строшил и огънят изгаснал.

— Аллах е най-велик! — възкликнал Гариб.

— Ти си магьосник! — креснал царят.

— А ти си луд! — отвърнал му Гариб.

Мараш закрещял, заревал, огъня си наругал и викнал:

— Ще ви погубя в името на моята вяра!

Наредил да ги затворят. Извикал сто марида и им наредил да донесат много цепеници и да ги запалят. Вдигнал се висок пламък, който горял до сутринта. Мараш възседнал слон със златно седло, обшито със скъпоценности. Заобиколили го племената на джиновете. Довели Гариб и Сухейм. Когато видял огромните пламъци, те помолили да им помогне Аллах. Изведнъж от запад до изток огромен облак покрил небето, завалял дъжд и изгасил огъня. Изплашил се царят и със свитата си влязъл в двореца.

— Какво ще кажете за тези двама човеци? — обърнал се той към големците си.

— Царю — отговорили те, — ако правото не бе на тяхна страна, това с огъня нямаше да се случи. Мислим, че са искрени!

— А за мен стана ясно къде е истината! — рекъл царят. — Кланянето пред огъня е празна работа! Ако той бе богиня, тя щеше да спре дъжда над себе си, който го угаси, или пък да подпре камъка, който строши мангала! Аз повярвах в този бог! Вие какво ще кажете?

— Царю, ние те следваме! — рекли всички.

Царят извикал Гариб и Сухейм при себе си, прегърнал ги и ги целунал между очите. Цялата свита се спуснала към двамата братя да целуват ръцете и главите им. После цар Мараш седнал на трона, сложил Гариб от лявата си страна, а Сухейм — от дясната и рекъл:

— Какво трябва да кажем, за да станем мюсюлмани?

— Кажете: „Няма бог освен Аллах и Ибрахим е възлюбленият на Аллах!“ — казал Гариб.

И царят със свитата си приел исляма. Гариб ги научил как да се молят, после си спомнил за племето си и въздъхнал.

— Царю, аз имам много врагове! Боя се да не нападнат народа ми.

Той му разказал всичко, което се било случило между него и брат му Аджиб, и цар Мараш рекъл:

— Царю на човеците! Аз ще пратя някои от хората си, които да видят какво е станало с народа ти! А теб няма да те пусна да си ходиш, докато не се нарадвам на лика ти!

Той извикал двама марида — единият се казвал Кулиджан, а другият — Куриджан. Явили се те, целунали земята пред него и той им наредил:

— Идете в Йемен и вижте какво е станало с тамошните войскари!

Те излетели към Йемен.

… А мюсюлманските войници се били събрали онова утро в двореца на царя, за да си служат службата, но слугите им рекли:

— Царят и брат му от вчера яхнаха конете и излязоха!

Тръгнали началниците по долини и планини, все по следите вървели, стигнали до Долината на изворите, намерили изоставени нещата на Гариб и Сухейм, а конете им пасели наоколо.

— Царят е изчезнал! — рекли войскарите. — Дано вярата на Ибрахим Халил ги спаси!

За три дни нищо не открили. Викнали съгледвачи. Те тръгнали по градове, крепости и твърдини, за да разберат какво е станало с техния цар. Всеки тръгнал в някаква посока…

… А там имало и съгледвачи на Аджиб. Чули те какво е станало с брат му. Зарадвал се той, че Гариб е изчезнал. Отишъл при цар Яаруб бен Кахтан и наел от него двеста хиляди воини. Потеглил с тази войска и спрял пред град Оман. Излезли насреща му Джамаркан и Саадан, били се, що се били, но много мюсюлмани били погубени и те се прибрали в града, затворили портите и укрепили стените.

Но ето че се появили двата марида Кулиджан и Куриджан и видели, че мюсюлманите са обкръжени, изчакали да се мръкне и се втурнали срещу неверниците с измъкнати джински мечове, всеки меч, дълъг дванайсет лакътя, скала да ударят — ще се разцепи.

— Аллах е най-велик! — викнали джиновете. — Горко на всеки, който не приеме вярата на Ибрахим Халил! Ние сме стражи на цар Гариб, приятеля на цар Мараш, царя на джиновете!

Ударили те по неверниците, огън изскачал от устата и ноздрите им и ги заизбивали. И така въртели мечовете, докато нощта преполовила. На неверниците им се сторило, че всички планини наоколо са ифрити, и хукнали да бягат. И най-напред бягал цар Аджиб…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че мюсюлманите се зачудили какво е станало с неверниците, и много се изплашили от джиновете. А те продължавали да секат неверниците, подгонили ги из равнини и пустини — от двеста хиляди успели да се изплъзнат само петдесет. Двата марида отишли при мюсюлманите и им рекли:

— Войскари! Вашият господар Гариб и брат му Сухейм ви пращат поздрави! Те са гости на Мараш, царя на джиновете, и скоро ще се върнат при вас!

Зарадвали се мюсюлманите, като чули, че Гариб е жив и здрав. Двата марида се върнали при царя си и му разказали какво се било случило в Йемен. Цар Мараш ги възнаградил за доброто дело. Успокоила се душата на Гариб.

— Братко! — рекъл му цар Мараш. — Искам да ти покажа земите си и града на Яфет, сина на Нух!

Довели коне и заедно с хиляда марида полетели над долини и равнини, докато стигнали града на Яфет бен Нух. Младо и старо излязло да посрещне цар Мараш. Влязъл той с голямата си свита, седнал на царския трон от мрамор и злато, събрали се жителите на града и той ги запитал:

— Потомци на Яфет бен Нух, на какво се кланяха вашите отци и деди?

— Всички се кланяха на огъня и ние правим като тях!

— Хора! — заговорил царят. — Аз се убедих, че огънят не е нещо повече от обикновено творение на всевишния Аллах. Когато проумях това, разбрах, че трябва да се подчиняваме на този единствен всепобеждаващ бог! Подчинете му се, за да се спасите от гнева му на другия свят, където са мъките на ада!

И всички приели исляма. Мараш развел Гариб из двореца на Яфет, показал му всичките му чудеса. Влезли в оръжейната зала и той му показал оръжията на Яфет. Там Гариб видял окачен златен меч:

— Това е мечът на Яфет бен Нух, с който той побеждавал хора и джинове! — казал Мараш. — Изковал го е мъдрият Джардум, а върху него са записани велики заклинания! Планина да удариш с него — начаса ще я разрушиш! Затова го е нарекъл Махик. Падне ли върху хора — съкрушава ги, срещу джинове — разрушава ги!

Изслушал Гариб разказа и рекъл:

— Ще ми се да го разгледам!

Протегнал ръка, откачил меча, измъкнал го от ножницата, той блеснал — бил толкова остър, че сякаш смъртта надничала и бляскала в него. Бил дванайсет педи дълъг и три педи широк. Дощяло му се на Гариб да го има, Мараш забелязал това и рекъл:

— Ако можеш да се биеш с него, вземи го!

Зарадвал се Гариб, вдигнал го и мечът в ръката му заиграл, сякаш бил обикновена тояга. Зачудили се хора и джинове.

— Вземи това оръжие! — рекъл Мараш. — От неговото острие е загинал не един земен цар! Яхвай и коня — може да ти послужи!

Гариб и Мараш препуснали с конете си, хора и джинове потеглили след тях. Минали край дворци и домове, по улици, през порти, излезли от града, разгледали градините с плодни дървета, буйни потоци и пеещи птици. Мръкнало се. Върнали се да пренощуват в двореца. Когато им сложили трапеза и те похапнали, Гариб заговорил на царя на джиновете:

— Царю, искам да отида при моя народ, при моите воини!

— За бога, братко! — възразил Мараш. — Не ми се ще да се разделям с тебе! Ще те пусна да си ходиш, но след месец!

Нищо не могъл да направи Гариб. Останал цял месец в града на Яфет, ял, пил, царят постоянно го дарявал. Ушили за двамата братя наметала от плат, изтъкан от златни нишки, отлели за Гариб безценна корона, обсипана с бисери и скъпоценни камъни. Мараш събрал всичко това, извикал петстотин марида и им наредил:

— Пригответе се утре за път! Ще отведете Гариб и Сухейм в родината им!

Приготвили се за път и си легнали. И тъкмо да потеглят, ето че отнякъде чули тропот на коне, барабанни удари и мощни викове. Идвали седемдесет хиляди марида начело с царя си, който се казвал Буркан. Този Буркан бил владетел на Ахатовия град, където живеел в златен дворец. Той владеел пет върха, на всеки връх — по петстотин хиляди марида. Заедно с племето си се кланял на огъня. Бил чичов син на Мараш. А в племето на Мараш имало един неверен марид, който бил приел лицемерно исляма. Той избягал, стигнал до Ахатовата планина, влязъл в двореца на цар Буркан и му разказал как Мараш се отказал от огнеплоконничеството.

— Как така е изменил на вярата си! — възкликнал Буркан. Онзи му разказал кое как се е случило, а Буркан викнал: — В името на моята вяра аз ще погубя братовчед си заедно с племето му и всички тези човеци!

Викнал той джиновете си, подбрал седемдесет хиляди марида, стигнали до град Джаберса и спрели, както вече казахме, край него. Цар Буркан разпънал шатрите си. А цар Мараш викнал един марид и му наредил:

— Иди при тази войска, виж ги какво искат!

Литнал маридът, стигнал до шатрата на Буркан, грабнали го стражите мариди и го изправили пред Буркан. Маридът паднал на колене пред него и казал:

— Господарю, моят владетел ме изпраща да видя кои сте!

— Иди при господаря си! — казал Буркан. — Кажи му: „Това е братовчед ти Буркан и той те приветства!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че маридът се върнал при своя цар и му съобщил. Тогава Мараш се обърнал към Гариб:

— Ти стой тук, аз ще отида да поздравя братовчед си и ще се върна!

Яхнал той коня си и потеглил към шатрите. А това било хитрост от страна на Буркан, за да измъкне Мараш и да го улови. Затова подредил наоколо няколко марида и им казал:

— Щом видите Мараш — обкръжете го, хванете го и го вържете!

Пристигнал цар Мараш, влязъл в шатрата на братовчед си, пристъпил да го прегърне, но джиновете го нападнали, вързали го и го оковали.

— Каква е тази работа! — викнал Мараш на Буркан.

— Куче на джиновете! — викнал Буркан. — Как си могъл да изоставиш своята вяра, вярата на бащите и дедите ти, и си приел вяра, от която нищо не разбираш!

— Братовчеде! — отговорил Мараш. — Аз сам открих, че истината е във вярата на Ибрахим Халил, а другото е празна работа!

— Кой ви каза това?

— Гариб, царят на Ирак!

— Кълна се в огъня, светлината, тъмнината и горещината! Ще ви избия всичките заедно с него!

Когато видял какво правят на господаря му, слугата на Мараш хукнал към града и разказал на свитата. Завикали те, яхнали конете си.

— Какво се е случило? — запитал Гариб и когато му казали, викнал на Сухейм: — Запрегни един от конете, които ни дари цар Мараш!

— С джинове ли ще се биеш, братко? — запитал Сухейм.

— Да! — отговорил Гариб. — Ще се бия с меча на Яфет бен Нух и ще се уповавам на бога на Ибрахим Халил!

Сложили седлото на кафяв жребец, който бил висок като крепостна кула, Гариб надянал бойните си доспехи. Излезли всички воини на джиновете облечени в ризници. Изправил се пред тях цар Буркан с хората си, подредили се двете войски.

Първи излязъл на бой цар Гариб. Повел той коня си на бойното поле, измъкнал меча на Яфет бен Нух, блеснала мълния от него и заслепила очите на джиновете, ужас изпълнил сърцата им.

Когато го видял, Буркан викнал:

— Този е, който смени вярата на братовчед ми! На легло няма да легна, докато не отсека главата на Гариб, за да върна братовчед си и племето му в тяхната вяра! Който не ме слуша — ще го погубя!

Метнал се той на снежнобял слон, подобен на градска кула. Изревал слонът и изскочил на бойното поле. Буркан го подкарал към Гариб и викнал:

— Ей ти, човешко куче! Защо си се намъкнал в земите ни и си повредил ума на братовчед ми! Защо ги измъкваш от вярата ми и ги вкарваш в друга? Това е последният ти ден на този свят!

— Махай се, най-нищожен от джиновете! — отвърнал Гариб.

Измъкнал Буркан копие, разтърсил го и го метнал срещу Гариб. Не го улучил, метнал второ копие. Гариб го уловил във въздуха, разтърсил го и го хвърлил върху слона. Рухнал слонът мъртъв на земята, рухнал и Буркан с него като отсечена палма. Гариб не го оставил да помръдне, ударил го с меча на Яфет бен Нух по бронята на гърдите му и той паднал в несвяст. Спуснали се правоверните мариди и вързали ръцете му. Когато видяло, че царят му е пленен, племето му се втурнало да го освободи, но срещу него начело на правоверните джинове излязъл Гариб. Аллах му дал сила, защото той отговаря на молитвите, щом е доволен, придал и мощ на магическия меч. Той разсичал всеки, когото докоснел, а душата му, още неизлязла от тялото, изгаряла в ада. Втурнали се правоверните срещу неверните джинове, забълвали пламъци, вдигнал се пушек. Гариб се носел сред тях, стигнал до шатрата на цар Буркан, а до него яздели Кулиджан и Куриджан.

— Освободете владетеля си! — викнал им той.

Те се вмъкнали при цар Мараш, разбили оковите му.

— Донесете ми оръжието, доведете летящия ми кон! — казал той.

Този цар имал два летящи коня. Той дал на Гариб единия, вторият останал за него. Донесли му и бойните доспехи, той ги надянал и се втурнал напред заедно с Гариб. Полетели двата коня, племето се втурнало след тях. Върнали се едва след като избили повече от трийсет хиляди марида. Влезли в града на Яфет, седнали двамата царе на високи тронове, пожелали да видят Буркан, но стражите не го намерили…

Когато, заети с битката, оставили Буркан, дотичал един от слугите му, освободил го и го отвел при племето му. Оставил го в златния дворец на Ахатовия град. Седнал цар Буркан на трона си, събрали се около него онези, които се били спасили, и го поздравили, че се е спасил.

— За какво спасение говорите, поданици мои! — възкликнал Буркан. — Избиха войниците ми, плениха ме, изгориха всякакво уважение към мене сред племената на джиновете!

— Царю! — отговорили съветниците му. — Царете побеждават, но и биват побеждавани!

— Трябва непременно да си отмъстя! — възкликнал цар Буркан.

Написал той писма и ги изпратил до племената в своите крепости. Всички вождове довели хората си. Той ги огледал и видял, че са триста и двайсет хиляди все огромни мариди и дяволи.

— Пригответе се за път след три дни! — наредил той.

А цар Мараш, като не намерил Буркан, му станало неприятно и викнал:

— Ако стотина марида го бяха пазили, нямаше да избяга! — и се обърнал към Гариб: — Братко, Буркан е подъл, няма да се откаже от мъст! Сигурно ще събере поданиците си и ще тръгне срещу нас! Искам да го изпреваря, докато е още слаб след поражението! Нека моите мариди да те отведат в страната ти, а аз да се бия с неверниците!

— Не съм съгласен! — възкликнал Гариб. — Няма да си тръгна от тук, докато не погинат всички неверни джинове! Ще се спасят само онези, които се преклонят пред единствения всемогъщ Аллах! Но нека изпратим Сухейм в град Оман, че е болен и трябва да се излекува!

Сухейм наистина се бил разболял и Мараш викнал на маридите:

— Отнесете Сухейм заедно с тези богатства и дарове в Оман!

Те понесли Сухейм и го отнесли в града на човеците.

Мараш написал писмо до крепостите на всички свои поданици. Събрали се те, а били около сто и шейсет хиляди, и потеглили към Златния дворец в Ахатовия град, като за ден минавали година път. Влезли в някаква долина, спрели там да починат и пренощуват. Точно там ги заварили първите отряди на неверните джинове. Потръпнала земята, втурнали се двете дружини в долината, спуснали се една срещу друга, заизбивали се. Велика била тази битка. Гариб бил навсякъде, сечал шии и оставял главите да се търкалят по земята — още преди мръкване били избити седемдесет хиляди неверници. Ударили барабаните за отбой и спрял кървавият бой…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Мараш и Гариб избърсали оръжията си от кръвта и се прибрали по шатрите си. От техните войници били избити около десет хиляди марида.

Тъжен се прибрал в шатрата си и Буркан заради избитите му най-добри помощници и рекъл:

— Племе мое! Ако се бием три дни поред, те ще ни изтребят! Ще ги нападнем през нощта, докато спят! Вземайте оръжието и ще се втурнем срещу тях като един!

Приготвили се да нападат. Но между тях имало един марид на име Джандал, чието сърце било склонило към исляма. Като видял какво готвят, той притичал при Мараш и Гариб и им го съобщил.

— Ние ще ги нападнем през нощта! — рекъл Гариб. — Със силата на всемогъщия бог ще ги пръснем по равнини и пустини! — после привикал началниците на джиновете и се разпоредил: — Нека дружините ви да вземат оръжието си. Щом се стъмни, измъкнете се един след друг, оставете шатрите празни и се скрийте в околните планини! Щом враговете влязат между шатрите, нападнете ги от всички страни! Бъдете безпощадни, уповавайте се на вашия бог и ще надделеете! Аз съм с вас!

Когато се мръкнало, неверниците се намъкнали между шатрите, но правоверните се втурнали между тях и започнали да секат като през късна жътва. Още не се било съмнало, когато повечето неверници били избити. Мараш и Гариб се прибрали като победители, дремнали до сутринта и поели към Златния дворец на Ахатовия град.

А Буркан, като видял, че по-голямата част от племето му е избито, търтил да бяга. Стигнал до своя град и рекъл на приближените си:

— Който има нещо за вземане, да го взема и да ме последва в планината Каф в Шарения дворец на цар Азрак — той ще отмъсти за нас!

Всички събрали харемите, децата и имането си и потеглили към планината Каф. И когато стигнали до Ахатовия град, Мараш и Гариб намерили портите му отворени — нямало кой да им каже какво е станало. Те разгледали Ахатовия град. Темелите били от изумруди, портите — от червен ахат, гвоздеите — от сребро, а покривите — от алоево и сандалово дърво. Отначало вървели общо, после се разделили по различните улички, но всички те ги довели до Златния дворец. Вървели от коридор в коридор. Той бил строен от царски тюркоаз, колоните му — от изумруди и якути. Двамата минали през седем коридора и се оказали във вътрешността. Посред вътрешния двор имало водоскок от червено злато с изображения на златни лъвове, от чиито уста течала розова вода. Централната зала била застлана с килими от разноцветна коприна, там имало и две кресла от червено злато, обсипани с бисери и драгоценни камъни. Седнали Мараш и Гариб на тях.

— Измисли ли какво ще правим сега? — запитал Гариб.

— Царю на човеците! — рекъл Мараш. — Аз изпратих сто конници да видят къде е Буркан, а после ще го последваме!

Три дни изчакали, докато маридите се върнат. Те съобщили, че Буркан бил заминал към планината Каф и наел за съюзник цар Азрак.

— Ако не нападнем ние, ще нападнат те! — рекъл Гариб.

Мараш и Гариб наредили след три дни войската да си приготви всичко нужно за път. Върнали се и маридите, които били отнесли Сухейм в Оман. Гариб ги запитал за племето си и те отговорили:

— Твоят брат Аджиб е отишъл при Яаруб бен Кахтан, от там — до Индия и е наел царя й за война. Събрал е войска като безброен пясък, нито началото, нито краят й се виждат, и е потеглил да разруши Ирак.

— Нещастни неверници! — възкликнал Гариб. — Всевишният Аллах ще даде победата на исляма!

— Царю на човеците! — казал цар Мараш. — Аз трябва да те придружа и да погубя враговете ти, за да ти се отплатя за това, което направи за мен!

На другия ден потеглили към планината Каф. На втория ден вече били пред Шарения град с мраморния дворец. Този град бил строен от мраморни скали. Строил го Барик бен Факия Абул Джин. Той построил и Шарения дворец, който бил наречен така, защото, като го строили, редили тухла злато до тухла сребро — нямало втори такъв на света! Мараш пратил един от съгледвачите си на разузнаване, а когато се върнал, той съобщил:

— Царю, видях, че в Мраморния град има толкова джинове, колкото листа има по дърветата на една гора или колкото капки има в дъжда!

— Какво ще правим, царю на човеците? — запитал Мараш.

— Царю — посъветвал го той, — раздели войската си на четири дружини и нека обградят стана им от четири страни! Нека викнат „Аллах е най-велик!“, пък после да поизчакат. Това трябва да стане в полунощ!

Събрал Мараш племето си, разделил го, както го бил посъветвал Гариб. Изчакали до полунощ, развъртели се около стана и завикали. Стреснали се неверниците, грабнали оръжия, сбили се едни с други, без да се виждат. Когато изгряла зората, малцина били останали живи. Тогава Гариб викнал на правоверните джинове:

— Нападайте останалите!

Понесли се Мараш и Гариб. Измъкнал Гариб поразяващия си меч, който само джинове в ръце държали, рязал носове, посичал юнаци, събарял редици. Когато се появил Буркан, той го ударил и го лишил от живот. Същото направил с цар Азрак. Не останал между неверниците нито един жив. Влезли Мараш и Гариб в Шарения дворец. Гариб отишъл в харема, огледал жените на цар Азрак и видял между другите една красавица, каквато не бил виждал, сто неволници около нея поддържали полите й, а тя сияела между тях като луна сред звезди. Щом я зърнал, той загубил ума и дума по нея и запитал една от неволниците:

— Коя е тази жена?

— Това е Каукаб ас-Сабах, дъщерята на цар Азрак! — отговорила тя…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

— Царю на джиновете! — обърнал се Гариб към цар Мараш. — Искам да се оженя за тази девойка!

— Дворецът с всичките му богатства и хора са плячка, извоювана от ръката ти! — рекъл Мараш. — Ако ти не бе измислил тази хитрост, щяха да ни погубят! Имането му е твое, хората му са твои роби!

Майката на тази девойка била дъщеря на китайския цар. Цар Азрак я бил грабнал от двореца й, оженил се за нея и тя му родила дъщеря, която нарекъл Каукаб ас-Сабах. Майка й била починала. Каукаб ас-Сабах мразела баща си и се радвала, че са го погубили. Много я харесал Гариб, взел я за жена, останал сам в покоите й и там отнел моминството й.

Гариб наредил да се разруши Шареният дворец. Събрали тухлите му и той ги разделил между правоверните джинове. На него самия се паднали двайсет и една хиляди златни и сребърни тухли и още много пари и скъпоценности.

Върнали се към крепостта на Буркан, разрушили и нея, разделили богатствата й и се прибрали в крепостта на Мараш. Останали там пет дни и Гариб пожелал да се прибере в родината си. Мараш наредил на хиляда марида да отнесат в царството му онова, което му се полагало от плячката. Наредил също на Кулиджан и на Куриджан да бъдат винаги с него и да му се подчиняват. Понечил Гариб да яхне летящия кон, но цар Мараш му казал:

— Този кон, братко, може да живее само на наша земя! Стъпи ли на земята на човеците, ще умре! Но аз ще ти дам един морски кон — нито в Ирак, нито където и да е другаде няма втори като него!

Наредил да доведат коня и Гариб останал изумен от силата и хубостта му. Кулиджан го хванал от едната страна, Куриджан — от другата. Мараш прегърнал Гариб и рекъл:

— Братко, ако ти се случи нещо, което нямаш сили да преодолееш, прати да ме извикат — аз ще доведа войска!

Пътували два дни и една нощ и минали разстояние от петдесет години конски ход. Наближили град Оман и спрели да си починат. Гариб наредил на Кулиджан да види как е народът му. Литнал маридът, после се върнал и рекъл:

— Царю, пред града ти е войската на неверниците! Твоят народ се бие с тях! Джамаркан е излязъл на бойното поле!

— Кулиджан! — възкликнал Гариб. — Доведи бързо коня ми, дай ми доспехи и меч! Днес ще се види в битка и сеч кой е юнак и кой — страхлив слабак!

Навлякъл Гариб бойни доспехи, окачил на кръста си меча на Яфет бен Нух, метнал се на морския си кон и препуснал към войските. А Кулиджан казал на Куриджан:

— Я да тръгнем и ние срещу неверниците!

… Нека напомним, че когато срещу Аджиб и Яаруб бен Кахтан излезли Кулиджан и Куриджан, те избили войската им, но Аджиб пак избягал и казал на своите:

— Ако се върнем в Яаруб, те ще избият и вас и ще викат: „Ако не бяхте вие, нямаше да избият чедата ни!“ Нека отидем в Индия при цар Турканан, за да отмъсти той за нас!

Вървели те до Индия дни и нощи. Разрешили на Аджиб да влезе при цар Турканан, той му рекъл:

— Аз съм Аджиб, цар на Ирак! Брат ми се разбунтува, прие вярата на исляма, завзе страната ми и ме гони от една земя в друга! Моля да ми помогнеш!

— Кълна се в огъня, аз ще отмъстя за тебе! — скочил царят на Индия. — Няма да оставя никого да се кланя на нещо друго освен на моята богиня — огъня! — и се обърнал към сина си: — Синко, тръгвай за Ирак! Избивай всички, които не се кланят на огъня!

Избрал си синът осемдесет хиляди войници на коне, осемдесет хиляди — на жирафи и още десет хиляди слона, на всеки слон — седло от сандалово дърво, закрепено със златни вериги, поводите и гвоздеите по него — също от злато и сребро, върху него — осем мъже с куп оръжия. А той бил юнак и се казвал Раадшах. Войската тръгнала и след два месеца стигнала Оман и го обкръжила. Аджиб си мислел, че този път ще победи. Излезли Джамаркан, Саадан и другите юнаци на бойното поле. Кулиджан видял всичко това и го съобщил на Гариб!

… Гариб повел коня си, спрял зад неверниците и изчакал да види кой ще излезе, за да започне битката. Излязъл Саадан Гула и призовал за двубой. Излязъл и един от юнаците на Индия. Саадан го ударил с дървесния ствол, строшил костите му и той паднал. Излязъл втори, трети и така избил трийсет юнаци. Тогава срещу него излязъл индийски юнак на име Баташ ал-Акран, който струвал колкото пет хиляди.

— Ей, арабска измет! — викнал той. — От къде на къде така ще избиваш индийски юнаци! Днес е последният ти ден!

Саадан се втурнал и го треснал с дървото си. Но ударът дошъл накриво, той се подхлъзнал и изпуснал оръжието си. Свестил се окован, враговете го били изтеглили към шатрите си. Джамаркан видял, че приятелят му е пленен, втурнал се срещу Баташ, който посегнал, хванал го за края на ризницата, изтръгнал го от седлото и го хвърлил на земята. Вързали го хората му и го отнесли в шатрата му. И така той успял да плени двайсет и четири юнаци. Видял Гариб какво се случило, и измъкнал златното копие на Буркан.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб с морския кон литнал като вятър и с един скок се озовал на бойното поле.

— Аллах е най-велик! — викнал той. — Завоевание и победа! Позор за всеки, който не приема вярата на Ибрахим Халил! — втурнал се към Баташ, ударил го с копието и го съборил. Погледнал към мюсюлманите и им викнал: — Вържете това куче! — и призовал на двубой.

Сухейм завързал здраво Баташ.

Излязъл някакъв индийски предводител. Гариб го ударил с копието си и индиецът се проснал на земята, Кулиджан и Куриджан го вързали и го предали на Сухейм. Така пленявал юнак след юнак, пленил петдесет и двама, все видни началници. Но денят се стопил, барабаните ударили отбой. Гариб отишъл при мюсюлманите, вдигнал металното забрало от лицето си, а Сухейм викнал:

— Хора, това е вашият цар и господар Гариб! Той се е върнал от страната на джиновете!

В Оман Гариб седнал на царския трон и им разказал за всичко, което му се било случило. Кулиджан и Куриджан не се отделяли от своя господар. После Гариб наредил да поспят. Всички се пръснали по домове и шатри, с него останали само двата джина и той ги запитал:

— Може ли да ме отведете до Куфа да видя близките си и да ме върнете на разсъмване?

— Та това е най-лесното, което искаш!

Понесъл го Кулиджан, не бил минал и час, когато стигнали до Куфа. Влязъл Гариб при чичо си Дамиг и запитал:

— Как са жените ми Фахр Тадж и Махдия?

— Добре са, живи и здрави! — отговорил Дамиг.

Една слугиня съобщила в харема за пристигането на Гариб. Двете съпруги се зарадвали. Дошъл при тях и Дамиг, а Гариб разказал какво му се било случило в царството на джиновете. До призори той успял да преспи и с двете си жени и се сбогувал с близките си. Качил се на Куриджан. Още тъмнината не се била разпръснала, когато пристигнали в Оман. Ударили барабаните за сеч и бой. Неверниците също се подредили за битката.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб пръв излязъл на бойното поле, измъкнал поразяващия си меч и викнал:

— Който ме познава — знае какви злини правя, който не ме познава — ще му се представя: аз съм цар Гариб, цар на Ирак и Йемен! Освен това съм Гариб, братът на Аджиб!

Раадшах, синът на индийския цар, викнал Аджиб и му рекъл:

— Тази битка е заради тебе! Ето го брат ти! Излез срещу него и го плени — аз ще го вържа на една камила с главата надолу и ще го показвам всекиму, когато тръгна към Индия!

— Прати друг, аз се поразболях! — замолил се Аджиб.

Разгневил се Раадшах и изръмжал:

— Ако ти не излезеш срещу брат си, ще отсека главата ти!

С разтреперано сърце Аджиб повел коня си на бойното поле, излязъл срещу брат си и викнал:

— Ти, бедуинско куче, по-жалък от скъсана връвчица! Как смееш да се сравняваш с царете! Приготви се да умреш! Аз съм брат ти и днес е последният ти ден на този свят!

Гариб оставил меча си на Кулиджан, ударил Аджиб с копието си така, че едва месата не излетели от костите му, хванал го за полите на ризницата, дръпнал го, изтръгнал го от седлото и го съборил на земята. Спуснали се двата марида, завързали го и го отнесли като жалка дрипа.

Тогава Раадшах се метнал на коня си, сложил ризница и доспехи и викнал:

— Нищожен бедуин! Тъп дърварин! Как си позволяваш царе да пленяваш! Слез от коня, сам се вържи и крака в стремето ми целуни! Тогава ще ти простя и ще те направя шейх в моята страна!

— Ти, най-зло куче между кучетата, вълк окраставял! Ще ти покажа около кого се върти светът! — отговорил Гариб.

Двамата се сблъскали в жестока схватка, ту се приближавали един към друг, ту се изплъзвали под ударите, ту се сблъсквали отново, докато се стъмнило и барабаните били за отбой. Всеки се прибрал в шатрата си.

— Ти нямаш навик толкова дълго да се биеш, защо не свършваш по-бързо? — запитали мюсюлманите своя цар.

— Дружина! — отговорил той. — Все съм се бил с юнаци, но никой не се е бил по-добре от този! Дощя ми се по едно време да измъкна меча на Яфет бен Нух и да му разсека костите, но удължих битката, защото ми хрумна да го пленя, пък дано открие късмета си в исляма!

И Раадшах се върнал в шатрата си, запитали го същото за противника му индийските големци и той им казал:

— Кълна се в искрометния огън, през живота си такъв юнак не съм срещал! Утре ще го взема в плен!

На сутринта ударили барабаните, мечовете зазвънтели, гласовете заехтели. И пак пръв за бой излязъл най-личният рицар и най-кръвожаден тигър цар Гариб, който викнал:

— Кой ще посмее да се покаже!

Насреща му излетял пак Раадшах, възседнал този път слон като огромна кула. На слона имало покривка от копринени кенари, той бил седнал между ушите му, в ръката си държал бич, с който го подшибвал, и слонът се люлеел насам-натам. Конят на цар Гариб не бил виждал нещо подобно, изплашил се и изцвилил. Гариб слязъл, дал поводите на Кулиджан, измъкнал поразяващия си меч, пристъпил към Раадшах и застанал пред слона. А индиецът носел със себе си едно нещо, наречено вахак. То има форма на кръгла мрежа, широка отдолу и тясна отгоре, а на края е с отвор, затягащ се с копринен шнур. Използва се така: боецът се насочва към противника, мята го, дръпва шнура, събаря конника и го взема в плен. Когато Гариб се приближил, Раадшах метнал към него вахака, покрил го и Гариб се оплел в мрежата. Индиецът го издърпал на гърба на слона и го подкарал към войската си. Но Кулиджан и Куриджан спрели слона, Гариб опънал вахака и разкъсал въжетата му. Маридите вързали Раадшах и го повели към своите. Спуснали се двете войски една срещу друга, облак прах се вдигнал до небесата, битката се развихрила, кръв се запроливала, зазвънтели меч о меч, настанала жестока сеч, докато небето потъмняло. И на Гариб му домъчняло, разпоредил да се лекуват ранените, после запитал началниците:

— Вие какво мислите?

— Царю! — отговорили те. — Най-опасни са слоновете и жирафите! Отървем ли се от тях — ще ги победим!

Пристъпил напред старец от Оман — бил много мъдър и навремето в съветите му се вслушвал самият Джалнад.

— Царю! — казал той. — Тази войска може да бъде победена само ако ме слушате!

— Каквото ви каже този опитен мъж, подчинявайте му се! — заповядал Гариб.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че този мъж си подбрал десет началници, въвел ги в оръжейницата, дал на бойците им пушки огнебойни и им показал как се стреля с тях.

Когато изгряла зората, неверниците пуснали напред слонове и жирафи с воини върху тях. Метнал се Гариб на коня си, викнал онзи мъж на стрелците, загърмели пушките, полетели и стрелите. Стрели и олово се забили в телата на животните, те заревали и запопадали върху юнаци и войници, като ги мачкали с тела и крака, мачкали своите, те се разбягали и се пръснали из равнини и пустини. Въртели се мюсюлманските мечове от индийска стомана и малко останали живи слонове и жирафи. Починали пет дни, а на шестия Гариб седнал на царския си трон и наредил да му доведат Аджиб и Раадшах.

— Куче! — обърнал се той към Аджиб. — Колкото и царе да събереш срещу нас, Всемогъщият ще ми дари победа! Приеми исляма и аз ще ти простя смъртта на баща ми и на майка ми, ще те направя цар, а аз ще стана твой поданик!

— Няма да се откажа от вярата си! — казал Аджиб.

Царят наредил да го оковат в желязна верига. После се обърнал към Раадшах:

— А ти какво ще кажеш за ислямската вяра?

— Господарю, аз ще приема ислямската вяра! — отговорил царският син. — Ако тя не бе праведна, вие нямаше да победите! Ето, аз се заклевам, че няма бог освен Аллах и че Ибрахим Халил е пратеник на Аллах!

— Слушай, Раадшах! Ти ще се върнеш ли в твоето царство? — запитал зарадван Гариб.

— Нали баща ми ще ме убие, че съм напуснал вярата му! — възкликнал Раадшах.

— Аз ще дойда с теб! — възкликнал Гариб. — Ще подчиня страната ти и ще ти дам земята и поданиците й! — той наградил с много имане онзи опитен и мъдър мъж, който помогнал за победата, и се обърнал към Кулиджан и Куриджан: — Верни мои джинове! Искам да ме отнесете в Индия!

Куриджан понесъл Джамаркан и Саадан, а Кулиджан — Раадшах и самия Гариб. Летели до разсъмване и стигнали град Кашмир. Слезли пред двореца и тръгнали по стъпалата му…

… А вестта за поражението и съдбата на сина му била вече стигнала до цар Турканан. Мъка го обзела. Изведнъж някакви същества и хора застанали пред него, а синът му — сред тях. Раадшах му заговорил:

— Татко! Остави вярата на огъня, преклони се пред Аллах!

Бащата, който стискал желязно копие в ръка, го метнал в гнева си към него, но не го улучил — то се забило в ъгъла на двореца и откъртило от там три камъчета.

— Куче! — креснал царят. — Ти погуби войниците ми, изгуби вярата си и сега си дошъл да ме извадиш от вярата ми!

Застанал Гариб пред него, ударил го в гърдите, съборил го, Кулиджан и Куриджан го вързали. Седнал Гариб на царския трон и наредил на Раадшах:

— Сега съди баща си!

— Заблуден старец! — викнал синът. — Приеми исляма, за да се спасиш от мъката на ада и от гнева на Всемогъщия!

— Само с вярата си ще умра! — казал царят.

Гариб измъкнал поразяващия меч, ударил го и той рухнал, разсечен на две. Гариб наредил да вържат едната половина на десния створ на градските порти, а другата — на левия, а Раадшах да облече царското наметало. Той седнал на царския трон, Гариб застанал от дясната му страна и наредил на Джамаркан и Саадан:

— Който влезе тук, вържете го и не допускайте да избяга!

Първенците започнали да пристигат в двореца — всеки по службата си. Първият, който дошъл, видял цар Турканан закован на две парчета и се ужасил. Спуснал се Кулиджан, хванал го за полите, завързал го, повлякъл го в двореца и го оставил там. И още не било съмнало, когато триста и петдесет първенци били вързани и изправени пред Гариб.

— Хора, видяхте царя окован на портите на двореца! — викнал той. — Сторих това с помощта на Аллах! И който не ми се подчини, ще направя същото с него! Аз съм Гариб, царят на Ирак! Раадшах прие вярата на исляма и стана ваш повелител! Приемете исляма, за да се спасите.

Произнесли всички заклинанието за приемането на правата вяра и така влезли в редиците на ощастливените хора. Наредил Гариб да ги освободят и рекъл:

— Идете при племената си и им предложете исляма! Който приеме, ще го оставя жив, който откаже — ще го погубя…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че първенците се разотишли, събрали всички, които се намирали под тяхна власт, и им предложили да приемат исляма. Повечето го приели, малка част отказали и били погубени.

Гариб останал в индийския град Кашмир четирийсет дни, изгорил храмовете и олтарите на огъня, построил на тяхно място джамии и минарета. После се върнал в Оман, откъдето потеглил към Куфа. Там наредил да му доведат брат му Аджиб и заповядал да го заковат върху портите на града, а после — да го замерват със стрели. Влязъл в двореца, седнал на трона и до мръкване раздавал правосъдие. Вечерта посетил харема си. Сутринта узаконил и женитбата си с Махдия. Заклали три хиляди овце, две хиляди крави, хиляда кози, петстотин камили, четирийсет хиляди кокошки, безброй гъски и петстотин коня. Такава сватба дотогава ислямът не бил виждал!

Останал Гариб с Махдия в Куфа десет дни, после оставил чичо си да раздава справедливост, а сам, заедно с дружината си и с харема си, тръгнал с дарове към град Бабел. Дарил този град на брат си Сухейм ал-Лейл, направил го негов султан и останал негов гост. После пак потеглили за крепостта на Саадан Гула. Починали там пет дни и той наредил на двата джина:

— Идете в Асбанир ал-Мадаин, влезте в двореца на Хосроя и разберете как е Фахр Тадж!

Литнали те и видели под себе си огромна войска. Спуснали се, завъртели се около нея и видели, че са перси. Запитали един що за войска е това, и той рекъл:

— Отиваме към Гариб! Ще избием и него, и всички с него!

Двата джина отишли към шатрата на царя, който се казвал Рустум. Изчакали персите да си легнат. Заспал и Рустум. Те го грабнали заедно с паланкина, полетели и още преди да се съмне, успели да се върнат при цар Гариб.

— Кой е този? — запитал той.

— Един от персийските царе! — отговорили джиновете. — Предвожда голяма войска! Идвал да погуби тебе и племето ти!

— Измъкнете мечовете и застанете при главата на този персиец! — наредил Гариб на юнаците си.

Събудил се Рустум, отворил очи и видял над главата си навес от мечове. Затворил пак очи и възкликнал:

— Ама че противен сън!

Кулиджан го боцнал с острието на меча си, той скочил, седнал и запитал:

— Къде съм?

— Ти си пред цар Гариб, зетя на персийски цар! — казал маридът. — Как се казваш и накъде си тръгнал?

Щом чул името на Гариб, Рустум си помислил: „Сънувам ли, или виждам наяве?“ А двата джина се навели над него, озъбили му се и викнали:

— Абе ти няма ли да целунеш земята пред цар Гариб?

Уплашил се той, разбрал, че не сънува, целунал земята и рекъл:

— Огънят да ти продължи живота, царю!

— Персийско куче! — креснал Гариб. — Огънят не е божество! Той носи повече вреди, отколкото ползи, и е полезен тогава, когато човек готви ястия! Истинският бог е Аллах, който те е създал и ти е дал този образ!

— А какво трябва да направя, за да приема вярата ви?

— Кажи: „Няма бог освен Аллах и Ибрахим Халил е пратеник на Аллах!“

Произнесъл персиецът заклинанието и станал един от ощастливените с праведна вяра. После заговорил:

— Господарю, твоят тъст цар Сабур иска да те погуби! Той ме изпрати начело на сто хиляди войници и ми нареди жив човек между вас да не оставя!

— Значи това е наградата му, че спасих дъщеря му от беда! — възкликнал Гариб. — А ти как се казваш?

— Рустум, царски първенец!

— Слушай, Рустум, кажи ми как е царкинята Фахр Тадж?

И Рустум заразказвал:

— Господарю, когато ти тръгна срещу брат си, при цар Сабур, твоя тъст, дойде една неволница и го запита: „Господарю, ти ли разреши на Гариб да влиза при дъщеря ти Фахр Тадж?“ „Не, кълна се в огъня!“, отговори той. Измъкна меча си, влезе в стаята на дъщеря си и кресна: „Развратнице, как така си позволила на този бедуин да влиза при тебе, без да е платил откуп или да е правил сватба?“ „Но нали ти му разреши, татко!“ каза тя. Той понечи да я посече, но скочи майка й, замоли се: „Не я убивай, царю, така позорът ще падне върху нас! Затвори я някъде, та да умре сама!“ Тогава той извика дванайсет стражи и им нареди: „Махнете я! Хвърлете я в река Джейхун и не казвайте никому!“ Те направиха каквото им нареди. Свърши се времето й, изчезна споменът за нея…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разказват, царю честити, че душата на Гариб се свила и той викнал:

— Кълна се в Ибрахим Халил! Още сега ще отида при цар Сабур и ще го погубя, градовете му ще разруша! — и се обърнал към Рустум: — Ти колко войници имаш?

— Двеста хиляди персийски конници!

— Вземи десет хиляди от моите, иди при своя народ и го вдигни на битка! Аз тръгвам след тебе!

Тръгнал Рустум с десет хиляди конници от мюсюлманските войници към дружината си. Стигнали около полунощ, обкръжили я, спуснали се срещу нея. Стреснали се персите от сън, завъртели се мечове, затъркаляли се глави. На разсъмване от тях били останали само убити, ранени и избягали. Настигнал ги Гариб. Огледал той какво бил сторил Рустум, останал доволен и казал:

— Рустум, ти разби персите, цялата плячка е твоя!

Рустум целунал ръка на царя. Починали си там един ден и после се запътили да търсят царя на персите. Но победените ги били изпреварили — стигнали при цар Сабур и му се оплакали.

— Кой ви разби? — запитал царят. — Кой ви разпръсна?

— Бе предводителят на твоята войска Рустум, защото е приел исляма!

Царят блъснал короната си на земята и викнал:

— Значи вече за пукната пара не струвам!

Но на сутринта видели, че облак прах покрива земята.

— Господарю, идва цар Гариб! — съобщили съгледвачите.

Сабур наредил да разпънат шатрите му пред града. Гариб разпънал своите срещу персийските и всички се прибрали. Така изчакали утрото. И когато изгряло слънцето, се метнали на конете и размахали копия — всеки воин напирал с нетърпение да прободе врага.

Смесили се араби и перси, кръв се поляла като река. Викнал Гариб, измъкнал се в предната редица, измъкнал поразяващия си меч, втурнал се, стигнал до знаменосеца им, ударил го по главата и той паднал на земята. Когато видели, че знамето им е отнето, персите хукнали да бягат към градските порти, тълпата се струпала пред тях, много хора били премазани. Не могла защитата да затвори портите, мюсюлманските юнаци се втурнали в града, кръв на потоци се поляла из улиците. Персите хвърлили оръжия и ризници и замолили за милост. Победителите ги повели към шатрите като овце на пазар. А Гариб вече се бил измил от кръвта, облякъл тържествени дрехи, седнал на трона и наредил да му доведат персийския цар. Изправили цар Сабур пред него и той му креснал:

— Персийско куче! Защо постъпи така с дъщеря си? Защо си решил, че не съм достоен да бъда неин господар?

— Царю! — отговорил Сабур. — Прости ми! Сам съжалих за това! Опълчих ти се, защото ме беше страх от тебе!

Тогава Гариб наредил да го проснат на земята и да го набият. Били го, докато престанал да охка, и го захвърлили при останалите пленници. Гариб събрал персите и им предложил да приемат исляма. Сто и двайсет хиляди го приели, останалите предпочели да сложат глава под меча. Гариб влязъл в Асбанир ал-Мадаин, седнал на трона на цар Сабур, разделил между всички плячката, дал дарове и на персите.

Тогава майката на Фахр Тадж обявила траур. Изпълнил се дворецът с плач и стенания. Гариб влязъл при нея и запитал:

— Какво се е случило?

— Господарю! — отговорила майката. — Ако дъщеря ми беше жива, как щеше да се радва, че си се завърнал!

Заплакал Гариб и се разпоредил пак да му доведат Сабур.

— Персийско куче! Кажи какво направи с дъщеря си!

— Предадох я на двама стражници — отговорил Сабур. — Наредих им да я удавят в река Джейхун!

Гариб извикал посочените мъже и запитал:

— Истината ли казва Сабур?

— Да! — отговорили те. — Но ние, царю, не я удавихме! Смилихме се, оставихме я край Джейхун и й казахме: „Бягай! Не се връщай, защото баща ти ще убие и тебе, и нас!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб извикал гадатели и им заръчал:

— Гледайте ми на пясък! Вижте жива ли е, здрава ли е Фахр Тадж!

— Царю на времената! — рекли му. — Виждаме, че царкинята е жива и е родила мъжко чедо! Живее у племе на джинове! Но ти няма да я видиш в течение на двайсет години!

Веднъж Гариб, както си седял в двореца, видял облак прах да се надига. Казали му, че това е Уарадшах, господарят на Шираз, който идвал да се бие с него.

Двата марида целунали ръцете на Гариб и го замолили:

— Господарю! Нека ние се бием с тази войска. Остави я на нашата грижа!

— Тъй да бъде! Правете с тях каквото искате! — наредил Гариб.

Полетели джиновете, извадили два меча и нападнали нападателите си. Отдалеч се виждало само как два меча блестят и секат мъжете като снопи по жътва. Неверниците изоставили шатрите си и се разбягали. Два дни ги преследвали маридите, много души отнели, после се върнали при Гариб, той им благодарил и рекъл:

— Плячката от врага си е само ваша!

Те събрали всичко и доволни го отнесли в родината си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че разбитите неверници бягали до Шираз. Градът обявил траур.

А цар Уарадшах имал брат на име Сиран. Нямало по-голям вълшебник от него. Той живеел отделно в някаква крепост на половин ден път от Шираз. Разгромените войници влезли при него, разказали му какво е станало и как два марида отвлекли брат му Уарадшах. Причерняло пред очите на Сиран и той възкликнал:

— Кълна се във вярата си, ще унищожа Гариб и хората му, няма да оставя и жив човек, който да разнесе вест за тях! — със заклинания призовал той цар Ахмар, от страната на джиновете, да се яви пред него и му рекъл: — Иди с дружината си и унищожи Гариб!

Полетял джинът и стигнал до цар Гариб. А той, щом зърнал неверниците, измъкнал поразяващия меч и го размахал, същото направили Кулиджан и Куриджан. Така избили петстотин и трийсет от воините на Ахмар, него самия жестоко наранили и той избягал, стигнал до крепостта на Сиран магьосника и му рекъл:

— Мъдрецо! Гариб носи омагьосания меч на Яфет бен Нух! С него са два марида от планината Каф, дадени му от цар Мараш! Той е убил Буркан, който избягал от него в планината Каф, убил е и цар Азрак, пък и колко още джинове е пратил на онзи свят!

— Махай се! — викнал магьосникът.

Той произнесъл заклинания и пред него се появил марид на име Заазия, дал му задушаващо омайно биле и му наредил:

— Иди в двореца на Гариб! Бъди в образа на птичка, изчакай той да заспи, пъхни билето в носа му и ми го доведи!

Маридът се промъкнал в двореца на Гариб в образа на птичка, изчакал да се мръкне и всички да се приберат. Заспал и Гариб. Джинът измъкнал омайното биле, напъхал го в носа му, увил го в чаршафа, полетял като буен вятър и още преди полунощ го отнесъл в крепостта на магьосника. Сиран понечил да го посече, докато бил упоен, но един от хората му го посъветвал:

— Мъдрецо! Ако го убиеш, джиновете ще дойдат и ще разрушат селищата ни! Цар Мараш е негов приятел — ще ни нападне с всичките си ифрити! Хвърли го в река Джейхун! Той е упоен! И никой нищо няма да разбере за него!

Сиран наредил на марида да хвърли Гариб в Джейхун. Маридът отнесъл Гариб, но му домиляло за него, събрал сал, вързал го за него и го пуснал по течението. Понесла го реката.

А неговите хора на сутринта не открили царя си. Само в постелята му била броеницата му. Претърсили всичко и привечер се събрали и заплакали. Народът се облякъл в черно.

А Гариб плувал самотен върху сала по течението на реката цели пет дни. То го довело до Солено море, вълните го заобръщали, докато омайното биле изпаднало от носа му. Отворил очи и видял, че е посред морето и че вълните си играят с него. Забелязал кораб. Замахал към него, там го забелязали и го качили. Донесли вода и храна, той дошъл на себе си и запитал:

— Хора, вие от кое племе сте? Каква ви е вярата?

— Ние сме от Карадж! — отговорили те. — Кланяме се на идол на име Минкаш!

— Горко ви заради този идол! — креснал Гариб. — Трябва да се кланяте на Аллах!

Спуснали се пътниците, заудряли го и го заподхвърляли един на друг. Четирийсет души го съборили, нахвърлили се върху му, вързали го и си рекли:

— Ще го убием, когато стигнем на наша земя! Но първо ще го покажем на царя!

Пътували, що пътували и стигнали до град Карадж…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че град Карадж бил построен от великана Синан. При всяка врата той бил поставил меден човек да я пази. Щом в града влизал чужд човек, този страж свирел с тръба, чували го в целия град, хващали го и ако не приемел вярата им, го убивали. Когато вкарали Гариб, този страж затръбил така силно, че смразил сърцето на царя. Скочил той, затичал се към своя идол и видял, че от устата, очите и носа му излизат огън и дим, защото дявол стоял във вътрешността му и говорел:

— Царю! Заловили са едного, на име Гариб, той е цар на Ирак! Той нарежда на хората да изоставят вярата си и да се кланят на неговия бог! Не го оставяй жив!

Въвели хората Гариб, изправили го пред царя и рекли:

— Царю, този момък е корабокрушенец. Спасихме го, а той ни рече, че не вярва на нашите богове!

— Отведете го в дома на Великия идол и го заколете, принесете го жертва! — разпоредил се царят.

— Царю! — намесил се везирът. — Ако го заколим, той ще умре начаса! По-добре ще е да го затворим, да натрупаме клада с дърва и да го изгорим върху нея!

Насъбрали дърва, запалили кладата и станала голяма жарава. Царят наредил да доведат Гариб. Отишли стражите, но не го открили. Върнали се и съобщили на царя, че е избягал.

— Как така е избягал! — възкликнал той.

— Намерихме веригите и оковите захвърлени, а вратите — затворени!

— Че той в небесата ли отлетя, или в земята потъна?

— Не знаем, царю!

— Ще отида при моя бог и ще го запитам!

Затичал се при идола си, но не го намерил.

— Везире, къде е моето божество! — запитал той. — Къде е пленникът? Ако ти не бе ме посъветвал да го изгорим, щяхме да го заколим! Той е откраднал идола ми и е избягал!

Измъкнал меча си и отсякъл главата на везира.

А за изчезването на Гариб си имало причина. Когато го затворили, той приседнал до кубето, където бил идолът, и започнал да призовава Аллах да го спаси. Чул го маридът, който пазел идола, изплашило му се сърцето и рекъл:

— Кой ще е този, който ме вижда, без аз да го виждам? — застанал пред Гариб и запитал: — Господарю, какво трябва да направя, за да приема твоята вяра?

— Кажи: „Няма бог освен Аллах и Ибрахим, възлюбления на Аллах!“

Маридът, който се казвал Зилзал бен Музалзил и бил син на един от царете на джиновете, произнесъл заклинанието и станал правоверен. После освободил Гариб от веригите, понесъл идола, качил пленника на гърба си и полетял.

А когато царят на Карадж убил везира си, царските войскари отказали да го почитат, измъкнали мечове, убили го, после се нахвърлили един срещу друг. Три дни продължила тази сеч и никой не останал жив.

През това време Зилзал бен Музалзил летял към родината си. Цар Музалзил си имал там шарен бик, обсипан със скъпоценности и накити от червено злато, когото бил избрал за свой бог^[1]. Влязъл той при бика и забелязал, че е неспокоен.

— Боже, какво те безпокои? — запитал той.

— Музалзил! — викнал дяволът, който бил в утробата на бика. — Твоят син се приобщи към вярата на Ибрахим Халил с помощта на Гариб, владетеля на Ирак!

И му разказал всичко. Царят разказал на сановниците думите му.

— Какво ще правиш, царю? — възкликнали те.

— Когато синът ми пристигне и видите, че посягам да го прегърна, хванете го и го завържете! — наредил царят.

След два дни Зилзал пристигнал заедно с Гариб и идола на Карадж, тръгнал да прегърне баща си, стражите се нахвърлили върху него и Гариб, хванали ги и ги изправили пред царя. Гневно изгледал той сина си и креснал:

— Куче на джиновете! Как можа да се откажеш от вярата на твоите деди и прадеди!

— Аз приех вярата на истината, татко! — отговорил синът. — Приеми и ти исляма, за да се спасиш от гнева на всесилния господар, създателя на деня и нощта!

Царят наредил да го затворят, а после се обърнал към Гариб:

— А ти, човешки разбойнико, как така си объркал ума на сина ми!

— Аз го извадих от въжделенията на плътта и го вкарах в праведния път! — отговорил Гариб. — От неверието във вярата!

— Грабнете това куче — викнал царят на марида Саяр. — Оставете го в Огнената долина, нека загине там!

Всеки, който попадал в тази долина, умирал и не преживявал дори час поради огромната й горещина и пламтящите й въглени. Обграждала я висока хлъзгава планина без изход. Проклетият Саяр грабнал Гариб и полетял с него. Когато се уморил да го носи, кацнал в долина с дървета и потоци и заспал. Гариб разхлабил вървите, отвързал се, взел тежък камък и го стоварил върху главата му, смазал черепа му и маридът умрял…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че така Гариб се оказал в долината, която била на остров сред морето. Този остров бил широк, на него се раждали различни плодове. Гариб започнал да се храни с тях и да пие вода от потоците, ловял и риба. Така останал там седем години.

Един ден от небето кацнали два марида. Всеки носел по един човек. Зърнали Гариб и го запитали:

— Ей, ти! Що за същество си? От кои племена си? — и когато той разказал какво му се било случило, те рекли: — Стой тук, докато занесем тези овце на царя ни — той ще обядва с едната и ще вечеря с другата! После ще се върнем и ще те отведем в страната си!

Той им благодарил и запитал:

— А къде са овцете, които носите? Не ги виждам…

— Ето ги — тези двама човеци!

След няколко дни единият се върнал, понесъл го и полетял с него. В небесата огнена стрела се насочила към марида и той се спуснал към земята да се предпази от нея. Ала не успял да я избегне и стрелата го пронизала. Маридът се превърнал в пепел. Гариб успял да скочи от гърба му и паднал в морето. Плувал два дни и две нощи, а на третия ден забелязал висока планина. Излязъл на брега, изкачил я, минал от другата й страна и се оказал пред град с градини, потоци, стени и кули. Пред портите му двама стражи го хванали и го отвели при царицата си. Тя се казвала Джаншах и била на сто и петдесет години. Гариб й се понравил и тя го запитала:

— Как се казваш? Каква е твоята вяра? От коя страна си?

— Казвам се Гариб! Цар съм на Ирак, а вярата ми е ислямът!

— Откажи се от вярата си, приеми моята и аз ще се омъжа за тебе и ще те направя цар! — рекла царицата.

Гневно я изгледал Гариб и възкликнал:

— Да пропаднеш дано! Никога няма да се откажа от вярата си!

Затворили го при кубето с идола й и заключили вратите. Гариб разгледал този идол от червен ахат и огърлиците от бисери и скъпоценности, окачени по него, вдигнал го и го строшил. После спал до сутринта. Тогава царицата наредила да й го доведат. Отишли стражите, отворили вратата и видели строшения идол. Скочили да го хванат, но Гариб ударил единия и той паднал мъртъв. Погубил и втория и така, докато повалил мъртви двайсет и петима стражи, а останалите избягали и се затичали към царица Джаншах.

— Какво се е случило? — запитала тя.

— Пленникът счупи твоя идол и уби стражите ти! — отговорили изплашените стражи.

— Значи тези идоли за нищо не струват! — възкликнала тя.

Тръгнала начело на хиляда юнаци към храма на идола. Гариб вече бил избягал навън с меч в ръка, изправил се срещу тях и започнал да избива войниците. Видяла тя какъв юнак е, и си рекла: „Нямам нужда от никакви идоли! Искам само този Гариб да ми стане съпруг!“

Произнесла заклинание, замръзнали ръцете му, сковали се краката му, мечът паднал на земята. Вързали го. Джаншах седнала на трона си и му викнала:

— Арабско куче! Как смееш да чупиш идола ми и да избиваш хората ми!

— Нещастнице, нали ако той бе бог, нямаше да се остави да го строша! — отговорил Гариб.

Взела тя тогава вода, произнесла заклинания над нея, напръскала го и той се превърнал в маймуна. Затворила го в подземие, там го хранили и поили цели две години. Един ден наредила да го доведат. Освободила го от магията, дала му храна. Била доволна, че е жив и здрав. Но Гариб използвал случая, скочил на гърдите й, хванал я за врата, прекършил го и я стискал, докато тя престанала да диша. Намъкнал се в отворената хазна, видял там скъпоценен меч и ризница от китайска стомана, облякъл доспехи и застанал пред вратата на двореца. Дошли емирите и везирите.

— Хора! — заговорил той. — Откажете се да се кланяте на идолите! Подчинете се на всемогъщия бог!

Неверниците се нахвърлили върху него, той се изправил насреща им и развъртял меча…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че точно тогава хиляда марида начело със Зилзал бен Музалзил с хиляда блеснали меча се втурнали срещу неверниците.

— Милост, милост! — завикали жителите на града и тутакси повярвали в Онзи, който е цар над всички вери.

Поздравил Зилзал Гариб, а той запитал:

— Кой ти съобщи къде съм?

— Господарю! — отговорил маридът. — Когато те изпрати към Огнената долина, баща ми ме запря и аз живях затворен две години. После ме пусна на свобода. Поживях така година, докато се посъвзема. После го погубих и ето че оттогава управлявам! Насън те видях как се биеш с племето на Джаншах, взех тези хиляда марида и долетях!

Гариб събрал богатствата на царицата, назначил управител на града и потеглили към Асбанир ал-Мадаин и още преди полунощ стигнали там. Гариб видял, че градът е обкръжен от безброй войници. Кацнали на покрива на двореца и Гариб се провикнал:

— Каукаб ас-Сабах! Махдия!

Събудили се учудени двете жени от сън и запитали:

— Кой ни вика по това време?

— Аз съм Гариб, вашият господар!

Влязъл при тях, те се хвърлили на шията му, завикали, запели така, че чак дворецът се затресъл. Наскачали стражите по постовете си:

— Какво е станало?

— Завърнал се е цар Гариб!

Гариб излязъл от харема при сподвижниците си, те зацелували ръцете и нозете му. Седнал той на престола, събрал всички. Запитал ги и каква е тази войска около града, а те отговорили:

— От три дни е тук, царю, и джинове има там, а не знаем какво искат. Царят им се казва Мурадшах! Той води сто хиляди конници, трийсет хиляди пешаци и триста джина!

— Утре ще пратя писмо да видя какво искат! — казал Гариб.

Нека припомним, че двамата стражи, които цар Сабур бил изпратил да удавят дъщеря му Фахр Тадж, не били изпълнили заповедта му. Тръгнала тя объркана, не знаела накъде да отиде. Стигнала до долина с дървета и потоци, а посред нея — крепост с високи стени и здрави темели. Запътила се към крепостта, влязла в нея, а вътре — сто неволници. Запитали я коя е, каква е, тя отговорила:

— Аз съм дъщеря на царя на персите. Кой е стопанинът на този дворец и ваш господар?

— Салсан бен Дал! Той всеки месец наминава за една нощ!

Пет дни останала Фахр Тадж при тях, а на шестия родила мъжка рожба, хубава като месечина. Отрязали пъпа му и го нарекли Мурадшах. Започнал той да расте в майчините обятия. Скоро пристигнал цар Салсан. Посрещнали го стоте неволници, Фахр Тадж била сто и първата. Забелязал я той и запитал:

— Коя тази?

— Това е дъщерята на Сабур, царят на персите, турците и дейлемите! — отговорили неволниците, разказали му историята й, а той се смилил над нея и казал:

— Изчакай да порасне синът ти! Аз ще отида в страната на персите, ще откъсна главата на баща ти и ще сложа сина ти върху трона на персите, турците и дейлемите!

Синът й растял заедно с царските синове. Момчето се научило как се ловят зверове и кръвожадни лъвове, хранело се с тяхното месо и сърцето му станало по-твърдо от камък. Когато стигнал петнайсет години, имал душа на възрастен мъж.

— А кой е баща ми, мамо? — запитал той един ден.

— Синко, баща ти е цар Гариб, царят на Ирак, а аз съм дъщеря на царя на персите! — отговорила тя.

— Нима дядо ми е наредил да убият тебе и баща ми! — възкликнал синът. — Кълна се във възпитанието, което си ми дала, ще ида в града на баща ти, ще откъсна главата му и ще ти я поднеса на тепсия!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Мурадшах ставал все по-изкусен ездач. Заедно завардвал пътища, нападал кервани, покорил бил Шираз, Балх, Нуран, Самарканд и Ахлат, водел вече огромна войска, а каквито богатства вземал от градовете — разделял ги между хората си. При Асбанир ал-Мадаин той казал:

— Да изчакаме да се събере цялата ми войска — ще хвана дядо ми, ще го отведа при майка ми и ще му отсека главата!

Изпратил да доведат майка му. Точно тогава дошли Гариб, Зилзал и маридите, които носели богатствата и даровете и разпитвали какви са тези войски пред града.

Дошла Фахр Тадж, прегърнал я Мурадшах и казал:

— Ти стой в шатрата, пък аз ще доведа баща ти!

Когато се съмнало, Мурадшах яхнал коня си. Ударили барабаните за битка. Чул ги Гариб, метнал се на коня, изскочил и призовал хората си на бой. Излязъл напред Мурадшах в пълно въоръжение и викнал:

— Хора, нека само вашият цар излезе на бой с мене! Ако ме победи — той ще бъде владетел и на двете войски, ако го победя — ще го погубя, както съм правил с други преди него!

Втурнали се двамата един срещу друг, блъснали се копията едно в друго и се строшили. Сбили се с мечове — те се затъпили. Сближавали се и се отдалечавали. Изморили се конете, те се спешили и скочили един към друг. Втурнал се Мурадшах към Гариб, сграбчил го и го стиснал към гърдите си, понечил да го блъсне в земята, но Гариб го издърпал нагоре и го пленил.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Гариб седнал в шатрата си, наредил да му доведат Мурадшах, а той влачел вериги.

— Разбойническо куче! — викнал му Гариб. — Какво те накара да тръгнеш и с великите царе да се биеш?

— Господарю — отговорил Мурадшах, — ще извиняваш, ама трябва да ми е простено. Не от добро война водя. Тръгнал съм да отмъстя на Сабур, царя на персите, за баща ми и за майка ми, защото е искал да ги убие! Майка ми се е спасила, но не знам дали се е спасил баща ми! Баща ми се казва Гариб и е цар на Ирак, а майка ми се казва Фахр Тадж и е дъщеря на Сабур!

— За бога, наистина ти е простено! — възкликнал Гариб. — Нима ти си синът на Гариб от Фахр Тадж?

— Да! — отговорил момъкът.

— Ти си юнак и син на юнак! — възкликнал Гариб и се разпоредил: — Свалете веригите от чедото ми!

Сухейм освободил Мурадшах, царят прегърнал сина си, сложил го до себе си и запитал:

— Къде е майка ти?

— Тя е при мен в шатрата! — отговорил Мурадшах.

— Доведи я!

Метнал се Мурадшах на коня си, препуснал към шатрата си, отвел майка си при баща си, двамата се прегърнали. После Фахр Тадж и Мурадшах приели исляма, предложили го на войниците му и всички го приели. Довели и цар Сабур. Предложили му да приеме исляма, но той отказал и затова го заковали на градските порти. Сложили на Мурадшах короната на хосроите и той станал цар на перси, турци и дейлеми. И така те живели живот благодатен, докато дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва. Възвисен е онзи, чиято слава е вечна и чиято власт над всички създания е всевечна!