Хиляда и една нощ (23)

Приказка за момъка от Мосул

Живеех в Дамаск, изучавах занаята и работех. Един ден, както си гледах работата, при мен се появи един мамелюк от дома на управителя на Дамаск, повика ме и ме поведе към къщата на господаря му. Влязох в двореца и видях легло от мрамор с инкрустации от злато. Върху него лежеше болен момък, не бях виждал по-голям хубавец. Приседнах при главата му, пожелах му бързо оздравяване, той ми отговори с поглед.

— Подай ми ръката си, господарю! — казах.

Той ми подаде лявата си ръка. Това ме учуди. Опипах тялото му, написах му какви лекове да взема. Наминавах към него десетина дни, а на единайсетия той рече:

— Искаш ли да изкараш един весел ден в двореца?

— Разбира се! — отговорих.

Той нареди на слугите да преместят постелята му на горния кат, да изпекат агне и да ни донесат плодове. Започнахме да ядем, но той се хранеше с лявата ръка.

— Разкажи какво ти се е случило! — помолих го аз.

— Знахарино! — заговори той. — Чуй какво ми се случи!

* * *

Аз съм от Мосул. Имах баща. Родил съм се аз, а деветте му братя нямали синове. Чичовците ми много ми се радваха. Когато възмъжах, отидох с баща си в джамията на Мосул. Произнесоха петъчната молитва. Всички се разотидоха, а баща ми и братята му седнаха и се заприказваха за чудесиите по разни страни, за удивителните неща по разни градове^[1]. Споменаха и Кайро. Един от чичовците ми каза:

— Пътешествениците разказват, че по лицето на земята няма нищо по-хубаво от Кайро и неговия Нил!

— Който не е видял Кайро, нищо не е видял! — съгласи се баща ми. — Там гробниците са от злато, чуден е неговият Нил, домовете са като дворци, въздухът не е горещ. За бога, прав е бил онзи, който е казал за него:

Не иска душата ми никъде вече да иде,

веднъж зърнала Кайро — не иска тя друго да види!

        За Кайро заменям който каквото поиска!

        По улици бели богатства обилно се плискат

        и красота, с която се слави далече и близко…

Килими, възглавници… Всичко душата пленява,

веднъж щом ги види, човекът за миг онемява!

        Той щедро дарява правоверни и неправоверни

        и с охолство, задруга и богатства безмерни.

В градини зелени душата блажена почива,

стреми се към всеки палат, който прелести скрива!

Че Кайро дарява успехи, доверие, радост игрива.

        Зефирът прохладен за него легенди навява

        и смесва ги с мирис градински, с треви и забрава!

Така си говориха за Кайро, а мен умът ми остана в този град. През онази нощ не заспах, сън не ловеше клепачите ми, нито ядене, нито пиене ми беше вкусно. След няколко дни чичовците ми започнаха да се готвят за път. Приплаках пред баща си да тръгна и аз и накрая той приготви стока и за мене и ми разреши да пътувам с тях.

— Не го вземайте с вас до Египет! — им казал той. — Оставете го в Дамаск — нека си продаде стоката там!

Ето че тръгнахме. Сбогувах се с баща си, напуснахме Мосул, пътувахме, що пътувахме, стигнахме Дамаск. Това бе град с много дървета и реки, плодове и птици, напомняше рай с всичките му прелести. Спряхме в един хан. Чичовците ми останаха тук известно време, кога продаваха, кога купуваха, продадоха и моята стока и аз за всеки похарчен дирхам спечелих пет. Зарадвах се на печалбата. После те ме оставиха и продължиха за Кайро…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на евреина за момъка от Мосул:

* * *

Наех си стая в личен хан. Плащах наем по два динара на месец. Облажавах се с пищни ястия и питиета, докато накрая похарчих парите си.

Един ден стоях пред вратата на къщата и ето че към мен пристъпи мома с богати дрехи. Поканих я да влезе, а тя не само че не се смути, но и влезе. Зарадвах се, затворих вратата зад гърба ни, открих лицето й, разкопчах я. Имаше рядка красота. Бях обхванат от силна страст. Веднага донесоха трапеза с най-богати гозби, плодове и всичко, което се подава при такова гостуване. Ядохме, пихме и се веселихме, накрая се напихме. Прекарахме чудна нощ до сутринта, дадох й десет динара. Тя се закле, че пари от мене няма да вземе, и каза:

— Скъпи мой, чакай ме след три дни! След залез-слънце ще бъда при теб. А за тези динари купи нещо, което ще ни трябва!

Даде ми десет динара, сбогува се и си отиде.

След три дни дойде отново. Бе в дрехи, обшити с шевици, обсипани със скъпи накити, по-пищни от предния път. Бях приготвил всичко, ядохме, пихме, преспахме до сутринта, тя пак ми остави десет динара и ми обеща да дойде. След три дни дойде облечена още по-богато и ми рече:

— Ще разрешиш ли следващия път да доведа още едно момиче. То е по-хубаво и по-младо от мене — ще се позабавляваме, ще се посмеем!

Съгласих се, тя ми даде двайсет динара и каза:

— Давам ти повече — нали и момичето ще бъде с нас!

Сбогува се и си отиде. Аз приготвих всичко нужно за такова гостуване. След залез-слънце тя дойде заедно с едно момиче, закрито с фередже. Влязохме, седнахме, новодошлата откри лицето си — бе като пълнолика луна, по-хубава жена не бях срещал! Ядохме, пихме, започнах да се целувам с новодошлата, да й пълня чашата и да пия с нея. Първото момиче се затвори в себе си и каза:

— За бога, тя наистина ли е по-хубава от мене?

— Да, бога ми, така е! — отговорих аз.

— Искам да спиш с нея!

— Дадено!

Тя подреди постелята и аз преспах с новодошлата до сутринта. Когато се събудих, забелязах, че ръката ми е изцапана с кръв. Отворих широко очи. Слънцето бе вече изгряло. Обърнах се към момичето — главата й бе отделена от тялото! Значи онази бе направила това от ревност! Позамислих се, скочих, изкопах дупка в средата на стаята, положих момичето в нея, затрупах я със земя и наместих плочата отгоре, както си беше. Повдигнах възглавницата и открих под нея огърлицата, която беше на шията на момичето. Стоях така два дни в стаята си, на третия отидох в хамама и се преоблякох. Но пари вече нямах.

Веднъж отидох на пазара и дяволът ме подтикна да изпробвам късмета си. Дадох скъпоценната огърлица на търговски посредник. Той ме покани да поседна и да почакам, а сам тръгна да огледа пазара и да види за колко може да продаде огърлицата. Без да знам, той я предложил на наддаване, оценили я на две хиляди динара. Посредникът се върна при мене и каза:

— Тази огърлица е от мед, направена е в чужбина, може да се продаде за хиляда дирхама!

— Така е! — отговорих аз. — Изковали са я навремето, за да си направят някаква шега, бе наследство на жена ми и решихме да я продадем! Иди и вземи хилядата дирхама!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на евреина за момъка от Мосул:

* * *

Посредникът сигурно разбра, че работата ми не е чиста. Отишъл при старейшината на пазара и му показал огърлицата. Оня я взел, отишъл с нея при валията и казал:

— Тази огърлица е открадната! Намерихме разбойника, преоблечен като търговец!

Не знаех, че несправедливостта ме е притиснала. Хванаха ме, отведоха ме пред валията. Той ме запита за огърлицата, аз повторих каквото бях казал на посредника. Валията се разсмя:

— Не казваш истината!

Стражите му ме разсъблякоха и заудряха с камшици по цялото ми тяло.

— Откраднах я! — изкрещях аз и си казах: „По-добре да кажа, че съм я откраднал, а не да говоря, че стопанката й е убита при мене — ще ме погубят заради нея!“

Щом си признах, отсякоха ръката ми, натопиха я в олио, за да спрат кръвотечението. Прибрах ръката си и се върнах в стаята си. Стопанинът на къщата ми каза:

— Щом така е станало, стой си там, докато си намериш друго място! Ти си наказан за кражба!

Така стоях замаян два дни. На третия при мен отново се появи стопанинът на къщата с няколко стражи и старейшината на пазара, който ме бе обвинил, че съм откраднал огърлицата. Вързаха ме, допряха остър нож на гърлото ми и викнаха:

— Огърлицата, която беше у тебе, била на владетеля на Дамаск! Тя е изчезнала от двореца му преди три дни заедно с дъщеря му!

Отидохме при владетеля. Той ме изправи пред себе си, огледа ме и каза:

— Този ли е откраднал огърлицата и е тръгнал да я продава? Несправедливо сте му отсекли ръката! — нареди да извикат старейшината на пазара и му викна: — Веднага плащай откуп за ръката му, иначе ще те обеся и ще взема всичко, каквото имаш!

Викна на свитата си, те го вързаха и го изведоха. Останахме сами с владетеля, той разреши да снемат въжето от шията ми и да развържат ръцете ми и рече:

— Кажи ми истината, синко, как попадна при тебе тази огърлица?

Разказах му всичко, което стана между мене и двете момичета. Той ме изслуша, поклати глава, избърса с кърпа очите си и ми заговори:

— Тази жена е моя дъщеря. Все смятах, че не е с всичкия си. Когато порасна, я ожених за братовчед й в Кайро, после тя се върна, но египтяните я бяха научили на разпътство! Ето, идвала е при тебе четири пъти, довела е и малката си сестра! А бяха родни сестри и толкова се обичаха! Помоли ме да поизлязат заедно, а после се върна сама. Видях я, плачеше. Запитах я за сестра й, тя ми отговори, че не знаела нищо за нея. После тайно разказала на майка си как точно я била заклала, майка й пък го разказа на мене. Ти каза истината, синко! Знаех я, преди да ми я разкажеш. Сега ще те моля да не ми отказваш това, което ще те помоля. Искам да те оженя за най-малката си дъщеря — тя е мома, не им е родна сестра, от друга майка е! Няма да ти искам откуп, дори ще ти дам плата от себе си! Ще останеш да живееш при мене като мой син!

— Както искаш, господарю! — отговорих. — Откъде да знам, че може до това да се стигне!

Владетелят начаса изпрати писмо в Мосул и ми донесоха парите, които имах в наследство от баща си, и сега живея добре.

* * *

Останах при момъка цели три дни и той ме възнагради богато. Когато отпътувах, дойдох във вашия град. Тук животът ми бе добър, но пък се случи тази работа с гърбавия…

* * *

— Това не е по-удивително от историята с гърбавия! — възкликнал царят на Китай. — Всичките трябва да ви избеся и най-напред този шивач, който е първопричина за всичко! — и се обърнал към шивача: — Ей, шивач, ако ми разкажеш нещо, което да ме учуди повече от случилото се с гърбавия, ще ви даря живота!

При тези думи шивачът пристъпил напред и заговорил: