Хиляда и една нощ (152)

Приказка на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена

Разказват също, царю, че един търговец имал много пари. Имал си и любим син. Веднъж синът казал на баща си:

— Татко, ще ми се да изпълниш едно мое желание!

— Какво е то, чедо? Бих ти дал всичко, дори светлината на очите си, за да изпълня желанието ти! — отговорил бащата.

— Искам да ми дадеш малко пари, ще отида с търговците към Багдад! — отговорил синът. — Искам да го видя, да разгледам дворците на халифите. Търговските синове са ми ги описвали и ми се дощя да ги видя!

— Синко, а аз как ще изтърпя разлъката? — възкликнал бащата.

— Казах ти и аз непременно ще отида там със съгласие или без съгласие! — настоял синът. — Душата ми е пълна с мъка и тя ще се разсее едва след като отида в Багдад…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена:

* * *

Бащата събрал стоки за трийсет хиляди динара и го пуснал да отпътува. Пътували, що пътували и стигнали до Багдад. Там момъкът отишъл на пазара и си наел хубава къща. Запитал привратника колко е наемът, и той му отговорил:

— Десет динара!

— Ти истината ли говориш, или ми се присмиваш! — възкликнал момъкът, защото му се сторило, че цената е твърде ниска.

— За бога! — отговорил привратникът, — всеки, който се засели в този дом, излиза от него или болен, или мъртъв! Този дом е известен сред хората с такива неща, че никой не се осмелява да живее в него, затова и наемът е нисък.

Заселил се момъкът в къщата въпреки предупреждението. Започнал да си върти алъш-вериша. Минали няколко дни и не му се случило нищо такова, за което говорел привратникът.

Един ден, както си седял пред вратата, край него минала посивяла старица, подобна на шарена змия. Тя често възхвалявала Аллах и чистела камъните по улицата. Видяла тя момъка, загледала се в него и се удивила на хубостта му.

— Жено, нима ме познаваш или се съмняваш за нещо в мене? — запитал момъкът.

— От колко време живееш в тази къща? — запитала старицата.

— Ами става вече два месеца, майчице! — отговорил той.

— Не те познавам, чедо, и ти не ме познаваш, не съм се и усъмнила в тебе, но се учудих, защото всички, които са живели в тази къща освен тебе, са излизали от нея болни или мъртви! Ти си подложил младостта си на опасност! Нима не си се качвал на горния кат и не си поглеждал от балкона?

Тръгнала си старицата, а момъкът се замислил на думите й и си казал: „Не съм се качвал на горния кат и не знам там да има балкон!“ И начаса той влязъл вътре, започнал да се разхожда из стаите и накрая в един ъгъл видял малка врата, в чието резе паяк си бил свил гнездо. Видял момъкът вратата и си рекъл: „Може би паякът си е свил гнездо на тази врата само защото зад нея чака гибел!“ Отворил вратата и се заизкачвал по тясна стълба. Огледал се и видял, че е в просторна голяма стая. От нея се излизало на балкон, който се възвисявал над целия Багдад. От него на отсрещния балкон видял момиче като хурия. Тя завладяла цялото сърце на момъка, отнесла ума му и душата му, а страданията на Йона и мъките на Яакуб били нищо пред онова, което усетил той. Момъкът я гледал и си помислил: „А дали хората не казват, че никой не е живял в този дом, без да се разболее или умре именно заради тази жена. О, ако знаех къде е спасението ми! Иначе ще си загубя ума!“

Спуснал се долу. Поседял малко, но покой не намерил, излязъл навън, седнал пак пред вратата и ето че видял старицата. Момъкът скочил на крака, побързал да я поздрави и рекъл:

— Майчице, бях здрав и благоденствах, докато ти не ме посъветва да отворя онази врата. Видях балкона, отворих го, погледнах отгоре и видях нещо, което ме смути и възхити. Сега вече знам, че ще загина, знам, че няма лечител за мене освен тебе!

Старицата се засмяла и рекла:

— Няма да те срещне беда, ако е пожелал великият Аллах!

Момъкът й донесъл сто динара и рекъл:

— Вземи ги, майчице! И по-скоро ми ела на помощ, защото, ако умра, от тебе ще бъде потърсена отговорност за моята кръв в Деня на възкресението!

— Само искам, чедо, и ти да ме подкрепиш! — отговорила старицата. — Искам да отидеш на Копринения пазар. Потърси там дюкяна на Абул Фатх бен Кайдам! Влез при него и му кажи: „Дай ми покривалото, което имаш, и което е обшито със злато!“ В дюкяна му няма по-красиво покривало! Купи го, чедо, и на най-висока цена да е, дръж го при себе си и ако е пожелал Всевишният, аз утре ще намина към тебе!

Момъкът прекарал нощта, сякаш спял на нажежена жарава. На сутринта пъхнал в пазвата си хиляда динара, отишъл на Копринения пазар и разпитал къде е дюкянът на Абул Фатх. Като стигнал при него, видял слуги, чираци и голяма челяд, защото той бил търговец прочут и богат и като връх на щастието си притежавал онази жена, каквато и царските синове нямат. Момъкът го поздравил, търговецът отговорил на поздрава му и го поканил да седне. Момъкът седнал и рекъл:

— Търговецо, искам да купя от тебе едно покривало, но нека първом го разгледам!

Търговецът заповядал на слугата си да донесе от вътрешността на дюкяна вързопа с коприните, развързал го и измъкнал няколко покривала — момъкът бил възхитен от красотата им. Видял сред тях търсеното, купил го за петдесет динара и го отнесъл вкъщи. И ето че се появила старицата. Щом я зърнал, момъкът станал на крака и й подал покривалото.

— Донеси ми въгленче от огъня! — рекла старицата.

Донесъл той горящо въгленче, старицата приближила крайчеца на покривалото до него и го прогорила. После сгънала покривалото, както си било преди, взела го със себе си, отишла при дома на Абул Фатх и почукала на вратата. Онази жена я чула, станала и й отворила — старицата познавала майката на тази жена и тя самата я познавала, защото била семейна приятелка.

— Какво искаш, майчице? — запитала жената.

— Дъще! — отговорила старицата. — Зная, че майка ти не е при тебе, аз бях при нея вече, но се отбих, защото се боя да не пропусна времето на молитвата! Искам да се измия при тебе, защото знам, че си чистоплътна и в дома ти е чисто!

Жената й позволила да влезе. Влязла старицата, измила се, произнесла молитвата си, след това се върнала при жената и й рекла:

— Дъще, струва ми се, че в онази стая, където се молех, са ходили слугите и там не бе твърде чисто! Я ми покажи друго място да се помоля, че аз заличих молитвата, която произнесох току-що!

Жената я хванала за ръка и рекла:

— Майчице, иди и се помоли на моето ложе — там само мъжът ми сяда!

Тя я въвела при постелята си, старицата започнала да се моли и бутнала покривалото под възглавницата, без тя да види. После си тръгнала.

На мръкване търговецът се върнал и седнал на постелята. Жената му донесла храна, той се нахранил, измил ръцете си, облегнал се на възглавницата и изведнъж видял изпод нея да се подава крайчецът на покривалото. Измъкнал го и го познал. Заподозрял жената, че е извършила нещо срамотно, викнал я и запитал:

— Откъде имаш това покривало?

— Никой освен тебе не е идвал при мен! — отговорила тя.

Премълчал търговецът, помислил си: „Ако вдигна шум, ще се опозоря пред цял Багдад!“ Пък този търговец бил събеседник на самия халиф и нямало какво да прави друго, освен да замълчи — и не казал нито дума повече на жена си. Тя се казвала Махзия.

— Научих, че майка ти се е разболяла, всички жени са се събрали и я оплакват. Аз ти разпореждам да отидеш при нея! — рекъл й търговецът.

Жената отишла при майка си и я заварила там жива и здрава. Малко поседяла, но изведнъж дошли хамали, които донесли всичките й неща от къщата на търговеца.

— Какво се е случило с тебе, дъще? — запитала майка й.

Но жената скрила за станалото, а майка й заплакала и се затъжила, че се е разделила с търговеца. След няколко дни старицата отишла при Махзия и запитала:

— Какво е станало, дъще? — после влязла при майка й и я запитала: — Сестрице, какво се е случило между това момиче и мъжа му? Научих, че се развеждал с нея! Какъв грях е сторила?

— Дано мъжът й се върне при нея с твоята благословия! — рекла майката. — Помоли се за нея, сестрице! Ти си праведна жена и прекарваш цели нощи в молитви!

После трите жени се събрали заедно и старицата рекла:

— Ти, дъще, за нищо нямай грижа! Ако всевишният Аллах поиска, след няколко дни ще те събера с мъжа ти! — после отишла при момъка и му рекла: — Приготви хубава стая и аз тази вечер ще ти доведа онази жена!

Скочил момъкът, донесъл всичко за ядене и пиене и зачакал. А старицата се върнала при майката на жената и рекла:

— Сестрице, сватба сме вдигнали, изпрати дъщеря си при мене да се поразсее, а после аз ще ти я върна!

Майката облякла дъщеря си в най-хубави дрехи, украсила я с най-богати накити. Жената тръгнала със старицата, а майка й я изпратила до вратата и съветвала старицата:

— Пази я да не я види някой мъж — знаеш на каква почит е мъжът й при халифа! Не закъснявайте!

Повела старицата жената, отвела я в къщата на момъка. Когато тя влязла в гостната, момъкът скочил, прегърнал я и започнал да целува ръцете и нозете й. Тя била поразена от неговата хубост и й се сторило, че тази стая и всички цветя, ястия и напитки в нея са сън.

— Името на Аллах да те пази, дъще! — рекла старицата. — Не бой се, аз нито за миг няма да те изоставя! Ти си му лика-прилика, и той ти е лика-прилика!

Седнала жената безкрайно смутена, а момъкът започнал да я закача и да я разсмива, да я забавлява със стихове и разкази, докато накрая тя се успокоила и се развеселила. Започнала да яде и пие, а когато виното я ударило в главата, взела уда и запяла. Старицата излязла, оставила ги сами и те цяла нощ се наслаждавали на хубостта си, преплетени в постелята. На сутринта старицата се върнала, пожелала им добро утро и запитала:

— Как мина нощта ти, господарке?

— Хубаво беше благодарение на твоята ловкост и на умението ти да бъдеш сводница! — рекла жената.

— Хайде да се връщаме при майка ти!

А момъкът й дал сто динара и рекъл:

— Остави ми я и за тази нощ!

Излязла старицата, отишла при майката и й рекла:

— Дъщеря ти ти изпраща поздрави! Майката на невестата взе от нея клетва да остане там още една нощ!

— Поздрави ги и двете! — отговорила майката. — Щом момичето ми е добро, не е беда да пренощува там още една нощ — нека се повесели, че аз се боя за нея, толкова е огорчена от мъжа си!

Така старицата измисляла за майката хитрост след хитрост и всеки ден вземала от момъка по сто динара. И когато минали седем дни, майката й рекла:

— Още този миг ми върни момичето, сърцето ми тъгува за него! Много дълго я нямаше и това вече ми се струва подозрително.

Излязла старицата, отишла при жената, повела я за ръка, излезли от стаята на момъка, докато още спял, довела я при майка й. Тя я посрещнала весело и приветливо, много зарадвана и възкликнала:

— Дъще, сърцето ми затъгува по тебе и аз се нахвърлих към тази моя сестра с думи, които я натъжиха!

— Целувай й ръцете и нозете! — викнала дъщерята. — Ако не направиш това, нито аз съм ти дъщеря, нито ти си ми майка!

И майката начаса се помирила със старицата.

А момъкът, като дошъл на себе си от махмурлука, не намерил жената до себе си, но бил доволен и от онова, което получил, защото вече бил постигнал своето. А старицата се върнала при него, поздравила го и запитала:

— Какво лошо намери в това, което направих за тебе?

— Ти прекрасно измисли и нагласи всичко! — възкликнал той.

— Хайде сега да поправим онова, което развалихме! — рекла тя. — Нека върнем тази жена на мъжа й, че нали заради нас тя се раздели с него!

— А какво трябва да сторим? — запитал момъкът.

— Ти ще отидеш до дюкяна на онзи търговец! — отговорила тя. — Седни до него, поздрави го, пък аз ще мина край дюкяна. Щом ме видиш, бързо излез, хвани ме, дърпай дрехите ми, ругай ме, искай си покривалото и говори на търговеца: „Господине, помниш ли онова покривало, което купих от тебе за цели петдесет динара! Случи се, господине, че моята неволница си го наметна и прогори едно късче от края! Тя дала покривалото на тази старица да го обримчи, а тя го взела и си отишла и от този ден не съм го виждал!“

Той отишъл в дюкяна, поседял малко и видял, че старицата минава и премята в ръцете си зърната на броеницата! Момъкът скочил, задърпал я за роклята, започнал да я ругае и проклина, а тя му отговаряла меко:

— Да ти е простено, чедо!

Събрали се хората от пазара около тях и ги заразпитвали:

— Какво е станало?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена:

* * *

— Хора! — завикал момъкът. — Аз купих от този търговец покривало за цели петдесет динара! Неволницата ми го носи само един час, после седна, за да го опуши с благовония, но изскочи искра и го прогори от края! Дадохме го на тази старица да го обримчи, но оттогава лицето й не сме виждали!

— Този момък каза истината! — възкликнала старицата. — Да, аз взех от него покривалото, влязох в една къща, където имам навик да се отбивам, но го забутах там някъде и не знам къде е! А аз съм бедна жена, изплаших се от гнева на стопанина му и съм избягвала да го срещам!

Търговецът чул разговора между двамата и когато разбрал историята, която хитрата старица измислила с момъка, изправил се на крака и възкликнал:

— „Аллах е най-велик!“ Моля прошка от великия Аллах за греховете си и за това, което заподозря моят ум! — след това отишъл при старицата и запитал: — Ти към моя дом наминаваше ли?

— Ох, синко! — възкликнала тя. — Наминавам и към тебе, и към други за милостиня, но от онзи ден никой нищо не ми е казал за това покривало!

— А ти питала ли си някой вкъщи? — продължил търговецът.

— Господарю — рекла старицата. — Аз отидох в къщата ти, а там ми казаха: „Господарят се разведе със стопанката!“ Отидох си и никого повече до днешния ден не съм питала!

— Пусни тази жена! — обърнал се търговецът към момъка. — Покривалото ти е у мене!

Изнесъл той покривалото от дома си, после отишъл при жена си, дал й малко пари и отново я прибрал при себе си.

* * *

— Ето, царю, още един пример за женското коварство! — завършил разказа си седмият везир. — И чуй какво е казал всевишният Аллах: „И тяхната хитрост е велика!“ И още — чуй думите на Всемилостивия и милосърден: „Слаба е хитростта на дявола пред тяхната!“ Виж, царю, какво може да сторят жените със своето коварство!

И царят се отказал да убива сина си.

Когато се съмнало на осмия ден, царят седнал на престола си. Влязъл при него синът му, хванал ръката на Синдбад, неговия учител, заговорил по-красноречиво от най-красноречивите, възхвалил баща си, везирите и държавните сановници и им благодарил за всичко. Всички се зачудили на красноречието му. Изслушал го бащата, повикал го при себе си, целунал го между очите, обърнал се към учителя Синдбад и го запитал защо синът му е мълчал цели седем дни.

— Владетелю! — отговорил той. — Най-хубавото бе, че той не се разприказва! Боях се да не погине през тези дни! Знаех, господарю, че това ще му се случи, от деня, в който се роди — още тогава видях звездата му и тя ми показа всичко това! Но за щастие на нашия цар лошото вече отмина!

Зарадвал се царят и рекъл на везирите си:

— Кажете ми, ако бях убил сина си — моя ли щеше да бъде вината, на неволницата ли, или на учителя му Синдбад?

Всички присъстващи се въздържали от отговор, а учителят на царския син се обърнал към него:

— Отговори ти, чедо!

И царският син заговорил: