Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Ахмад Данаф, Хасан Шуман, Далила Мухтала и дъщеря й Зейнаб Нассаба

Разправят, царю честити, че по времето на халиф Харун ар-Рашид живели двама души. Единият се казвал Ахмад Данаф, а другият — Хасан Шуман. Били хитри и извратливи, вършели чудесии. Халифът благоволил над тях и назначил Ахмад за предводител на дясното крило, а Хасан — за предводител на лявото крило[1]. Всеки месец им давал плата по хиляда динара, назначил им по четирийсет стражи да им служат, а освен това Ахмад Данаф командвал и цялата сухопътна стража[2] в Багдад.

В града живеела и една старица, наречена Далила Мухтала. Навремето мъжът й също бил предводител и получавал плата по хиляда динара, но умрял. Оставил той една омъжена дъщеря, която имала син на име Ахмад Лакит, и една неомъжена — Зейнаб Нассаба. Далила била жена ловка, измамна и отмъстителна. Тя можела с хитрост да измъкне змия от дупката й — самият Иблис се учел на коварство от нея. А мъжът й някога отглеждал гълъби, които носели писма на халифа при нужда. Затова всяка птица му била по-скъпа от децата му.

— Виж го, мамо, този Ахмад Данаф! — рекла веднъж дъщерята. — Изгонили го от Кайро, а той полека-лека се възкачваше сан след сан в Багдад, сближи се с халифа и стана предводител на дясното крило! А тази плешива твар пък, Хасан Шуман, стана предводител на лявото крило! Имат си трапеза на обяд, трапеза на вечеря, всеки получава по хиляда динара на месец, а ние живеем изоставени, никого не го е грижа за нас! Хайде, мамо, измисли някаква хитрост, пък дано пак да получаваме бащината си плата!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Далила отговорила на Зейнаб:

— В Багдад, дъще, никой не може да намисли хитрости, по-големи от онези на Ахмад Данаф и Хасан Шуман, но аз ще се опитам!

Покрила си лицето, облякла дрехи на бедна суфитка, която отива в Кааба с вълнена дреха, сложила си пояс, взела един ибрик, напълнила го догоре с вода, поставила при отвора му три динара, покрила ги с кърпа, окачила на ръката си броеница, размахала знаменце от червени и жълти парцали[3] и завикала:

— О, Аллах! О, Аллах!…

Така тя започнала хитрината си. Вървяла от сокак в сокак и стигнала до един мегдан. Насреща имало порта с мраморен праг, а пред нея — марокански страж.

Този дом принадлежал на предводителя на чаушите. Той бил човек богат, имал много ниви и къщи и получавал висока плата. Наричали го Хасан Шарр ат-Тарик, защото удрял, преди да заговори. Имал си хубава жена и я обичал, но в нощта, когато за пръв път влязъл при нея, тя взела от него клетва да не взема друга съпруга и да спи само у дома си. Един ден този Хасан бил в дивана при халифа и видял, че всеки емир си има по един-двама синове. После се погледнал в огледалото, видял, че белите косми в брадата му вече покриват черните, и си казал: „Нима Онзи, който прибра баща ти, няма да те дари със син?“ Влязъл гневен при жена си.

— Добър вечер! — поздравила го тя.

— От деня, в който съм те видял, добро не съм видял! — креснал той. — Ти взе клетва от мене да не се женя за друга! Но днес гледах емирите — всеки си има поне по един син, някои и по повече! Смъртта идва, а аз нямам нито син, нито дъщеря! Ядосах се, че си безплодна!

— Аллах да те накаже! — възкликнала тя. — Толкова унижения преживях, вълна горих, лекове пих, но вината не е моя! Твоя е, защото си плосколик катър, семето ти е бистро, деца не създава!

— Щом се върна от път, ще се оженя за друга! — креснал той.

— Моят късмет е в ръцете на Аллах! — отвърнала гневно тя.

Двамата се разделили.

Та именно неговата жена, която се казвала Хатун, него ден надзърнала през прозореца, под който стояла Далила. Старицата също я видяла, забелязала скъпите й нанизи и дрехи и си помислила: „Далила, капчица хитрост нямаш, ако не извадиш тази булка от дома й и не й отнемеш дрехи, накити и всичко, което е по нея!“ Застанала под прозореца и заповтаряла:

— О, Аллах! О, Аллах!

Хатун забелязала старицата в суфитски дрехи, в които изглеждала като искра от свещен огън, и сякаш говорела: „Елате при мене всички, обичащи Аллах!“

— Кажи на привратника Абу Али да пусне тази жена да влезе и да помолим благословията й! — наредила тя на слугинята.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че привратникът понечил да целуне ръката на Далила, но тя не му позволила, а му казала:

— Дръпни се, за да не омърсиш свещеното ми обмиване! Ти си забелязан от приближените на Аллах! Аллах да те освободи от тегобите на тази служба, Абу Али!

А привратникът имал да взема плата за три месеца и не се надявал някога да бъде освободен от тази служба.

— Майко! — замолил се той. — Сипни ми вода от ибрика, за да получа благоволение от тебе!

Далила поела ибрика с две ръце, завъртяла го във въздуха, разтърсила го, за да му падне тапата, и трите динара паднали на земята. Привратникът ги събрал и си помислил: „За бога, тази жена може да открива всяка тайна! Тя позна, че имам нужда от пари, и направи така, че трите динара ми дойдоха от небето!“ Погледнал ги в ръката си и рекъл:

— Вземи ги, леличко! Тези три динара паднаха от твоя ибрик!

— Махни ги от мен! — викнала тя. — Аз не мисля за нищо тленно от този свят! Вземи ги вместо онези, които имаш да вземаш от един човек!

Завели я при господарката. Далила я поздравила, Хатун й целунала ръка и старицата рекла:

— Дъще, дошла съм да си поприказваме! Виждам, че си печална! Какво те мъчи?

— Майко! — отговорила Хатун. — Взех клетва от мъжа си да не се жени за друга! Но тъй като и досега не се сдоби с дете от мен, той преди малко излезе разгневен и каза: „Когато се върна от път, ще се оженя за друга!“ Ако другата му роди деца, те ще ми отнемат парите и имотите!

— А ти не си ли чувала за шейх Абу Хамалат? — запитала Далила. — Който му е тежало нещо и го е посетил, Аллах премахва теглилата му. Посети ли го бездетка, забременява! Ще отидем при него, аз ще хвърля твоя товар върху неговия гръб! Дай, боже, като се върне мъжът ти, Аллах ще се смили и ти ще понесеш от него! Каквото и да се роди, ще ти е дар от Абу Хамалат!

Надигнала се жената, окачила всичките си накити, облякла най-хубавите си дрехи, слезли долу и тръгнали.

По същото време Далила си мислела: „Отвсякъде вървят хора! Къде да я съблека и да й взема дрехите?“

— Дъще! — рекла тя по едно време. — Ти трябва да вървиш на разстояние след мене — колкото да ме виждаш, защото аз си имам много други грижи! Който ме срещне, трупа грижите си върху моя гръб, всеки, който дава обет, дава го пред мене и ми целува ръка!

Хатун поизостанала. Стигнали до пазара и край дюкяна на един търговски син на име Сиди Хасан. Видял жената, която вървяла зад старицата, и се загледал скрито в нея. Далила забелязала това и дала знак на Хатун да спре. Тя застанала до дюкяна, а Сиди Хасан й хвърлял такива погледи, че сякаш я боцкали хиляда игли. Далила му рекла:

— Ти нали си Сиди Хасан, синът на търговеца Мухсин?

— Да! — отговорил той.

— Добри хора ме насочиха към тебе! — рекла тя. — Това момиче е моя дъщеря! Баща й бе търговец, но умря, но ни остави много пари! Тя е вече зряла мома! Казали са мъдрите: „Търси мъж на дъщеря си, а не жена на сина си!“ Точно днес тя стана пълнолетна[4]! Реших да те оженя за нея! Дори да си беден — аз съм те харесала и ще ти дам пари за главницата вместо един дюкян ще ти отворя два!

А момъкът си помислил: „Молех Аллаха за невеста, а той ме дарява с три неща: кесия, женица и дрехи!“[5]

— Майко! — рекъл той. — Съгласен съм! Наскоро и майка ми казваше, че е време да се задомя, а аз й отговорих: „Ще се оженя само когато ми я види окото!“

— Добре! Но върви по-далеко от нея, колкото да не я загубиш от поглед! Момъкът взел със себе си хиляда динара и си помислил: „Може да се наложи да купя нещо или да платя за нещо!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Далила си помислила: „Къде да водя и този търговски син, че да разсъблека и двамата?“ Тръгнала напред, жената я последвала, Сиди Хасан последвал жената. Стигнали до една бояджийница, чийто стопанин се казвал Хадж Мохамед. Чул той гривна да звъни на нечий крак, вдигнал очи и отдалеч забелязал жената, зад която вървял момъкът. А Далила спряла при него и рекла:

— Ти ли си бояджията Хадж Мохамед?

— Да, аз съм! — отговорил той. — Какво искаш?

— Добри хора ме насочиха към тебе! Онази хубава девойка е дъщеря ми, а онзи хубав безбрад хубавец е синът ми. Отгледах ги, имам и голям дом, но е остарял, трябва да го стегна! Излязох да потърся друга къща и добри хора ме насочиха към тебе! Искам да настаня сина си и дъщеря си там!

„Намазаха масло и върху твоя комат!“, си помислил бояджията и рекъл:

— Имам свободен кат — стая и килер! Но не ги давам под наем, защото често идват селяни — носят ми индиго!

— Ама то ще е най-много за месец-два, синко, докато оправя къщата! — заувещавала го старицата. — Ще разделяме стаята и килера с гостите! Добре са ни дошли, заедно ще се храним, заедно ще спим!

Той й дал три ключа и рекъл:

— Големият ключ е за къщата, малкият — за стаята, кривият — за килера!

Взела Далила ключовете и тръгнала, след нея — Хатун, след Хатун — Сиди Хасан. Кривнали в един сокак, Далила видяла къщата и я отключила. Влязла Хатун и тя й рекла:

— Това, дъще, е къщата на Абу Хамалат! Влез в килера и се поразкопчай, докато той дойде!

Влязла жената в килера и седнала там. По това време довтасал и търговският син. Старицата му рекла:

— Ти постой в тази стая, ще доведа дъщеря си да я видиш! — той седнал в стаята. Тя се върнала при жената и рекла: — Боя се за тебе, дъще! Долу има един глупав момък — зима от лято не може да различи, все гол ходи. Син ми е и е пазач в дома на шейха! Влезе ли момиче, той я хваща за шията, захапва й ухото и й разкъсва дрехите! Я снеми накитите си, съблечи дрехите си, за да ги пазя! Когато шейхът се появи, ще ти ги подам, за да ги облечеш!

Снела жената скъпоценностите си, съблякла дрехите си и ги дала на старицата. Взела тя всичко, увила го в една риза и скрила вързопа под стълбата. После се върнала при търговския син:

— Къде е дъщеря ти да я видя? — запитал той.

Тя се заудряла от мъка по гърдите и завикала:

— Ако онзи проклет съсед бе пукнал преди миг, комшиите сега нямаше така да ми завиждат, че си тук! Запитаха ме кой си, а аз отговорих: „Сгодих дъщеря си за този левент!“ Завидели те и й рекли: „Толкова ли дотегна на майка си, че е решила да те жени за прокажен?“ Аз й се заклех, че няма да позволя да я вземеш, преди да те е видяла гол!

— Аллах да пази от завистници! — възкликнал момъкът и запретнал ръкави да покаже, че ръцете му са като от изляно сребро и по тях няма и следа от проказа.

— Ще направя така, че и ти ще я видиш гола, както тя — тебе!

— Пък нека да дойде и да ме види!

Съблякъл кожуха от самурена кожа, снел наметалото, ножа и всички дрехи, останал по риза и долни гащи. Бутнал и хилядата динара между нещата си.

— Я си дай нещата да ги пазя! — рекла Далила.

Взела тя всичко, сложила го при дрехите на жената, метнала бохчата на гръб, излязла, заключила вратата и си тръгнала…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла… И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Далила оставила всичко, което била взела от жената и момъка, при един продавач на благовония, после се върнала при бояджията.

— Къщата ти хареса, нали? — запитал той.

— Благоденствие лъха от нея! — отговорила тя. — Сега отивам да взема няколко хамали, които да донесат нещата ни! Пък децата ми поискаха месо за вечеря! Ето ти този динар, направи им някаква вечеря с месо, пък и ти хапни с тях!

Бояджията отишъл да приготви вечеря, а тя взела нещата от продавача на благовония, върнала се в бояджийницата и рекла на слугата:

— Иди при майстора си да му помогнеш, аз ще пазя тук!

Той излязъл, а тя обрала всичко ценно от бояджийницата. Точно тогава минавал един магаретар, натъпкал се от седмица с хашиш, който се шляел по улицата.

— Ей, магаретарино! — викнала му тя. — Нали познаваш сина ми, бояджията? Този нещастник фалира и остави сума дългове! Колкото пъти го запрат, все аз го освобождавам! Отивам да върна нещата на собствениците им! Дай ми магарето си, да ги разнеса по хората! Ето ти този динар като плата за услугата! Ти събери всички инструменти, казаните и бъчвите и ги разтрошиш така, че когато кадията дойде да проверява — да не намери нищо!

— Абе щом майсторът иска да направя това, ще направя и аз едно добро дело пред Аллаха! — казал магаретарят и се заел да изпълнява указанията.

А Далила взела всичко ценно, натоварила го на магарето и го отнесла при дъщеря си.

— Майко, каква хитрост направи? — запитала тя.

— Изиграх четири хитрости на четирима души! — отговорила старицата. — Пострадаха един търговски син, жената на един чауш, един бояджия и един магаретар!

— Майко, такава работа ще се разчуе!

— Ех, дъще! — отговорила Далила. — Аз си мисля за магаретаря, че само той ме познава!…

През това време бояджията приготвил месо за вечеря и се върнал в бояджийницата. И що да види — магаретарят му чупи гърнетата, вътре — нито платове, нито дрехи, от цялата бояджийница не останало нищо!

— Спри! — викнал той.

Спрял магаретарят и възкликнал:

— Ох, хвала на Аллаха, че си жив и здрав, майсторе!

— Че защо? Какво ми се е случило?

— Ами нали си фалирал! Каза ми го майка ти! Тя ми нареди да изпочупя гърнетата, да опразня казаните, да не би кадията да намери нещо, като влезе в бояджийницата!

— Аллах да накаже измамниците! Та майка ми отдавна е починала! — викнал бояджията, завайкал се: — Загубих си и имота, и хорските неща!

— Значи и аз си загубих магарето! — заплакал магаретарят, а после викнал на бояджията: — Дай си ми магарето, нали твоята майка го взе!

Хванали се двамата гуша за гуша, сбили се.

— Доведи ми старицата! — викал единият.

— Дай си ми магарето! — крещял вторият.

Събрали се хора и един запитал:

— Какво се е случило, майсторе?

— Аз ще ви го разкажа! — викнал магаретарят, разказал какво се било случило, и добавил: — Мислех, че майсторът трябва да ми благодари, а той ме блъсна и ми каза, че майка му била умряла! Аз пък си искам магарето!

— Майсторе, а ти познаваш ли тази старица, щом си й оставил да пази бояджийницата? — запитали хората.

— Не я познавам! — отговорил той. — Но тя днес се настани да живее в моята къща със сина си и дъщеря си!

— Майсторе! — рекъл един. — Щом си я настанил да живее в къщата ти, трябва да му върнеш магарето!

Всички тръгнали към къщата на бояджията…

А през това време търговският син чакал да се появи старицата. И жената чакала нейната поява. Накрая тя влязла при търговския син, който викнал:

— Къде е майка ти, която те доведе да се оженя за тебе?

— Майка ми е умряла отдавна! — отговорила тя. — А ти сигурно си онзи побъркан момък, синът й!

— Това не е майка ми! — възкликнал той. — Тя ме измами, за да ми вземе дрехите заедно с хилядата динара!

— Но аз също съм излъгана! — възкликнала тя. — Тя ме доведе да посетя шейх Абу Хамалат, а после ме разсъблече!

— Искам си дрехите и парите от тебе!

— Аз пък си искам дрехите и накитите от тебе!

Точно тогава се появил бояджията. Той видял, че и търговският син е гол, и жената е без дрехи, и викнал:

— Казвайте къде е майка ви!

Разказала жената всичко, разказал и търговският син всичко и бояджията викнал:

— Отиде си и моята, и чуждата стока!

— Ей, бояджия, дай си ми магарето! — повтарял магаретарят.

— Тази старица ни е измамила всички! — завайкал се бояджията. — Махайте се всички от къщата ми!

— А няма ли да е срамота за тебе да влезем в къщата ти облечени и да си излезем голи! — възразил търговският син…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че бояджията облякъл и двамата, затворил и работилницата си и рекъл на търговския син:

— Хайде да търсим старицата, за да я предадем на валията!

Двамата взели със себе си и магаретаря, отишли при валията и му разказали какво е станало.

— Че една ли старица има из града! — възкликнал той. — Хванете я, пък аз ще реша делото във ваша полза!

Тръгнали те да я търсят…

А Далила Мухтала рекла на дъщеря си:

— Дъще, ще ми се да направя още някоя хитрост!

— Боя се за тебе, майко!

— Аз съм черен гологан, не се губя!

Тя облякла дрехи на слугиня. Минала през един сокак, постлан с черга, и със закачени фенери отстрани, чула песни и удари по дайре и зърнала някаква неволница, на раменете й — момче в дреха, обшита със сребро, с красиво наметало, на главата му — фес, обшит с бисери, на шията му — огърлица от злато и скъпоценни камъни, на раменете му — кадифена аба. Този дом бил на предводителя на търговците в Багдад, а детето — неговият син. Той имал и дъщеря и този ден празнували сватбата й. Затова при майка й имало много жени[6]. Когато майката понечвала да влезе или да излезе, момчето се хващало за полата й. Викнала тя неволницата си и й се скарала:

— Забавлявай господаря си, докато свърши веселбата!

Далила дошла при неволницата и възкликнала:

— Каква веселба се е вдигнала при господаря ти?

— Днес е сватбата на дъщеря му! — отговорила тя.

„Далила!“, помислила си старицата. „Каква по-голяма хитрост от тази да вземеш това дете от тази неволница!“ Извадила меден диск колкото динар и рекла:

— Вземи този динар! Иди при господарката си и й кажи: „Една праведна жена ти желае всичко най-добро!“

— Но, майко — възразила неволницата, — малчуганът, щом види майка си, и се залепва за полата й!

— Дай да го поддържа, докато отидеш и се върнеш!

Взела неволницата парчето прост метал и влязла, а старицата взела детето на ръце и се скрила. Смъкнала скъпите неща по него, съблякла го и си помислила: „Далила, ти взе детето от неволницата, а сега трябва да го дадеш някому в залог поне за хиляда динара!“ Отишла към златния пазар, видяла там един евреин златар, а пред него — кутия, пълна с накити. „Сега, хитрано, помислила си тя, трябва да минеш този евреин и да му задигнеш накити поне за хиляда динара, като оставиш детето при него като залог!“

Огледал евреинът улицата и видял старицата с детето. Знаел, че е син на търговския предводител.

— Ти ли си майстор Езра, евреинът? — запитала тя, защото предварително била питала за името му.

— Аз съм! — отговорил той.

— Сестрата на това момче, дъщеря на търговския предводител, се жени! Днес е сватбата й! Има нужда от накити! Дай две златни халки за нозе, две златни гривни, бисерна огърлица, позлатен пояс, ханджар и един пръстен! — всичко това струвало хиляда динара. Тя го взела и продължила: — Вземам ги само за оглед. Което им хареса, ще го вземат и ще ти донеса парите, а останалото ще ти върна! Нека дотогава това дете стои при тебе!

Взела скъпите накити и се прибрала у дома.

— Две неща направих! — казала на дъщеря си. — Разсъблякох сина на търговския предводител и го дадох в залог срещу тези неща при евреина — те струват хиляда динара!

— Няма да можеш вече да излезеш в града!…

По същото време онази неволница влязла при господарката си и й рекла:

— Господарке, една добродетелна жена те поздравява и заедно с тебе се радва на празника!

— А къде е господарят ти? — запитала господарката.

— Оставих го при нея! Страх ме беше да не се залепи за тебе!

— Веднага слез при него! — наредила стопанката.

Слязла неволницата долу, а там — нито старицата, нито детето. Викнала тя, заровила лице в земята. Дошъл и предводителят на търговците и се втурнал да дири сина си. Накрая го видял разсъблечен в дюкяна на евреина. Грабнал го, дори не обърнал внимание, че е разсъблечен, толкова се зарадвал! Но евреинът се залепил за него и викнал:

— Бог да те накаже с ръцете на халифа! Старицата взе накити за дъщеря ти за хиляда динара и ми остави в залог това дете! Не бих й ги дал, ако не бе го оставила!

— Дъщеря ми няма нужда от накити! — викнал търговецът. — А я ти ми върни дрехите на детето!

— Елате тук, мюсюлмани и отсъдете! — викнал евреинът.

През това време магаретарят, бояджията и търговският син се въртели из пазара да търсят старицата. Разпитали те евреина и търговския предводител защо са се скарали, и те им разказали.

— Тази старица е измамница! — казал бояджията и разказал на свой ред за всичко, което им се било случило.

Търговецът се прибрал със сина си при майка му, а евреинът се обърнал към тримата:

— Вземете ме с вас! Но познава ли я някой от вас?

— Аз я познавам! — казал магаретарят.

— Ако тръгнем заедно, няма да я намерим! — казал евреинът. — Нека всеки от нас тръгне по отделна улица, пък ще се срещнем пред дюкяна на Хадж Масуд, мароканския бръснар!

Всеки тръгнал по различна улица. А през това време Далила пак излязла да прави своите хитрости. Зърнал я магаретарят, познал я, сграбчил я и викнал:

— Горко ти! Откога те търся! Дай си ми магарето!

— Ти само магарето си ли търсиш, или и хорските неща? — запитала тя.

— Само магарето си търся!

— Виждам, че си човек беден! А магарето ти го оставих при мароканския бръснар! Ще го помоля да ти го върне!

Той се съгласил, а тя отишла при мароканеца, заплакала и заговорила:

— Чедо, виж сина ми ей там! Простуди се и си повреди ума. Преди отглеждаше магарета. Сега седне, стане и все повтаря: „Магарето ми“! Един лечител ми каза, че ще се оправи само ако му извадят двата мъдреца така, че да го заболи, и да му сложат белези с горещо желязо по бузите! Ето ти този динар! Извикай го и му кажи: „Магарето ти е у мен!“, пък после — ти си знаеш!

Мароканецът имал двама чираци и викнал на единия:

— Иди и нагорещи два гвоздея!

Старицата си тръгнала и той извикал при себе си магаретаря…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато магаретарят дошъл при мароканския бръснар, той му рекъл:

— Магарето ти е при мен, нещастнико! Ела и си го вземи!

Повел го и го вкарал в една тъмна стая. Там го бутнал да падне, а чираците вързали ръцете и краката му. Мароканецът му изтръгнал два мъдреца, изгорил го с нажежените гвоздеи по бузите, после го освободил. Скочил нещастникът и викнал:

— Защо направи това с мене, мароканецо? Аллах ще те накаже, защото ми извади зъбите!

— Майка ти така ми каза! — рекъл бръснарят и му разказал всичко, както си било.

— Аллах да я накаже! — възкликнал магаретарят.

Магаретарят и бръснарят взели да се карат, после мароканецът се върнал в дюкяна си и що да види — той съвсем празен! А това станало, защото, докато бил с магаретаря, старицата обрала всичко, а после се върнала при дъщеря си и й разказала какво е направила. А бръснарят хванал магаретаря и викнал:

— Доведи ми майка си!

— Не ми е майка тя! — отговорил той. — Тя е измамница! Измами много хора и магарето ми взе!

Ето че дошли търговският син, бояджията и евреинът, видели, че бръснарят се е вкопчил в магаретаря, а той — с обгорени бузи. Всички разказали един на друг историите си и рекли:

— Тази старица е измамница! Тя измами и нас!

Тръгнал мароканецът с четиримата, отишли при валията и му рекли:

— Само ти ще ни оправиш! — и му разказали за станалото.

— Познава ли я някой от вас? — запитал той.

— Аз я познавам! — казал магаретарят. — Но ти дай десет стражи да ни придружават!

Повел магаретарят стражите на валията, останалите вървели зад тях. И не щеш ли — насреща самата Далила Мухтала. Хванал я той, пипнали я стражите на валията и я отвели в дома му. Нямало го вкъщи — бил излязъл да си гледа работата. Стражите изпозаспали наоколо, изморени от дългата безсъница. Престорила се и тя на заспала. Заспали и магаретарят с всички измамени. Тя се изплъзнала тихичко, намъкнала се в харема на валията, целунала ръката на жена му и рекла:

— Къде е валията?

— Легна си! — отговорила тя. — Какво искаш от него?

— Мъжът ми продава роби! — рекла Далила. — Остави ми петима мамелюци за продан! Срещнах се с валията, спазарихме ги за хиляда динара и двеста отгоре за мене! Каза да му ги доведа вкъщи и аз ги доведох!

А валията наистина бил оставил на жена си хиляда динара да ги пази, за да купи с тях мамелюци. Тя си спомнила заръката му и запитала:

— Къде са мамелюците?

— Спят под прозорците на стаята ти, господарке!

Надвесила се стопанката от прозореца и видяла мароканеца, търговеца, бояджията, магаретаря и евреина — всички приличали на мамелюци.

— Че всеки от тези мамелюци струва повече от хиляда динара! — възкликнала тя. Дала хиляда динара на старицата и й рекла: — Върви си, пък когато валията се събуди, ще взема от него и двестате динара за тебе!

— Господарке — рекла Далила, — сто от тях са за тебе заради шербета, с който ме почерпи, пък стоте ги задръж при тебе, докато се върна да ги взема!

Извела я стопанката навън и Далила — дим да я няма! Върнала се при дъщеря си Зейнаб.

— Ох, дъще, какъв капан извъртях! — възкликнала Далила. — Взех тези хиляда динара от жената на валията — продадох й и петимата: магаретаря, евреина, бояджията, бръснаря и търговския син! Направих ги на мамелюци!

— Майко — рекла дъщерята, — поседни! Стига ти и онова, което си сторила! Че не всеки път стомната остава цяла!…

А когато валията станал от сън, жена му рекла:

— Зарадва ме ти с петимата мамелюци!

— Какви мамелюци? — запитал той.

— Хайде, защо ще отричаш! Ако е пожелал Аллах, и те като тебе след време ще станат лични хора!

— Кълна ти се, не съм купувал мамелюци! — викнал той. — Кой ти каза тази работа?

— Ами старицата търговка, с която си ги спазарил за хиляда динара и двеста отгоре за нея!

— Ама ти даде ли й парите?

— Разбира се! И сама видях мамелюците! Че всеки от тях е облечен в дреха за по хиляда динара!

Слязъл валията долу и видял пред себе си евреина, магаретаря, търговския син, мароканеца и бояджията…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че валията се обърнал към стражите и запитал:

— Къде са мамелюците, които купихме от старицата?

— Тук няма мамелюци! — отговорили те. — Тук са само петимата, които уловиха старицата!

— Само ти ще ни върнеш имането! — викнали измамените.

— Вашата придружителка ви продаде на мен за хиляда динара! — викнал им валията.

— Ние сме свободни хора, нас никой не може да ни продава! — възкликнали те. — Ще се оплачем на халифа!

— Ако не бяхте вие, тази старица нямаше да се вмъкне в къщата ми! — креснал валията. — Аз пък ще ви продам на някой чужденец — за всекиго поне по двеста динара ще взема!…

Докато те спорели, емир Хасан Шарр ат-Тарик се върнал у дома и видял жена си в чужди дрехи. Тя му разказала какво й се било случило.

— Аз ще го наредя този валия! — викнал емирът, затичал се при него и му се разкрещял: — Как така разрешаваш някакви си старици да бродят из града и да мамят хората! Искам веднага да я намериш, иначе ще търся нещата на жена ми от тебе! — после се обърнал към петимата: — Вие пък какви сте? — а когато всеки му разказал какво му се било случило, креснал: — Вие сте пострадали! — и запитал валията: — Защо си ги задържал?

— Тази старица не би се вмъкнала в къщата ми, ако не бяха те! — заоправдавал се той. — Тя взе хиляда динара мои пари за тях!

— О, емир Хасан! — викнали петимата. — Ти си ни закрилата! Дай ни десет стражи и ще я уловим!

Дал им емир Хасан десет стражи. Излезли от дома на валията и в един сокак едва не се сблъскали с Далила. Уловили я и я повели при валията.

— Къде са нещата на хората? — креснал той.

— Не съм ги взела, не съм ги виждала! — отвърнала тя.

— Затвори я при тебе до утре! — наредил валията на надзирателя на тъмницата.

— А, не, няма да я взема! — възпротивил се той. — Боя се да не ме изиграе, пък после аз да отговарям!

Яхнал тогава валията коня си, повел старицата заедно с хората си и пострадалите и излезли на брега на Тигър. Там викнал един палач и му наредил да я обеси за косите. Издърпал палачът косите й и ги завързал за някаква греда. Оставил валията десет души да я пазят и се прибрал у дома. Но щом се мръкнало, сънят оборил пазачите…

Точно по това време един бедуин се бил запътил за Багдад и чул двама мъже да си приказват:

— Хвала на Аллаха, че си жив! — възкликнал единият. — Къде беше, докато те нямаше?

— Бях в Багдад! — отговорил той. — Ядох там палачинки с мед!

„Трябва да вляза в този Багдад! — помислили се бедуинът. — Да хапна и аз палачинки с мед! Палачинката трябва да е хубава гозба, а пък само избраните араби сигурно я ядат с мед!“ Така той стигнал до мястото, където Далила висяла увесена за косите. Чула го тя какво си мърмори, а той, щом я зърнал, възкликнал:

— Ти пък какво си?

— Моля те за защита, шейх на арабите! — възкликнала тя.

— Аллах да те защити! Но защо са те увесили така?

— Имам един враг, който пържи палачинки! — рекла тя. — Спрях да купя нещо, но неволно се изплюх и капка от слюнката ми попадна върху палачинковото тесто! Той се оплака на кадията, кадията отсъди да ме увесят така и рече: „Отсъждам да й дадете да изяде десет ратла палачинки с мед, така както е увесена! Ако ги изяде — пуснете я, ако ли не — така да си виси!“ А душата ми не приема нищо сладко!

— Кълна се в арабската си чест! — възкликнал бедуинът. — Дойдох на това пасище да ям палачинки с мед! Ще ги изям вместо тебе!

— Може да ги изяде само човек, който заеме мястото ми! — рекла старицата.

Бедуинът я освободил, тя го вързала на своето място, като преди това го разсъблякла. Облякла дрехите му, сложила си чалмата му, метнала се на коня му и се върнала при дъщеря си Зейнаб.

А когато пазачите се събудили, видели, че се е съмнало. Един от тях вдигнал поглед нагоре и викнал:

— Ей, Далила!

— За бога! — заговорил бедуинът. — Донесете ми палачинки с мед!

— Но това е някакъв бедуин! — викнали стражите. — Ей, човече, къде е Далила?

— Аз я развързах! — отговорил бедуинът. — Тя не ще да яде палачинки с мед, повръщало й се, душата й не ги приемала!

Разбрали стражите, че бедуинът е глупак, че старицата го била изиграла. Точно тогава дошъл валията с измамените и наредил на своите стражи да развържат Далила. А измъченият бедуин извикал:

— Ей, вие, донесохте ли ми палачинки с мед?

Вдигнал валията очи към гредата и видял там някакъв бедуин, облечен в дрехите на старицата…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че валията наредил на стражите да му разкажат какво е станало, и те заразказавали:

— Цял ден бяхме с тебе. Помислихме си — тя е завързана, можем и да подремнем! Подремнахме, а когато се събудихме, видяхме, че вместо нея е увесен този бедуин!

— Тя е измамница — възкликнал валията. — Освободете бедуина!

А бедуинът се хванал за полите на валията:

— Само ти ще ми върнеш коня и дрехите!

— Само ти ще ни върнеш отмъкнатото! — възкликнали и всички измамени. — Ние я хванахме, предадохме ти я! Хайде да тръгваме при дивана на халифа!

Хасан Шарр ат-Тарик бил вече в дивана, когато там дошли валията, бедуинът и останалите измамени.

— Окрадоха ни! Излъгаха ни! — завикали всички пред халифа.

— Кой ви е обидил? — запитал той.

Пристъпил всеки и разказал историята си. Накрая и валията викнал:

— О, емир на правоверните, тя измами и мене! Продаде ми тези петимата за хиляда динара, пък те били волни хора!

— Аз ще ви върна онова, което сте изгубили! — казал халифът и се обърнал към Ахмад Данаф. — Предводителю Ахмад! Задължавам те да ми доведеш старицата!

— Имаш я от мене и не се съмнявай! — рекъл той.

Халифът наредил петимата да останат при него. А Ахмад Данаф излязъл навън с дружината си и всички започнали да се питат:

— Как да я уловим? Че една ли старица броди из града? Да се посъветваме с Хасан Шуман!

Обадил се един на име Ахмад Катаф ал-Джамал:

— Че защо да се съветваме с Хасан Шуман? Да не би той да е нещо повече от нас?

— Абе, ей! — избухнал самият Хасан. — Как смееш да ми се подиграваш? Кълна се в Аллаха, този път няма да ви помагам! — и ги оставил разгневен.

— Момчета! — разпоредил се Ахмад Данаф. — Нека всеки десетник вземе хората си и да тръгне към някоя махала!

Катаф ал-Джамал подбрал хората си, пратил всеки към отделна махала. Тръгнал слух по града, че Ахмад Данаф се е заел да търси Далила Мухтала.

— Майко! — рекла дъщеря й Зейнаб. — Ако си толкова хитра, можеш ли да измамиш Ахмад Данаф и хората му?!

— Аз от тях не се боя, дъще! — отговорила Далила. — Страх ме е само от Хасан Шуман!

— Кълна се в косите си! — възкликнала дъщерята. — Този път ще прибера дрехите на всичките четирийсет и един мъже!

Зейнаб скрила лицето си под покривало и отишла при един продавач на благовония, който имал свободна стая с две врати — предна и задна. Дала му един динар и рекла:

— Вземи този динар и ми остави стаята си да я използвам до мръкване!

Той й дал ключовете от стаята. Тя я подредила, сложила пред всяко място за сядане по една софра и ядене, и пиене, открила си лицето и застанала пред вратата. Насреща й — Катаф ал-Джамал с хората си.

— Ти ли си предводителят Ахмад Данаф? — запитала тя.

— Не съм, но съм от неговите хора! Тръгнали сме да търсим една старица измамница, която отнема имането на хората! Но ти коя си и какво правиш тук?

— Баща ми бе кръчмар в Мосул! — отговорила Зейнаб. — Той умря и ми остави много пари! Дойдох в този град, защото ме бе страх от тамошните управници. Поразпитах хората кой ще може да ме закриля, а те ми отговориха: „Само Ахмад Данаф!“

— Днес ще те срещнем с него! — обещали всички един през друг.

— А вие заповядайте! — замолила ги тя. — Не ми скършвайте хатъра, вземете си по хапка, пийнете си чаша вино!

Съгласили се десетимата, тя ги въвела в стаята, яли, що яли и се наяли, пили, що пили и се напили. Зейнаб им била сипала омайно биле в чашите и те заспали. Тогава ги разсъблякла всичките и ги натикала в килера. После дошла втората десетка, третата и четвъртата — и с всички направила същото.

Ето че накрая дошъл и самият Ахмад Данаф. Тя целунала ръцете му, той видял откритото й лице и много си я харесал.

— Ти ли си предводителят Ахмад Данаф? — запитала го тя.

— Да! — отговорил той. — А ти коя си?

— Аз съм от чужди краища, от Мосул съм! Искам да ме вземеш под закрилата си! Валията иска много от мене, но аз искам да го давам на тебе, че ти повече заслужаваш!

— Нищо няма да даваш! — рекъл Ахмад Данаф.

— Моля те, не ми скършвай хатъра! — рекла Зейнаб. — Хапни от гозбите ми!

Влязъл той, пил доста от виното й и се търкулнал пиян от омайното й биле. Съблякла го, взела дрехите му, натоварила всичко върху коня на бедуина и магарето на магаретаря и се прибрала у дома.

Отворил по едно време Катаф ал-Джамал очи и видял, че е гол. Видял Ахмад Данаф и дружината му — всичките замаяни, всичките голи-голенички!

— Каква стана тя, момчета! — възкликнал Ахмад Данаф. — Ние се въртим из града да я хванем, а тази разпътница нас хвана! Ах, да я пипнем и да я закачим на гредата, пък да я оставим да си пукне там!…

По същото време Хасан Шуман запитал стражите:

— Къде е Ахмад Данаф, къде е дружината му?

И още не бил завършил, когато ги видял да се прибират тихичко, всичките голи-голенички. Тогава Хасан Шуман пропял следния куплет:

Всеки човек има свое лице,

           всеки се вижда в делата опасни!

Има хора със сърце, има хора без сърце!

           Има звезди блестящи, има звезди неясни!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан Шуман запитал:

— Кой ви изигра така, че сте останали голи?

— Уж търсехме една старица, а ни разсъблече някакво момиче! — отговорили му те.

— Добре е направила! — възкликнал той.

— А ти познаваш ли я, Хасан? — запитали те.

— Познавам и нея, и старицата! — отговорил той.

— А сега какво ще кажем на халифа? — възкликнал Ахмад Данаф.

— Слушай, Ахмад! — рекъл Хасан. — Я се откажи пред халифа от тази работа, с която си се захванал! Запита ли те защо, ти му отговори: „Защото не я познавам! Дай тази работа на Хасан Шуман!“ А аз ще уловя и двете!

На сутринта всички отишли с други дрехи в дивана на халифа.

— Къде е старицата, предводителю? — запитал халифът.

— Отказвам се от тази работа! — рекъл Ахмад Данаф. — Аз не я познавам! Възложи тази работа на Хасан Шуман — той познава и нея, и дъщеря й!

Ахмад Шуман помолил халифа да не убива старицата, когато му я доведе, и рекъл:

— Тя не е правила тези неща от алчност, а за да покаже своята съобразителност и ума на дъщеря си! Това й е нужно, за да заслужи платата на мъжа си за себе си и за дъщеря си!

— Кълна се в дедите си! — възкликнал халифът. — Ако тя върне нещата на хората, ще бъде опростена!

— Дай ми знак за прошката! — помолил Хасан Шуман.

— Нека бъде под защитата ти! — рекъл халифът и му дал кърпата си като знак за прошка.

Хасан отишъл в дома на Далила и я викнал. Излязла дъщеря й Зейнаб.

— Кажи на майка си да вземе нещата на хората и да дойде с мене при халифа! — наредил той. — Донесох кърпата му като знак за прошка! Ако не дойде с добро — да се сърди на себе си!

Излязла Далила, вързала черна кърпа на шията си, натоварила нещата върху коня на бедуина и магарето на магаретаря.

— Останаха дрехите на предводителя и хората му! — рекъл Шуман.

— Кълна се в Аллаха, не съм ги взела аз! — викнала Далила.

— Така е! Но това бе хитрост на дъщеря ти!

Натоварили и дрехите и тръгнали към дивана. Шуман извадил нещата на хората пред халифа, изправил и Далила пред него.

— Ела, бабо! — рекъл халифът. — Ти си измамница и лъжкиня! Защо направи тези неща и разтревожи сърцето ни?

— Не съм ги направила от алчност, о, емир на правоверните! Но са ми разправяли какви хитрости са правили Ахмад Данаф и Хасан Шуман. Та си рекох: „Защо и аз да не правя като тях?“

— Нека справедливостта на Аллах се възцари между нас! — възкликнал магаретарят. — Но на мен не ми стига магарето! Тя измами мароканския бръснар, той ми извади кътниците и ме дамгоса по бузите!

Халифът наредил да се платят сто динара на магаретаря и още сто на бояджията за разбитата бояджийница. Възхвалили го те и си тръгнали. Взел и бедуинът коня си и възкликнал:

— Срам ме е, уж дойдох в Багдад да ям палачинки с мед!

Засмял се халифът и наредил да му дадат пет ратла палачинки с мед. Всички се разотишли и халифът казал на Далила:

— Пожелай си нещо, Далила!

— Баща ми бе твой роб и гледаше гълъбите, с които ти пращаше писмата си! — казала старицата. — Аз продължих да ги гледам! Мъжът ми бе предводител в Багдад! Искам да получа онова, което ми се полага от мъжа ми, а дъщеря ми — което й се полага от баща й!

Халифът наредил да й се даде, каквото е пожелала.

— Искам още да ме сложиш привратница в хана си! — помолила тя.

Защото халифът бил построил хан на три ката, за да нощуват в него търговците чужденци. Пазели го четирийсет пазачи и четирийсет кучета. В хана имало и роб готвач, който готвел храна на гостите и стражата и хранел кучетата.

— Далила! — рекъл халифът. — Назначавам те за привратница на хана, пък ако нещо ти липсва — кажи ми!

— Но нека и дъщеря ми бъде настанена да живее в къщата до хана! Тя е с плосък покрив, а гълъбите обичат да живеят на широко! — помолила тя.

Халифът наредил да бъде изпълнено. Дъщеря й пренесла всичко нужно в къщата до портата на хана и преместила там четирийсетте гълъба, които пренасяли писма. Зейнаб окачила в къщата си четирийсетте дрехи на хората на Ахмад Данаф заедно с неговите, защото те се срамували да си ги поискат. Всеки ден Далила отивала в дивана да провери да не би халифът да има нужда да прати писмо нанякъде. Четирийсетте роби оставали на нощна стража. Щом се мръкнело, тя пускала и кучетата.

Ето това се случило с Далила Мухтала в Багдад…

Бележки

[1] Арабската армия се деляла при бой на три крила — ляво, дясно и център, командван обикновено от царя. Двамата герои са назначени на тези високи постове, които са на заместник главнокомандващи — бел.прев.

[2] Местна полиция с функции на гранична стража — бел.прев.

[3] Всички посочени белези са характерни за суфитите — крайно религиозна мюсюлманска секта, чиито представители били известни като фанатици, но и се славели с благочестивост — бел.прев.

[4] Според ислямския обичай пълнолетието при момичето настъпва в деня на първата му менструация — бел.прев.

[5] Игра на думи: букв, „кийс, кус, кайс“ — „кесия, женски полов орган, дреха“ — бел.прев.

[6] Ислямската традиция повелява при сватба мъжете и жените да празнуват разделени — бел.прев.