Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Сейф ал-Мулук и Бадиат ал-Джамал

Разправят също, царю честити, че едно време, в стари времена, живял един цар на персите на име Мохамед бен Сабаик. Той бил владетел на страната Хорасан. Всяка година нападал страните на неверниците в Индия, Синд, Китай и страните отвъд реката. Бил справедлив, смел, благороден и щедър и обичал сладкодумните събеседници, разказите, стиховете, приказките, историите и беседите за делата на древните. Всеки, който знаел някаква странна история, му я разказвал, а той, ако останел доволен от разказа, му давал хиляда динара на ръка, качвал го на оседлан обязден жребец, обличал го с нови дрехи от главата до петите и го натоварвал с богати дарове. Пръснала се мълвата за този цар по света. Чул за нея един човек на име Хасан Търговеца, който бил човек благороден, щедър, учен и уважаван поет. И царят чул за него, пратил да го извикат и му казал:

— Искам от тебе да ми разкажеш една хубава история, каквато никога не съм чувал. Ако ми хареса, ще ти дам много земи заедно с крепостите им, ще те направя мой главен везир! Ако не ми допадне, ще ти отнема всичко, което имаш, и ще те изгоня от страната!

— Слушам и се подчинявам, царю! — отвърнал Хасан. — Обаче твоят поданик те моли да изчакаш година.

— Давам ти срок една година! — съгласил се царят, наредил да му дадат богата дреха и продължил: — За една година да подготвиш каквото се иска от тебе!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан се прибрал у дома. Там подбрал между мамелюците си петима, които умеели да четат и пишат, дал им по пет хиляди динара и рекъл:

— Изучил съм ви, за да ви използвам именно сега! Помогнете ми да изпълня царската воля! Всеки от вас да тръгне към някоя страна! Изслушайте учени, хора пишещи, благородници, знаещи чудни приказки и занимателни случки! Трябва да намерите приказката за Сейф ал-Мулук! Намерете ли я, платете колкото поискат за нея, в злато и сребро, дори хиляда динара да ви поискат, колкото имате давайте, колкото остане — ваше да бъде, само ми я донесете! — обърнал се към първия и му рекъл: — Ти иди из градовете на Индия и Синд! — на втория казал: — Ти иди из градовете на Персия и Китай! — на третия рекъл: — Ти иди из градовете и земите на Хорасан! — на четвъртия казал: — Ти иди из градовете и земите на Магриба! — а на петия заръчал:

— Ти иди из градовете и земите на Сирия и Египет! Ще отпътувате днес! Не пестете усилия, дори ако трябва, заложете живота си!

Мамелюците се простили с него и всеки тръгнал към отредените му земи. Първите четирима пътували, що пътували и след четири месеца се върнали с празни ръце и му съобщили, че нищо не са намерили.

А петият мамелюк пътувал, що пътувал, стигнал до Дамаск. Видял, че това е красив и укрепен град, с градини, в които растат плодоносни дървета и текат буйни реки. Останал там няколко дни, но никой не успял да го насочи. И тъкмо бил решил да отиде другаде, когато срещнал момък, който тичал, запретнал полите си.

— Накъде тичаш? — запитал мамелюкът.

— Тук има един почтен шейх! — отговорил момъкът. — Всеки ден по това време той сяда в креслото си и разказва чудни истории! Бързам да си заема място по-близо до него!

— Вземи ме със себе си!

— Тогава побързай!

Мамелюкът се затичал до него. Стигнали мястото, където шейхът разказвал на хората историите си. Седнал мамелюкът по-близо до него и внимателно се заслушал в разказа му. Когато слънцето залязло, шейхът спрял да говори и хората се пръснали. Тогава мамелюкът пристъпил към него и заговорил:

— Господин шейх, ти си човек добър и скромен, сладки са речите ти и аз искам да те помоля за нещо!

— Моли каквото искаш! — отговорил шейхът.

— Знаеш ли приказката за Сейф ал-Мулук?

— От кого си чул за нея? — стъписал се шейхът.

— Аз съм от далечна страна и съм тръгнал да търся тази история. Ако я имаш — колкото поискаш, толкова ще ти платя! И душата ми да поискаш — ще ти я дам, само не ми скършвай хатъра!

— Ще ти я кажа, но трябва да знаеш, че тази приказка не се разказва всекиму на път и кръстопът и аз не я давам всекиму! — рекъл шейхът. — Ще трябва да ми платиш за нея сто динара, тогава ще ти я дам, но при няколко условия!

— Давам ти сто динара! И още десет отгоре! И приемам всичките ти условия!

— Иди донеси златото и ще я имаш! — рекъл шейхът.

Мамелюкът отишъл в стаята си, взел сто и десет динара и ги сложил в кесия. Когато се съмнало, той отишъл при шейха, който седял пред портата си. Дал му парите. Шейхът ги взел, влязъл в къщата си, въвел и мамелюка вътре, сложил го в един ъгъл, подал му дивит, перо и хартия и казал:

— Ето в тази книга е разказът за Сейф ал-Мулук! Препиши го!

Седнал мамелюкът, взел подадената му книга, започнал да преписва приказката. Когато свършил, прочел написаното на шейха, той нанесъл поправки и рекъл:

— Синко, моите условия са, че не бива да разказваш тази приказка на път и кръстопът, на жени и наложници, на роби и глупаци, нито на хлапаци! Ще я четеш само на царе, емири и везири, на хора, които знаят и умеят да тълкуват!

Приел мамелюкът условията, целунал ръка на шейха, сбогувал се с него и потеглил по обратния път…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че радостта, която обхванала мамелюка, го карала да язди бързо и той скоро стигнал в страната си. От срока, който царят дал на Хасан Търговеца, били останали само десет дни. Мамелюкът дал на господаря си записа с приказката за Сейф ал-Мулук, а той го дарил с всички дрехи, които имал, десет буйни жребеца, десет камили, десет мулета, трима роби и двама мамелюци. Взел разказа, преписал го със собствения си почерк и тълкувания, отишъл при царя и му казал:

— Царю честити, донесох ти рядка и прекрасна приказка, предание, което никога не си чувал!

Царят събрал при себе си всички умни емири, уважавани учени, хора, владеещи перото и съчиняващи стихове, всички проницателни мъже. Седнал Хасан и прочел приказката пред него. Всички се чудили на нея и толкова я харесали, че обсипали Хасан със злато, сребро и скъпоценности. Царят наредил да му се даде една от най-великолепните му дрехи, дал му един голям град със земите и селата му и го направил първи везир. После наредил приказката да се препише в книга със златно мастило и когато душата го присвивала, той викал Търговеца да му я чете…

* * *

А в тази приказка се разказвало, че в стари времена в Египет живял цар на име Асим бен Сафуан. Бил великодушен, юначен, достоен и скромен, градовете му имали много калета. Везирът му се казвал Фарис бен Салих. Всички в страната се кланяли на слънцето и огъня, а не на всемогъщия Аллах. Живял дълго време този цар, остарял. Уморил се от величие, болести и старост, защото вече бил на сто и трийсет години, а си нямал нито мъжко, нито женско чедо. По тази причина денем и нощем живеел в скръб и страдание. Случвало се да седи на трона си, а наоколо се събирали емири, везири, пълководци и държавници, всеки водел със себе си по един-двама синове. Завиждал им царят, мислел си: „Всеки е щастлив с децата си, а аз си нямам чедо! Утре ще умра и ще оставя царство и трон, никой повече няма да си спомни за мене, няма да остане й следа от мене на този свят!“

Така той един ден заплакал, седнал на земята и заподсмърчал като дете. Когато везирът го видял така, отпратил всички. Останали само двамата. Везирът целунал земята пред нозете му и рекъл:

— Царю, аз съм ти като син и роб, нали ти ме въздигна! Ако не знам какво ти е на душата — кой друг ще знае? Кажи ми: от какво е тази скръб?

Вдигнал цар Асим глава, избърсал сълзите си и отвърнал:

— Везире, съветнико мой, остави ме със скръбта и мъката ми, не я добавяй към твоите грижи!

— Кажи ми, царю! — настоял везирът. — Каква е причината за този горък плач! Може тогава чрез мене бог да ти даде облекчение!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Асим рекъл на везира си:

— Везире, плача не за пари, не за коне, не за нещо такова! Вече съм стар, а нямам нито мъжко, нито женско чедо. Щом умра — ще се забрави името ми, чужди хора ще грабнат трона ми, никой никога повече няма да ме споменава!

— Царю честити! — рекъл везирът. — Аз съм по-възрастен от тебе с цели сто години и също нямам чедо, затова и аз денем и нощем тъгувам! Какво да правим с тебе двамата? Чувал съм за Сулейман, сина на Дауд, и че съществувал някакъв велик бог, който можел всичко! Да отида при него с дар, да му разкрия душата си, че да се помоли той на своя бог, дано дари всеки от нас с чедо!

Съгласил се царят. Везирът се приготвил за път, взел богати дарове и тръгнал към Сулейман, сина на Дауд. А през това време всевишният Аллах подсказал на Сулейман:

— Сулеймане, царят на Египет ти изпраща великия си везир с богати дарове! Проводи везира си да го посрещне! Той идва да те моли ти да ми се помолиш да се сдобият и двамата с чеда. Ти му кажи: „Царят ти те е пратил да молиш това и това! После му предложи да приеме моята вяра!“

Наредил Сулейман на везира си Асиф бен Барихия да посрещне везира на царя на Египет. Асиф тръгнал. Срещнал се с везира Фарис, оказал му голямо уважение, хранел него и дружината му на всяко място за почивка и все повтарял:

— Добре дошли, гости наши! Кажете ми от какво се нуждаете, за да го изпълним!

„Кой ли им е съобщил за пристигането ни?“, помислил си везирът Фарис и запитал:

— А кой ви каза за идването ни и че имаме нещо да молим?

— Сулейман, синът на Дауд! — отговорил Асиф.

— А кой го е казал на владетеля Сулейман?

— Богът на земята и небесата, на всички земни твари!

— Но ние се кланяме на слънцето и не познаваме вашия бог!

— Слушай, везире Фарис! — рекъл везирът Асиф. — Слънцето е само звезда, създадена от Всемогъщия и всемилостив бог! Изключено е то да бъде бог, защото понякога го има, понякога го няма! А нашия бог винаги го има и никога го няма. Той е всесилен!

Стигнали страната Саба. Наближили трона на Сулейман, който наредил войскари, поданици, джинове и всичко живо да се строят в редици от двете страни на пътя им. Строили се всички морски зверове, слонове, тигри и лъвове, наредили се вид по вид, род по род. Същото направили и джиновете, но така, че да не са в ужасните си образи. Птиците разперили крила над пътуващите, за да им пазят сянка, и се надпявали с разни песни на разни езици.

Така вървели, докато стигнали града. Настанили се в дома за почетни гости, после ги довели пред божия пророк Сулейман, мир нему! Щом влезли, те понечили да целунат земята пред нозете му, но той им забранил с думите:

— Човек може да коленичи на земята само пред Всемилостивия всевелик бог! Който иска да стои прав — нека си стои, нека никой да не коленичи само за да ми прави удоволствие!

Седнал везир Фарис, всеки се наместил в креслото си, поднесли подредени трапези, богати и бедни се нахранили до насита. После Сулейман заговорил на египетския везир:

— Ти си дошъл при мен, защото имаш нужда! И аз знам каква е тя! Царят на Египет, който те е пратил, се казва Асим! Той е вече болен и стар. Всевишният Аллах не му е дал нито мъжко, нито женско чедо и сега той ден и нощ скърби. Плаче и се вайка, а не знае, че само Всевишният бог може да му помогне! Така ли е?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът Фарис рекъл:

— О, пророк на Аллах! Всичко, което каза, е най-точната истина! Но когато аз разговарях с царя по тази работа, при нас нямаше никой! Кой ти го разказа?

— Разказа ми го моят бог, който знае всичко, което не виждат очите и което крият сърцата! — отговорил цар Сулейман.

— О, пророк на Аллаха! — възкликнал Фарис. — Значи това е единственият най-велик бог! Значи той може всичко!

И везирът Фарис веднага изразил желанието си да приеме исляма заедно с цялата си свита. Тогава Сулейман му рекъл:

— Ти носиш такива и такива дарове! Приемам дара на твоя цар и на свой ред го дарявам на тебе! Почини си, където са те настанили! Утре молбата ви ще бъде изпълнена!

На сутринта везирът отново застанал пред Сулейман, който му рекъл:

— Когато се върнеш при цар Асим бен Сафуан, идете двамата и се качете на еди-кое си дърво! Когато тъмнината застуди времето, слезте и ще видите да се измъкват две змии. Метнете стрели по тях и ги убийте! Отрежете една педя откъм главите и една педя — откъм опашките, отделете останалото месо, опечете го, вземете това печено месо и нахранете с него жените си! След това по волята на Всевишния те ще понесат в утробите си чедата ви!

Сулейман донесъл пръстен, меч и бохча с два халата в нея, обсипани със скъпоценни камъни, и казал:

— Везире Фарис! Когато децата ви пораснат и възмъжеят, дайте на всеки от тях по един от тези халати! Аллах чу молбата ви! Царят очаква денем и нощем благополучното ти завръщане!

Везирът Фарис се сбогувал със Сулейман и си тръгнал още същия ден. Пътувал бързо ден и нощ, стигнал до египетските земи. Царят отишъл да посрещне везира си. Фарис му съобщил, че работата е свършена изцяло. Изложил му и вярата на исляма. Царят приел тази вяра и рекъл:

— Почини си и ела да видим какво ще правим.

Везирът се прибрал, починал си, после двамата взели лъкове и стрели, качили се на посоченото дърво и зачакали мълчаливо, докато се стъмнило. Слезли и видели две змии, които се измъквали изпод корените на дървото. Метнали по една стрела и ги убили. Отсекли по педя откъм главите и по педя откъм опашките, хвърлили тези късове, останалото месо взели, върнали се в двореца, викнали готвача и му рекли:

— Сготви добре това месо, сложи го в два подноса и го донеси!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че готвачът сготвил месото, сложил го в два подноса и ги отнесъл на царя и везира. Взел царят единия, взел везирът втория и нахранили жените си. Вечерта спали с тях и по волята на Аллах същата нощ и двете понесли чеда. Три дни след това царят все се колебаел и размислял: „Да видим дали това е истина!“ Но ето че един ден жена му си седяла и детето помръднало в утробата й. Разбрала тя, че е бременна, огледала тялото си, изчервила се, извикала най-възрастната си слугиня и й рекла:

— Иди, намери царя, където и да е, и му кажи: „Царю честити, съобщавам ти, че бременността на жена ти вече си личи и детето мръдна в утробата й!“

Слугинята изскочила навън и съобщила на царя, че жена му е бременна. Той скочил на крака и й подарил всичко, което имал у себе си. В този миг при него влязъл везирът и рекъл:

— Царю честити! Седях си преди малко у дома. Влезе слугинята и ми съобщи, че жена ми е бременна, детето се е размърдало в утробата й и тя дори се изчервила. От радост съблякох всички дрехи от мене и ги дадох на слугинята, дадох й хиляда динара и я направих господарка на всички слуги!

— Везире! — рекъл цар Асим. — Щедрият всевишен Аллах обърна лице към нас, защото сме приели неговата права вяра! Излез и пусни от затворите всички, които са извършили престъпления или са длъжници! Хората да не плащат данък следващите три години! В центъра на града край някоя висока стена приготви голяма кухня! Нареди на готвачите да сготвят най-различни ястия! Там трябва да има непрекъснато за ядене, денем и нощем! Всички, които са в града, да ядат, да пият и да носят по домовете си за челядта си.

Везирът направил всичко, което му наредил царят. Градът бил пищно украсен, всички облекли най-хубави дрехи и започнали да ядат, да пият, да играят и да се веселят. Веселбите продължили до нощта, когато определеният за бременността срок изтекъл и царицата усетила тласъка от утробата си.

Наредил царят да се съберат всички учени, звездобройци, хора на перото, военачалници, астролози, писари и хора уважавани. Седнали и зачакали под прозорците му — когато той хвърлел бисер от короната си, това щяло да е знак за астролозите. В това време царицата родила момче като лунен къс при пълнолуние. Царят хвърлил бисер от короната си, астролозите направили сметка на звездите, уточнили датата и часа на раждането, прелистили свитъците, целунали земята пред царя и му съобщили, че новороденото в този ден ще бъде щастливо в детството си, но в началото на младостта щяло да му се случи нещо, което те се бояли да му съобщят.

— Говорете и от нищо не се бойте! — разпоредил царят.

— Царю! — рекли те. — Това момче ще напусне родната земя, ще пътува по чужбина, ще потъва в морето, ще се срещне с трудности, но накрая ще ги преодолее и ще прекара остатъка от живота си в охолство, ще притежава земи и роби, в ръцете му ще са съдбите на цели държави!

Изслушал царят астролозите и рекъл:

— Ние не знаем какво е предопределил Аллах на рабите си! Добро ли е то, зло ли е — ще се случи! Пък дотогава можем да намерим и някой изход!

Наградил ги богато и всички се пръснали. И точно тогава везирът Фарис притичал радостен и възкликнал:

— Царю, блага вест! Жена ми преди малко роди момче!

— Доведи го тук, везире! — разпоредил се царят. — Нека двете деца отраснат заедно в двореца ми! Нека твоята съпруга дойде при моята, за да отглеждат заедно синовете ни!

Довел везирът жена си с новороденото момче. Предали децата на гледачки и кърмачки. На седмия ден те ги довели при цар Асим и запитали:

— Какви имена ще им дадете?

— Наречете сина ми Сейф ал-Мулук на името на дядо ми, а сина на везира наречете Саид! — после ги наградил и рекъл: — Гледайте ги и добре ги възпитавайте!

Хранили ги кърмачките, грижили се за тях бавачки и гледачки, докато двете момчета станали петгодишни. Тогава царят ги предал на факих в книгохранилището, където до десетгодишна възраст се учили на четене и писане. После ги предал на учители по езда и стрелба с лък и копие, игра с топка и други рицарски забавления, докато станали петнайсетгодишни. Двамата станали майстори във всички изкуства, всеки можел да победи хиляда юнаци и сам да се бие вместо хиляда юнаци. Когато станали двайсетгодишни, царят повикал насаме везира си Фарис и му рекъл:

— Везире, аз съм вече грохнал старец! Искам да се усамотя, а царството и властта да предам на Сейф ал-Мулук! Той е вече прекрасен момък, силен воин, мъж умен, учен и скромен! Какво ще кажеш?

— Твоето намерение е благородно! — отговорил везирът. — Ако ти направиш това, и аз ще направя същото и синът ми Саид ще стане негов везир, защото е добър момък, притежава ум и знания!

— Напиши писма! — разпоредил се цар Асим. — Разпрати ги до всички страни и земи, крепости и калета, които са под моята повеля, и нареди на първенците им да се съберат на мегдана!

Везирът Фарис написал писмата. Дошли на мегдана емири, управители на земи и селища. Събрал се народът и царят наредил да разпънат трапези. Всички яли, пили и го възхвалявали. Вдигнали софрите и той заговорил:

— Вие, емири, държавници, сановници големи и малки, които сте се събрали тук, нали знаете, че това царство ми е по наследство от деди и прадеди?

— Да, царю, всички знаем това! — отговорили хората.

— И аз, и вие, всички се кланяхме на слънцето и луната! Всевишният Аллах ни спусна вярата си, той ни спаси от тъмнината и ни даде светлината! Пред вас е синът ми Сейф ал-Мулук! Познавате го като праведен и добър момък! Искам да му предам царството си, да го направя ваш цар на мое място, а аз да се усамотя в някоя малка джамия и там да се моля на Всевишния!

Изправили се всички, целунали земята пред него и рекли:

— Царю, пазителю наш! Ние сме раби божии и всинца сме под твоята власт! Доволни сме от повелята ти за сина ти Сейф ал-Мулук! Приемаме я и й се радваме!

Цар Асим бен Сафуан, сложил сина си на големия трон, снел короната от главата си, сложил я на неговата, стегнал кръста му с царски пояс и седнал в креслото до големия трон на сина си. Всички целунали земята пред новия цар и заговорили:

— Той е най-достоен и най-подходящ за царщината!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че в следващия миг се изправил везирът Фарис, целунал земята пред новия цар и рекъл:

— Вие, емири и държавни сановници, знаете, че карам везирството си от дълги години, още преди цар Асим бен Сафуан да поеме царството! Сега той се отказа от царството и възкачи на трона своя син! Аз пък се отказвам от везирството в полза на моя син Саид! Той е умен и умел! Какво ще кажете?

— Няма по-подходящ за везир на цар Сейф ал-Мулук от сина ти Саид! — рекли хората. — Те двамата са си лика-прилика!

Везирът Фарис снел чалмата си на везир, сложил я на главата на сина си Саид и поставил пред него везирския си дивит. Цар Асим и везирът Фарис написали нови повели със знака на Сейф ал-Мулук и знака на везира Саид. Асим извикал хазнадаря и му наредил да донесе печата му, меча, бохчата и пръстена, а после рекъл:

— Елате, деца! Нека всеки от вас си вземе по някой дар!

Протегнал ръка Сейф ал-Мулук и взел бохчата и печата. Протегнал ръка Саид и взел меча и пръстена.

Сейф ал-Мулук не отворил бохчата веднага, а я оставил върху постелята, където спял заедно с везира си — те били свикнали да спят заедно. По едно време се събудил, видял бохчата и си рекъл: „Я да видя какво има вътре, нали ми е дар от царя!“ Взел я, влязъл в книгохранилището и там я отворил. И що да види — кафтан, тъкан от джинове! Разтворил го и на хастара откъм гърба видял образа на девойка с необикновена красота, обшит със златни нишки. Щом го зърнал момъкът, изгубил ума и дума.

По едно време се събудил и везирът Саид, видял, че Сейф ал-Мулук го няма и че свети само една свещ. Обиколил двореца, докато стигнал до книгохранилището, видял го как горчиво плаче, и го запитал:

— Защо плачеш, братко? Какво ти се е случило!

Не отговорил Сейф ал-Мулук, дори глава не повдигнал, а заплакал още по-горчиво. Когато го видял на този хал, Саид рекъл:

— Аз съм твой везир и брат! Израснали сме заедно! Ако не споделиш тайната си с мен, с кого ще я споделиш?

Сейф ал-Мулук нито дума не проронвал. Изплашил се Саид, излязъл навън, взел меча си, върнал се в книгохранилището, допрял острието до гърдите си и му викнал:

— Пази се, братко! Ако не ми кажеш какво ти се е случило, аз ей сега ще погубя душата си, за да не те гледам как се мъчиш!

Едва тогава Сейф ал-Мулук вдигнал глава и му казал:

— Братко, срам ме е да споделя какво ми се случи!

— Моля те в името на Аллаха, кажи ми какво ти се е случило, не се срамувай от мене!

— Ела, погледни този образ! — казал Сейф ал-Мулук.

Саид погледнал образа, гледал го известно време и забелязал, че по кенара на картината е написано с извезани бисери: „Това е образът на Бадиат ал-Джамал, дъщеря на Шамах бен Шахиал, един от царете на правоверните джинове, които са слезли в Бабел и живеят в градината на Арам бен Ад ал-Акбар“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Саид казал:

— Братко! Щом жената, изобразена тук, е жива и се казва Бадиат ал-Джамал, значи тя е на този свят! Аз ще я потърся и ще я поискам за твоя съпруга! Хората в този град са под повелята ти! Извикай търговците, извикай керванджиите, всички, които пътуват надлъж и нашир, и ги разпитай за този град! Пък дано някой ни покаже накъде се намира тази градина на Арам!

Когато диванът се събрал, цар Сейф ал-Мулук рекъл на Саид:

— Излез пред тях и им кажи: „Царят не е добре, не спа добре през нощта и е изморен!“

Отишъл везирът Саид и съобщил какво му е рекъл царят. Цар Асим чул това, извикал лечители и звездобройци и влязъл при сина си. Те го прегледали и му предписали лекове да пие. Но болестта продължила цели три месеца. Разгневил се цар Асим на лечителите и им креснал:

— Горко ви, кучета! Всички сте безсилни да излекувате сина ми! Ако не го изцерите веднага, всички ви ще избия начаса!

— Царю честити! — заговорил най-главният лечител. — Ние не жалим сили да излекуваме болката му! Но той носи болест, пред която сме безсилни! Твоят син е обикнал жена, до която няма път за стигане!

— Откъде знаете това? — възкликнал гневно царят.

— А ти запитай везира Саид!

Скочил цар Асим и викнал Саид:

— Кажи ми истината за болестта на брат си!

— Синът ти е влюбен в дъщерята на един от царете на джиновете! Той видя образа й върху кафтана в бохчата, която ти е подарил Сулейман!

Влязъл цар Асим при сина си и му рекъл:

— Какво се е случило, синко? Защо не си ми казал нищо?

— Неудобно ми беше, татко! — отговорил той. — Но сега, след като знаеш, кажи какво ще направиш, за да се излекувам!

— Какво да измисля? — запитал се царят. — Ако бе дъщеря на човешки същества, щях да намеря начин да стигнем до нея! Но тя е дъщеря на царя на джиновете! Хората там нищо не могат! Само цар Сулейман бен Дауд може! Но ти, синко, стани, иди на лов, весели се! Аз ще ти доведа сто моми, все царски дъщери! Нямаш нужда от дъщери на джинове, с които не можем да се бием, пък не са и от нашето племе!

— Не мога да я оставя. Друга не искам! — настоял синът.

— И какво ще правим тогава, синко?

— Събери тук всички търговци, които пътуват и странстват по света! Нека ги разпитаме за това-онова! Може Аллах да ни насочи към този град Бабел и към градината на Арам!

Наредил цар Асим да се съберат при него всички търговци от града, всички пришълци и морски капитани. Събрали се те и той ги запитал къде е град Бабел, къде са земите му и градината на Арам. Никой не знаел нищо.

— Царю честити, ако искаш да узнаеш това, трябва да се отиде към страната Китай. Там има големи градове и може някой в тях да знае къде е онова, което търсиш! — казал един търговец.

— Татко! — казал Сейф ал-Мулук. — Никой не е в състояние да я търси така, както бих го направил аз! Какво ще й е на страната, ако ми разрешиш да попътувам? Ако чуя вест за нея — ще постигна, което искам, а ако не науча нищо, пътуването ще ме поотпусне!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Асим му приготвил четирийсет кораба и двайсет хиляди мамелюци и му дал всичко за из път. Пътували, що пътували и стигнали до Китай.

Цар Сейф ал-Мулук слязъл на морския бряг и влязъл в града. Разпънали шатрите. Посрещнал го царят на Китай Магуфур шах и рекъл:

— Тук само нужда те е довела и тя те тревожи! Кажи какво искаш, и ще го изпълня?

— Царю! — отговорил Сейф ал-Мулук. — Видях лика на Бадиат ал-Джамал и искам да я взема за жена!

— И какво искаш от мене сега, Сейф ал-Мулук?

— Искам да събереш всички, които обичат да бродят по разни страни, за да ги разпитам за онази, която носи този лик, пък може някой да ми каже нещо за нея!

Наредил цар Магуфур да съберат всички странници и пътешественици — доста хора се насъбрали пред него. Сейф ал-Мулук ги разпитал за град Бабел и за градината на Арам, но никой не му отговорил. После един от морските капитани рекъл:

— Царю! Ако искаш да узнаеш нещо за този град и тази градина, трябва да отидеш към островната Индия!

Сейф ал-Мулук наредил да подготвят корабите, хората му се качили на тях и той се сбогувал с Магуфур шах. Четири месеца пътували по морето, добри ветрове ги носели. Но се случило така, че един ден духнал силен вятър, вълните ги заудряли от всички страни, разбунтувало се морето, блъснало корабите един в друг, те се изпотрошили, всички се издавили, само Сейф ал-Мулук с няколко мамелюци се спасил на една лодка. Постепенно вятърът утихнал и изгряло слънце. Отворил царят очи и видял само небе и вода и себе си с няколко души в малката лодка.

— Къде са корабите? — запитал той. — Къде е брат ми Саид?

— Царю честити! — отговорили мамелюците. — Всички потънаха и станаха храна на рибите!

Сейф ал-Мулук понечил сам да скочи в морето, но мамелюците го спрели:

— Царю, каква ще ти е ползата от това? Ако бе слушал баща си, това нямаше да ти се случи! Но всичко е било предопределено! Когато ти се роди, звездобройците предрекоха на баща ти, че синът му ще се сблъска с много препятствия! Значи не ни остава нищо друго, освен да чакаме, докато Аллах не ни измъкне от бедата!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Сейф ал-Мулук възкликнал:

— „Няма сила и воля освен у всевишния Аллах!“ Няма измъкване, няма бягство от присъдата на Аллах! — после въздъхнал и произнесъл следните стихове:

Обърках се — Всевишният един не се обърква!

Той ме дари с тревоги, душата ми изтърка!

        Аз ще търпя — търпението му докрая да позная!

        Повелята му всемогъща докрая да изтрая!

Че няма начин друг от таз беда да ме измъкне!

Оставям се на Онзи, който държи делата ни и пътя!

А лодката ги носела с вълните и ветровете ден и нощ, много дълго време, докато накрая храната им се свършила, те започнали да губят разсъдък гладни, жадни и разтревожени.

Тогава пред тях се появил друг остров, на който се издигала висока планина. Изкачили се и се намерили в гора с много дървета. Били гладни и започнали да ядат плодовете им. Не усетили кога измежду дърветата изпълзели същества с ужасни образи, всяко голямо по петдесет стъпки, а зъбите им стърчали от устата като слонски бивни. Те притичали към Сейф ал-Мулук и дружината му, грабнали ги, изправили ги пред царя си и му рекли:

— Уловихме тези птички в клоните на дърветата!

Царят бил гладен, грабнал двама мамелюци, заклал ги и ги изял…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато видял какво станало, Сейф ал-Мулук се изплашил за живота си, заплакал и казал следния куплет:

След спорове и ласки с близки хора

   днес хиляди беди връз мен се сринаха

от най-различен вид!… Жестока мора!

   Хвала на теб, Аллах — все пак са само хиляди!

— Тези птички имат хубави гласове и песни! — рекъл царят. — Харесаха ми трелите им! Я ги поставете в клетки!

Затворили всички в клетки, които закачили над главата на царя. Така те били затворени, там ги хранели и поели, а те ту плачели, ту се смеели, ту си приказвали, ту мълчали. Така известно време царят се услаждал от гласовете им.

Този цар имал дъщеря, женена на друг остров. Чула тя, че баща й има птици с хубави гласове, и изпратила няколко души при него с молба да й подари някоя. Баща й изпратил четири кафеза — Сейф ал-Мулук с още трима мамелюци. Тя наредила да ги окачат на ченгел над главата й. Сейф ал-Мулук заоплаквал душата си, а с него оплаквали душите си и тримата мамелюци. Те плачели, а царската дъщеря си мислела, че пеят. Но един ден забелязала, че в клетките има хора, и наредила те да й носят вода и дърва. Хората в града продължавали да ги смятат за птици от царската градина и никой не смеел да им стори зло. А тя била убедена, че за тях спасение от този остров няма. Започнали те да се губят по ден, по два, въртели се из острова, събирали дърва по разните му краища и ги носели в кухнята й. Така продължило девет години.

Случило се веднъж Сейф ал-Мулук да седне с мамелюците си на морския бряг и те заговорили.

— Докога ще се мъчим, царю честити? — рекли мамелюците.

— Братя! — заговорил той. — Нека избягаме нанякъде, че да се избавим от тази мъка!

— А къде ще избягаме от този остров? Където и да отидем — те ще ни намерят!

— Аз измислих нещо! — рекъл той. — Да отсечем няколко от тези дълги дървета! От кората им ще усучем въжета, ще вържем стволовете един за друг, ще построим сал, ще го пуснем във водата, ще го натоварим с плодове, ще издяламе гребла, ще се качим на него и после — дано Аллах ни даде попътен вятър, който да ни отнесе към страната Индия!

Начаса започнали да секат дървета и да строят сал. Така работили цял месец. Всеки ден привечер събирали по малко дърва и носели в кухнята на царската дъщеря — през останалата част на деня работели над сала си, докато накрая го направили…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Сейф ал-Мулук и мамелюците спуснали сала си в морето, натоварили го с плодове, качили се на него и отплавали. Пътували четири месеца, без да знаят накъде. Свършили им се храната и водата, настъпили тежък глад и люта жажда. Изведнъж морето се разпенило и побеляло, надигнали се високи вълни и от него се появил огромен крокодил. Той протегнал лапа, дръпнал един от мамелюците и начаса го излапал. Един ден пред тях се появила висока планина, стръмна, забита в небесата. Зарадвали й се, подкарали нататък — оказало се, че е остров. Забързали към него и радостно очаквали да слязат на сушата. И докато чакали така, морето се разпенило, крокодилът пак показал глава, протегнал лапа и хванал още един мамелюк, а после и последния. Сейф ал-Мулук останал сам. Стигнал до острова и с мъка се изкачил на планината. Видял гора. Тръгнал под дърветата й и започнал да къса и да яде плодове. Зърнал в клоните на дърветата двайсетина огромни маймуни, които го заобиколили от всички страни. Една му направила знак да я последва и той тръгнал след нея.

Стигнали до крепост с високи стени, подредена със скъпа уредба, навсякъде — скъпоценни камъни и метали, каквито езикът не може да опише. Вътре видял момък, тънък като вейка и много висок. Сейф ал-Мулук му се зарадвал — все пак това било единственото човешко същество в тази крепост! А момъкът го запитал:

— Как се казваш? От коя страна си? Как стигна дотук?

— За бога, не съм дошъл тук по своя воля! — възкликнал Сейф ал-Мулук! — Не насам се бях запътил! Нося се от място на място и не стигам до онова, което търся! — и му разказал всичко, което му се било случило.

— Царски сине! — рекъл момъкът. — Достатъчно си се мъчил по чужди земи! Остани при мене — ще си другаруваме, докато умра, и тогава тук ти ще станеш цар! За този остров никой нищо не знае! Тези маймуни могат да ти доставят всичко, което поискаш!

— Братко! — рекъл Сейф ал-Мулук. — Не мога да остана където и да е, без да съм постигнал целта си, дори да се наложи целия свят да пребродя!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се съмнало, момъкът разбудил Сейф ал-Мулук и му рекъл:

— Погледни през този прозорец!

Сейф ал-Мулук видял, че маймуни са изпълнили целия двор и равнината зад него, само Всевишният знае колко били те!

— Тези маймуни са толкова много! — рекъл той. — Защо са се събрали тук по това време?

— Такъв им е обичаят! — отговорил момъкът. — Тук са всички маймуни от острова, някои са вървели два-три дни! Идват тук всяка събота, чакат да се събудя и да покажа главата си през прозореца! Щом ме видят, целуват земята и после всеки отива да си върши работата!

Той показал главата си през прозореца. Маймуните целунали земята пред него и се разотишли.

Сейф ал-Мулук останал при момъка цял месец, а после се сбогувал и тръгнал на път. Момъкът наредил на стотина маймуни да го придружат. Те го извели на суша и се върнали.

Вървял, що вървял Сейф ал-Мулук самичък из планини и хълмове, равнини и пустини, един ден гладен, друг — сит, един ден ядял трева, друг — плодове. Започнал да съжалява, че бил напуснал онзи момък. Решил да се върне при него, но точно тогава забелязал нещо черно да се издига в далечината и си рекъл: „Тук черна страна ли е, що ли?“ Пристъпил по-близо и видял, че е дворец — със здрава и висока направа. А това бил дворец, строен от Яфет, сина на Нух! Сейф ал-Мулук си рекъл: „Какво ли има в този дворец? Тук хора ли живеят? Или джинове?“ Не видял никой да влиза или да излиза, престрашил се, прекрачил в двореца и попаднал пред врата, покрита със завеса. Повдигнал завесата и се озовал в широк вътрешен двор, застлан с копринени килими, посред него — златен трон, а на трона — девойка, като невеста в деня на сватбата си. Пред нея — четирийсет трапези със съдини от злато и сребро, всички с най-отбрани ястия. Сейф ал-Мулук я поздравил, тя отговорила на поздрава му и запитала:

— Ти човешко същество ли си или джин?

— Човек съм! — отговорил той. — Цар съм, син на цар!

— Хапни, а после ми разкажи историята си! — помолила тя.

Сейф ал-Мулук бил гладен и хапнал от всички ястия, измил ръцете си и седнал пред девойката.

— Кой си ти? — запитала тя. — Откъде си дошъл?

— Първо ти ми разкажи за себе си! — настоял той на свой ред. — Защо седиш сама на това място?

— Аз се казвам Даулат Хатун — отговорила тя. — Дъщеря съм на царя на Индия Тадж ал-Мулук. Той живее в град Сарандиб и притежава голяма и красива градина! Посред нея има просторно езеро. Един ден влязох с неволниците си в тази градина и започнахме да играем и да се забавляваме. Не усетих как връз мене се спусна нещо като облак, грабна ме, понесе ме между небето и земята и ме свали в този дворец, после се претърколи и се превърна в прекрасен момък в цъфтяща младост и прекрасни дрехи, който ми заговори: „Аз съм синът на Синия цар на джиновете! Баща ми живее в Бронзовия дворец. Случи ми се да мина над тебе, спуснах се и те грабнах! Доведох те в този здраво граден дворец, той е моят дом! Никой не стига до него, нито човек, нито джин! Разстоянието до Индия е сто и двайсет години път! Живей тук и от нищо не се бой!“ После ми донесе тази трапеза, постелките и килимите. А сега ми разкажи своята история!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Сейф ал-Мулук разказал историята си. Когато стигнал до Бадиат ал-Джамал, очите на девойката се напълнили с обилни сълзи и тя възкликнала:

— Как мисля за теб, Бадиат ал-Джамал! Ах, колко време мина! Спомняш ли си за мене? Питаш ли се къде е изчезнала сестра ти Даулат Хатун?

— Даулат Хатун — заговорил Сейф ал-Мулук. — Ти си човешко същество, а тя е джин — защо я наричаш сестра?

— Тя е моя млечна сестра! Когато майка ми е била бременна с мене, родилните болки я хванали тъкмо когато се разхождала в градината. Майката на Бадиат ал-Джамал била по това време там и помогнала, когато съм се раждала! Точно тогава и на нея й дошли родилните болки и тя родила Бадиат ал-Джамал. Майка ми я поканила при себе си с дъщеричката и. И понеже майката на Бадиат ал-Джамал била нещо болна, майка ми два месеца кърмила и двете ни. После тя се върнала в страната си, като дала нещо на майка ми и й рекла: „Ако имаш някаква нужда, аз ще дойда при тебе в тази градина!“ Всяка година Бадиат ал-Джамал идваше с майка си в градината и после се връщаше в страната си. Ако аз, момко, бях сега с майка си, двете щяхме да измислим нещо! Но аз съм тук и тя не знае нищо за мене! Какво да правя?

— Тръгвай с мене! — възкликнал Сейф ал-Мулук. — Ще избягаме и ще вървим, накъдето ни посочи всевишният Аллах!

— Не мога! — отговорила девойката. — За бога, дори да избягаме на година път, този проклетник ще ни настигне и ще ни погуби! Можеш да го убиеш само ако убиеш душата му!

— Къде се намира душата му? — запитал Сейф ал-Мулук.

— И аз съм го питала много пъти — отговорила девойката, — но той все не ми разкриваше мястото й! Един ден настоях, а той се разгневи и викна: „Колко пъти ще ме разпитваш за душата ми?“ А аз му рекох: „Аз нямам друг освен тебе и Аллах! Щом не пазя душата ти, как бих живяла?“ Тогава той ми каза: „Когато съм се родил, звездобройците предрекли, че душата ми ще загине от ръката на един човешки царски син! Аз я сложих в гушата на една птичка, затворих птичката в кутийка, насложих една в друга седем кутии, последните скрих в седем сандъка, тях пъхнах в мраморен саркофаг и го пуснах на дъното на това море, далеч от земите на хората! Никой човек не може да стигне до него! Ти не го казвай на никого — нека това бъде само наша тайна!“ Тогава му казах: „Че на кого мога да я разкрия? Дори да се знае мястото — кой човек би могъл да я измъкне?“ А той каза: „Ако някой, който носи пръстен от Сулейман бен Дауд, се появи тук, допре с ръката, носеща този пръстен, повърхността на морето и каже: «В името на имената, записани върху този пръстен, нека излезе душата на еди-кой си!» — саркофагът ще изплува. Тогава този човек ще разтроши сандъците и кутиите, пък когато се покаже птичката, той ще я удуши и аз ще умра!“

— Аз съм този царски син! — рекъл Сейф ал-Мулук. — Ето го и пръстена на Сулейман бен Дауд! Хайде да отидем на морския бряг и да видим дали думите му са истински!

Двамата тръгнали към морето. Сейф ал-Мулук влязъл до кръста във водата, докоснал я с пръстена и рекъл:

— В името на имената и заклинанията, начертани върху този пръстен, нека излезе душата на Хатим, син на Синия цар!

Развълнувало се морето, изплувал саркофагът, грабнал го Сейф ал-Мулук, ударил го с камък и го строшил, после счупил сандъците и кутиите и измъкнал птичето от последната кутийка. Точно тогава се появил грамаден облак, нещо черно летяло и викало:

— Остави ме, царски сине, ще те отведа, където искаш!

— Джинът идва! — викнала Даулат Хатун. — Убий птичката, преди този проклетник да е влязъл в двореца!

Стиснал Сейф ал-Мулук птичката в пръстите си и я удушил. Джинът паднал и се превърнал в купчина черна пепел.

— Отървахме се от този проклетник! — възкликнала Даулат Хатун. — А сега какво ще правим?

— Аллах ще ни помогне да се спасим! — отговорил той.

Измъкнал десетина врати от двореца, а те били от сандалово и алоево дърво, със златни и сребърни гвоздеи. Събрал въжета от шнуровете от коприна и ибришим, завързал вратите една с друга, довлякъл ги до морето, спуснал ги така, че те станали сал, и го вързал за брега. Върнали се и го натоварили със съдини от злато, сребро и скъпоценни камъни и въобще с всичко, което на тегло е леко, но е скъпо и се носи далеко. Издялали две дъски като гребла, отвързали въжетата и оставили сала да ги носи по морските ширини.

Пътували, що пътували цели четири месеца, докато храната и водата им се свършили. Една нощ салът се насочил към някаква суша, влязъл в неизвестен пристан, пълен с кораби. Радостен, Сейф ал-Мулук скочил на крака и викнал на един капитан:

— Братко, как се нарича този град?

— Ама че си кривоглед бе, голобрадко! — викнал капитанът. — Щом не го познаваш, как си стигнал дотук?

— Аз съм чужд за тези земи! — отговорил Сейф ал-Мулук. — Бях на един търговски кораб, но той потъна заедно с всички на него!

— Това е град Амария, пристанът се нарича Камин ал-Бахрейн!

— Хвала на Аллаха! — възкликнала Даулат Хатун. — Царят на този град ми е чичо, брат е на баща ми, и се казва Али ал-Мулук! Запитай го дали царят тук носи това име!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Сейф ал-Мулук запитал капитана, а той отговорил гневно:

— А казваш, че през живота си не си идвал тук и си бил чужденец! Кой ти каза името на царя от този град?

Даулат Хатун още повече се зарадвала, защото познала и гласа на капитана. Той се казвал Муейн ад-Дин и бил един от военачалниците на баща й — още когато тя се изгубила, бил излязъл по море да я търси, не я намерил и се въртял насам-натам, докато стигнал града на чичо й.

— А ти му кажи сега! — рекла тя. — „Капитане Муейн ад-Дин, ела да поговориш с господарката си!“

Сейф ал-Мулук казал каквото му наредила тя, а капитанът много се разгневил и креснал:

— Кой си ти, куче такова? Откъде знаеш името ми? Откъде ме познаваш? — после се обърнал към един от моряците си: — Я ми подай една палмова тояга да ида при този проклетник и да му счупя главата! — грабнал тоягата, тръгнал да скочи на сала, но се вторачил и видял седналата Даулат Хатун. — Коя е тази с тебе?

— Една девойка на име Даулат Хатун!

Капитанът изоставил сала и двамата в него, затичал се към града, влязъл в царския дворец, целунал земята пред нозете на царя и рекъл:

— Царю, нося добра вест! Братовата ти щерка е дошла в града ти жива и здрава! Тя е в пристана на един сал заедно с някакъв момък.

Царят пратил да доведат племенницата му. Тя дошла заедно със Сейф ал-Мулук. После проводил пратеници при брат си да му съобщят, че дъщеря му се е намерила жива и здрава. Когато пратениците пристигнали при цар Тадж ал-Мулук, бащата на Даулат Хатун, той начаса се приготвил, събрал войскари и тръгнал на път. Стигнал при брат си Али ал-Мулук, срещнал се там с дъщеря си Даулат Хатун. После я взел заедно със Сейф ал-Мулук и отпътувал за град Сарандиб. Там той му оказал голяма почит и му рекъл:

— Ти направи голямо добро на мене и на дъщеря ми! Не мога да ти се отплатя на този свят! Искам да седнеш на моя престол и да управляваш страната Индия! Дарявам ти царството си, трона си, хазната си, слугите си — нека всичко това ти бъде в дар!

Сейф ал-Мулук целунал земята пред него и рекъл:

— Царю честити, приемам всичко и ти го връщам като дар от мене! Не желая нито царство, нито султанство, искам само всевишният Аллах да ме отведе до онова, което търся!

— Хазните ми са твои, Сейф ал-Мулук! — рекъл царят. — Каквото искаш от тях — вземи го, без да искаш разрешението ми!

— Не мога да деля с тебе нито парите ти, нито царството ти, преди да постигна целта си! — възкликнал Сейф ал-Мулук. — Искам само да разгледам този град, да се разходя по неговите улици и пазарища!

Тадж ал-Мулук наредил да му докарат най-хубавия жребец, Яхнал го той, минал по улиците и зърнал момък само по халат, който продавал себе си в робство за петнайсет динара. Сторило му се, че прилича на побратима му Саид. А това наистина бил той, само че от дългите странствания и мъките по пътищата се бил съвсем променил. Сейф ал-Мулук не го познал веднага, но наредил:

— Отведете този момък в двореца, искам да го поразпитам!

А войниците си помислили, че наредил да го отведат в затвора. „Сигурно е негов избягал мамелюк!“, рекли си те, хванали момъка, отвели го в затвора, вързали го и го оставили там.

Върнал се Сейф ал-Мулук в двореца, но забравил за Саид. Случило се един ден все пак да си спомни за него и запитал мамелюците, които го придружавали:

— Къде е младежът, който ви наредих да отведете в двореца?

— Та нали ти ни каза да го отведем в затвора!

— Такова нещо не съм ви казвал! — възкликнал той. — Казах ви да го отведете в двореца, където живея аз!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Сейф ал-Мулук изпратил да му доведат Саид.

— От коя страна си, момко? — запитал той.

— От Египет съм! — отговорил момъкът. — Казвам се Саид и съм син на везира Фарис!

Сейф ал-Мулук скочил от креслото си, прегърнал го, заплакал силно от радост и възкликнал:

— Хвала на Аллаха, братко Саид, че бях жив да те видя! Аз съм Сейф ал-Мулук, синът на цар Асим!

Саид познал своя побратим, двамата се прегърнали и се разплакали. Сейф ал-Мулук наредил да го отведат в хамама, там го изкъпали и го облекли в богати дрехи. Сложили го да седне на кресло до него и Саид заразказвал:

* * *

Братко Сейф ал-Мулук! Когато корабът ни потъна, потънаха и мамелюците! Заедно с няколко мамелюци се хванах за някаква греда. Цял месец ни носи морето, а после ни изхвърли на някакъв остров! Излязохме сред дърветата и хапнахме от плодовете им! Не забелязахме кога между нас се появиха брадати ифрити! Те ни възседнаха и наредиха:

— Вървете, от днес ще сте наши магарета!

— Онзи, който бе на гърба ми, стисна с крак шията ми. Едва не умрях! Ритна ме с другия си крак в гърба — едва не ми счупи кръста. Паднах по лице на земята, нямах сили да мръдна. Той разбра, че съм гладен, заведе ме при едно дърво, отрупано със сочни круши, и рече:

— Хапни си от тези плодове!

Ядох круши до насита и хукнах да бягам. Но едва направих няколко крачки, когато тази твар скочи и отново ме възседна. Вървях, пълзях, подтичвах, а той се смееше и подвикваше:

— Цял живот не съм виждал по-добро магаре!

Случи се един ден да наберем грозде. Събрахме го в една суха хралупа, смачкахме го вътре в нея и тя стана нещо като голяма бъчва. Изчакахме някое време, а после пак се върнахме. Слънцето бе нагрявало течността и тя се бе превърнала във вино. Започнахме да го пием, лицата ни се зачервиха, опиянени от виното, ние пеехме и танцувахме.

— Защо се зачервихте така? — запитаха джиновете. — Какво ви заставя да пеете и да танцувате? Трябва да знаем какво е това!

— Гроздов сок! — казахме ние.

Подкараха ни към една долина. Бе от край до край с лозя. Всеки грозд тежеше най-малко двайсет ратла, зърната наблъскани едно до друго. Набрахме много грозде. Там имаше една голяма дупка. Напълнихме я с грозде, стъпкахме го, направихме каквото първия път, то се превърна във вино. Ифритите пиха от него и се напиха. Насядаха по земята. Бяха около двеста. Започнахме да ги напиваме, като твърдяхме:

— Който не изпие поне още десет чаши, ще умре още днес!

И като изпиха още по десет чаши, силите им отслабнаха и ние се измъкнахме от хватката им. Събрахме сухи лозници, натрупахме ги наоколо и върху тях, запалихме огън с няколко цепеници и застанахме по-далечко да гледаме какво ще стане. След като огънят утихна, видяхме, че джиновете са се превърнали в купчина пепел.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Саид:

* * *

Измъкнахме се от това място и тръгнахме по морския бряг. Разделихме се на две дружини. Заедно с двама мамелюци стигнахме до една гора с много дървета. Хапнахме нещо и не щеш ли — срещу нас същество с дълга снага, дълги бедра, дълги уши и очи като факли, което пасеше стадо овце. Наблизо имаше и друго стадо. Щом ни забеляза, съществото се засмя и рече:

— Добре сте ми дошли! Елате ми на гости! Ще ви заколя една овца яловица, ще я изпека и ще ви нахраня богато! Вървете по тази пътека — ще видите пещера. Влезте в нея! Там имам много гости като вас! Седнете с тях, докато ви приготвя всичко, достойно за гости!

Мислехме, че говори искрено. Отидохме по пътеката, намерихме пещерата и видяхме, че всичките му гости до един са слепци.

— Вие кои сте? — запитаха те. — Какво ви хвърли при този проклетник? Този гул се храни с човешки същества! Той ни ослепи и иска да ни изяде! Ще ви донесе чаши с мляко и ще ви каже: „Изморени сте, пийнете си това мляко да се освежите!“ Ще го изпиете и ще станете като нас!

След малко при нас дойде гулът. Подаде ни по чаша мляко и рече:

— Дойдохте жадни от пустинята! Ето ви това млекце, пийнете си, докато ви изпека месце!

Взех аз чашата, приближих я към устата си, но я излях под мене, а после стиснах очи в ръце, заплаках и викнах:

— Ах, очите ми! Ослепях!…

— Нищо, нищо! Не бой се! — смееше се гулът.

А двамата ми спътници изпиха млякото и ослепяха. Проклетникът затвори вратата на пещерата, опипа мускулите ми и реши, че съм слаб. Опипа друг и реши, че е по-тлъст. Закла три овце, одра ги, донесе железни шишове, набоде на тях месото на овцете, изпече го и го раздаде на хората. Когато се нахраниха, той грабна избрания, счупи му врата и го забоде на друг шиш, изпече го и го изяде на една хапка. Донесе стомна с вино, изпи го, легна по гръб и захърка. „Как да го убия?“, помислих си аз. Спомних си за шишовете, избрах два, напъхах ги в огъня и изчаках, докато се зачервят. Изправих се, взех ги и ги забих в очите му, като натисках с все сила. Той скочи, разбуден от сладкия си сън — бе ослепял, и посегна да ме улови. Аз се затичах навътре в пещерата, той — след мене.

— Саид! — пошепна ми един от слепците. — Изкатери се до онази ниша! Там ще намериш меч!

Покатерих се до нишата, грабнах меча, промъкнах се зад гула — той се бе изморил да ме търси и бе скочил да избива слепците. Ударих го през кръста и го разполових.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Саид:

* * *

Нещастникът умря. Тогава слепецът ми каза:

— Отвори пещерата! Нека излезем, пък дано всемилостивият Аллах ни покаже как да се измъкнем!

— Злото вече не съществува! — рекох. — Нека си починем.

Останахме два месеца, като се хранехме с овце и плодове. Един ден видях в морската далечина голям кораб. Започнахме да махаме на екипажа му. Полека-лека той се приближи предпазливо към острова. Увериха се, че сме хора. Взехме много плодове, качихме се и корабът потегли с попътни ветрове. Така пътувахме три дни, но се вдигна буря, небето потъмня, вятърът повлече кораба към някаква планина, той се блъсна в нещо и се разтроши. Аллах ми разреши да се уловя за една дъска. Плувах два дни върху нея, гребях с нозе, докато Всевишният ме изведе на сушата.

Оказах се в този град. Бях чужденец, сам-самичък. Гладът ме гонеше. Дойдох до градското пазарище, спрях там, съблякох халата си и си рекох: „Ще го продам, ще се нахраня с онова, което взема от него, пък после Аллах да се разпорежда!“ Взех халата си в ръце, хората започнаха да наддават за него. После, братко, се появи ти! И хвала на Аллаха, който ни срещна!…

Сейф ал-Мулук и Тадж ал-Мулук изслушали разказа на Саид и много му се дивили. Тадж ал-Мулук отредил почетно място за Саид. Даулат Хатун ги навестявала всеки ден.

— Царкиньо! — казал й веднъж Саид. — Само твоята воля ще му помогне да постигне целта си!

— Така е! — отговорила тя. — И аз желая той да постигне каквото си е наумил, стига такава да е волята на всевишния Аллах!

А през това време до царкиня Бадиат ал-Джамал стигнала вестта, че посестримата й Даулат Хатун се е завърнала в бащиното си царство. Потеглила тя да я види. Даулат Хатун излязла да я посрещне. Двете седнали да си поприказват и Даулат Хатун разказала цялата си история, разказала й и за Сейф ал-Мулук и за всичко, което бил направил, за да я спаси. Учудила се Бадиат ал-Джамал от разказа й.

— Ще ми се да ти разкажа и неговата история, но се боя да не те притесня! — рекла Даулат Хатун.

— Защо се притесняваш? — възкликнала Бадиат ал-Джамал. — Ти си ми млечна сестра, моите тайни са и твои! Знам, че ми желаеш доброто! Разкажи ми всичко и не крий нищо от мене!

— Той е видял образа ти изписан върху един халат, изпратен на баща му от цар Сулейман, сина на Дауд! Цар Асим го подарил на сина си, без да го разгъне! Сейф ал-Мулук го отворил и видял лика ти. Тогава тръгнал да те търси и заради тебе е преживял всички тези беди…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че лицето на Бадиат ал-Джамал се зачервило, тя се притеснила и рекла:

— Това няма да стане! Хора с джинове не намират общ език! Това, което ми каза — не съм го чула и никога няма да го направя!

В сърцето й не заседнала никаква обич към Сейф ал-Мулук, не я привличали нито хубавият му лик, нито станът, ни мъжеството му. Даулат Хатун започнала да я умолява, да целува нозете й и да й говори:

— Бадиат ал-Джамал, заради млякото, което заедно сме сукали, чуй какво ще ти кажа! Пред Всевишния аз съм поела задължението да те срещна със Сейф ал-Мулук! За бога, поне веднъж му покажи лицето си за мой хатър, пък и ти го виж!

Накрая Бадиат ал-Джамал се съгласила:

— Заради тебе веднъж ще му покажа лицето си!

Даулат Хатун отишла при Големия дворец, наредила да го подредят, после отишла при Сейф ал-Мулук и рекла:

— Иди в градината заедно с брат си! Влезте в двореца и се скрийте! Аз ще дойда с Бадиат ал-Джамал!

Двамата отишли и влезли в двореца. Седели скрити и чакали, но по едно време се свила душата на Сейф ал-Мулук, обхванало го нетърпение, той излязъл и тръгнал по един коридор. Саид го последвал. Двамата се заразхождали насам-натам, откъсвали си плодове и си хапвали.

По това време Даулат Хатун и Бадиат ал-Джамал влезли в двореца. До креслото, приготвено за Бадиат ал-Джамал, имало прозорец, който гледал към градината. Тя надзърнала през него и се загледала в дърветата и плодовете им. Мярнал й се сред тях Сейф ал-Мулук да се разхожда из градината. Хиляди тръпки я разтърсили и тя се обърнала към Даулат Хатун:

— Сестро, кой е този момък, когото виждам в градината? Изглежда умърлушен и отчаян, тъжен и печален?

— Ще разрешиш ли да дойде при нас, за да го видиш? — запитала Даулат Хатун.

— Ами ако можеш да го доведеш, доведи го!

— Ей, царски сине! — викнала Даулат Хатун. — Качи се при нас!

Сейф ал-Мулук се качил в двореца и когато погледът му паднал върху Бадиат ал-Джамал, паднал без свяст. Даулат Хатун го поръсила с малко розова вода и той дошъл на себе си. Станал, целунал земята пред Бадиат ал-Джамал, а тя била очарована от хубостта му.

— Ето, това е Сейф ал-Мулук, моят спасител! — рекла Даулат Хатун. — Той е преживял всички тези беди заради тебе! Искам да го ощастливиш с погледа си!

— Кой човек изпълнява думата си, за да изпълня и аз моята пред този момък! — засмяла се Бадиат ал-Джамал. — Хората не знаят какво е дадена дума!

— Царкиньо! — рекъл Сейф ал-Мулук. — Аз винаги съм изпълнявал дадената си дума! Не всички човеци са едни и същи!

После заплакал и заредил следните стихове:

Привет на теб от влюбен и нещастен!

Щастливият е в щастие прекрасен!

           Привет — и не отхвърляй своя рицар —

           Аллах към теб с любов ме е орисал!

Потъвам в мисли и от мисли бягам,

с любов ръка към теб сега протягам.

           Чертите чудни тънат в паметта ми,

           а гонят ме тъгата и скръбта ми!

Следя звездите, а и те ме гледат —

без обич е нощта ми непрогледна!

           Какво да кажа? Просто нямам думи,

           търпение и сили — всичко губя!

От търпеливия — привет! За бога,

търпях — но не бъди ти толкоз строга!

Щом като свършил песента си, рекъл:

— Нека си дадем дума! Аз ще бъда твой слуга, никога към друга няма да погледна!

— Царски сине! — рекла Бадиат ал-Джамал. — Боя се, че ако те обикна, няма да намеря в тебе любов! Сред човешките същества добрите са малцина, а лошите — мнозина!

— Око мое, душа моя! — казал Сейф ал-Мулук. — Аллах не е създал всички човешки същества еднакви! Аз ще умра в нозете ти, но ще сдържа обета си! Върша само онова, което съм казал, и Аллах ми е свидетел за дадената дума!

— Седни спокойно! — рекла тя. — Закълни ми се във вярата ни, че няма да се мамим един друг!

Сейф ал-Мулук се изправил, двамата подложили ръка в ръка и се заклели, че никой от тях няма да приеме друг — нито човек, нито джин. После се прегърнали.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Бадиат ал-Джамал заговорила на Сейф ал-Мулук:

— Царски сине! Когато влезеш в градината на Арам, ще видиш там опъната голяма шатра от червен атлаз с хастар от зелена коприна. Влез вътре! Ще видиш старица, която седи върху кресло от червено злато, инкрустирано с бисери и скъпоценни камъни. Поздрави я скромно и с уважение! — и тя подробно му обяснила какво трябва да прави.

Наредила и на неволницата си Марджана как да го отнесе там и да му помогне пред баба й.

— Слушам и се подчинявам, господарке! — отговорила слугинята и се обърнала към Сейф ал-Мулук: — Затвори очи! — той затворил очи и тя полетяла с него, а след известно време му рекла: — Отвори очи сега, царски сине! — отворил той очи и видял, че се намира в градина. Това било градината на Арам. — Влез в тази шатра, Сейф ал-Мулук! — рекла Марджана.

Той влязъл в шатрата, огледал се зорко насам-натам и видял, че в едно кресло седи старица. Приближил се възпитано и скромно към нея и взел чехъла.

— Кой си ти? — запитала старицата. — От коя страна дойде? Кой те доведе до това място? Защо взе този чехъл?

Тогава се появила неволницата Марджана, поздравила я учтиво и скромно и повторила думите, които я била научила Бадиат ал-Джамал. Щом я изслушала, старицата викнала с гняв:

— Как могат хора и джинове да си дават един другиму дума!…

 

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че старицата поседяла замислена известно време с наведена глава, после запитала:

— Хубавецо, ти пазиш ли обета и дадената дума?

— Разбира се! — отговорил Сейф ал-Мулук. — Кълна се в онзи, който е издигнал небесата и е разпрострял земята върху водата, че държа на дадената дума!

— Ще изпълня молбата ти, ако е пожелал Аллах! — рекла старицата. — Иди засега в градината, разходи се, хапни от плодовете й, а аз ще извикам сина си Шахиал. Ще поговоря с него! Той ме слуша, изпълнява повелите ми и ти ще се ожениш за дъщеря му Бадиат ал-Джамал!

Благодарил й Сейф ал-Мулук, целунал ръцете и нозете й и излязъл в градината. Не щеш ли, там го забелязали пет джина от рода на Синия цар.

— Кой е този? — запитали се те. — Дали не е онзи, който уби сина на Синия цар? — тихичко го заобиколили и рекли: — Хубавецо! Ти не сгреши, като уби сина на Синия цар и отърва Даулат Хатун от него! Но ако Аллах не те бе предопределил, ти никога нямаше да я спасиш! Как успя да го погубиш?

— Ей с този пръстен! — отговорил Сейф ал-Мулук.

Така те се убедили, че той е убиецът. Двама го хванали за ръцете, двама — за краката, а петият му запушил устата да не вика. Понесли го и полетели. Отвели го при своя цар и викнали:

— Царю честити, донесохме ти убиеца на твоя син!

— Ти ли уби сина ми? — запитал Синият цар. — Той бе светлина на очите ми, а ти го погуби без вина срещу тебе!

— Да, аз го убих! — отговорил Сейф ал-Мулук. — Но направих това заради неговата жестокост! Той крадеше царска челяд, отвеждаше я в далечни дворци, разделяше я от близките й! Убих го с този пръстен на ръката ми и Аллах бързо прати душата му в пъкъла!

Синият цар извикал везирите си и им рекъл:

— Няма никакво съмнение, че това е убиецът на сина ми! Какво ще ме посъветвате да направя с него? Да го убия ли, или най-жестоко да го измъчвам?

— Скопи го! — посъветвал го първият везир.

— Всеки ден го пребивай от бой! — рекъл вторият.

— Разсечи го на две през средата! — добавил третият.

— Отсечи пръстите му един по един, а после го хвърли в огъня! — отсякъл четвъртият.

— Разпъни го на кръст! — настоял петият.

Всеки казал, което мислел. Но Синият цар имал един възрастен емир с опит и знания за повелите на съдбата. Той бил главен военачалник на царството му. Царят винаги се вслушвал в мнението му.

— Царю честити — рекъл възрастният емир, — нека да кажа и аз нещо, пък ти ще решиш! Но предварително те питам — когато ти го кажа, ти ще го последваш ли и ще имам ли закрилата ти?

— Кажи си мнението — ти си под закрилата ми!

— Царю! Ако убиеш този човек, ще извършиш едно несправедливо убийство! Той е твой пленник! Когато поискаш, ще направиш с него каквото поискаш! Но почакай! Той щеше да се жени за дъщерята на цар Шахиал. Твоите хора го уловиха там и ти го доведоха! Той не скри кой е, нито от теб, нито от тях! Ако го убиеш, цар Шахиал ще тръгне да си отмъщава с войска, а ти не ще можеш да му противостоиш, нямаш тази мощ!

И царят наредил да затворят Сейф ал-Мулук.

А ето какво станало с бабата на Бадиат ал-Джамал. Когато синът й Шахиал се явил пред нея, тя пратила да извикат Сейф ал-Мулук. Отишла неволницата, но не го намерила. Пратила бабата да разпитат градинарите и те разказали:

— Видяхме го да седи под едно дърво. Изведнъж пет джина от свитата на Синия цар спряха при него, грабнаха го, запушиха устата му и отлетяха с него!

Бабата много се разгневила и викнала на сина си:

— Какъв цар си, щом хората на Синия цар влизат в градината ти, отвличат гостите ти и си отиват по живо, по здраво! Срам и позор! Докато си жив, не бива да имаш живи врагове!

— Майко! — рекъл синът й. — Този човек е убил сина му! Как ще тръгна да се бия с него заради една човешка твар!

— Иди и си поискай госта! — разпоредила се тя. — Ако е жив и ти го предаде, вземи го! Ако пък го е убил — хвани Синия цар жив, доведи ми го със свитата му, за да ги изколя ей с тази ръка и да разруша домовете им! Ако не направиш това, ще прокълна млякото, което си сукал — то значи, че възпитанието, което съм ти дала, е пропиляно напразно!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шахиал наредил на войниците си да се приготвят за път и бой. Стигнали земите на Синия цар. Там двете войски се сблъскали и Синият цар бил победен. Пленили децата му, големи и малки, първенците на държавата му, вързали всички и ги изправили пред цар Шахиал.

— Шахиал! — заговорил Синият цар. — Ти си джин и аз съм джин! Защо правиш това заради едно човешко същество, което уби сина ми? Защо проля кръвта на толкова много джинове!

— Стига! — отвърнал Шахиал. — Ако е жив, доведи го! Само тогава ще освободя и тебе, и всичките ти деца! Пък ако си го убил — ще изколя и тебе, и тях! Синът ти бе угнетител! Той крадеше царски дъщери и ги изоставяше край пусти кладенци!

— Гостът ти е при мене! — рекъл Синият цар. — Но първо трябва да се помирим с него!

Довели Сейф ал-Мулук. Цар Шахиал помирил двамата и възнаградил Синия цар. Бил подписан договор, с който се прощавало на Сейф ал-Мулук за убийството на царския син. Цар Шахиал го отвел при майка си и тя много му се зарадвала. Момъкът разказал цялата си история.

— Майко! — рекъл царят. — Иди с него в Сарандиб и вдигни там голяма сватба! Това е прекрасен момък, пък и колко беди е претърпял заради дъщеря ми!

Сейф ал-Мулук и бабата тръгнали и скоро пристигнали в Сарандиб. Цар Тадж ал-Мулук сключил брака между двамата млади, надарил ги богато и разпънал богати трапези.

Тогава Сейф ал-Мулук се изправил и рекъл:

— Милостиви царю, ще те помоля за нещо, но се боя да не би отговорът ти да ми донесе разочарование! Искам да омъжиш дъщеря си Даулат Хатун за моя побратим Саид!

Царят се зарадвал, съгласил се и още същия ден сключил брак и между Даулат Хатун и Саид.

Сейф ал-Мулук останал там с Бадиат ал-Джамал четирийсет дни. Един ден тя му рекла:

— Царски сине, остана ли в душата ти някаква тревога?

— Боже опази! — възкликнал Сейф ал-Мулук. — Но искам да видя пак баща и майка, да стъпя в родния Египет!

Тогава тя наредила на няколко свои слуги да отнесат нея и Сейф ал-Мулук, а също Саид и невестата му на египетска земя. Голяма била радостта на близките им, дълго траяло гостуването им, ала накрая четиримата се простили с роднините и се върнали в град Сарандиб. И всеки път, когато им се приисквало, посещавали близките си и се връщали обратно.

Така живели щастлив живот, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва! Хвала на Вечно живия, който не умира, който създава живота и осъжда на смърт живото, който е първият без начало и последният без край!…