Хиляда и една нощ (195)

Приказка на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца за един момък

Разправят, че Абу Исхак разказвал и следната история:

По едно време Бармакидите ме бяха отстранили от двореца. Един ден на портата се почука. Слугата ми съобщи:

— Пред вратата стои един момък и моли да влезе!

Разреших. Влезе момък с болнаво лице и рече:

— От известно време ми се щеше да те срещна!

— Каква ти е нуждата? — запитах.

Той извади триста динара, сложи ги пред мене и каза:

— Моля те, приеми това от мене и ми съчини песен върху един куплет, който ще ти кажа:

— Кажи го! — съгласих се аз и той заговори:

Мое лудо сърце, в своя ритъм поспри се!

                От тъга се раздирам, напира сълзата!

Не я виждам — на саван й лицето изписах,

                ала с упрек велик ме подгони съдбата!

Съчиних мелодия, подобна на стон, изпях му я и той падна в несвяст. Дори ми се стори, че е умрял.

— Повтори я! — каза, щом се свести.

— Боя се да не умреш! — казах.

— Дори и така да е! — настояваше той.

Смилих се и повторих песента. Той изпадна в състояние, по-лошо от първия път. Почти не се съмнявах, че вече е умрял…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца:

* * *

Пръсках го по лицето с розова вода, докато дойде на себе си. Бутнах му динарите в ръцете и му казах:

— Вземи си парите и си върви!

— Те не ми трябват! — каза той. — Ще ти дам още толкова, само да потретиш песента!

Съблазни ми се душата от толкова пари и му казах:

— Ще я потретя, но при три условия. Първо — да останеш при мене и да разделиш трапезата ми, за да поукрепнеш; второ — да пиеш от виното ми, за да развеселиш сърцето ми; и, трето — да ми разкажеш историята си!

Всичко стана, както поисках, и той заразказва:

Аз съм от Медина. Веднъж излязох да се поразходя и срещнах неволница, сякаш бе клонка от роса докосната. Дощя ми се да я поискам за жена. Заразпитвах коя е, каква е, но никой не можа да ми каже. Поболях се. Разказах за станалото на един роднина и той ми каза:

— Не бой се! Като се оправи времето, ще изляза с тебе и дано да постигнеш каквото си пожелал!

Дъждовният сезон мина, хората наизлязоха на улицата, излязох и аз с братя и роднини, седнахме на една открита поляна. Точно тогава се появи тя. Наредих на една от неволниците си да поговори с нея как бих могъл да я поискам за жена. Тя отиде и девойката й рекла:

— Кажи му, че ще се омъжа за онзи, който следва правилото:

Не се отчайвай, чакай! — тъй мъдрите мълвят!

Ще срещнем радост ние и лек по своя път!

Не исках да изложа себе си и да опозоря нея, но някой бил видял всичко и съобщил на баща й. Той й забранил да излиза на улицата. А колко се мъчих да я срещна отново! Оплаках се на баща ми. Той събра роднините и отиде при баща й да я сватоса за мене, а той отговорил:

— Ако бе направил това по-рано, щях да отговоря на молбата ти! Но сега за двамата е тръгнала мълва — не искам хората да си помислят, че приказките им са истина и че с това искам да прикрия позора на дъщеря си!…

* * *

Стъкмих му аз мелодията — продължил разказа си Абу Исхак. — Разделихме се като приятели. И ето че при едно събиране при Джаафар Бармаки изпях стиховете на момъка. Много ги хареса везирът, изпи чаша вино и каза:

— За бога, от кого е това? — разказах му историята на момъка. По негова воля го доведох и Джаафар му каза: — Ти си под мое покровителство! Аз ще те оженя за нея!

Момъкът остана нея вечер с нас, а на сутринта Джаафар отиде при халифа. Разказал му всичко и той наредил всички да отидем при него. Изпях му песента и тя много му хареса. Халифът нареди да напишат писмо до наместника му в Хиджаз, за да му доведе бащата на девойката. Не мина много време и той се яви в двореца. Харун ар-Рашид нареди да доведат бащата при него. Заповяда му да даде дъщеря си на момъка, като сам да му плати откуп от сто хиляди динара и сам да сключи брака им. После те се върнаха в Медина…