Хиляда и една нощ (226)

Приказка за бедняците и меда

На тези бедняци един емир построил тясна къща, вкарал ги в нея и им наредил всеки да върши нещо. Дал всекиму срок и поставил надзирател при главата му. Който отработвал онова, което му било наредено, надзирателят го пускал да си иде от тази теснотия, а който не си свършвал работата в определения срок, го наказвал. Работили си те така известно време, докато един ден през цепнатините на стените в къщата им пръснали по малко мед. Хапнали те от меда, усетили сладостта му, но работата, която им била наредена, се забавила. Те не работели, както трябва, търпели и тревогите, и теснотията, макар и да знаели за наказанието, което ги чакало. Поради тази слабост надзирателите не пускали никого вече да излиза навън, защото не били свършили работата си…

* * *

— Нашият свят е подобен дом — продължил Уарадхан, — в който душите ни желаят сладости, но всеки си има определена работа и определен срок. Който се улови за малката сладост и живее само с нея, той е сред загубилите душата си, защото е предпочел този свят пред отвъдния! А онзи, който е предпочел отвъдния свят, той не бива да се занимава с малките сладости!

— Приемам ти отговора! — рекъл Шаммас. — Но ти виждаш, че и двата свята са над човешката воля, човек трябва да задоволява изискванията им в едно и също време, колкото и различни да са. Ако рабът тръгне да търси прехрана, това ще донесе вреда на душата му, след като умре, а ако се врече само на отвъдния, това ще донесе вреда на тялото му — как тогава да задоволим изискванията и на двата по едно и също време?

— Който работи само за прехрана на този свят, той ще бъде по-силен в отвъдния! — отговорил момъкът. — Аз виждам положението в този и в отвъдния свят подобно на двамата царе — справедливия и жестокия.

И Уарадхан заразказвал: