Хиляда и една нощ (230)

Приказка за ловеца

Един ловец ловял зверове, за да одира кожите им, пък месата им изхвърлял! Свикнал лъвът да идва на това място, за да се храни с този леш. Все по-често започнал да идва, докато се опитомил и свикнал с ловеца. Бил доволен, когато ловецът му хвърлял храна, милвал го по гривата и си играел с опашката му. А когато ловецът видял колко спокоен е лъвът с него, колко привързан и покорен е, си рекъл: „Този лъв ми е покорен, той е вече моя собственост! Не ми остава друго, освен да го яхна и да одера кожата му, както правя с другите животни!“ Осмелил се да скочи върху гърба на лъва и да го боцне с ножа си. Когато усетил какво прави ловецът, лъвът вдигнал лапа и го ударил така, че ноктите му раздрали корема му, после го хвърлил под себе си и го разкъсал на парчета…

* * *

— Така че везирът трябва да се отнася към царя в рамките на своя сан! — завършил Уарадхан. — Той не бива да се осмелява да налага собственото си мнение, за да промени царят своето!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът Шаммас запитал Уарадхан:

— А кажи ми как везирът може добре да се постави пред царя?

— Като изпълни предано делото, което му е поверено, да даде правилен съвет и мнение и да изпълнява повелите му! — отвърнал царският син.

— Ти каза, че задължение на везира пред царя му е да избягва гнева му и да прави само онова, което да го радва! Това е все пак едно задължение! Но какво да се прави, когато царят се радва, като вижда насилие, несправедливост, жестокост? Как да се спаси везирът, който страда от общуването си с подобен жесток цар? Дори да поиска да премахне у царя подобни желания, страсти и увлечения, той не може да направи това! Значи ли това, че трябва да следва желанията му, да се съгласява с него и така да става враг на поданиците му?

— Везирът е длъжен, разговаряйки с царя, да му пояснява тънкостите на справедливостта, да го предпазва от насилия, да го съветва какви наказания да определя! Ако царят сподели мислите му, значи везирът е постигнал желаното! Ако това не стане, друго освен една любезна раздяла между двамата не може да съществува! Раздялата в подобни случаи означава успокояване и за двамата!

— Кажи ми какви са задълженията на поданиците пред царя им и на царя пред поданиците му!

— Те трябва да изпълняват честно онова, което той им повелява. Задълженията на царя пред поданиците му са да пази имотите им, да защитава домовете им! Царят трябва да изисква от поданиците си подчинение, да очаква да жертват живота си за него, което е техен обет, и да се надява да го възхваляват за добрините, които им е дал! Задълженията на поданиците пред царя им са по-неотменни от задълженията на царя към поданиците му, защото неизпълнението на техните задължения към него донасят по-голяма вреда от неизпълнението на неговите задължения към тях! Изчезнат ли задълженията на поданиците към царя, царството и неговото благоденствие ще изчезнат. Който поема едно царство, е задължен да прави три неща: да следва вярата, да процъфтяват поданиците му и да усъвършенства ръководството си. Само тогава царството му ще е вечно!

— А какво значи да процъфтяват поданиците му?

— Това значи той да им създава закони, да използва учени и мъдреци, за да ги образова, да ги раздели на санове, да пести кръвта им, да не си присвоява парите им, да облекчава тежестите върху тях, да укрепва войската!

— Кажи ми сега какви са задълженията на везира към царя!

— Никой поданик няма повече задължения към царя, отколкото везира! Везирът трябва сам да понася последиците от грешните си мнения и съвети, а от правилните — ползата да е на всички! Но и всички трябва да знаят, че царят много тачи своя везир — така ще гледат към него с повече почит, с по-голямо уважение! А когато везирът забележи нещо нередно около царя или поданиците му, длъжен е да го премахне, за да остане само правилното, приятното и справедливото!

— Кажи ми какво трябва да се направи, за да се запази езикът от лъжа, дързост, посегателство върху честта, прекомерно дърдорене?

— Човек трябва да говори само за добри и хубави неща, а не за неща, които не го засягат; да не дава ухо на сплетни; да не предава думите, чути от някого, на неговия враг; да не моли зло от владетеля си нито за приятел, нито за враг; да не обръща внимание на онзи, който крои планове да присвои благата му или другояче желае злото му, освен ако това не е всевишният Аллах; да не говори глупости, особено ако те са грях пред Аллаха и всяват омраза между хората; да не приказва срамни неща! Думата е като стрела — излети ли, никой не може я върна, затова човек трябва да се пази от разкриване на тайните си, че разгласяването им може да му донесе много вреда! Тайното трябва да се пази от приятел дори повече, отколкото от враг!

— Какви трябва да са добрите нрави между близки и роднини?

— Отнасяй се към хората така, както са заслужили, а към братята си — както си задължен!

— А как трябва да се отнасяш към близките си?

— Към родителите — с почит, нежност и уважение. Към братята — със съвет, с подпомагане в делата им, с пари, с каквото можеш — пък нека сетне се радвате заедно! Ако някой от тях допусне грешка, трябва да проявиш снизходителност! Така ще те приемат с още по-висока почит и ще се съгласяват с всеки твой съвет! Имаш ли доверие у брата си — проявявай към него благосклонност и му помагай във всички дела…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът Шаммас продължил да изпитва Уарадхан, сина на цар Джалиар.

— Смятам — казал везирът, — че братята могат да бъдат два вида: братя по кръв и братя по приятелство! Онова, което ти описа, се отнася за родните братя. А как стоят тия неща помежду побратимените приятели?

— Побратимите — отговорил момъкът — трябва да пазят зорко обичта, добрите нрави, благия тон и искрената дружба помежду си. Тези неща трябва да са взаимни и всеки с радост да приема мнението на другия!

— Добре! Но се знае, че всеки получава това, което му е дала съдбата. Щом е така — какво заставя онзи, който търси препитание, да си създава излишни трудности, като търси нещо, за което знае, че му е предопределено и непременно ще го получи, дори и без да се старае. Пък не му ли е предопределено, няма да го получи, ако ще и до смърт да се тормози! Не е ли по-добре да се откаже от напразните опити и да се довери на Аллах, за да бъде задоволен и телом, и духом?

— Всеки си има свой живот и предопределена съдба. Но всяко средство за препитание има свой начин и пътища за достигането му. Търсещият намира утеха в самото търсене — ако го изостави, той не може да бъде задоволен духовно. Затова той е длъжен да търси това препитание, макар че може да претърпи и вреда от това — той или ще го получи, или пък няма! И в двата случая утехата на търсещия ще се отрази върху неговия доход, но какъвто и да е резултатът от търсенето, то е достойно за похвала! Утехата на нещастника се изразява в три дадености: той е готов да търси препитание; ако се откаже от това, той се превръща в бреме за хората около себе си и като търси, той избягва порицанието, че е нарушил обета пред бога! Не е възможно човек да надвиши онова, което Аллах му е предопределил, а и не бива да си позволява това, което Аллах му е забранил! В такива случаи връзката между него и бога се прекъсва!

Везирът Шаммас се поклонил на момъка и го възвеличил, а баща му го сложил да седне на царския трон и рекъл:

— Хвала на Аллаха, който ме дари с такъв син — да радва очите ми, докато съм жив!

Тогава момъкът се обърнал към Шаммас:

— Ти, мъдрецо, познаваш проблемите на душата! Аллах ми разкри досега само малка част от знанията. Нека сега аз да те препитам за неща, пред които мнението ми е безсилно, а словото, с което се опитвам да го изразя, е като вода в черен казан! Моля те да ми ги обясниш, за да не останат те неясни за такива като мене! Аллах е създал живота от водата и силата от храната! Излекуването на болния става с церовете на лечителя, а от просветляването на невежите светът получава нови знания!

— Всички мъдреци тук станаха свидетели как добре си усвоил науките и колко хубаво отговаряш на зададените ти въпроси — рекъл Шаммас. — И знам, че би ме питал само за неща, чието разясняване изисква най-вярно тълкуване! Кажи, за какво ще искаш да ме питаш?

— Разкажи ми — помолил момъкът — за Създателя, чиято мощ е по-велика от всяка друга мощ, за оня, който е създал всичко, що е създадено, без да е съществувало преди това! В нашия свят се виждат само неща, създадени от нещо. Благословеният всевисш Създател е способен да твори от нищото в един свят, в който нещо се създава само от друго нещо!

— Извайването на един предмет от глина или каквото и да е друго творение на ръцете, тоест създаването на нещо от нещо, е по силите и на най-презрения човек! — отговорил Шаммас. — Всевишният е изградил света по чудотворен начин и ако искаш да познаеш неговата височайша съзидателна сила, като търсиш нещото, от което го е създал, би трябвало да се замислиш първо над това, какви неща съществуват! Сред тях ти ще откриеш знамения и признаци, които са свидетелство за всеобхватността на неговата мощ, а тя е в състояние да създава неща от нищото! Нещо повече — да ги създаде от небитието! Елементите, които са вещество на нещата, са били преди това небитие! Това пояснява и знамението, например за деня и нощта. Те се гонят един друг. Когато денят свърши и дойде нощта, денят се скрива от очите ни, но ние не знаем къде. Когато пък нощта свърши с тъмнината и страхотиите си, появява се денят — и ние не знаем къде отива нощта! Когато слънцето ни огрява, не знаем къде е крило светлината си до този миг, а когато залезе — не знаем къде е домът на нощувката му. Тези примери са все дела на всевеликия Създател, да бъде славно името му!

— Учителю, ти ми разказа за мощта на Създателя, която не може да бъде отречена! Но кажи ми как той е създал живите твари!

— Тварите са създадени от неговото слово, което е съществувало преди времето! Чрез него той е сътворил всяко нещо!

— Значи Аллах, да се възвеличава името му и да крепне мощта му, е поискал да създаде тварите, преди те да са съществували?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шаммас отговорил на поредния въпрос на Уарадхан по следния начин:

— Никой човек няма да ти каже нещо различно от думите ми, освен ако изопачава думите на божиите закони и анализира фактите само от видимата им страна. От това изхождат някои, които твърдят, че словото имало мощ! Да ни пази Аллах от подобни мнения! Словото произтича от всемогъщия Аллах. То не означава, че словото на Аллаха като слово само по себе си има мощ, но че мощта е една от отличителните черти на Аллах. Словото на Аллах не може да се опише извън Аллах! Нека сме благодарни на Всевишния, че чрез словото си е създал всички божи твари и че без това слово не би се създало нищо. Създаденото чрез словото му е действително, защото действително сме създадени чрез това слово!

— Сега проумях делото на Създателя! — казал Уарадхан. — Но съм чувал да казват, че той е създал създаденото със словото на истината. Истината е винаги срещу лъжата. Откъде тогава се е появила лъжата? Как е могла тя да се противопостави на истината? И то така, че да внесе съмнение в нея и да обърка земните твари до степен, че те стигат до разцепления? Всевеликият създател обича ли тази лъжа, или я мрази? Щом се твърди, че той обича истината и има силата да я създава, а мрази лъжата — откъде пък се е появило това, което Създателят мрази, вместо онова, което обича?

— Когато Аллах е създал човека, той не се е нуждаел от покаяние, докато лъжата не се опълчила срещу истината! Тя е създадена от самия човек и е породена от моженето, което Аллах е заложил у човека — това е желанието за онова, което наричат полза! Когато лъжата се намесва срещу истината в това си качество, тя замъглява истината. Причината за лъжата е личната воля на човека, способността му да мисли и търсенето на полза, която е желана част от природните слабости на човека. Тогава Аллах му внушава покаянието, за да отхвърли тази лъжа и да го утвърди в истината, и го наказва, ако той продължава да се придържа към лъжата.

— Кажи ми сега защо тази лъжа изпъква пред истината и дори понякога я замъглява? И защо трябва да се налага наказание на човек, когато той се нуждае от покаяние?

— Когато Аллах е създал човека за истината, той го е създал, за да я обича — тогава не е имало нито покаяние, нито наказание! Така продължило, докато Аллах поставил в човека душата, която е най-съвършеното му и най-скъпоценно притежание! Естествено, тя се състои от желания и стремежи, а от тях се пораждат лъжливите неща, които объркват истината, с която е създаден човекът и която той е природно склонен да обича. Когато човекът стигне до това равнище, той се отклонява от истината, а отклони ли се от истината, потъва в лъжата.

— Значи когато лъжата се смеси с истината, това вече е грях?

— Точно така! Аллах обича човека и поради огромната си обич го е създал така, че и той да се нуждае от него. Това е върховната истина. Но вероятно човекът е станал слаб за нея поради стремежа на душата към светски желания и така е попаднал в грях! Така от лъжата се ражда грехът, с който човекът въстава срещу бога — а това вече заслужава наказание. С отстраняването на лъжата чрез покаяние той се възвръща към обичта си към истината и вече заслужава награда!

— Разкажи ми как идва нарушението! Хората имат свой прародител Адам. Аллах е създал Адам с истината. Как така той е навлякъл греха върху душата си? Душата е поставена впоследствие, тя поражда и греха, и покаянието, а оттам — наказанието или наградата. Виждаме, че някои хора живеят в непрекъснати нарушения, стремят се към неща, които бог не обича, нарушавайки по този начин самата същност на своето създаване — любовта към истината. Виждаме и други, които живеят, за да радват Създателя и неговата мощ, и заслужават милосърдие и награда. Каква е причината между тези и онези да съществува такова различие?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът Шаммас отговорил на въпроса на Уарадхан по следния начин:

— Първата поява на греха у човека става по причина на дявола, който наблюдавал какво прави Адам! По природа и той бил склонен към любов. Но когато заживял сам със себе си, в него се натрупали гордост, високомерие, надменност към вярата и към покорността пред делото на Създателя му. Тогава Аллах се отказал от любовта си към него и го оставил да живее в грях. Когато Иблис разбрал, че Аллах не обича греха, и видял каква обич, покорство и истина таи Адам към Създателя си, обхванала го ревност. Той използвал хитрост, за да отклони Адам от истината, да стане негов съучастник в лъжата. Адам заслужил наказанието си, защото се показал склонен за грях, представен от врага му като нещо прекрасно, и поради подчинението си на Ева. Така той нарушил съвета на бога и приел предложената му лъжа. Когато узнал за слабостта на човека и с каква бързина врагът му го е склонил да изостави истината, с милостта си Аллах му създал покаянието, за да може чрез него да победи врага си Иблис и цялото му войнство и да се върне към истината, за която е предопределен. Когато пък Иблис видял, че Аллах е дал на човека поле, в което да се съпротивява на дявола, той вкарал в това поле хитрини, за да го извади от благоволението на неговия бог и да го превърне в съюзник на собствения си гняв, който заедно с войнството си смятал за основателен. Аллах пък дал на човека възможност да се покае, наредил му постоянно да се придържа към истината, да прекрати греха и нарушенията на повелята му. Той му внушил, че на земята има един яростен враг, който няма да се откаже от опитите да го присвои, да го присламчи към себе си ни денем, ни нощем! Затова човек заслужава награда, ако се придържа към истината, която е част от природата му, и наказание — ако душата му отстъпи и в нея загорят желания!

— А сега ми разкажи каква е силата, с която човекът е могъл да наруши волята на Създателя си, който, както ти каза, е непобедим и нищо не става против волята му? Нали е очевидно, че Всевишният е могъл да отклони създанията си от този грях? Защо не го е сторил?

— Аллах безпристрастно и милостиво е показал на хората, които го обичат, пътя към доброто, дал им е възможност и сила да правят каквито си искат добрини, но нарушат ли това, те вършат грях и са обречени на гибел!

— А щом Създателят им е дал възможността да могат да правят каквото си щат, защо той не е унищожил лъжата, към която се стремят, за да вървят само по пътя на истината?

— Това е породено от величието на неговото милосърдие и от безкрайността на неговите действия. Както преди това се е разгневил на Иблис и не му е простил, така е бил милосърден към Адам, като му е дал възможност за покаяние и е бил снизходителен към него, след като му е бил разгневен!

— А дали Аллах е създал онова, което обича и не обича, или е създал само онова, което обича?

— Той е създал всичко, но е доволен само от онова, което обича!

— А как да разбираме следните две неща: едно удовлетворява Аллах и носи награда за носителя му, а друго гневи Аллах и носи мъка на извършителя му? Това са доброто и злото, заложени в душата и тялото! Тези две неща се пораждат чрез петте сетива: вкус, слух, зрение, обоняние и осезание. Дали тези пет сетива са създадени за добро или за зло?

— Разбери, момко, че всичко това, за което питаш, е заложено в разума ти, който е причина да се повреди сърцето ти. Аллах е създал човека с истината и е вселил в природата му любов към нея. Той е създал човека, за да го обича, поставил му е душа, стремяща се към желания, дал му е и мощ и още — тези пет сетива, които могат да го отведат и в рая, и в ада! Той е създал също езика на човека, за да се изразява, ръцете — за да работи, нозете — за да ходи, очите — за да вижда, ушите — за да чува. На всяко едно от тези сетива той е дал сила, способна да ги движи. Наредил е на всяко едно да работи — само той, човекът, да е доволен! Онова, което го задоволява чрез очите, е насочването на взора към онова, което Аллах обича, а той се отвлича към онова, което Аллах мрази, като например погледа към желанията. Онова, което го радва в слуха, е да се слуша само истината, а да не се приема онова, което гневи Аллаха! Онова, което го радва в ръцете, е те да вземат само онова, което им е дадено от Аллах, и да го раздават на другите по начин, който да го радва, а не да грабят и да пръскат онова, което им е дал Аллах — това е грях! Онова, което го радва в нозете, е те да крачат към добро, каквото е например търсенето на знания, а не да вървят по път, различен от този на Аллаха! Желанията трябва да са само такива, без които човек не може да живее, и те да излизат от тялото на човека само по повеля на духа! Желанията, пораждани от тялото, са два вида: желание за потомство и желание на търбуха. Желанието за потомство радва Аллах, но то трябва да бъде само законно! Желанието на търбуха са яденето и пиенето! Аллах се радва, когато никой не си позволява да вземе повече, отколкото сам той му е предопределил, независимо дали е малко или много. Но Аллах се гневи, когато някой вземе нещо, на което няма право! Той е наредил всяка част на тялото да прави онова, за което е предопределена!

— Кажи ми дали Аллах, да е вечна мощта му, е знаел предварително, че Адам ще яде от дървото, което той му е запретил, и че ще стане с него онова, което знаем, като по този начин е извършил грях.

— Да, Аллах е знаел това, преди да сътвори Адам! Доказателство затова са и предупреждението да не яде, и изводът, че ако яде, той ще го сметне за грях! Това е направено, за да няма после Адам довод да протестира пред бога си, че не го е предупредил. И когато е извършил греха и е попаднал в трудно положение, Адам е понесъл упрека със себе си и го е предал на следващите поколения. После Аллах е пратил пророци и пратеници, дал им е книги, те са ни научили на законите в тях, изяснили са ни правилния път, обяснили са ни какво да правим и от какво да се въздържаме. Така ние получаваме власт, равна на възможностите ни — който работи в тези рамки, той успява и печели, а който ги прескочи и не следва тези съвети, той греши и губи на този и онзи свят! Аллах е създал желанията в нас, наредил ни е да ги използваме само от законната им страна и да служат само за добро! Ако пък ги използваме от погрешната им страна — това ще бъде зло! Когато ни се случва нещо хубаво, то е от всевишния Аллах, а когато ни се случи нещо лошо — то е от самите нас, смъртните твари!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Уарадхан изслушал отговорите на везира Шаммас и казал:

— Сега ми разкажи за нещо, което ме смущава. Чудя се на потомците на Адам за това, че копнежът им към този свят заличава напомнянето за отвъдния, макар и добре да знаят, че рано или късно ще напуснат този свят!

— Да, промените в света и неговото коварство са доказателство, че онзи, който върши благоденствия, невинаги благоденства, а и онзи, който върши грях, не е вечно грешен! Никога не е сигурно дали носителят на едното или другото няма да се промени! Ако човек е доволен от извършеното, без да забравя за неизвършеното, той непременно ще се промени! И обратно. Най-зле са онези хора, които не виждат възможността за такава промяна — те просто са забравили, че има и отвъден свят! Благоденствието, което са достигнали, не може да се сравни с ужаса и болките, които ще ги настигнат, когато се преселят там! Когато човек знае какво го очаква след смъртта, той би се отказал от благата на този свят!

— Мъдрецо — рекъл Уарадхан, — ти ми посочи пътя, който трябва да следвам, за да бъда винаги с истината!

Измежду учените, които се били насъбрали там, се изправил един и рекъл:

— Когато дойде пролет, и слонът, и заекът трябва да търсят пасища! Чух от вас въпроси и пояснения, каквито никога не бях чувал! Това ме тласна да запитам: кое е голямото и кое — малкото?

— Голямото е, което се очаква от малкото, а малкото — което се очаква от голямото! — отвърнал момъкът.

— Кои са четирите неща, които събират човешките същества?

— Съществата се събират при ядене, пиене, в сладостта на съня и в агонията на смъртта!

— А кои са трите неща, от които никой не може да избяга?

— Глупостта, низостта на душата и лъжата!

— Макар всяка лъжа да е долна, коя лъжа е по-добра?

— Лъжата, чрез която стопанинът изплаща загубите си и така получава полза!

— Макар всяка истина да е добра, коя истина е лоша?

— Високомерието на човека, породено от това, което притежава, и самовъзхищението му от това!

— А кое е по-долно и от най-долното?

— Когато човек се самовъзхищава от нещо, което не притежава!

— Кой човек е глупак?

— Който мисли само за това, което ще сложи в корема си!

— Царю! — заговорил след всичко Шаммас. — Ти си наш цар! Но ние сме длъжни да дадем обет пред сина ти като пред цар, който ще дойде след тебе!

Царят разбрал, че всички са чули и запомнили отговорите на сина му и са съгласни да се трудят заедно с него. Той им наредил да се подчиняват на повелите на сина му, а него самия назначил за свой наследник на престола.

Когато царският син станал на седемнайсет години, царят силно се поболял. Разбрал, че смъртта е вече близо, и казал на близките си:

— Смъртоносна болест ме е налегнала. Извикайте всички, извикайте чедото ми, съберете народа на царството ми!

Изскочили глашатаите, викнали на близките, съобщили с висок глас и на далечните, събрали се всички, влезли при царя и го запитали:

— Как си, царю?

— Тази болест е такава, че ще ми донесе смърт! — рекъл царят. — Стрелата, предопределена от Всевишния, вече ме достигна! Живея последния си ден на този свят и първия — в отвъдния! — после се обърнал към сина си: — Приближи се, сине! — приближил се момъкът, като плачел горчиво. Насълзили се очите на царя и той заговорил: — Не плачи, момчето ми! Не съм аз първият, достигнат от това предопределение, то е писано на всички, създадени от Аллах! Нека истината бъде любов на очите ти! Такава е заръката ми. Това е нашият последен разговор! Остани с мир!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момъкът рекъл на издъхващия си баща:

— Ти знаеш, татко, че винаги ще бъда пазител на завещанието ти и изпълнител на повелята ти! За мен ти си най-благият баща! Ти ме напущаш и не мога да те върна от вечността…

Царят, обхванат от силна предсмъртна треска, рекъл:

— Синко, помни десетте качества, с които Аллах те е благословил за този и онзи свят: Ако се разгневиш — скрий гнева си; ако сгрешиш — преглътни; ако говориш — бъди искрен; ако обещаеш — изпълни; ако съдиш — бъди справедлив; ако си силен — съчувствай на слабия; уважавай войскарите си; прощавай на враговете си; направи добро на врага си и престани да му се обиждаш! Придържай се също и към другите седем качества, с които Аллах те е благословил за благото на народа в царството ти: когато делиш — нека е всекиму според заслугите; когато наказваш за право дело — не прекалявай; когато дадеш обет — придържай се към него; приемай съветите и не проявявай безполезен инат; задължавай поданиците си да спазват достойните закони и предписания; бъди милостив, но и справедлив, за да те уважава мало и голямо и да се боят от тебе престъпниците! — после той се обърнал към мъдреците и емирите: — Горко ви, ако нарушите повелите на новия цар — това ще бъде гибел за земята ви, разцепление сред племето ви! Тогава ще злорадстват над вас враговете ви! Стойте твърдо около него — така ще държите делата в ръцете си и ще подобрявате хала си! Ето го, той е вашият цар! Останете с мир!

Предсмъртната му треска се усилила, езикът му замръзнал. Той притиснал сина си към себе си, целунал го и благодарил на Аллаха. Така свършил земният му срок, оплакали го всичките му поданици, погребали го с почит, възхвала и прослава.

Върнали се всички заедно с царския син от погребението, облекли го в царски одежди, коронясали го с бащината корона, надянали царския печат на ръката му и го сложили да седне на царския трон.

Известно време момъкът следвал справедливо и добросъвестно пътя на своя баща. Но по едно време този свят го препънал и го отвлякъл в руслото на желанията. Той се отдал на тяхната сладост, заживял в най-голям разкош, забравил бащините заръки, изоставил царските дела и тръгнал по гибелен път. Особена негова слабост станали жените. Станало така, че щом зърнел някоя хубавица, начаса изпращал да му я вземат за жена. Събрал огромен брой жени, повече от Сулейман бен Дауд, царя на израелското племе. Уединявал се с няколко от тях и не излизал по цели месеци. Не виждал несправедливостите, от които се оплаквали поданиците му, не давал отговор и на онова, което му пишели. Когато видели как не се грижи за държавните работи и за поданиците си, сановниците проумели, че скоро беда ще настигне и тях. Разделили се, заупреквали се един друг и си рекли:

— Хайде да отидем при Шаммас, за да му разкажем какво става с царя! Нека той го посъветва — иначе бедата наближава! Земните сладости замаяха царя! — речено-сторено. Отишли при везира Шаммас и му казали: — Мъдрецо, нашият цар е объркан от удоволствията на този свят, желанията са го оплели в мрежите си! Той прие лъжата и върви към провала на цялото си царство! По негова вина всички ще стигнем гибел! Той не се грижи за властта, пренебрегва хала на всичките си поданици! Дойдохме да споделим пред теб истината, защото ти си по-съвършен от нас! Не бива да се допуща беда в тази земя, ти трябва да върнеш царя в правилния път! Говори му — може би той ще приеме думите ти и ще се върне по пътя на Аллаха!

Везирът отишъл до стража, до когото му било разрешено да стига, и му рекъл:

— Момко, позволи ми да вляза при царя, имам с него една работа и искам да му я разкажа!

— За бога, господарю! — отговорил стражът. — От месец той не разрешава на никой да влиза при него, дори на мене! През цялото време не съм зървал лицето му! Но ще ти покажа кой би могъл да поиска разрешение за тебе! Трябва да намериш еди-кой си слуга, който е винаги при него и му носи храна! Излезе ли да вземе храна, предай му молбата си и дано робът постигне това, което искаш!

Отишъл Шаммас при вратата на кухнята, поседял там и ето че слугата се появил, взел нещо и понечил да се върне обратно, но Шаммас му казал:

— Синко, искам да вляза при царя и да му кажа нещо, което го засяга! Моля ти се, щом се наобядва, кажи му за мене, поискай разрешение да вляза при него!

Слугата взел храната, отнесъл я на царя и когато Уарадхан се нахранил и се отпуснал, робът му рекъл:

— Господарю, везирът Шаммас чака при вратата и иска разрешение да влезе при тебе и да сподели с тебе някои неща, които те засягали!

Стреснал се царят, смутил се и наредил на слугата да въведхе везира при него…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че слугата поканил Шаммас да влезе. Везирът целунал ръка на царя, а той му рекъл:

— Какво толкова се е случило, Шаммас, че искаш да влезеш при мене?

— От дълго време не съм виждал лицето на моя цар и господар! — отговорил Шаммас. — Дойдох, царю, да поговорим, за да бъде благоденствието ни пълно!

— Кажи, какво ти е хрумнало?

— Ти знаеш, царю, че всевишният Аллах от ранна възраст те е дарил със знания и мъдрост като никой друг цар преди тебе! Аллах допълни този дар, като те сложи цар! Ти трябва да бъдеш пазител на неговата воля! Но ето, аз виждам как за броени дни ти забрави баща си и заветите му, изостави обета си пред него, отклони се от напътствията му и справедливостта му!

— Как така? — възкликнал царят. — Какво толкова съм направил?

— Ами ето — продължил везирът, — ти изостави воденето на делата в царството си и на поданиците си и правиш само това, което ти се нрави. Казано е: „Царят е задължен непрекъснато да става по-добър и да пази вярата на поданиците си в себе си!“ Царю, ти не бива да допущаш малките преходни наслаждения да те заведат в пропастта на гибелта, за да не се случи с тебе онова, което се случило на рибаря!

— А какво се е случило на рибаря? — запитал царят.

И везирът Шаммас заразказвал: