Хиляда и една нощ (132)

Приказка на първия везир за царя и съпругата на везира

Научих, царю, че някога в древни времена живял цар, който много харесвал жените. Един ден, като правел нещо в двора си, погледът му паднал върху една неволница, която била върху плоския покрив на съседната къща. Царят не могъл да се сдържи да не я хареса. Запитал чия е къщата, и му отговорили:

— Това е къщата на твоя везир еди-кой си!

Скочил царят начаса и пратил да го извикат. Когато той дошъл, му наредил да попътува из царството и да види как вървят делата там. Отпътувал везирът, както му било наредено. А след като той заминал, царят се изхитрил да влезе в неговия дом. Щом го видяла, неволницата го познала и се хвърлила в нозете му.

— Каква е причината за благосклонното ти гостуване, подобно на което не съм имала? — запитала тя.

— Страстта към тебе и мъката по тебе ме доведе! — отговорил той.

Тя отново целунала земята пред него и му рекла:

— Ваше величество, аз съм по-подходяща за неволница на някой от слугите на царя! Откъде пък у мене толкова късмет, че да застана до тебе в твоя сан?

Протегнал ръка царят да я притегли към себе си, а тя му рекла:

— Царю, това няма да ни убегне! Но ти почакай, почини си!

Седнал царят в креслото на своя везир. Жената станала и му донесла книги с приказки и мъдрости да почете, докато чака. Той открил в нея притчи и пословици, които сковали неговата решителност за прелюбодеяние и пречупили желанието му да извърши грях. А жената му приготвила храна и я сложила пред него — броят на ястията бил деветдесет. Хапвал си царят по лъжица от всяко. Уж храната изглеждала различна, но вкусът й бил един и същ. Зачудил се царят на тази работа и рекъл:

— Неволнице, ястията са много и различни, но вкусът им е един и същ!

— Аллах да ощастливи царя! — рекла тя. — Аз ти ги давам за пример, за да проумееш някои неща! Нали и ти имаш в двореца си деветдесет наложници, все различни, но в края на краищата искаш от тях едно и също!

Царят се засрамил, станал и напуснал къщата, без да й стори нищо лошо. От притеснение забравил и пръстена си под нейната възглавница и се прибрал в двореца си без него.

Седял, що седял царят, ето че везирът му се върнал, разказал му как е минала обиколката. После си тръгнал и се прибрал у дома. Седнал в креслото си, протегнал ръка под възглавницата и напипал под нея пръстена на своя цар. Взел го везирът, скрил го при сърцето си и за цяла година заживял отделно от неволницата си — нищо не й говорел, а тя не знаела каква била причината за гнева му…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на първия везир:

* * *

Това продължило доста време, без неволницата да разбере каква е причината. Тогава тя пратила да извикат баща й и му разказала, че везирът от година живее уединено от нея.

— Ще отида при царя и ще му се оплача! — рекъл баща й.

Един ден той влязъл при царя и заварил при него везира.

— Нека Аллах да подобри живота на царя! — казал той и се заоплаквал: — Аз имах хубава градина, сам си я посадих, похарчих парите си, докато съзрее и даде плод! Подарих я на този твой везир, той изяде от нея онова, което му харесваше, после я изостави и сега цветята й изсъхнаха, хубостта й се стопи и тя цялата се промени!

— Това, което той казва, е вярно, царю! — рекъл везирът. — Аз я пазех, но когато един ден отидох при нея, забелязах стъпка на лъв! Изплаших се и избягах от там!

Разбрал царят, че стъпката, която везирът уж бил видял, е неговият пръстен, който той бил забравил в къщата. Тогава рекъл на везира си:

— Върни се в дома си, везире, и бъди сигурен и спокоен! Лъвът няма да се доближи до тебе! Аз научих, че той е ходил до градината, но нищо лошо не й е сторил, кълна ти се в паметта на баща си и на дедите си!

Везирът се върнал у дома, наредил да извикат жена му, помирил се с нея и повярвал във верността й…