Хиляда и една нощ (236)

Приказка за лисиците и вълка

Разправят, че глутница лисици излезли да потърсят нещо за ядене. Търсили, що търсили, намерили умряла камила и рекли:

— Намерихме нещо, с което ще преживеем дълго, но да не би някоя от нас да яде за сметка на останалите. Тогава силният ще надделее със силата си над слабия и нефелният ще загине! Трябва да потърсим съдия — той да отсъжда кому какво да се даде! Ще му отстъпим един дял!

Докато разговаряли така, към тях се приближил вълк.

— Този вълк ще ни бъде съдия! — рекли лисиците. — Той е по-силен от нас, а в минали времена баща му ни беше султан! Нека молим Аллаха той да отсъжда справедливо помежду ни! — отишли при него, казали му какво са намислили, и добавили: — Ти отсъждаш какво да се даде на всяка от нас, за да се храни всеки ден според нуждите си, за да не властва силната над слабата и да се погубим една друга!

Вълкът приел да изпълни молбата им и първия ден им дал по толкова, че да се наситят. Но на следния ден си помислил: „Ако разделям тази камила между тези слабаци, за мене ще остане само парчето, което те са ми определили! Ако изям всичко сам, те не могат да ми сторят нищо! Отсега нататък повече нищо няма да им дам!“

Съмнало се и лисиците дошли при него да им даде дела:

— Хайде, Вълчо, дай ни и днес да хапнем!

— Нищо не остана и няма за даване! — отвърнал вълкът.

Отдалечили се те и си рекли: „Аллах ни прати голяма мъка, този нито знае, нито зачита бога! Пък ние нямаме нито сила, нито мощ!“ После продължили да разсъждават: „Сигурно гладът го е заставил да направи това! Нека днес да яде, да се насити, пък утре пак ще отидем!“ И когато се съмнало, пак отишли при вълка и му казали:

— Вълчо! Поставихме те над нас да даваш всекиму равен дял, за да се прехранваме; да се отнасяш към силния както към слабия, пък когато храната свърши — да ни помагаш да намерим друга, да сме винаги заедно под твоя защита и сянка! Ето, от два дни не сме яли! Дай ни каквото ни се полага!

Не отговорил вълкът, дори се разгневил повече. Те го молели, той не отвръщал и те си рекли:

— Няма какво друго да сторим, освен да отидем при лъва — ще се оставим на милостта му и ще му предложим камилата! Ако ни даде нещичко от нея, ще му бъдем благодарни, ако ли не — той повече я заслужава от този хитрец! — отишли при лъва, разказали му какво им се било случило, и завършили: — Ние сме твои роби! Дошли сме да те помолим за помощ, за да ни отървеш от този вълк, нали сме твои поданици!

Лъвът чул разказа, обхванала го ярост, отишъл при вълка. Когато вълкът видял лъва да се приближава, хукнал да бяга. Втурнал се лъвът подир него, хванал го, разкъсал го и върнал плячката на лисиците…

* * *

— От разказа ни става ясно, царю — завършил Шаммас, — че никой цар не бива да пренебрегва делата на поданиците си! Това е последният ми разговор с тебе, остани с мир!

— Изслушах те! — рекъл царят. — Утре, ако е пожелал Аллах, ще изляза пред тях!

Излязъл Шаммас и съобщил на събралите се, че царят обещал през утрешния ден да излезе пред тях.

Узнала и жена му, затичала се при царя и казала:

— Много ме учудва, че се покоряваш на робите си! Защо да си въобразяват, че именно те са ти дали тази царщина? Те може и да са ти я дарили, ала не са в състояние да ти сторят и най-малкото зло! Твое право е да не им се подчиняваш, а тяхно право е само да изпълняват повелите ти! Казано е: „Не е ли сърцето ти като желязо, ти не си достоен да бъдеш цар!“ Тези там се осмеляват да застанат срещу тебе — те трябва да бъдат принудени да се покорят! Не обръщай внимание на никой, не им позволявай да се бунтуват, иначе ще стане онова, което станало между овчаря и крадеца…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят запитал жена си:

— А какво е станало между овчаря и крадеца?

И тя заразказвала: