Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Абдуллах бен Фадил, наместник в Басра, и неговите двама братя

Разказват също, царю честити, че един ден халиф Харун ар-Рашид преглеждал сметките от данъците в страната. Видял, че всички данъци са пристигнали в хазната, с изключение на Басра. Седнал той в дивана си и наредил да дойде везирът Джаафар. Когато везирът се изправил пред него, халифът му рекъл:

— От всички страни данъците дойдоха в хазната без данъка на Басра — оттам няма нищо!

— О, емир на правоверните, пък може на наместника ти в Басра да му се е случило нещо, което да му е попречило да изпрати данъка! — казал везирът.

— Данъкът би трябвало да пристигне преди двайсет дни! Този срок не може да бъде нарушаван! Дори да не е могъл да го изпрати, той би трябвало да поднесе някакво извинение! Изпрати при него нахлебника ни Абу Исхак от Мосул!

Прибрал се Джаафар у дома си, извикал Абу Исхак Мосулеца, написал заповедно писмо и му рекъл:

— Иди при Абдуллах бен Фадил, наместника на Басра, и виж какво му е попречило да изпрати данъка! Получи от него този данък и бързо го донеси! Ако видиш, че не е готов и той започва да ти се извинява, доведи го да поднесе лично извинението си на халифа!

Абу Исхак взел със себе си пет хиляди конници воини и тръгнал. Стигнал до Басра. Узнал Абдуллах бен Фадил за пристигането му, посрещнал го, въвел го в града, отишли в двореца му. Абу Исхак седнал в поднесеното му кресло, поканил Бен Фадил да седне до него и след обичайните поздравления Бен Фадил рекъл:

— Има ли специална причина за пристигането ти тук?

— Да, има! — отговорил Абу Исхак. — Идвам за данъка. Халифът си го иска, а срокът за изпращането му е изтекъл!

— Да не беше се морил, господине! — рекъл наместникът. — Данъкът е приготвен до последния грош и бях решил да го изпратя утре! Но щом си дошъл — ще го предам на тебе, след като ми погостуваш три дни! Наш дълг е да ти дам дар, който ще увеличи твоя хаир и хаира на емира на правоверните!

Съгласил се Абу Исхак. Разпуснал Бен Фадил дивана, настанил госта в един от дворците си. Сложил му трапеза, яли, пили и се веселили, когато вдигнали трапезата, ръцете си измили. Донесли кафе и през първата третина на нощта си говорили. После му постлали легло от слонова кост, инкрустирано с блестящо злато. Абу Исхак легнал в него, а Бен Фадил — в друго легло до него. Но Абу Исхак бил налегнат от безсъница и се замислил за различни стихове и рими — нали бил един от най-приближените поети на емира на правоверните! Имал той голям дар да съчинява разни истории — до посред нощ будувал и все стихове съчинявал. Още не бил заспал, когато Абдуллах бен Фадил станал, отворил един долап, взел от там един бич, взел и свещ и излязъл от двореца, като си мислел, че Абу Исхак спи…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абу Исхак много се зачудил на това нощно излизане и си помислил: „Накъде ли отиде Абдуллах бен Фадил с този бич? Сигурно е решил да измъчва някого! Трябва непременно да видя какво ще прави!“ Станал, тръгнал полека-лека след наместника. А Абдуллах отворил хазната си, измъкнал трапеза, на нея — четири сахана с ядене, хляб и стомна с вода. Натоварил се с всичко това и тръгнал. Абу Исхак го последвал. Наместникът спрял пред някаква стая, просторна и богато подредена. По средата имало широко легло от слонова кост, с орнаменти от блестящо злато. За него със златни синджири били вързани две кучета. Абдуллах оставил софрата встрани, засукал ръкави и отвързал едното. То се въртяло в ръцете му, заболо лице в земята, сякаш я целува, скимтяло и прилайвало със слаб глас. Абдуллах бен Фадил измъкнал камшика, замахнал и безмилостно го ударил. Кучето се увивало в ръцете му, молело за спасение, а наместникът продължил да го бие, докато то престанало да скимти и изгубило свяст. Тогава Абдуллах го взел на ръце, оставил го на мястото му, после отвързал второто и сторил с него същото. Накрая извадил кърпата си и започнал да бърше очите на двете кучета, да ги успокоява и да им говори:

— Не ме корете, за бога, не това искам аз и хич не ми е леко! Дано Аллах превърне това мъчение в радост и избавление!

Всичко това Абу Исхак виждал с очите си и чувал с ушите си и много се учудил. А Бен Фадил сложил пред кучетата софрата с ядене и започнал да ги храни от ръка, докато се наситили, галел муцуните им, донесъл стомната и ги напоил. Накрая взел софрата, стомната и свещта и се приготвил да си тръгне. Абу Исхак го изпреварил, дотичал до леглото си и си легнал. Бен Фадил въобще не разбрал, че гостът му е видял всичко, върнал софрата и стомната в килера, отворил долапа, оставил там бича, съблякъл се и си легнал да спи.

Цяла нощ си мислел Абу Исхак каква ще е тази работа, сън не му идвал. Чудил се до сутринта, когато двамата станали, произнесли утринната си молитва, подали им да закусят. Целия ден Абу Исхак си мислел за видяното, но не запитал Абдуллах за него.

На втората вечер се повторило същото. Така станало и през третата нощ. На четвъртия ден наместникът донесъл дължимия данък, Абу Исхак го взел и отпътувал. Стигнал до Багдад, предал данъка на халифа, който го запитал защо наместникът бил закъснял с изпращането.

— О, емир на правоверните! — отговорил Абу Исхак. — Наместникът ти в Басра бе приготвил данъка и искаше да го изпрати! Ако се бях задържал с един ден, щях да го пресрещна насред път! Но пък видях у него една чудесия, каквато през живота си не съм виждал!

— И каква беше тя, Абу Исхак? — запитал халифът.

— Ами видях това и това… — и Мосулеца му разказал какво правел наместникът с двете кучета.

— А запита ли го защо прави това? — запитал халифът.

— Не, кълна се в главата си, о, емир на правоверните!

— Слушай, Абу Исхак! — рекъл халифът. — Нареждам ти да се върнеш в Басра и да ми доведеш Абдуллах бен Фадил с двете кучета!

— О, емир на правоверните! — замолил се Абу Исхак. — Не ме карай да правя това! Абдуллах ми оказа такава чест! Видях това случайно и ти го разказах! Няма да мога да го погледна в лицето от притеснение! По-добре изпрати някой друг с писмо и той да го доведе заедно с двете кучета!

— Ако изпратя друг, той може да отрече всичко и да каже, че няма такива кучета! — възразил халифът. — Пък ако изпратя тебе, ти ще му речеш: „Аз видях всичко с очите си!“ Трябва непременно ти да отидеш и да го доведеш с кучетата, иначе ще те погубя!

— Добре, нека бъде волята ти! — отговорил Абу Исхак. — Право е рекъл някой си: „Бедата на човека идва от езика!“ Сам съм си виновен, че ти го разказах. Ти напиши височайше писмо, пък аз ще му го отнеса и ще ти го доведа с кучетата!

Написал халифът височайше писмо, Абу Исхак го отнесъл в Басра, влязъл при наместника и той възкликнал:

— Аллах да ни пази от зло, Абу Исхак! Защо така скоро се върна тук? Данъкът ли липсва, или халифът не го прие?

— Слушай, емир Абдуллах! — рекъл Абу Исхак. — Не съм се върнал, че данъкът ти липсва или халифът не го е приел! Моля те само да ме извиниш! Грях извърших пред тебе и което сторих, е подсъдно само на Аллах!

— Какво е станало с тебе, Абу Исхак! — запитал Абдуллах. — Ти си ми близък и аз ти прощавам!

— Ами когато бях при тебе, те следих три нощи подред. Всяка нощ ти отиваше да измъчваш двете кучета. Зачудих се, но ме досрамя да те питам. Случайно разказах за това на емира на правоверните и той ми нареди да се върна при тебе. Ако знаех, че работата ще стигне дотам, въобще нямаше да му го разказвам. Но май съдбата е решила така да бъде!

Така се извинявал той, а Абдуллах му рекъл:

— Щом вече си му го казал, ще потвърдя пред него думите ти, за да не те помисли за лъжец. Ако той бе изпратил някой друг, щях да отричам! Ще тръгна с тебе, ще взема и двете кучета, макар това да стане причина за края на земния ми път!

Взел наместникът дар, подходящ за халифа, повел и двете кучета със златни синджири, всяко върху камила, и потеглили на път. Стигнали в Багдад. Наместникът показал двете кучета на халифа. Те зацелували земята пред нозете му, замахали с опашки и заплакали, сякаш му се оплаквали. Зачудил се халифът.

— Разкажи ми що за кучета са това! — наредил той.

— О, емир на правоверните! — заговорил Абдуллах. — Това не са кучета, а моите двама братя, синове на баща ми и майка ми!

— А как може да са били хора, пък да са станали кучета?

— Ако разрешиш, о, емир на правоверните, ще ти разкажа цялата истина за тях!

— Разказвай, но гледай да не лъжеш — лъжата е черта на лицемерите! Истината е кораб на спасението и добродетел на праведните!

— О, емир на правоверните, нека ти разкажа историята, пък те ще ми бъда свидетели! Ако лъжа — те ще ме опровергават, ако казвам истината — ще я потвърждават!

— Но тези кучета не могат да говорят! Как ще бъдат свидетели?

— Братя! — обърнал се Абдуллах към кучетата. — Ако говоря нещо лъжливо, вдигнете глава нагоре и отворете широко очи! А когато говоря истината, отпуснете глава надолу и мигайте по-често! — после се обърнал към халифа:

* * *

Знай, наместник на Аллаха, че ние сме трима братя от един баща и една майка. Баща ни се казваше Фадил. Нямало да бъде наречен с това име, ако не е била мъката на баща му. Майката родила двама братя близнаци от една утроба, но единият умрял при раждането. Така вторият брат останал избраният — предпочитаният, и затова баща му го нарекъл Фадил. Възпитал го от добре по-добре, после го оженил за майка ми и умрял. Най-напред тя родила този мой брат и той го нарекъл Мансур, после родила този мой брат — той го нарекъл Насир. Третия път тя родила момче и той ме нарекъл Абдуллах. Той ни отгледа, а когато почина, остави ни дом и дюкян, пълен с разноцветни тъкани — индийски, гръцки, хорасански и какви ли не още. Когато умря, аз събрах търговците и всички видни люде, устроих им голяма трапеза и рекох:

— Търговци! Този свят е тленен, а отвъдният — вечен! Баща ни умря и остави известна сума пари! Боя се да не би приживе той да е останал длъжен някому с нещо — залог, заем или друго такова! Ако някой има да взема нещо от него — нека го каже! Аз ще върна всекиму дълга, за да се изправи баща ми с чиста съвест пред божия съд!

— Абдуллах! — рекоха търговците. — Ние не сме измамници! Боим се от всевишния Аллах и не желаем да ядем сирашки пари! Баща ти, Аллах да го прости, връщаше винаги навреме борчовете си на хората и на съвестта му не тежи никакво задължение. Имаше си той и такива нрави: ако някой му дължеше нещо, той никога не си го искаше, а ако дължеше някому нещо — плащаше си го, без да му го поискат!

— Аллах да ви благослови! — рекох, обърнах се към двамата ми братя и рекох: — Братя, баща ни никому нищо не е длъжен! Той ни остави тези пари, платове, къщата и дюкяна. Всеки от нас има право на една трета от всичко! Нека се договорим да не делим — парите ни ще бъдат общи! Ако пък искате — ще делим и всеки ще си вземе дяла.

— Ще делим и нека всеки си вземе дяла! — отговориха те…

* * *

Абдуллах се обърнал към двете кучета и ги запитал:

— Така ли беше, братя?

Те навели глава и замигали, сякаш искали да кажат „да“, и той продължил разказа си:

* * *

Доведох, о, емир на правоверните, човек на кадията, който да направи делбата. Той раздели помежду ни всичко, което бе оставил баща ни. Къщата и дюкянът съставляваха два от дяловете, всичко останало щеше да се изплати в пари. Аз си отворих дюкян, изложих в него платовете, които наследих, накупих нови с парите, които наследих от дела си от къщата и дюкяна. Завъртях алъш-вериш. Двамата ми братя пък купиха платове, наеха кораб и потеглиха за чужди страни.

— Аллах да ви помага! — пожелах им аз. — Моята печалба ще си дойде тук — нямам нужда от разходки!

Така живях цяла година. Започнах да печеля много — вече бях натрупал толкова, колкото бе оставил баща ни на всички ни. Веднъж си седях в дюкяна наметнат с две кожи — едната от самур, а другата от белки — бе зима, времето бе студено. Седях си така, когато се появиха двамата ми братя само по една риза на гърба, ушите им побелели, а зъбите им тракат от студ…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Абдуллах бен Фадил:

* * *

Като видях двамата си братя на този хал, стана ми мъчно, прегърнах ги, заплаках. Подарих на единия кожата от самур, а на другия — кожата от белка, отведох ги в хамама, изпратих им дрехи. Заведох ги у дома. Бяха много гладни и им сложих софра. Нахраниха се те, ядох и аз с тях…

— Какво ви се случи? Къде е имането ви? — запитах ги.

— Отпътувахме по море! — отговориха ми те. — Отидохме в град Куфа. Започнахме да продаваме платове, които при нас струват динар, а там — двайсет. Търгувахме, спечелихме, много пари натрупахме! Но който пътува, той не е сигурен. Като посъбрахме имане, натоварихме го на кораб и пак отплавахме. На четвъртия ден морето се надигна, раздвижи се и се разплиска, набърчи се във вълни сребристи, корабът ни се блъсна в някаква скала и се разтрошиш. Паднахме във водата, всички, които бяха с нас, изчезнаха от очите ни, само ние двамата се отървахме. Аллах ни изпрати друг кораб, моряците му ни качиха на борда, тръгнахме от страна в страна, просехме, огромни мъки преживяхме, докато стигнем до Басра. Ако бяхме успели да донесем онова, което бяхме спечелили, щяхме да сме по-богати и от царя, но така ни е било писано от Аллах!

— Братя! — рекох. — Тези пари са били дар за вечния свят, а печалбата ви е, че сте живи и здрави! Бедността и богатството са само призрачни видения! Аллах да възнагради онзи, който е рекъл:

Ако след гибел сигурна остават живи хората,

парите струват колкото парче от нокътя!

Братя, баща ни умря, но остави парите, които са у мене! Сега ще поделим пак така онова, което аз имам! — доведох човек на кадията, донесох всичките си пари и той ги раздели помежду ни и всеки взе по една трета. — Аллах благославя печалбата, спечелена в родината! — рекох аз. — Нека всеки отвори дюкян и да си гледа работата! Пък ако на някой нещо липсва — другите двама ще му го осигурят! — помогнах им да си отворят дюкяни, напълних ги със стока и казах: — Ето, продавайте, купувайте, пазете парите си! Яденето и пиенето ще бъдат от мене!

Направих така, че хората да ги уважават. През деня въртяха своя алъш-вериш, а през нощта спяха при мене. Не им позволявах да харчат от парите си. Обаче винаги когато си приказвахме, те възхваляваха гурбета, описваха какви печалби биха получили, убеждаваха ме да се съглася да тръгна с тях по далечни страни…

Така те продължиха да ме убеждават да тръгна с тях, докато един ден аз рекох:

— Абе май ще тръгна за ваш хатър!

Направихме съдружие. Накупихме платове, наехме кораб и потеглихме от Басра по морето разбушувано, от вълни развълнувано — който попадне в дълбините му, се е убил, който се измъкне, се е новородил. Пътувахме, що пътувахме от страна в страна, от град в град, въртяхме алъш-вериш, печелехме и натрупахме огромни богатства. Един ден стигнахме до някаква планина, там капитанът хвърли котва и рече:

— Излезте на сушата, пътници! Дано намерите някъде вода!

Всички слязоха от кораба, всеки търсеше вода. Аз тръгнах към върха на планината. И както вървях, видях бяла змия, която пълзеше забързана, след нея — грозен змей. Той я стигна, улови я, стисна главата й и тя изписка. Разбрах, че я насилва. Жално ми стана за нея, грабнах кремъчен камък, ударих змея по главата. Не усетих кога онази змия се претърколи и се превърна в млада девойка. Тя целуна ръката ми и каза:

— Аллах да те пази с две прегради, момко! Едната — от злините на този свят, а другата — от огъня на отвъдния. Ти спаси честта ми, стори ми добро и мой дълг е да ти се отплатя!

Насочи тя пръст към земята, която се разцепи, влезе в нея и почвата над главата й се затвори. Разбрах, че е от джиновете. По това време огън обхвана змея и той се превърна в пепел. Върнах се при братята си и им разказах какво съм видял. Намерихме вода и на сутринта капитанът вдигна котва, разпери платната, удариха по водата веслата. Пътувахме двайсет дни, без да видим суша или птица, и капитанът каза, че водата пак се е свършила.

— Да излезем на суша — може да намерим! — рекохме ние.

— За бога, объркахме пътя, не знам посоката, която ще ни изведе на суша! — възкликна той.

Обхвана ни голяма тревога, заплакахме и замолихме всевишния Аллах да се смили над нас. Пренощувахме зле. Когато зората освети наоколо, забелязахме висока планина. Зарадвахме се. Стигнахме до нея и капитанът каза:

— Хора, да излезем на сушата и да потърсим вода!

Всички излязохме да търсим вода, но никъде не намерихме. Тогава аз се изкачих на планината и видях зад нея висока стена. Извиках спътниците си и рекох:

— Вижте онази стена! Зад нея има град! Той не може да живее без вода! Да отидем там — ще намерим вода, ще купим нужните ни припаси и ще се върнем!

— Да не би жителите на този град да са съюзници на враговете на нашата вяра? — разтревожиха се хората. — Ако е тъй, ще станем техни пленници или ще ни избият! Няма помощ за излъгания, него винаги злини ще го гонят, както е казал един поет:

Земята е земя, небето е небе —

и няма избавление,

щом сам стремиш се ти към свойта гибел

със смирение…

— Нямам власт над вас, но ще взема братята си и ще отида в онзи град! — рекох аз.

— Няма да дойдем с тебе! — възразиха братята ми.

— Тогава ще отида сам! Почакайте ме да се върна!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Абдуллах бен Фадил:

* * *

Стигнах при градските порти. Видях, че това е град с чудесен градеж и красиви постройки: стените му — високи, кулите му — укрепени, дворците му — прекрасни, портите му — от китайско желязо, изковани и гравирани с изящни изображения. Видях каменна скамейка. На нея седеше мъж, в ръцете му — верига от жълта мед, а на нея — четиринайсет ключа. Разбрах, че това е привратникът на града, защото градът имаше четиринайсет порти. Пристъпих към човека и го поздравих:

— Мир вам!

Той не ми отговори. Поздравих повторно, потретих — никакъв отговор. Положих ръка на рамото му и рекох:

— Ей ти, защо не ми отговаряш? Спиш ли, ням ли си, или не си мюсюлманин?

Той дори не помръдна. Вгледах се и видях, че е от камък. Оставих го, влязох в града и видях човек край пътя — и той бе от камък. След туй съзрях възрастна жена, на главата й — кошница с дрехи за пране — не само тя бе от камък, но и кошницата, и дрехите в нея…

На пазара имаше продавач на зехтин — кантарът му бе готов за теглене, пред него — делви с най-различни видове олио и всичко — също каменно! Търговците седяха пред сергиите си, наоколо — жени, мъже и деца — и всичко от камък! Дюкяните бяха пълни със стоки, всички бяха каменни, а платовете сякаш бяха от нишки, плетени от паяци. Щом докоснех дреха или плат, те се пръскаха в ръцете ми на дребни прашинки. Видях множество сандъци — някои бяха пълни с кесии със злато. Взех една, тя се пръсна на прах в ръцете ми, но златото си остана, както си беше. Натоварих се, колкото можех да нося. Отидох на златарския пазар — и там хората седяха из дюкяните, някои от стоките им бяха из чекмеджетата, други — в ръцете им. Хвърлих всичкото злато, което носех, и се натоварих със златни предмети — колкото можех да нося! От златарския пазар излязох на пазара за скъпоценни камъни. Майсторите си седяха в дюкяните, пред всеки — масичка с най-различни камъни, по нея — рубини, елмази, изумруди, тюркоази и какво ли не още. Стопаните бяха също от камък. Хвърлих всички златни накити и се натоварих със скъпоценни камъни — колкото можех да нося! Съжалих, че братята ми не са с мене, за да си вземат от тези камъни, колкото искат. Излязох пред голяма порта, изографисана и украсена. Вътре имаше сграда. На скамейките пред нея седяха слуги, войници и велможи и всички — от камък! Влязох вътре и видях диван, препълнен с големци, везири и емири — всички бяха от камък. На трон от червено злато, обсипано с бисери и скъпоценни камъни, седеше цар с кесарска корона, обсипана със скъпоценни камъни, които бляскаха като малки слънца — и той бе от камък. След дивана се оказах във харема. Вътре имаше трон от червено злато, обсипан с бисери и скъпоценни камъни. На него седеше царица, на главата й — корона със скъпоценни камъни. Около нея бяха насядали жени. Един евнух се бе изправил с ръце, скръстени на гърдите, сякаш готов веднага да услужи с нещо. Диванът можеше да замае ума на всеки с чудесната си резба от дърво и злато, с прекрасните зографски изображения и великолепната си уредба. От тавана висяха прекрасни светилници от най-чист кристал, във всяка гънка на кристала блестеше скъпоценен камък. Хвърлих всичко, което носех, и започнах да обирам тези скъпоценности. Не знаех вече какво оставям и какво вземам.

Видях встрани малка отворена врата. Вътре имаше стълба. Слязох по нея и чух нежен човешки глас, който четеше стихове от Корана. Оказах се пред копринена завеса, обшита със златни ширити, по която блестяха бисери, корали, рубини, късове изумруди и други скъпоценни камъни. Повдигнах я и се озовах пред зала, изписана така, че умът ми се обърка. Вътре седеше девойка с лице като слънце, което грее в чистите небеса, в най-прекрасни одежди, в цветуща хубост и прелест, стройна и кръшна, мила и нежна, сякаш точно нея е имал предвид поетът, като е казал:

Да цъфти под богатите дрехи снагата,

да блестят тези рози по бузи богати!

   На челото й сякаш Плеядите греят,

   на гърдите — планети се светли люлеят!

Ако дрехата бе изтъкана от рози,

то снагата ще бъде клон тънък на роза!

   Ако тя потопи си в морето снагата,

   то мед сладък ще стане със блясък на злато!

Ако нейде я зърне стар шейх със тояга,

той за миг би подскочил като лъв кръвожаден!

Щом зърнах тази девойка, пламнах от обич към нея. Гласът й бе като звука от отварянето на райските порти от Ридуан, думите, които излизаха от устните й, звъняха като скъпоценни камъни, както е казал поетът:

Певецо, твойта песен, твойте думи,

                усилват ми желанията бесни.

И две неща се сливат в образа й чуден:

                на Юсуф хубостта с Даудовите песни!

Изведнъж тя сгреши, не произнесе добре някаква дума, а в мене се объркаха ум и взор — както е казал поетът:

Не ме разтърси мъката, че думите обърка!

   Не наруши забраната — но само ги пречупи!

Не ме упрекна никой за грешната ми стъпка

   и никой не поиска кръвта ми да откупи!

Замръзнах, обхванат от ужаса на страстта, и промълвих:

— Ас-саляму алейкум, господарке! Нека Аллах да удължи предначертаното ти щастие и укрепи твоята слава във вечността!

— Поздрави и уважение, о, Абдуллах, син на Фадил! — отговори тя. — Добре дошъл, скъпи мой, сълза на окото ми!

— Откъде знаеш името ми, господарке? — възкликнах аз. — И ти самата откъде си? Какво са направили жителите на този град, че са вкаменени? Аз съм объркан, сащисан, изненадан и изумен, че в този град няма жива душа освен тебе! Заклевам те в Аллаха, разкажи ми защо е всичко това!

— Седни, Абдуллах! — рече тя. — Ако е пожелал Аллах, ще ти разкажа всичко!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Абдуллах бен Фадил:

* * *

Приседнах при девойката и тя заразказва:

* * *

Аз съм дъщеря на царя на този град! Баща ми е онзи, когото си видял на високия трон в дивана. Той бе силен цар, водеше в бой хиляда хиляди и още сто и двайсет хиляди войници, броят на емирите в държавата му бе двайсет и четири хиляди. Под властта му освен градчетата, паланките, крепостите, калетата и селата имаше хиляда големи града! Нему се подчиняваха още хиляда емири бедуини, всеки от които водеше по двайсет хиляди конници. Имаше много съкровища, каквито око не е виждало, ухо не е чувало! Но той мразеше всички чужди царе! И най-силните се плашеха от него! А той бе езичник многобожник, кланяше се на идоли! И всичките му войници бяха неверници като него!

Случи се веднъж, когато той седял на царския си трон, не усетил кога при него влязъл човек, чието лице блестяло така, че осветило целия диван. Баща ми видял, че е в зелено одеяние, висок на ръст, от него лъхали достойнство и величие, блясъкът на лицето му заслепявал очите.

— Тиранино! Невернико! — викнал той. — Докога ще се кланяш на идоли? Закълни се, че няма бог освен Аллаха и че Мохамед е неговият раб и пратеник! Приеми исляма заедно с племето си! Откажи се да се кланяш на идоли! Почитай истински само Аллах!

— Кой си ти, човече? — викнал баща ми. — Защо така мразиш идолите? Не се ли боиш от гнева им?

— Идолите са просто камъни! — отговорил човекът. — Нито гневът им ще ми навреди, нито радостта им ще ми е от полза! Нареди на всеки от племето ти да ти донесе идола си! Аз ще ги призова да ми се разгневят и ще помоля моя бог да се разгневи на тях! Всички идоли са създадени, а моят бог е всесъздател и е всесилен! Ако видите истината — последвайте го, а ако видите лъжа — изоставете го!

Царят наредил всеки да донесе божеството идол, на което се кланял. Всички големци донесли идолите си в дивана.

През това време аз седях зад една завеса при бащиния ми диван. Имах идол от зелен изумруд с големината на човешко същество. Баща ми поиска и него и аз му го изпратих. Сложиха го до бащиния. Той бе от рубин, а на везирите му — от скъпоценен елмаз. Големците сред войниците и поданиците имаха също различни идоли. Всеки притежаваше такъв идол, какъвто можеше да си позволи. Сред народа някои от идолите бяха от раковини, други — от дърво, трети — от глина, четвърти — от кал. Бяха в различни цветове — жълти, черни, червени, зелени, бели.

— Накарай идолите да ми се разгневят! — рече човекът.

Подредиха всички идоли в кръг, сложиха бащиния ми идол върху златен трон по средата, а моя — до неговия. Баща ми се поклони на идола си и му каза:

— О, бог мой! Ти си най-щедрият бог и няма по-велик от тебе! Този човек дойде при мене със съмнение за твоята божественост, претендирайки, че имало бог, по-велик от тебе! Той ни разпорежда да се кланяме на неговия бог! Боже, разгневи му се! — идолът не само че не му отговаряше, но и дума не му проговори. — О, боже! — молеше го баща ми. — Защо не говориш? Спиш ли? Дай ми победа, говори!

Разтърси го, но идолът не помръдна.

— О, враг на Аллаха! — възкликна човекът. — Как може да се кланяш на бог, който нито говори, нито има сила да стори каквото и да е, а не желаеш да се кланяш на моя бог, който е близко и отговаря, присъства и е винаги с теб, внимава и не спи, не е измислен, сам вижда и сам не се вижда, способен е да направи всичко, за което твоят бог е безсилен, и не сторва никакво зло на душата ми! В идола се е вселил дяволът проклет, който те отклонява от правия път — сега той си е отишъл! Поклони се на Аллаха, закълни се, че няма друг бог освен него, че само той заслужава да му се кланят, че няма друго благо освен неговото! А виж с очите си колко е безсилен!

Той разклати горната част на идола и той падна на земята. Разгневи се царят и викна:

— Този неверник събори моя бог! Убийте го!

Всички понечиха да скочат и да го посекат, но никой не можа да се надигне. Човекът им предложи да приемат исляма, но те отказаха.

— Тогава ще ви покажа гнева на моя бог! — рече той, отпусна ръце и продължи: — Аллах, господарю мой, в теб е моето доверие и молба! Отговори на молитвата ми пред тези човешки твари, които се хранят от твоята щедрост, а се кланят на други богове! О, създател на нощта и деня, моля те да превърнеш тези същества в камъни! Ти си всемогъщ, можеш да направиш всичко!

И Аллах превърна жителите на този град в камъни. А аз, още като видях доказателствата, лицето ми се сведе пред Аллах и видях какво ги постигна. Тогава човекът се обърна към мене и каза:

— Аллах побърза да ти даде щастие! В това е неговото всемогъщество!

Аз положих пред него клетва и обет пред Аллаха. Бях седемгодишна, вече съм на трийсет.

— Господарю — казах му аз, — всичките жители се превърнаха в камъни! Аз се спасих, защото чрез тебе приех исляма! Как се казваш?

— Казвам се Абул Абас ал-Худр! — отговори той. Той ми посади едно нарово дръвче, което тутакси се разлисти, цъфна и върза един нар. — Изяж това, което ти дарява Аллах, и искрено му се моли! — напъти ме той.

Изядох нара. После той ме научи на основите на исляма, как да се моля. Научи ме и да пея Корана. И ето — оттогава всеки ден се кланям на Аллаха и всеки ден дръвчето ми дава по един нар. Изяждам го и се насищам по този начин. А Худр, мир нему, идва всеки петък. Той ми каза името ти, предупреди ме, че ще дойдеш, каза ми да се подчиня на волята ти и да вървя с тебе, където поискаш!

* * *

— После тя ми показа наровото дърво — продължил Абдуллах бен Фадил разказа си. — На него имаше един нар. Тя изяде половината и ме нахрани с другата половина. Не съм срещал по-сладък и по-вкусен от онзи нар. После запитах:

— А ти съгласна ли си да дойдеш с мене в страната ми и да заживееш с мене в Басра?

— Готова съм да слушам думите ти и да се подчинявам на волята ти! — отговори тя.

Тя ме заведе в хазната на баща си, взехме от там толкова, колкото можехме да носим, и напуснахме града. Срещнахме се с братята ми, които ме търсеха.

— Търговецо Абдуллах, подухна попътен вятър и ти задържаш потеглянето ни! — скара ми се капитанът.

— Това няма значение! — рекох. — Сигурно закъснението ми е било за добро! Получих онова, което желаех! Слушайте какво ми се случи! — разказах им какво съм видял, показах им какви богатства съм донесъл, и рекох: — Ако бяхте дошли с мене, щяхте да получите много такива неща! Но нищо! Което имам, е достатъчно за всички ни! Това ни е общ късмет!

Разделих донесеното с братята си и с капитана, сам взех колкото и те, дадох това-онова на слугите и моряците. Всички бяха доволни освен братята ми. Потъмняха очите им. Забелязах, че алчността ги е овладяла, и рекох:

— Братя, стори ми се, че онова, което ви дадох, не ви стига! Но аз съм ви брат, между нас разлика няма! Което е мое, то е и ваше! Ако умра — нали само вие ще ме наследите?

Качих и девойката на кораба, затворих я в трюма и започнах да й изпращам храна. Братята ме запитаха:

— Какво смяташ да правиш с тази хубавица?

— Ще се оженя за нея, когато стигнем Басра! — отговорих.

— Братко! — рече единият. — Тази девойка е великолепна, обич пламна в сърцето ми! Искам аз да се оженя за нея!

— Аз също! — рече вторият. — Дай ми я аз да се оженя за нея!

— Братя! — отговорих аз. — Тя взе от мене клетва, че само аз ще се оженя за нея! Ако я дам на някой от вас, ще наруша обета си! Когато стигнем живи и здрави в Басра, ще сгледам две от най-хубавите тамошни момичета, ще платя откупа им с мои пари, ще направим обща веселба! И тримата ще влезем при жените си в една и съща нощ! А тази девойка си е мой късмет!

Те замълчаха и аз си помислих, че са останали доволни. Пътувахме четирийсет дни, докато пред нас се появи Басра. Зарадвахме се, че сме пристигнали живи и здрави. Доверявах се на братята си, бях вече спокоен, но само Аллах знае онова, което ще стане. Легнах си последната вечер и докато бях потънал в сън, не усетих кога те са ме понесли — единият ме хванал за краката, другият — за ръцете, били се договорили да ме удавят в морето заради девойката.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Абдуллах бен Фадил:

* * *

Когато, о, емир на правоверните, братята ми ме хвърлиха в морето, аз стигнах до дъното, после водата ме издигна на повърхността. Изведнъж една голяма птица се спусна над мене, грабна ме и ме издигна във висините. Когато отворих очи, видях, че се намирам в дворец със здрави темели и висок градеж, с великолепни, издялани от камък орнаменти. Наоколо стояха неволници, скръстили ръце на гърди. Сред тях една жена седеше върху трон от червено злато, орнаментиран със скъпи камъни и едри бисери. Бе в одежди, които не се мерят с човешки ценности, защото човек не би могъл да отвори очи пред техния блясък. Птицата, която ме бе грабнала, се разтърси и се превърна в девойка като светло слънце. Внимателно я огледах — тя бе същата, която бях срещнал в планината в образа на змия, гонена от черен змей.

— Защо си довела този човек? — запита жената на трона.

— Майко! — отговори девойката. — Това е онзи, който защити честта ми на девойка сред джиновете! — а после се обърна към мене: — Ти помниш ли коя съм? Аз съм онази, заради която ти уби Черния змей!

— Но нали при онзи змей ти бе като бяла змия?

— Аз съм Бялата змия, дъщеря на Червения цар на джиновете! Казвам се Саида! Това е майка ми. Тя се казва Мубарака. Змеят, който се бореше с мен и искаше да отнеме честта ми, бе везирът на Черния цар. Той се казваше Дарфал и е от проклет род! Видя ме веднъж и ме харесал. Поиска ме от баща ми, но татко му каза: „Не е за твоята уста да се жениш за царски дъщери!“ Той се разгневи и се закле да надхитри баща ми! Постоянно ходеше след мене, все ме преследваше, искаше да ме погуби! Между него и баща ми се водеха войни с много жертви, но баща ми все не успяваше да го надвие — всеки път, когато го притискаше, везирът бягаше от боя. Когато приемах някакъв образ, той се превръщаше в същото животно от мъжки вид, а когато се криех някъде, той ме усещаше по мириса и ме настигаше. Превърнах се в змия и се скрих на онази планина, но той се превърна в змей и ме улови. Тогава се появи ти и го уби. Тогава се превърнах в девойка, показах ти лицето си и казах: „Ти направи добро, което не се заличава!“ Когато видях как братята ти те хвърлиха в морето, побързах да те спася от гибел! — после тя се обърна към майка си: — Майко, окажи му почит за това, че той спаси честта ми!

— Здравей, човече! — каза майката. — Ти си ни направил добро и заслужаваш уважението ни! — после тя ми подари цяло съкровище с много скъпоценни камъни и нареди: — Отведете го при царя!

Заведоха ме в дивана на царя. Той седеше на трон, около него — стражи великани и сановници. Той се изправи на крака, поздрави ме, оказа ми голяма почит, дари ме с всевъзможни блага, а после нареди на един от свитата си:

— Нека дъщеря ни го заведе там, откъдето го е взела!

Отведоха ме при Саида. Тя ме взе на гръб и литна заедно с всичките богатства, с които бях надарен.

А капитанът на кораба се стреснал от шума, когато братята ми ме хвърлили, и викнал:

— Какво падна в морето?

Заплакали братята ми, завикали:

— О, наивният ни брат! Отишъл да си свърши една работа край борда и цопна във водата!

Така те сложили ръка на имането ми, но се скарали заради девойката. Дори не си спомнили за брат си — толкова стигнала тъгата им! Точно тогава Саида кацна на гемията…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Абдуллах бен Фадил:

* * *

Щом ме видяха, братята ми ме запрегръщаха, радваха ми се и ми говореха:

— Как си, братко? Сърцата ни изгоряха по тебе!

— Ако сърцата ви толкова горяха за него, нямаше да го хвърлите в морето, докато спи! — кресна им Саида. — Сега изберете си сами смъртта, от която да умрете!

Грабна ги тя, понечи да ги убие, но те викнаха:

— Братко, пощади ни!

Намесих се аз, защитих ги, замолих я:

— Смили се, не убивай братята ми!

— Трябва да ги убия — те са предатели! — настоя тя.

Продължих да я увещавам, да я моля, накрая тя каза:

— Няма да ги убия само за твой хатър, но ще ги омагьосам! — измъкна тас, гребна с него морска вода, каза над нея някакви неразбираеми думи, поръси ги и каза: — Излезте от човешки образ и влезте в кучешки образ!

И те се превърнаха в кучета, както ги виждаш сега, о, емир на правоверните!…

* * *

Абдуллах се обърнал към кучетата и ги запитал:

— Истината ли говоря, братя?

Те закимали с глава, сякаш потвърждавали думите му, и той продължил:

* * *

О, емир на правоверните! След като омагьоса братята ми, Саида заговори на хората в кораба:

— Абдуллах бен Фадил стана мой брат! Ще наминавам към него един-два пъти на ден! Всеки, който не изпълнява повелите му или му посегне, ще му сторя онова, което направих с тези предатели! Няма да има за него спасение!

— Господарке! — заговориха всички. — Всички ние отсега насетне сме роби и слуги на Абдуллах и ще го слушаме!

— Когато се върнеш в Басра, преброй всичките си пари! — каза ми тя. — Ако ти липсва нещо, кажи ми — аз ще ти го донеса, който и човек да ти го е взел, където и да е той, и ще го превърна в куче! Прикрепи на врата на всяко от тези кучета верига, вържи ги за крака на леглото и ги остави затворени и сами! Всяка нощ в полунощ отивай при тях и бий всяко до смърт, докато загуби свяст! Ако мине някоя вечер, без да си ги бил, ще дойда и сама ще те набия до смърт, а после и тях! Завържи ги с въжета, когато влизат в Басра!

Вързах кучетата за мачтата и Саида си тръгна.

На другия ден стигнахме Басра. Наизлязоха търговците да ме посрещнат. Никой не ме запита за братята ми, но се загледаха в кучетата и ме заразпитваха:

— Какво ще правиш с тези кучета!?

— Опитомих ги при това пътуване и ги доведох с мене! — отговорих.

Те ми се присмиваха — не знаеха, че това са братята ми.

Затворих ги в един килер. Същата вечер започнах да подреждам товарите от платове и скъпоценности. Дойдоха търговци да ме поздравят. Увлякохме се в разговор и аз нито бих кучетата, нито ги завързах с вериги. Никакво зло не им сторих. Легнах си и не усетих кога се появила Саида.

— Не ти ли казах да ги вържеш с вериги и да ги набиеш до смърт? — кресна ми тя. Хвана ме, измъкна бич и така ме шибна, че паднах в несвяст. После отиде при братята ми и ги наби така жестоко, че те едва не умряха. Накрая каза: — Всяка вечер ще биеш всяко куче така, както направих аз! Мине ли вечер, без да го направиш — ще бия тебе!

Сложих вериги на шиите им. На втората вечер ги набих — нали трябваше да спасявам себе си…

Всичко това стана по време на халифството на Махди. Той ме назначи за наместник в Басра. Помислих си: „Пък може гневът й да се е уталожил!“ Една вечер ги оставих, без да ги бия. Тя дойде и жестоко ме удари — за цял живот не мога да забравя нейната ярост. Когато Махди умря и ти пое халифството, ти ми изпрати писмо да продължа да управлявам Басра. Ето, дванайсет години минаха, а аз все ги бия, за да отърва себе си от бой. А когато ги набия, галя ги, извинявам им се, храня ги и ги поя. Никой не узна за тях, докато не ми изпрати Абу Исхак за данъка — така тайната ми се разкри. Това е моята история!…

* * *

Учудил се Харун ар-Рашид на този разказ и рекъл:

— А ти би ли простил на братята си за това, което са ти сторили?

— Господарю! — отговорил наместникът. — Аллах е, който прощава! Аз само снемам вината от съвестта им на този и на онзи свят! Имам нужда да бъдат простени, защото ми е трудно вече толкова години да ги бия вечер до смърт!

— Абдуллах! — рекъл халифът. — Ако е пожелал всевишният Аллах, ще направя всичко, за да ги отърва и да ви помиря, за да прекарате остатъка от живота си като братя, обичащи се един друг!

— Господарю! — възкликнал Абдуллах. — Ако ги оставя една вечер без бой, Саида ще ме пребие!

— Не бой се! — казал халифът. — Ще ти дам писмо! Дойде ли Саида — ти й го предай лично! Ако прости — това ще бъде от нейна полза! Пък ако не се подчини на волята ми, която е повеля от Аллаха, остави я да те набие! Приеми, че си забравил да ги набиеш и затова си изял боя! Но не ме ли послуша тя, да не съм емир на правоверните, ако не я накажа! — после той написал писмо, запечатал го и продължил: — Щом Саида дойде при тебе, ти й кажи: „Халифът, царят на хората, ми нареди да не ги бия и ти написа това писмо!“

Абдуллах отвел кучетата у дома си и си помислил: „Какво ли би направил халифът срещу дъщерята на властителя на джиновете, ако тя ме набие? Но аз ще претърпя боя и тази нощ ще дам покой на братята си! Ако халифът нямаше зад себе си велика опора, той не би ми забранил да ги бия!“ Снел нашийниците и веригите и започнал да ги успокоява:

— Не се бойте! Халифът, шестият от рода Абас, обеща да ви отърве! Аз вече съм ви простил! През тази благословена нощ вие ще станете отново свободни хора!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че кучетата били обхванати от възбуда и радост. Те започнали да търкат бузи в нозете му, сякаш му се молели, а той ги галел по гърба. Когато дошло време за вечеря и сложили софрата, той им рекъл:

— Седнете с мене!

Те приседнали и заедно всички яли на софрата. Хората от свитата му го гледали и се чудили, че се храни заедно с кучета.

— Той луд ли е, или е изкуфял? — питали се те. — Как може наместникът на Басра да яде на една трапеза с кучата? Че той е по-горе дори от везир! Нима не знае, че кучето е нечиста твар! — така те гледали Абдуллах и кучетата, докато се хранели. После Абдуллах измил ръцете си. Кучетата протегнали също лапи и започнали да се мият. А всички, които стояли наоколо, започнали да се подхилкват и да говорят: — Цял живот не сме виждали кучета, които да ядат, а после да си мият лапите! — после двете кучета седнали на скамейката до Абдуллах бен Фадил. В полунощ той разпуснал слугите и всички отишли да си легнат. Всяко куче се настанило в отделно легло, а слугите си мърморели: — Той си легна, кучетата също си легнаха като него!

Посред нощ Абдуллах не усетил как земята се разцепила, от там изскочила Саида и му викнала:

— Ей, Абдуллах, защо не наби кучетата тази нощ? Защо си снел веригите от шиите им? Напротив ли ми правиш, или ми се присмиваш? Ей сега ще те набия и ще те омагьосам на куче като тях!

— Господарке! — рекъл той. — Заклевам те да почакаш, за да ти изясня защо го сторих, пък после ти прави каквото искаш с мене!

— Казвай! — наредила тя.

— Царят на простосмъртните, халифът и емир на правоверните Харун ар-Рашид, ми нареди да не ги бия тази нощ! — заговорил Абдуллах. — Той ти праща поздрави и ми даде писмо, за да ти го предам! Подчиних се на волята му — подчинението пред емира на правоверните е дълг на всеки мюсюлманин! Ето — прочети го, пък после прави каквото искаш!

Подал й писмото, тя го взела, прочела го, а в него било написано: „В името на Аллах, милостивия и милосърдния!

От царя на простосмъртните Харун ар-Рашид до Саида, дъщерята на Червения цар.

Този мъж прости на братята си и се отказа от властта си над тях. Аз отсъдих да се помирят, пък щом има помирение — отпада и наказанието! Отсъждам да не предприемаш повече нищо! Щом вярваш в Аллах и неговия пратеник, трябва да се подчиниш! Моята воля е да им простиш! Знак на твоето подчинение ще бъде снемането на магията от тези двама мъже, за да ги приема утре свободни! Ако не ги освободиш, утре аз сам ще ги освободя напук на тебе с помощта на всевишния Аллах!“

— Абдуллах — възкликнала Саида, — няма да предприема нищо, преди да отида при баща си — ще му покажа писмото и бързо ще се върна!

Земята се разтворила под нея и тя изчезнала. Отишла при баща си, разказала му за станалото и му показала писмото на халифа. Той го целунал, допрял го до главата си, прочел го и рекъл:

— Дъще! Повелята на халифа е изречена, длъжни сме да изпълним волята му! Не можем да не го послушаме! Ако той ни се разгневи, ще загинем до един! Не слагай върху гърба ни грях, който не можем да носим! Иди при онези мъже и ги освободи начаса!

— Татко, а какво ще направи царят на простосмъртните, ако ни се разгневи? — запитала Саида.

— Разни неща може да направи той с нас, дъще! — отговорил той. — Първо, той е човек и затова стои на по-предно място от нас пред Аллаха! Второ — той е наместник, халиф на Аллаха! Трето, неговата утринна и другите му молитви са много по-силни от нашата. Дори да съберем срещу нещо всички джинове, те не могат да му сторят зло! А той, ако ни се разгневи, ще направи два метана в утринната си молитва, ще ни повика с един-единствен вик и ние ще се съберем покорни пред него, ще бъдем като овце в ръцете на месар! Ако поиска, той ще ни нареди да напуснем родните си места и да се преместим в някоя дива земя, където няма да можем да преживеем. Ако иска да ни погуби — ще ни нареди да се погубим и ние сами ще се избием един друг. Не ставай причина заради двама мъже да изпогинем всички! Иди и ги освободи, преди върху нас да се е стоварил гневът на емира на правоверните!

Върнала се Саида при Абдуллах бен Фадил и му казала:

— Приемаме волята на емира на правоверните и се молим той да остане доволен от нас! — извадила тас, сипала в него вода, произнесла заклинанията, поръсила кучетата и промълвила: — Излезте от кучешкия си образ и се върнете в човешки образ!

Двете кучета тутакси се превърнали в хора, силата на магията паднала от тях.

— Свидетелствам, че няма бог освен Аллах и Мохамед е неговият пратеник! — възкликнали двамата, втурнали се да целуват ръцете и нозете на брат си и да го молят за прошка.

— Вие сами си изтърпяхте прошката! — казал им той.

Двамата се разкаяли най-сърдечно и рекли:

— Бог ни наказа каквото сме си заслужили!

Така те плакали и съжалявали за стореното, а той ги запитал:

— А какво направихте с девойката, която доведох от Каменния град?

— Когато дяволът ни съблазни и ние те хвърлихме в морето, се скарахме за нея! — отговорили те. — Всеки от нас искаше да я вземе за своя жена! Щом разбрала защо се караме и че сме те хвърлили в морето, тя излезе от трюма и ни каза: „Не спорете заради мене! Не съм на никого от вас! Мъжът ми отиде в морето и аз ще го последвам!“ После се хвърли в морето и се удави.

— Тя е умряла като мъченица! — възкликнал Абдуллах и горчиво заплакал, а после промълвил: — Не е било справедливо да се карате кой да вземе жена ми!

— Грешни сме! — отговорили двамата. — Бог ни наказа за стореното. Това ни е предопределил Аллах още преди да ни създаде!

Абдуллах приел смирението им, а Саида възкликнала:

— Нима им прощаваш?

— Сестро! — рекъл той. — Онова, което е предопределено, подлежи на прошка — такава е цената на всичко пред Аллаха!

— Пази се от тях! — предупредила го тя. — Те са предатели!

Сбогувала се с него и си отишла…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абдуллах бен Фадил прекарал цялата нощ с братята си. Тримата яли, пили и се веселили. Когато слугите ги видели, разбрали, че той е бил с братята си. Поздравили ги и казали на емир Абдуллах:

— Владетелю, Аллах да те благослови, че си се срещнал със скъпите си братя! Но къде бяха те досега?

— Те са същите, които видяхте в образа на кучета! — отговорил той. — Хвала на Аллаха, който ги отърва от затвора им и от страшните мъчения!

Отвел ги при Харун ар-Рашид. Влезли при него, целунали земята пред нозете му.

— Добре дошъл, емир Абдуллах! — рекъл халифът. — Разкажи ми какво ти се случи през тази нощ!

— О, емир на правоверните! — заговорил Абдуллах. — Аллах да възвеличи мощта ти! — разказал му всичко, което му се било случило през нощта, и продължил: — И ето ги пред тебе, господарю!

Огледал халифът двамата момци и рекъл:

— Аллах да те възнагради от ръцете ми, Абдуллах! — после укорил двамата братя за онова, което били направили с брат си, те го помолили за прошка и той рекъл: — Абдуллах, назначи братята си за свои помощници и бъди техен учител! — тях пък посъветвал да се вслушват в съветите на брат си, надарил ги щедро и наредил да тръгнат за Басра. Тримата напуснали щастливи халифа, а той се зарадвал от полезните изводи, които си извлякъл, после рекъл: — Право е казано, че трудностите са наречени да са от полза за хората!

Абдуллах бен Фадил напуснал Багдад заедно с братята си. Пристигнал в своя град. Наизлезли големци и избраници да го посрещнат, хората възхвалявали емира, а той пръскал злато и сребро. Всички отправяли молитви за негово здраве, а никой не обръщал внимание на братята му. Ревност и завист обхванала сърцата им. Абдуллах забелязал това, но си затварял очите, а колкото повече им угаждал, толкова повече растели тяхната злоба и завист. За такива случаи е казано:

Угаждам аз на всички хора, но не и на завистник,

        че щом му повече угаждам, той повече желае!

И как човек да угоди на тези зависти всесилни,

        щом те ще са доволни само от гибелта му най-накрая!

На всеки от двамата той дал по един невиждан сарай, предоставил им свита, слуги и неволници, бели и черни роби — по четирийсет души. На всеки дал и по петдесет жребеца от най-отбраните коне. Имали си нахлебници и придружители. Упълномощил ги да събират данъците, дал им големи плати, направил ги свои първи помощници…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че веднъж Абдуллах казал на братята си:

— Братя, всички ние сме равни! Властта тук, след Аллаха и халифа, е дадена на мене и на вас! Управлявайте Басра и когато съм тук, и когато ме няма! Но щом съдите, трябва да се водите от думите на Аллах! Горко ви, ако станете потисници — щом има тирания, страната залинява, ако ли пък справедливостта процъфтява, какви ли не чудеса стават! Ако се провалите, това ще бъде и мой провал! Ако искате да вземете пари от хората — по-добре ще е да ги вземете от мене, ще ви дам повече, отколкото имате нужда! Аллах да е щедър към онзи, който е казал следните стихове:

Пред злото страшно във душата млада

безсилна ще е всякаква преграда!

          Умникът само в нужда се показва

          и камък не таи във чиста пазва!

Езикът на умника е в сърцето —

глупак е, който все с езика клепа!

          Не можеш ли ума си да използваш,

          по-глупавият ще те смачка бързо!

Добро и зло са скрити във сърцата,

покажат ли се — вижда се душата!

          От корен щом си зъл — тя зло донася,

          от теб добро човеците не чакат!

Дадеш ли власт ненужна на глупака,

ти по си глупав и добро не чакай!

          Разкриеш ли си тайните пред хора,

          знай — враговете ти ще те съборят!

Върши си твойто — то ти е облага

и нека другото не те засяга!…

Така поучавал той братята си и дори си мислел, че поради съветите те са го обикнали повече. Оказвал им все по-голяма почит, те правели същото към него, но завистта им растяла. Веднъж заговорили помежду си:

— Слушай, братко! — рекъл Насир. — Докога ще се подчиняваме на Абдуллах, който притежава толкова сила и власт? Беше търговец — стана емир! Беше дребосък — стана голям човек! А ние не растем — нямаме нито мощ, нито тежест! Все той е най-добрият, а ние сме си все на същото място! Нищо не остава от него за нас! Ще постигнем напредък само ако го убием! Направим ли го, ще станем господари на всичко, ще приберем всички скъпоценности от неговите хазни! После ще си ги разделим, ще приготвим дар на халифа, ти ще станеш наместник в Куфа, а аз — в Басра! Всеки ще си има свой сан!

— Право казваш! — съгласил се Мансур. — Но как да го погубим?

— Нека устроим пир у един от нас! — предложил Насир. — Ще го поканим, ще го забавляваме с приказки — накрая сърцето му ще се стопи от безсъница! Тогава ще му постелем, а щом заспи, ще се нахвърлим върху него, ще го удушим, ще го хвърлим в морето, а на сутринта ще кажем: „Сестра му, джинът, дойде при него и каза: «Ти, човешки разбойник, кой ти е позволил да се оплакваш от мене пред емира на правоверните? И той е цар като всички нас! Но първо ще убия тебе, пък после ще видя какво ще правя с емира на правоверните!» След това го грабна, земята се разцепи и тя се вмъкна в нея!“ После ще пратим вест на халифа и той ще ни назначи на неговото място! След време ще му пратим скъпоценен дар и ще му поискаме и властта в Куфа!

Така се договорили те да погубят брат си. Насир приготвил богат пир и рекъл на Абдуллах:

— Братко, молим те заедно с Мансур, не ми скършвай хатъра, бъди ми гост в дома ми! Така ще мога да се гордея! Хората ще кажат, че Абдуллах е пил и ял на трапезата на брат си Насир — а това ще ме възвиси в очите им!

— Добре, братко! — съгласил се Абдуллах. — Само скъперникът отказва гостоприемства! — после се обърнал към брат си Мансур: — Ще дойдеш ли с мен в дома на брат ни Насир — ще ядем и пием като негови гости и няма да му скършим хатъра!

— Братко! — заговорил Мансур. — Няма да тръгна с тебе, преди да ми се закълнеш, че след като излезеш от къщата на Насир, ще дойдеш и в моя дом, където ще ядем и пием и ти ще бъдеш мой гост! Нима Насир ти е брат, а аз не съм? Както не скършваш неговия хатър, така няма да скършиш и моя!

— Така да бъде! — съгласил се Абдуллах. — Изляза ли от дома на брат ни, ще вляза в твоя дом! Както той ми е брат, така си ми и ти!

На следващия ден Абдуллах възседнал коня си, извикал брат си Мансур и отишли в къщата на брат си Насир. Той ги поканил на трапезата, яли, пили и се веселили. Така цял ден изкарали в ядене и пиене, във веселби и игри до вечерта, когато седнали да си поприказват. Веднъж Мансур разказвал случка, втори път Насир разказвал случка, а Абдуллах слушал. Тримата останали сами, войниците се разотишли из стаите. Така продължили, докато от безсъницата сърцето на Абдуллах капнало и сънят го победил…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Насир приготвил на брат си постеля, той се съблякъл и заспал. Двамата го изчакали, скочили и се нахвърлили върху него. Събудил се той и като видял, че притискат гърдите му, викнал:

— Какво е това, братя?

— Не сме ти братя и не те познаваме! — викнали те. — По-добре ще е да умреш!

Притиснали гърлото му и го задушили. Той престанал да се движи и изгубил свяст. Те го помислили за умрял. Дворецът бил край морето и те набързо го хвърлили във водата. Но когато паднал сред вълните, Аллах му пратил един делфин, който бил свикнал да се навърта около двореца, защото шахтата за нечистотиите се изливала в морето през един отвор. Всеки път, когато готвачите колели някакво животно, те изхвърляли в морето вътрешностите му през този отвор, и делфинът идвал и поглъщал всичко, което плувало. През него ден заради пира в морето били хвърлени много остатъци и делфинът се бил наситил повече от всеки друг ден. Щом чул плясък в морето, той бързо доплувал, видял човешко същество и му хрумнало да го качи на гърба си. Пресякъл с него морето, стигнал до отсрещния бряг и там го хвърлил на сушата. Мястото било насред път. Минал керван, хората видели изхвърления човек край морето и рекли:

— Тук има удавник! Морето го е изхвърлило на брега!

Събрали се около Абдуллах, керванджията бил добросърдечен мъж с проникновен ум, който разбирал от различни науки, а особено сведущ бил в лечителството. Той поразгледал удавника и рекъл:

— Хора, душата не е напуснала този човек! Това е някой от избраниците големци! Ако е пожелал Аллах, има надежда да оживее!

Поел го на ръце, облякъл го, стоплил го, започнал да го лекува. Три дни път минали, докато Абдуллах се свести, но бил загубил памет и бил много слаб. Керванджията го лекувал с билките, които познавал. Трийсет дни пътували и толкова още, отдалечили се от Басра. Влезли в град на име Аудж, който се намирал в страната Персия. Спрели в хан, постлали му, а той цяла нощ лежал и охкал. От това охкане хората в хана не могли да заспят. Когато се съмнало, при керванджията дошъл привратникът на хана и рекъл:

— Какво му е на този болен, че не ни остави да спим?

— Намерихме го на пътя край морето удавен! — отвърнал керванджията. — Лекувах го, без сили останах, но той не се излекува!

— Ами покажи го на Раджиха! — рекъл привратникът.

— Коя е тази Раджиха?

— Тя е девица шейх! Викаме й шейха Раджиха! Когато някой се разболее, водят го при нея! Той остава там една нощ и излиза излекуван, сякаш нищо не му е било!

— Заведи ме при нея! — помолил керванджията.

— Вземи болния си! — понесъл керванджията болния си, привратникът на хана тръгнал пред него. Стигнали някакъв сокак с малка къщичка, където хората влизали с оплаквания, а излизали развеселени. Влязъл привратникът вътре и запитал: — Ще позволиш ли, шейха Раджиха, да приемеш този болен?

— Доведи го! — отговорила тя. — Нека дойде зад завесата!

Влязъл с мъка Абдуллах вътре, погледнал жената и що да види — това било жена му, която си бил взел от Каменния град! Познал я той, познала го и тя. Тя го поздравила, той също я поздравил и запитал:

— Кой те доведе дотук?

— Когато видях, че братята ти са те хвърлили в морето, за да запазя себе си от тях, се хвърлих след тебе! — отговорила тя. — Спаси ме моят шейх Абул Абас ал-Худр! Той ме доведе до това селище и ми разреши да лекувам болни. Тръгна из града и викна: „Който има болест — нека иде при шейха Раджиха!“ А на мен каза: „Живей тук, докато дойде времето, когато при теб ще дойде мъжът ти!“ Когато при мене идваше някой болен, аз го разтривах и той оздравяваше. Сега съм на почит и уважение, всички в тази страна търсят лек от мене!

Тя го разтрила и той със силата на всевишния Аллах се излекувал.

А Худр продължавал да се появява при нея всяка петъчна вечер. Пък вечерта, когато двамата се срещнали, било петък. Когато се мръкнало, те седнали и си похапнали, пък после почакали Худр. Той дошъл, взел ги от селото и ги отнесъл в Басра, в двореца на везира Абдуллах бен Фадл.

На сутринта Абдуллах огледал двореца и видял, че е неговият. Чул човешки глас. Надникнал през прозореца и видял братята си заковани на портите му…

А така било, защото, когато го хвърлили в морето, двамата братя заплакали, заридали:

— Онази мома джин отвлече брат ни в морето!

После приготвили дар и го пратили на халифа, като му съобщили онова, което уж било станало, и поискали поста на брат си в Басра за себе си. Халифът пратил да ги повикат. Довели ги пред него и те му разказали измислицата си. Разгневил се емирът на правоверните, призори извикал вождовете на джиновете и те послушно се появили пред него. Запитал ги за Абдуллах и те му се заклели, че нищо лошо не са му сторили. Дошла и Саида, която разказала на халифа какво се е случило. Той пуснал джиновете да си ходят, на другия ден наредил да набият жестоко Насир и Мансур и те всичко си признали. Разгневил се халифът, викнал:

— Отведете ги в Басра и ги заковете върху портата на Абдуллах!

Абдуллах наредил да погребат братята му, метнал се на коня и отишъл в Багдад, където разказал на халифа историята си. Халифът довел кадия и свидетели и го оженил за девойката, която си бил довел от Каменния град. Дълго живял най-малкият брат с нея в Басра, докато при тях не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва! Хвала на Вечно живия, който не умира!…