Хиляда и една нощ (25)

Приказка за малословието на багдадския бръснар

Живях в Багдад по време на халифството на емира на правоверните Мунтасир би-л-Лях. Той обичаше бедните и нещастните, често се застояваше с праведниците и благочестивите улеми. Случило се веднъж той да се разгневи на десет души и наредил на мутавалията да му ги докара с лодка. По това време аз видях тези хора и помислих, че са се събрали да прекарат деня в ядене и пиене. Слязох при тях, поомесихме се, те понечиха да се преместят на друго място, но ето че се появиха слугите на мутавалията, оковаха ги във вериги, сложиха им по една халка и на шията. Между другите оковаха и мене. Това ми се случи, братя, само защото съм мъжествен и малословен, защото не исках да говоря! Натовариха ни всички оковани и ни изправиха пред емира на правоверните Мунтасир би-л-Лях. Той нареди да отсекат главите на десетимата — и палачът ги отсече! А аз, единайсетият, останах…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на бръснаря за неговото малословие:

* * *

Халифът се загледа в мене и викна на палача:

— Какво ти стана? Защо не отсечеш главите на всичките десет?

— Отсякох главите на всичките десет! — отговори той.

— Струва ми се, че си отсякъл главите само на девет! — възкликна халифът. — А този пред мене е десетият!

Преброиха отсечените глави — бяха десет. Погледа ме пак халифът и възкликна:

— Ти защо мълчиш досега? Как се оказа сред тези кръвопийци?

— Знаеш ли, емир на правоверните! — казах аз. — Аз се казвам шейх Самит! Имам много разум! Умът ми е невъзмутим, разбиранията ми са дълбоки, малословието ми е безкрайно! По занаят съм бръснар! Когато вчера рано предобед видях тези десетима да тръгват към лодката — мислех, че тръгват на угощение! А не мина и час, когато се оказа, че са престъпници, дойдоха слугите да ги приберат, надянаха халките на шиите им, надянаха халка и на моята шия! Много спокоен човек съм и поради това замълчах и не проговорих! Мълчанието ми идва от моето мъжество! Не ги познавах лично, но великото ми мъжество ме принуди да стоя до тях, докато им сечаха главите! Цялата ми съдба е била такава — все добрини да правя!

Халифът разбра, че съм човек мъжествен, който не говори излишни неща — макар този момък да твърди обратното.

— А братята ти? — запита той. — И те ли са като тебе — разумни, знаещи и малословни?

— Не! — отговорих аз. — Ако бяха като мене, щяха и сега да си живеят здрави! Те са многословни, нескромни и страхливи — точно затова всеки един от тях е с някакъв недъг! Един е куц, друг — едноок, трети — скован, четвърти — сляп, пети — с отрязани уши и нос, шести — с отрязани устни, седми — кривоглед! Ето защо аз съм най-смел! Трябва да ви разкажа какво се е случило на всеки, за да получи недъга си!

Приказка за първия брат на бръснаря

Първият ми брат, куцият, о, емир на правоверните, бе шивач в Багдад. Шиеше си в един дюкян, нает от богаташ. Собственикът живееше над дюкяна, редом имаше мелница.

Един ден той си седял в дюкяна. Вдигнал глава и видял жена като пълнолика луна — била се надвесила от балкона и гледала надолу. Щом я зърнал, той пламнал от обич към нея. Цял ден я гледал, изоставил дори шиенето си. И така продължило няколко дни — нищо не ушил дори за един дирхам!

Веднъж стопанинът на къщата дошъл при брат ми с парче плат.

— Разкрой това парче и ми уший ризи! — казал той.

— Разбира се! — отговорил брат ми.

Започнал той да крои и до вечерта не хапнал, но скроил двайсет ризи.

— Колко струва това? — запитал стопанинът.

Брат ми не отговорил — онази жена на прозореца му направила знак с очи да не взема пари.

А тя вече била говорила с мъжа си как се държал брат ми към нея. Двамата се договорили да го заставят да им шие, без да му плащат, и в същото време да му се присмиват. Когато брат ми си свършил работата, те решили да му скроят хитрост. Казали, че ще го оженят за една от техните неволници, но вечерта, когато той трябвало да влезе при нея, му рекли:

— Пренощувай тази нощ в мелницата — утре по-добре ще свършиш тази работа!

През нощта мелничарят влязъл при него, събудил го и викнал:

— Я виж този вол, стои си без работа — пък толкова пшеница има, мливарите чакат! Я да го вържа да върти колелото, докато се смели житото!

Впрегнал го той в мелничното колело, зашибал го и брат ми го въртял до съмване. Наминал стопанинът на къщата, видял, че брат ми е впрегнат за колелото и че го бият с камшик, но го оставил там. Около обед дошла и неволницата, за която го били оженили, отвързала го от колелото и възкликнала:

— И на мене, и на господарката толкова ни е мъчно за тебе!

А той вече език не можел да обърне от силния бой. Върнал се и ето че дошъл същият шейх, който предния ден го бил оженил.

— Аллах да поживи женитбата ти! — възкликнал той. — Ти прекара нощта в блаженство, от мръкнало до съмнало са те прегръщали!

— Не говори лъжи пред Аллаха! — отговорил брат ми. — Тази нощ само работих като вол, млях до сутринта!

Разказал му какво било станало, и шейхът рекъл:

— Звездата ти не съвпада с нейната! Но ако искаш, ще променя договора за женитбата по най-добър начин, така че звездите ви да съвпадат!… И гледай друг път да не попадаш в такава клопка!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на бръснаря за първия му брат:

* * *

Върнал се брат ми в дюкяна — дано някой да му донесе нещо за шиене, че да поспечели нещо. Но ето че при него пак се появила неволницата — тя се била договорила с господарката си за нова хитрост.

— Господарката ми ти праща поздрави. Тя казва, че тази нощ съпругът й е поканен да пренощува при приятели! Тръгне ли той — ти ще дойдеш при нас и ще прекараш с нея най-сладката нощ в живота си!

Брат ми не знаел нищо за женските клопки. Когато се мръкнало, неволницата дошла и го отвела при господарката си.

— За бога, така копнея за тебе! — възкликнала тя.

— По-бързо ме целувай тогава! — отговорил той.

И още не изрекъл тези думи, когато довтасал съпругът, който бил в съседната стая. Пипнал той брат ми и викнал:

— Сега ще те заведа пред началника на стражата!

Молил го брат ми да не прави това, но той не го слушал, помъкнал го в двора на валията. Набили го с камшик, качили го върху една камила и го заразвеждали из градските улици.

— Така наказват всеки, който се вмъква в чуждите хареми! — викали хората.

Не щеш ли, той паднал от камилата, счупил си крака и окуцял. Изгонил го валията от града и той тръгнал, без да знае къде да се дене. А пък аз, като се ядосах, че като го настигнах, че като го върнах, че като започнах да го поя и храня — та до ден-днешен!…

* * *

— Браво на тебе, наистина си бил мълчалив и малословен, добре го разказа! — възкликна халифът.

Нареди да ме наградят, но аз възразих:

— Не мога да приема твоето благодеяние, преди да изслушаш разказа ми за останалите ми братя — не искам да ме смяташ за многословен!

Приказка за Бакбак — втория брат на бръснаря

Знай, емир на правоверните, че вторият ми брат се казваше Бакбак. Случило се така, че веднъж той излязъл по работа, срещнала го някаква старица и му рекла:

— Ей, човече, спри за малко! Ще ти предложа нещо, пък ако ти хареса — ще ме възнаградиш! Ще те заведа на едно място да видиш нещо, ама няма много да приказваш за него!

— Казвай какво е! — запитал брат ми.

— Какво ще кажеш за една хубава къща — в двора й тече вода, зреят плодове и се лее вино, за едно хубаво личице, което ще разглеждаш, една истинска буза, която ще целуваш, и една стройна снага, която ще прегръщаш от мръкване до съмване! Само добро ще видиш!

Тръгнала старицата, тръгнал и брат ми след нея, като си представял наяве онова, което тя му била описала. Вървели, що вървели, влезли в богаташка махала и стигнали до красив дом. Насреща му четири моми, по-красиви очите му не били виждали! Запели те с гласове, които и глухия камък може да разбудят! Едната надигнала чаша, а брат ми възкликнал:

— Ха, наздраве и за здраве!

Навел се да й помогне, но тя не му позволила. Наляла му чаша — ха, да я изпие и онази го плеснала по шията. Ядосал се брат ми, закрещял и си тръгнал. А старицата му правела знаци да се върне. Върнал се той, седнал и не проговорил. А онази пак го плеснала по шията. Пак станал да избяга, но старицата пак го настигнала и рекла:

— Потърпи още малко де, ще имаш каквото искаш!

— Колко още малко трябва да търпя? — запитал той.

— Щом се напие, ще имаш каквото искаш!

Върнал се пак брат ми, седнал. Станали четирите моми, старицата им наредила да се съблекат и да напръскат лицето на госта с розова вода. Те тутакси го сторили и една от момите, с невиждана красота, заговорила:

— Аллах ми е внушил голяма обич към песните! Който ме слуша, ще получи каквото иска!

Тя казала на неволниците да пеят, те пели, всички се веселили. Накрая тя казала на една от тях:

— Вземи този господар, свърши там каквото трябва, и веднага да се върне при мене!

Онази повела брат ми. Тръгнал той след нея, а старицата подтичвала отзад:

— Потърпи, малко остана!

Понечил той да прегърне момата, но старицата го спряла:

— Потърпи още малко, ей сега всичко ще стане! Само едно ти трябва — да обръснеш брадата си!

— Как така — нали ще ми се смеят хората! — възкликнал той.

— Тя иска да го направиш, да се избръснеш, да бъдеш голобрад и да не остане по лицето ти нещо, което да я боде! В сърцето й гори обич към тебе — потърпи, ти вече постигна каквото искаше!

Решил брат ми още да потърпи, подчинил се, разрешил да го обръснат изцяло — мустаците, брадата, веждите даже, лицето му се зачервило — те ахнали от вида му, а главната се разсмяла и възкликнала:

— Господарю, ти ме плени! Хайде да си поиграем!

Той се съгласил, а те замятали по него възглавници — не останала в къщата възглавница да не го удари. Замервали го с кисели портокали и със сладки лимони, ритници и плесници се сипели по гърба му. Накрая старицата рекла:

— Е, хайде сега, ти постигна своето — повече бой няма да има! Само едно остана. Тя има обичай, като се напие, да раздере по себе си всичките си дрехи, да си смъкне гащите и да остане гола! Ти също трябва да се съблечеш! Тя ще тича пред тебе, ти ще тичаш след нея, тя ще се преструва, че бяга от тебе, ти ще я гониш, докато я стигнеш! Хайде, събличай се!

Загубил разум, той се съблякъл…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на бръснаря за втория му брат:

* * *

Разправят, царю честити, че неволницата се затичала, той — след нея. Влизала тя и излизала от стая в стая, от ъгъл в ъгъл, тичал и брат ми, задъхан и надървен — като луд. Тя тичала, той — след нея, тя го привиквала с нежен глас, той — след нея! И изведнъж — що да види! Намирал се посред улицата, а това било улицата на месарите кожодери, на която показвали колко хубави са им кожите. Че като го видели хората — гол-голеничък, надървен, с обръсната брада, мустаци и вежди, със зачервено лице, че като викнали по него, като започнали да му се смеят, да се превиват от смях, че като го зашибали със суровите кожи — и както си бил гол, го натоварили на едно магаре и го отвели при валията.

— Какво е това? — викнал той.

— Този изскочи от къщата на везира ей така, както го виждаш!

Ударил му валията сто камшика и го изгонил от града. А пък аз го подгоних, настигнах го, върнах го тайно в града, дадох му от каквото имаше нужда. Ако беше малко повече търпелив, сигурно това нямаше да му се случи!

Приказка за Кифху — третия брат на бръснаря

А третият ми брат, слепецът, се нарича Кифху^[1]. Съдбата и предопределението го довели веднъж при един голям дом. Почукал той с юмрук по вратата да му отворят, за да си изпроси нещо.

— Кой е там? — запитал стопанинът.

Никой не му отговорил и брат му го чул да си мърмори:

— Кой си ти, бе?

Не отговорил брат ми, който чул как човекът спира пред вратата и я отваря.

— Какво искаш? — запитал стопанинът.

— Дай нещо за всевишния Аллах!

— Ти сляп ли си?

— Сляп съм!

— Я ми подай ръката си! — подал му брат ми ръката си, онзи го вкарал в къщата, започнали да се изкачват стъпало след стъпало, докато стигнали до най-високото място. Като спрели, онзи запитал: — Какво искаш, слепецо?

— Искам нещо за всевишния Аллах!

— Аллах да ти даде! — казал стопанинът.

— Как така! Не можа ли да ми го кажеш, когато бяхме долу?

— Когато чукаше по вратата, ти не молеше нищо за Аллаха, но ме чу, когато ти заговорих, нали?

— Поне ме снеми по стълбата!

— Прав ти път!

Тръгнал брат ми надолу, слизал, що слизал, до вратата били останали двайсетина стъпала. Изведнъж кракът му се подхлъзнал, той паднал, търколил се. Оказало се, че е вече на улицата. Не знаел накъде да тръгне, но го настигнали негови другари слепци и запитали:

— Какво ти се е случило?

Разказал той какво му се било случило, и добавил:

— Братя, хайде да вземем по малко от спестените пари, че искам да си купя нещо!

А стопанинът на къщата вървял зад него — искал да разбере къде криел парите си. Брат ми не знаел, не усетил кога оня влязъл след тях в мястото, където се събирали.

— Затворете вратата и претършувайте навсякъде, да не ни е проследил някой чужд! — рекъл брат ми.

Стопанинът на онази къща се увесил на въжето, което висяло от тавана. Те претърсили стаята и не намерили никого. Изровили парите си, преброили ги — били повече от десет хиляди дирхама. Всеки взел колкото му трябвало, и нещо отгоре, а останалите пак заровили в ъгъла. Тогава брат ми подочул странен шум над себе си и възкликнал:

— Има ли сред нас някой чужд?

Протегнал ръка и хванал за краката стопанина на онази къща. После изкрещял на другарите си:

— Този е чужд, пребийте го от бой!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на бръснаря за третия му брат:

* * *

Разправят, царю честити, че при вика на брат ми слепците се разкрещели:

— Мюсюлмани! Сред нас се е вмъкнал крадец, той иска да ни открадне парите!

Струпали се около чуждия мъж, заудряли го. А той си затворил очите, престорил се на сляп като тях, да не се усъмни някой, и завикал:

— Мюсюлмани, кълна се в Аллаха и в султана, кълна се в Аллаха и във валията, кълна се в Аллаха и в емира, искам да кажа нещо на емира!

Не се усетили кога се появили слугите на валията, кога ги повлекли заедно с брат ми и ги отвели при валията.

— Какво сте правили? — запитал той.

— Ще ти кажа цялата истина само ако ни подложиш на мъчения! — заговорил стопанинът на къщата. — И трябва да започнеш с мене!

— Набийте този човек с камшик! — наредил валията.

Съборили го, заудряли го и щом го заболяло — той отворил едното си око, щом го шибнали втори път — отворил и другото.

— Какво става с тебе, нечестивецо? — запитал валията.

— Дай ми прошка и ще ти кажа!

Дал му валията прошка и той заговорил:

— Ние сме четирима. Разхождаме се, преструваме се на слепи, минаваме край хората, гледаме жените им, присмиваме се на наивността им, събираме парите, които ни дават, и така си вадим хляба. Доста сме спечелили — десет хиляди дирхама! Казах на другарите си: „Дайте си ми моята част от две хиляди и петстотин дирхама!“ Пък те, като скочиха — започнаха да ме бият, прибраха парите ми! За бога, та ти имаш по-голямо право над тези пари, отколкото другарите ми! А ако искаш да разбереш дали ти говоря истината — набий всеки от тях, но повече, отколкото би мене — тогава всеки ще си отвори очите!

Наредил валията да набият всичките и първия, с когото започнали, бил брат ми. Били, що били — едва не умрял!

— Ей, нечестивецо! — викнал валията. — Вие твърдите, че сте слепи, така ли?

— Аллах, Аллах, Аллах! — викнал брат ми. — Никой от нас не вижда!

Набили го втори път, докато паднал в несвяст.

— Като дойде на себе си, набийте го трети път! — наредил валията.

Той заповядал да набият и приятелите му — всеки получил повече от триста тояги. А онзи, който виждал, викал:

— Ама отворете си очите най-после, бе! Не виждате ли, че пак ще ви бият! — после се обърнал към валията: — Изпрати с мене някого да ти донеса парите! Тези няма да си отворят очите — страх ги е да не се изложат пред хората!

Изпратил валията един слуга с него и донесли парите. Взел ги валията, дал на онзи човек две хиляди и петстотин дирхама — колкото уж бил неговият дял, а брат ми и останалите слепци изгонил от града. Разтичах се пак, емир на правоверните, настигнах брат си, върнах го тайно в града и сега има какво да яде и пие цял живот!

* * *

Посмя се халифът на моя разказ и рече:

— Дайте му наградата и да си ходи!

— А, не, за бога! — възкликнах. — Няма да взема нищо, докато не разкажа на емира на правоверните какво се случи на останалите ми братя.

Приказка за четвъртия брат на бръснаря

Четвъртият ми брат, о, емир на правоверните, едноокият, бе месар в Багдад — продаваше месо и отглеждаше овце. Големци и богаташи идваха при него да си купуват месо. Спечели много пари, купи си земя и къщи. Един ден спрял при него шейх с дълга брада, подал му един дирхам и рекъл:

— Дай ми месо за тези пари!

Взел брат ми дирхама, дал му месото и старецът си отишъл. Разгледал брат ми среброто на шейха — парата му била бяла, блестяла и той я отделил настрана. Така цели пет месеца шейхът наминавал при него, а брат ми отделял лъскавите пари. Веднъж решил да купи с тях овце. Отворил чекмеджето и що да види — само нарязани бели хартийки! Притъмняло му пред очите, развикал се, събрали се хората наоколо, той им разказал за случилото се. После влязъл в дюкяна си, заклал един овен, закачил го на ченгела, отрязал парче месо от него, закачил го както обикновено пред дюкяна и си казал: „Пък дано този шейх да дойде — тогава ще го пипна!“ Не минало много време — и ето че шейхът носи среброто си! Скочил брат ми, хванал го здраво и викнал:

— Ей, мюсюлмани, насам! Ето го нечестивеца!

— Ще ти дам каквото искаш, само не ме излагай! — казал шейхът. — Иначе аз ще те изложа пред хората!

— Че с какво можеш толкова пък да ме изложиш? — запитал брат ми.

— Ти продаваш човешко месо и лъжеш, че е овнешко!

— Лъжеш, нещастнико!

— Нещастник е онзи, който е закачил човешки труп на ченгела в дюкяна си!

— Ако е така, твои да са и парите ми, и дюкянът ми! — викнал брат ми.

— Ей, добри хора! — завикал шейхът. — Този месар коли хора и продава месото им вместо овнешко!

Втурнали се хората в дюкяна и що да видят — онзи овен се бил превърнал в човек, закачен на ченгела! Хванали брат ми и закрещели:

— Неверник! Нечестивец!

Дори най-близките му започнали да го бият, а шейхът бръкнал в окото му и го извадил. Отвели задържания при началника на стражата. Брат ми се опитал да се защити, но началникът на стражата не го послушал, а наредил да му ударят петстотин тояги. Прибрали всичките му пари — и ако те не били толкова много, сигурно щели да го убият. Изгонили го от града. Тръгнал той отчаян и влязъл в някакъв друг голям град. Хванал се на работа, шиел сандали. Отворил си дюкян и си припечелвал колкото да не умре от глад. Един ден отишъл на работа и чул конски тропот. Запитал какво ли ще е това, и му отговорили:

— Царят тръгва на лов!

Излязъл брат ми да се полюбува на шествието. Царят се обърнал към него, зърнал едното му око, поклатил глава и викнал:

— „Аллах да ме отърве от днешното зло!“

Обърнал поводите и се върнал в двореца. Наредил на слугите си да намерят брат ми и да го набият. Те му теглили такъв бой, че едва оживял — а сам не знаел защо го бият. Върнал се в дюкяна си. После запитал един от царската свита защо са го били. Онзи се разсмял:

— Братко, царят не обича еднооките, особено когато им липсва дясното око! Непременно ще го погуби!

И брат ми решил да избяга от този град…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на бръснаря за четвъртия му брат:

* * *

Разправят, царю честити, че брат ми се преселил в друг град, където нямало цар. Излязъл веднъж да се поразходи и чул зад гърба си конски тропот.

— Ето, идва волята на Аллаха! — възкликнал той.

Затичал се да се скрие някъде, огледал се, видял отворена врата, бутнал я, влязъл, попаднал в дълъг коридор и не усетил кога двама мъже го пипнали и викнали:

— Аха, слава на Аллаха, пипнахме те, враг на Аллаха! Три нощи не можем заради теб да си починем, да си полегнем — но сега ще усетиш вкуса на смъртта! Ти се вмъкна тук, защото искаше да опозориш стопанина на тази къща! Не ти ли стига, че го ограби, че ограби и всичките си приятели — а сега и с нож ни заплашваш всяка нощ!

Пребъркали го и намерили у него ножа, с който режел кожата за сандалите. Заудряли го, разкъсали дрехите му. Довели го пред валията и брат ми си помислил: „Свърши се тя, моята!“ Точно тогава аз бях дошъл да го търся, взех си го от валията, въведох го тайно в града, дадох му да яде и да пие и така до ден-днешен…

Приказка за петия брат на бръснаря

А петият ми брат, о, емир на правоверните, оня с отрязаните уши, бе беден човечец. Нощем просеше и денем харчеше изпросеното.

Нашият баща бе прочут шейх, умря и ни остави седемстотин дирхама. Всеки от нас си взе по сто дирхама. Петият ми брат взе парите и не знаеше какво да прави с тях! Мислил, що мислил и решил да купи за сто дирхама различни размери стъкло, да го продаде и да спечели. Наредил стъклото в един сандък и застанал на един ъгъл да го продава. Подпрял гръб о стената, замислил се и заговорил сам на себе си:

— Похарчих за това стъкло сто дирхама. Ще го продам за двеста. Ще купя стъкло за двеста и ще получа за него четиристотин. И така ще купувам, ще продавам, докато събера много пари! С тях ще купя още повече стоки — ще спечеля още повече! Ще си купя голяма къща, ще си купя мамелюци и коне с позлатени седла, ще ям, ще пия, няма да остане певица в града, която да не съм довел у дома, за да послушам песните й!

Така си правел той сметките наум, а сандъкът със стъклото си стоял до него. И пак заговорил на себе си:

— Ще си купя и дрехи, ама такива, каквито носят само султани и везири, ще обкова седлото на коня със злато, ще го обсипя със скъпоценни камъни! Ще се кача на коня, а около мене, пред мене и зад мене ще вървят мамелюци! Щом ме зърне, везирът ще се изправи на крака от уважение, ще ме сложи да седна на мястото му, а сам ще приседне до мене! Пред мене ще има двама слуги с две торби, във всяка торба — по хиляда динара! Хилядата ще му дам като откуп за дъщеря му, а втората хилядарка ще му подхвърля просто така — да види колко съм щедър, колко съм благороден, колко е нищожно всичко земно в очите ми. А когато ми дойде някой роднина на жена ми, ще му даря пари и богата дреха. Ако пък везирът ми прати дар — ще му го върна, колкото и да е скъп! Нека да знаят, че не съм алчен и че достойнството ми е над всичко! Ще отида при тях — величествен и богато облечен. Ще се разпоредя как да стане празникът. Ще си подредя къщата, а щом дойде времето да си взема невестата, ще облека най-хубавите си дрехи и ще седна в кресло от коприна! Няма да се въртя наляво-надясно — нека всички видят, че имам голям ум и бездънен разум. Тогава ще се появи жена ми като луна при пълнолуние с всичките си украшения и скъпоценности. Няма да я оглеждам с възхищение и удивление, нека другите ме подсещат: „Господарю, твоята жена и неволница е пред тебе!“ Ще й хвърля поглед, но ще я поизмъча — нека постои права! Нека онези много пъти целунат земята пред мене! Едва тогава ще вдигна глава, ще й хвърля поглед и пак рязко ще забия очи в земята.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на бръснаря за петия му брат:

* * *

Разправят, царю честити, че петият ми брат си говорел:

— После ще наредя да ме отведат при нея. Като вляза, аз пак няма да я поглеждам, няма да й приказвам, ще се отнасям към нея с презрение — нека видят колко съм велик! Пък нека дойде и майка й, да целуне главата ми и ръката ми и да ми каже: „Господарю, погледни неволницата си, тя мъж не е виждала! Ако види, че я отхвърляш, ще прекършиш душата й! Наведи се над нея, кажи й нещо!“ Ще отиде да ми донесе нещо за пиене, дъщеря й ще вземе чашата от нея и ще ми я подаде. Ще застане пред мене, а аз ще я оставя да си стои права — и ще си седя облегнат на възглавницата, обшита със злато, дори няма да я удостоя с поглед! Нека да види, че съм човек с велика съдба, нека разбере, че съм човек с велика власт! Тя ще каже: „Господарю, за бога, не се отвръщай от чашата, която държи твоята неволница! Аз съм твоя неволница!“ Няма да й отговоря, тя отново ще настои: „Трябва да си пийнеш!“ Ще доближи чашата до устните ми, аз ще я плесна с ръка пред лицето и ще я ритна — ето така!…

Ритнал брат ми с крак и — не щеш ли — улучил сандъка със стъклата. А той, нали бил поставен нависоко, обърнал се на земята и всичко в него се изпочупило:

— Всичко това ми се случи, защото се възгордях! — възкликнал брат ми.

Започнал да плаче. Хората отивали на петъчна молитва, едни го успокоявали, други не му обръщали внимание. Една жена, от която дъхало на мускус, отивала също на молитва. Тя яздела муле с копринено седло, обшито със злато, придружавали я няколко слуги. Видяла разтрошените стъкла, разбрала защо плаче брат ми, съжалила го, разнежила се душата й. Извикала един от слугите си и му рекла:

— Я плати на този нещастник колкото е струвало това!

Дал му слугата кесия с пари. Взел я брат ми, отворил я, а вътре — петстотин динара! Едва не умрял от голямата радост. Върнал се у дома си богат и се замислил какво да прави с богатството си. Но ето че някой почукал на вратата. Отворил той, а насреща му — непозната старица.

— Синко! — рекла тя. — Дойде време за молитва. Моля ти се, пусни ме да вляза и да се измия!

Направил й път да влезе, а сам не можел да се нарадва на динарите. Измила се старицата, поклонила му се два пъти доземи и му благодарила от името на Аллаха. И той й дал два динара. Тя възкликнала:

— Хвала на Аллаха, нека той благослови всички, които най-много те обичат! Вземи си парите, макар да имам нужда от тях, и ги върни на онази, която ти ги дари, когато ти се счупиха стъклата!

— А как да се изхитря, за да се добера до нея, майко? — запитал той.

— Мил си й ти, синко, но тя е съпруга на голям човек! Вземи сега всичките си пари със себе си, а когато я видиш — не пести ласки и добри думи! После ще получиш всичко от красотата й заедно с парите й!

Взел брат ми всичкото злато и тръгнал след старицата. Много не хващал вяра на думите й, но вървял, що вървял след нея, докато стигнали висока порта. Тя почукала, появила се неволница от Рум, отворила вратата. Той влязъл в големия дом, видял вътре широк миндер, постлан с килими, завесите били спуснати. Седнал, оставил кесията до себе си, държал чалмата си в ръка. Не усетил кога се появила онази неволница в пищни дрехи. Тя му се зарадвала, затворила вратата, хванала го за ръка и го повела. Влезли в отдалечена стая, застлана с хубави красиви килими. Поприказвали си, после тя станала и рекла:

— Стой тука, докато дойда! — и излязла.

Изведнъж при него влязъл черен роб с оголен меч в ръка, чийто блясък заслепява, и викнал:

— Ей, ти, горко ти! Кой те е довел тук, ти, син на греха, развратник подъл!

Брат ми не могъл да отговори. Робът го награбил, съборил го, разголил го, заудрял го с тъпата страна на меча и го проснал полумъртъв на земята.

Спрял робът и викнал високо така, че земята се разтреперила и стаята загърмяла от гласа му:

— Къде е хубавицата?

Появила се неволницата — носела в ръце красив поднос с бяла сол. Тя вземала от солта и посипвала с нея раните по тялото на брат ми, за да загорят. А той не мърдал от страх да не разберат, че е жив, и да го погубят. Излязла неволницата, робът викнал отново, появила се старицата, издърпала брат ми за краката в дълбоко тъмно мазе. Той паднал върху няколко други мъртъвци и така останал два дни. Аллах превърнал солта в лек, който продължил дните му — тя затворила жилите, по които изтичала кръвта му. Щом усетил в себе си сила, изровил дупка в стената и се измъкнал от дома на убийците. Славният и велик Аллах му позволил да се скрие, той тръгнал в нощта и на сутринта успял да се добере до дома си.

На сутринта старицата тръгнала да търси нова жертва. Брат ми я проследил, без тя да разбере. Не казвал никому нищо, докато не усетил, че здравето му напълно се е възвърнало и силите му са се възстановили. Взел голяма кърпа, направил я на бохча, напълнил я със счупени стъкла и я понесъл. За да не го познае никой, навлякъл дрехи на чужденец, взел един меч и го скрил под тях. Излязъл срещу старицата и заговорил на персийски:

— Ей, бабо, имаш ли теглилка да претегля деветстотин динара?

— Аз имам син, той е сарафин! — отговорила тя. — Има разни теглилки. Ела да отидем у тях да ти претегли златото.

Тя тръгнала, тръгнал и той след нея, стигнали до познатата врата, тя почукала, излязла неволницата и се засмяла…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на бръснаря за петия му брат:

* * *

Хванала неволницата брат ми за ръка, въвела го в дома, където той вече бил влизал, поседяла при него, после се надигнала и рекла.

— Не мърдай от тук, ей сега ще дойда!

И излязла. Не бил седнал още брат ми, и ето го роба с извадения меч.

— Стани, нещастнико! — викнал той.

Надигнал се брат ми, но когато робът се извърнал, той бръкнал под дрехите си, измъкнал скрития меч, ударил го с него и главата му отхвръкнала. Завлякъл го за краката в мазето и викнал:

— Къде е хубавицата?

Появила се неволницата — носела тепсията със солта. Като видяла брат ми с меч в ръка, втурнала се да бяга, той я подгонил, замахнал, отхвръкнала главата й. После викнал:

— Къде е бабата?

Появила се и бабата. Той замахнал и я разцепил на две половини. Тръгнал да търси другата неволница. Щом го видяла, тя загубила и ума и дума, замолила го за прошка и той обещал.

— Какво те доведе при този чернокож? — запитал той.

— Бях неволница на един търговец! — заразказвала тя. — Понякога тази старица наминаваше към мене. Веднъж тя му каза: „У нас сега ще има невиждана веселба — искаш ли да погледаш?“ Облякох най-хубавите си дрехи, взех кесия със сто динара и я последвах. Тя ме въведе в този дом. Не усетих кога този черен ме грабна. И така останах при него цели три години!

— Той има ли нещо в къщата?

— Той има много неща, ако можеш да ги отнесеш — отнеси ги!

Тръгнал брат ми с нея, разтворила му тя сандъците, а те били пълни с кесии.

— Иди, аз ще почакам, доведи някого да носи парите! — рекла му тя.

Зарадвал се той, наел десет хамали. Когато се върнал, вратата била отворена — нямало я нито неволницата, нито кесиите, останали били само малко пари и дрехи. Разбрал, че го е измамила. Взел колкото било останало от парите, отворил килерите, взел всички платове от тях. Нея нощ пренощувал радостен, но когато се съмнало, видял, че пред вратата го чакат двайсет войници. Излязъл, а те го сграбчили и завикали:

— Валията прати за тебе!

Отвели го при валията. Той огледал брат ми и запитал:

— Откъде имаш толкова платове?

— Прости ми и ще ти кажа!

Дал му прошка валията и той му разказал всичко, каквото му се било случило.

Приискало му се на валията да вземе всичките пари и всичките платове, но се побоял да не би султанът да узнае за станалото. Взел една част, останалото оставил на брат ми и казал:

— Махай се от този град, иначе ще те обеся!

Брат ми го послушал, тръгнал към други страни, но по пътя излезли крадци, ограбили го, набили го и ушите му отрязали! И до мен стигна какво е станало, тръгнах да го търся, намерих го, доведох го в града за радост на всички и му дадох достатъчно, за да хапва и да пийва…

Приказка за шестия брат на бръснаря

А шестият ми брат, о, емир на правоверните, онзи с отрязаните устни, бе много беден. Излязъл той веднъж да намери нещо, за да си залъже глада. Видял хубав дом с широка и висока порта, пред нея — слуги, приближени и стражи. Запитал един минувач:

— На кого е този дом?

— На един от двамата Бармакиди! — му отговорили.

Пристъпил брат ми към привратниците, помолил ги да му дадат нещо, а те отговорили:

— Ами влизай — стопанинът ще ти даде каквото поискаш!

Влязъл брат ми, насреща му — богат великолепен дом с невиждана градина, пътеките — покрити с каменни плочи, прозорците — със завеси. Тръгнал направо и се озовал пред брадат мъж с красиво лице. Видял той брат ми, надигнал се, поздравил го, запитал го кой е, какъв е. Брат ми отговорил, че е човек, изпаднал в нужда. По лицето на човека се изписала мъка, той пъхнал ръцете си под дрехите, разкъсал ги и викнал:

— И аз живея в страна, където хора като тебе да стоят гладни! Ще разделиш ли моята трапеза?

— Господарю! — отвърнал брат ми. — Много съм гладен.

— Ей, слуги, подайте таса и ибрика! — наредил човекът и пак се обърнал към него: — Гостенино, измий си ръцете!

И самият той направил жест, сякаш си миел ръцете. После наредил на слугите да сложат маса. Разтичали се те насам-натам — уж слагали трапеза, той хванал брат ми за ръка, сложил го да седне до него пред тази въображаема софра и започнал да мърда челюсти и да мляска, уж че яде.

— Яж, не се срамувай! — говорел той на брат ми. — Ти си гладен, знам, че си много гладен!

Замляскал, задъвкал и брат ми, преструвал се, че яде, а онзи продължавал да говори:

— Яж, яж! Я виж колко бял е този хляб!

Гледал брат ми и не виждал нищо, но си мислел: „Този човек обича да си прави шеги!“ И говорел на глас:

— Господарю, по-бял и по-вкусен хляб от този не съм ял!

Преструвал се брат ми, че преглъща, адамовата му ябълка се движела нагоре-надолу, а човекът извиквал гозба след гозба, без слугите да донесат каквото и да било:

— Ей, слуги, я донесете печени пилета, пълнени с фъстъци! — после пак заговорил на брат ми: — Тук ще ядеш такива неща, каквито никога не си вкусвал!

— Господарю, такива гозби нямат равни по вкус!

А онзи започнал да прави такива жестове с ръце, сякаш подавал залъци направо в устата на брат ми. Ястията ставали все по-разнообразни, той ги описвал така, че брат ми, колкото бил гладен, толкова по-гладен ставал, и започнал да мечтае поне за залък ечемичен хляб. А онзи продължавал да го кани:

— Яж де, яж, не се срамувай!

— Стига толкова, наситих се… — казал брат ми.

Викнал мъжът на слугите да донесат сладкишите.

— Яж от тези, много са хубави! Хапни си от този кадаиф! Лапни тази палачинка, докато не е изтекъл сиропът й!

— Няма да ти откажа, господарю! — отговарял брат ми и даже запитал защо има толкова мускус в кадаифа.

Така вървял разговорът. Брат ми мърдал устни и челюсти, премлясвал, уж че се наслаждавал на сладостта от сладкишите. Накрая стопанинът наредил да донесат семки и орехи, затичали се слугите и замърдали с ръце, уж че чупят орехи.

— Вземи си, вземи! — говорел човекът. — Ето ти орехи, ето ти семки, стафиди… — и правел жест с ръка, сякаш си вземал.

— Наситих се, господарю! — казал брат ми. — Нямам вече сили да си взема каквото и да било!

— Гостенино! — казал човекът. — Искам да се храниш, да се наслаждаваш на вкуса на великолепните гозби!

А брат ми си мислел как този човек му се подиграва: „За бога, той ще се кае пред Аллаха за всичко, което ми прави!“

— Я подайте пиене! — наредил човекът на свитата си.

Те замърдали с ръце, сякаш наливали вино, стопанинът се направил, че му подава чаша, и рекъл:

— Вземи тази чаша, ще ти хареса!

Брат ми пък се престорил, че надига чашата и пие.

— Хареса ли ти? — запитал човекът.

— По-хубаво вино не съм пил! — отговорил брат ми.

— Пий тогава и наздраве!

И самият той уж надигнал чаша. Брат ми надигнал уж втора чаша, престорил се, че пие, залюлял се като пиян, вдигнал ръка така, че се показало скъсаното под мишницата му, и стоварил по шията на богаташа една плесница така, че в стаята звъннало.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на бръснаря за шестия му брат:

* * *

Разправят, царю честити, че стопанинът на къщата викнал:

— Какво правиш, нищожество?

— О, господарю! — отговорил брат ми. — Ти ми оказа благоволение, нахрани ме сито, напои ме със старо вино! Пък аз, глупакът, взех, че се напих, и започнах да буйствам! Но ти си толкова благороден, че не може да ме наказваш за простотията ми!

Стопанинът го изслушал, засмял се високо и възкликнал:

— От дълго време се подигравам на хората, надсмивам се на разни безделници и безсрамници! Нито един от тях не издържа подигравките ми, никой не схвана шегите ми освен тебе! Сега ти прощавам!

Наредил той да сложат истинска трапеза с всички видове ястия, които бил споменал преди това. Нахранили се двамата, брат ми се наситил, после пийнали. Дошли неволници, хубави като луни, запели на няколко гласа, развличали ги и пак пили, докато се напили. Онзи човек се привързал към брат ми като към брат, много го обикнал, дарил му скъпа дреха. И така продължило двайсет години. После мъжът умрял, султанът взел парите му и ги сложил в хазната си. Брат ми избягал от страната. Ходил, що ходил, но ето че на пътя му излезли бедуини разбойници, пленили го, главатарят започнал да го измъчва и да му говори:

— Давай откуп за живота си, иначе ще те убия!

Заплакал брат ми, заговорил:

— Кълна се в Аллаха, о, шейх на бедуините, нищичко нямам! Никога в живота си не съм имал пари! Твой пленник съм — прави с мене каквото искаш!

Измъкнал могъщият бедуин нож от пояса си — ако падне на шията на някого, ще я отреже от край до край — стиснал го в дясната ръка, хванал нещастния ми брат, отрязал му устните и повторил искането си още по-настойчиво. Накрая разбрал, че няма да получи нищо, и го оставил на мира.

Бедуинът имал хубава жена. Излязъл той нанякъде, а тя започнала настойчиво да се предлага на брат ми. Отначало той се въздържал, но се случило така, че един ден тя успяла да го съблазни, двамата се усамотили и започнали да се забавляват. Но ето че мъжът ги заварил така и викнал:

— Горко ти, нечестивецо! Значи искаш да опорочиш жена ми!

Измъкнал нож, отрязал му мъжките части, метнал го на една камила, захвърлил го в далечна планина, изоставил го там и продължил пътя си. Там го намерили пътници, познали го, нахранили го, напоили го. Пратиха ми вест за него, отидох да го взема, прибрах го, доведох го у дома си и му дадох всичко нужно, за да живее добре…

И ето ме пред тебе, емир на правоверните! Страхувах се да не би да се прибера у дома, без да ти разкажа всичко — това би било грях! Ето — шестима братя си имам и се грижа за тях!

* * *

Когато халифът изслуша разказите за братята ми, разсмя се и рече:

— Повярвах, Самит, малко приказваш, празни приказки не говориш, но я по-добре напусни този град и живей другаде!

Така той ме изгони от Багдад. Пребродих много краища и наскоро чух, че е умрял и че друг го е наследил. Върнах се, тогава се срещнах с този момък, направих му най-голямата добрина, която може да се направи на човек! Сега той ме обвинява в нещо, за което не съм виновен! Не е вярно нищо от онова, което той казва за мене — че съм бил празнодумец, многословен и нахален!